Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (24)

X
Кажи ми как се казва баща ти и аз ще ти назова името на това цвете

Бива си ги тези черногорски князе да те хванат на въдицата!

На другия ден след вечерята в „Под яворите“ княз Григорий рано-рано долетя в стаята на Тартарен.

— Бързо, бързо, обличайте се… Вашата мавританка е намерена… Нарича се Байа. Двадесетгодишна, хубава като зората и отгоре на това вдовица…

— Вдовица!… Какво щастие! — възкликна радостно славният Тартарен, който малко се боеше от източните мъже.

— Да, ама брат й все е след нея.

— Ах, дявол да го вземе!

— Свиреп мавър, който продава чибуци на Орлеанския пазар.

Мълчание.

— Хайде де! — продължи князът. — Вие не сте от тия, дето ще се стреснат от такава дреболия. Освен това можем да подкупим този разбойник, като ни продаде някой и друг чибук… Бързо, обличайте се… щастливец такъв!

Блед, развълнуван, с пламнало от страст сърце, тарасконецът скочи от леглото си и закопчавайки набързо широките си фланелени гащи, запита:

— Какво трябва да направя?

— Чисто и просто ще пишете на дамата и ще й определите среща!

— Значи, тя знае френски… — разочаровано каза простодушният Тартарен, който мечтаеше за Ориент без примеси.

— Не знае нито дума — отговори невъзмутимо принцът, — вие ще ми продиктувате писмото, а аз ще го преведа на бърза ръка…

— О, княже, колко сте добър!

И тарасконецът закрачи из стаята мълчалив, вглъбен в себе си.

Нали разбирате, на алжирска мавританка не се пише като на бокерска гризетка. За най-голямо щастие обаче нашият герой помнеше чудесно многобройните си четива и сега, смесвайки пищното красноречие на апахите на Гюстав Емар с „Пътешествие в Изтока“ на Ламартин и няколко далечни възпоминания от „Песен на песните“, той съчини възможно най-източното писмо, което човек може да си представи.

То започваше така:

„Както щраусът в пясъците…“

И завършваше:

„Кажи ми как се казва баща ти и аз ще ти назова името на това цвете…“

Към това послание романтичният Тартарен искаше да прибави букет многозначещи цветя по източен обичай; но княз Григорий разсъди, че е по-добре да купят няколко чибука от брата, за да посмекчат дивия нрав на този господин, а в същото време щели да доставят голямо удоволствие на дамата, която много пушела.

— Бързо да отидем за чибуци! — възкликна пламнал от нетърпение Тартарен.

— Не!… Не!… Аз ще отида сам. Така ще ги купя по-евтино…

— Как! Нима искате… О, княже, княже…

И доблестният мъж, крайно смутен, подаде кесията си на услужливия черногорец, като му поръча нищо да не жали, за да остане доволна дамата.

За съжаление работата — колкото и добре да беше замислена — се позапъна. Явно силно трогната от красноречието на Тартарен и, кажи-речи, съблазнена, мавританката копнееше да го приеме, но братът беше несговорчив и за да приспят съвестта му, трябваше да купят дузини, купчини, товари с чибуци…

„За какъв ли дявол й са на Байа толкова чибуци?“ — питаше се понякога горкият Тартарен, но плащаше, без да се скъпи.

Най-сетне, след като накупи планини от чибуци и изля море от източна поезия, му определиха среща.

Няма да ви разказвам как биеше сърцето на тарасконеца, когато се готвеше за тази среща, колко трепетно и грижливо подстрига, приглади и напарфюмира твърдата си брада на ловец на каскети, без да забравя — човек трябва всичко да предвиди — да пъхне в джоба си един топуз с шипове и два-три револвера.

Вечно услужливият княз го съпроводи на тази първа среща, за да превежда. Дамата живееше в горната част на града. Пред вратата й един млад тринадесет-четиринадесетгодишен мавър пушеше цигари. Това беше прословутият Али, въпросният брат. Като видя двамата посетители, той чукна два пъти на вратичката и безшумно се оттегли.

Вратата се отвори. Появи се негърка и без дума да продума, преведе господата през тесен вътрешен двор в малка прохладна стая, където дамата чакаше полуизлегната на нисък диван… На пръв поглед тя се стори на тарасконеца малко по-дребна и по-закръглена от мавританката от омнибуса… Всъщност дали беше тя? Но това подозрение проблесна само като светкавица през ума на Тартарен и бързо угасна.

Дамата беше толкова красива с босите си крака, с пухкавите си пръстчета, обсипани с пръстени, розова, изящна, а под сърменото елече и под пъстрата пола на цветчета се очертаваше такова съблазнително тяло, малко пълничко, пищно, закръглено навсякъде… Кехлибареният край на наргилето димеше между устните й. Тя сияеше в благоуханен син облак.

Щом влезе, тарасконецът сложи ръка на сърцето си и се поклони колкото може по мавритански, като въртеше страстно очи… Байа го изгледа за миг безмълвна; после изпусна кехлибарения мундщук на наргилето, падна по гръб, скри лицето си в ръце и само по бялата й шийка, разтърсвана като торбичка с бисери, личеше, че просто умира от смях.