Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (18)

IV
Първа засада

Градският часовник удари три часа, когато Тартарен се събуди. Той беше спал цялата вечер, цялата нощ, цялата сутрин и голяма част от следобеда; нищо чудно, след като от три дни фесът здравата се беше напатил…

Първата мисъл на героя, щом отвори очи, беше: „Аз съм в страната на лъвовете!“ И защо да не си го кажем? При мисълта, че лъвовете са толкова наблизо, само на две крачки, дето се казва, съвсем подръка, и той ще трябва да се бие с тях, брррр — прониза го смъртен студ и той безстрашно се мушна под завивката.

Но миг след това веселата улична глъчка, синьото небе, яркото слънце, заляло стаята му, хубавата закуска, която му поднесоха в леглото, широко отвореният прозорец към морето и всичко поляно с шише чудесно екзотично вино, бързо му възвърнаха загубената храброст.

— За лъвове! За лъвове! — извика той, като отметна завивката и бързо се облече.

Ето какъв беше неговият план: да излезе извън града, без да се обади на никого, да отиде право в пустинята, да изчака там нощта в засада и — бум!-бум! — по първия лъв, който мине!… На другия ден да се върне на закуска в хотел „Европа“, да приеме поздравленията на алжирците и да наеме количка, за да докара убития звяр.

Той се въоръжи набързо, нагласи на гърба си походната палатка, чийто дебел кол се подаваше една педя над главата му и гордо изпъчен като истукан излезе на улицата. Не искаше да пита никого за пътя от страх да не разкрие плановете си, затова сви надясно, достигна до аркадите на Баб-Азун, където множество алжирски евреи, притаени и дебнещи като паяци, го наблюдаваха от тъмните си дюкянчета, като минава, прекоси площада пред театъра, навлезе в предградията и най-сетне тръгна по прашното шосе за Мустафа.

Този път беше страшно задръстен. Омнибуси, файтони, двуколки, фургони, волски коли със сено, ескадрони африкански стрелци, стада съвсем дребни магаренца, негърки, продавачки на банички, коли на елзаски преселници, спахии с червени наметала и всички се нижеха сред облаци от прах, викове, песни, тръбни звуци, между два реда схлупени бараки, пред чиито врати пищни махонки решеха косите си, кръчми, пълни с войници, месарници, касапи…

„Какви ми ги дрънкат за техния Изток? — мислеше великият Тартарен. — Та тук има по-малко турци, отколкото в Марсилия.“

Но изведнъж той видя съвсем близо до себе си, изпънала дългите си крака, издула шия като пуйка, една великолепна камила. Сърцето му заби.

Ето ги камилите! И лъвовете сигурно не са далеч; и действително след пет минути той видя насреща си с пушка на рамо група ловци на лъвове.

„Страхливци! — каза си нашият герой, разминавайки се с тях. — Страхливци! Тръгнали на лов на хайки, че и с кучета!…“

Защото и през ум не му беше минала мисълта, че в Алжир могат да ловят нещо друго освен лъвове. Но тези ловци имаха такъв добродушен вид, толкова приличаха на търговци, приключили вече с търговията, пък и ловът на лъвове с кучета и с ловджийски чанти беше толкова патриархална отживелица, че тарасконецът, поозадачен, не се сдържа и попита един от тези господа:

— Е, приятелю, падна ли добър лов?

— Не беше лош — отговори човекът, като погледна стреснато внушителното въоръжение на тарасконския воин.

— Много ли ударихте?

— И още как… бива си ни… я вижте.

И алжирският ловец му показа чантата си, издута от зайци и бекаси.

— Как така! Нима в чантата… Нима ги слагате в чантата?

— Има дребни, има и едри — отговори ловецът.

И понеже бързаше да се прибере вкъщи, бързо настигна другарите си.

Безстрашният Тартарен остана като закован от удивление посред пътя. После поразмисли и си каза: „Ами, тия се шегуват. Не са ударили нищо…“ И продължи напред.

Къщите, както и минувачите, ставаха все по-редки и по-редки. Нощта се спускаше, предметите губеха очертанията си. Тартарен Тарасконски повървя още половин час. Най-сетне се спря… Беше се стъмнило. Безлунна нощ, небе, осеяно със звезди. По пътя ни жива душа… Въпреки това нашият герой си каза, че лъвовете не са пощенски коли, та да се разхождат по пътя. И тръгна през полето… На всяка крачка дупки, шубраци, тръни. Какво от това! Той продължаваше да върви… После изведнъж, стой! „Мирише ми на лъв“ — каза си нашият човек и започна да души силно надясно и наляво.