Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (11)

XI
С шпаги, господа, с шпаги… Не с топлийки!

Дали наистина смяташе да замине?… Деликатен въпрос, на който биографът на Тартарен трудно би могъл да отговори.

Тъй или иначе, менажерията Митен беше напуснала Тараскон преди повече от три месеца, а изтребителят на лъвове, както и преди, не помръдваше… Кой знае, може би простодушният герой, заслепен от нов мираж, си представяше искрено, че вече е ходил в Алжир. Може би от много приказки за бъдещия си лов си въобразяваше така чистосърдечно, че вече е ловувал, както си въобразяваше, че е издигал консулското знаме в Шанхай и е стрелял право по татарите — „Бум-бум!“.

За нещастие, ако и този път Тартарен Тарасконски беше жертва на миража, тарасконците съвсем не бяха му се поддали. Когато след тримесечно очакване разбраха, че ловецът не е приготвил още нито един куфар, започнаха да подмятат това-онова.

— Ще стане също като с Шанхай! — смееше се Косткалд.

И думите на търговеца на оръжие пожънаха голям успех из града, защото никой вече не вярваше на Тартарен.

Наивниците, бъзльовците, хората като Безюке, които могат да избягат дори от бълха и стрелят с пушка само със затворени очи, бяха особено безмилостни. В клуба, на Стъргалото те пресрещаха горкия Тартарен и го питаха:

— Е, та кога ще пътешествуваме?

В магазина на Косткалд никой не се вслушваше в мнението му. Ловците на каскети се отричаха от своя вожд!

После полетяха епиграми. Председателят на съда Ладвез, който през свободното си време охотно правеше мили очи на провансалската муза, съчини на местното наречие песничка, която има голям успех. В нея се разказваше за един велик ловец, бачо Жерве, чиято страшна пушка трябвало да изтреби всички африкански лъвове. За нещастие проклетата му пушка правела странна засечка. „Кога да пушне, все ще се запре.“

„Все ще се запре“, нали разбирате намека?

Докато се обърнеш, и песента стана популярна; когато Тартарен минаваше, носачите по кея и ваксаджийчетата пред вратата му пееха в хор:

Пушкалото на бачо ми Жерве

е все запънато, запънато добре;

пушкалото на бачо ми Жерве

кога да пушне, все ще се запре.

Само че пееха по-отдалеч поради двойните мускули.

О, изменчиви тарасконски прехласвания!…

Великият човек се преструваше, че нищо не вижда, нищо не чува, но дълбоко в душата си беше много огорчен от тази дребнава, подмолна и отровна война; той чувствуваше как Тараскон се изплъзва от ръцете му, как народната обич се прехвърля към други и му беше страшно тежко от това.

Ах, хубаво е да седнеш край голямата паница на популярността, но как ще се опариш, ако я разлееш!…

Затаил мъката си, Тартарен се усмихваше и си живееше мирно и тихо както преди, сякаш нищо не се беше случило.

Само от време на време маската на жизнерадостно безгрижие, която от гордост си беше лепнал на лицето, внезапно се смъкваше. И тогава вместо смях по него се изписваше негодувание и болка.

Така една сутрин, когато ваксаджийчетата пееха под прозорците му: „Пушкалото на бачо ми Жерве“, гласовете на тези нехранимайковци достигаха до стаята на клетия велик човек, който тъкмо се бръснеше пред огледалото (Тартарен беше с брада, но понеже тя растеше буйно, все трябваше да я подкъсява).

Изведнъж прозореца шумно се отвори и Тартарен се появи по риза, с кърпа на главата, насапунисан и размахвайки бръснача и сапунчето, той извика със страхотен глас:

— С шпаги, господа, с шпаги, не с топлийки!

Красиви думи, достойни да влязат в историята, но по погрешка отправени към тези малки сополанковци, високи колкото ваксаджийските си сандъчета, рицари, напълно недостойни да въртят шпага.