Лиса Дженоува
Все още Алис (7)

Януари 2004 г.

Имаше сериозно основание да отмени срещите си за сутринта на деветнайсети януари с невропсихолога и д-р Дейвис. Изпитната сесия в Харвард за есенния семестър се падаше през януари, след зимната ваканция, а изпитът за курса по когнитивна психология на Алис бе тази сутрин. Присъствието й не бе задължително, но тя обичаше усещането за свършена работа, което й даваше фактът, че е била със студентите си от първия до последния момент. С известна неохота помоли свой колега да я замести като квестор на изпита. По-основателната причина бе, че майка й и сестра й бяха загинали на 19 януари преди трийсет и две години. Алис не се смяташе за суеверна като Джон, но на тази дата никога не бе получавала добри новини. На регистратурата бе помолила да й дадат час за друг ден, но следващата най-ранна възможност бе чак след четири седмици. Тъй че си записа час и не отмени прегледа. Мисълта да чака още един месец никак не й се понрави.

Представи си как студентите й в момента седят и се притесняват какви въпроси ще им се паднат и преглеждат материала от целия семестър в сините си изпитни тетрадки с надеждата, че претъпканата им краткотрайна памет няма да им изневери. Разбираше ги напълно как се чувстват. Повечето от невропсихологичните изследвания, които й бяха направили тази сутрин — тестът на Струп, цветните матрици на Рейвън, мисленото завъртане на фигури на Лурия, тест за оценка на речта, подреждане на картинки, тест на Бентън за краткосрочно визуално запомняне, преразказ на история — й бяха познати. Тези тестове бяха изготвени така, че да изкарат наяве всяко едва доловимо смущение в речта, краткотрайната памет и мисловния процес. Алис всъщност бе правила много от тях и преди като средство за отрицателен контрол при когнитивните изследвания на свои студенти. Но днес нямаше да изпълнява ролята на контролна група. Днес тя бе обектът на изследването.

Преписването, припомнянето, подреждането на картинки и назоваването на предмети отне близо два часа. Както вероятно студентите й в момента, тя изпита облекчение, че е приключила с тестовете, и бе сравнително уверена, че се е представила добре. Придружавана от невропсихолога, Алис влезе в кабинета на д-р Дейвис и седна на един от двата съседни стола срещу него. Лекарят погледна към празния втори стол с разочарована въздишка. Още преди той да си отвори устата, Алис разбра, че е загазила.

— Алис, нали миналия път се разбрахме да си водиш придружител?

— Да.

— Добре. Задължително изискване е всеки пациент да идва със свой близък. Не мога да те лекувам правилно, ако не разполагам с ясна представа какво точно се случва, а няма как да получа надеждна информация, ако на прегледите не присъства придружителят ти. Следващия път няма да приема никакви оправдания. Съгласна ли си?

— Да.

Следващият път. Цялото облекчение и увереност, добити от преценката, че се е представила добре на познатите невропсихологични тестове, се изпари.

— Вече имам резултатите от всичките ти изследвания и сега ще ги прегледаме. Ядрено-магнитният резонанс не е дал никакви отклонения. Не страдаш от цереброваскуларна болест, няма данни за микроинсулт, хидроцефалия или туморни образувания. В това отношение всичко изглежда наред. Резултатите от кръвните проби и лумбалната пункция също са отрицателни. Използвах възможно най-агресивния подход и проверих за всяко заболяване, което би обяснило симптомите ти. Тъй че знаем, че не си болна от СПИН, рак, недостиг на витамини, митохондриална болест, както и още ред други редки заболявания.

Речта му бе добре структурирана; явно изнасяше подобна не за пръв път. Щеше да й каже „от какво е болна“ най-накрая. Алис кимна, за да му покаже, че следи мисълта му, и за да го подкани да продължи.

— Изкарала си деветдесет и девет процента на тестовете за внимание, на компонентите за абстрактни разсъждения, пространствена ориентация и речеви способности. За съжаление обаче открих следното. Имаш нарушения в краткотрайната памет, които не съответстват на възрастта ти и сериозно са се понижили спрямо преди. Научих това от твоя разказ за проблемите ти напоследък и от описанието ти на степента, в която това пречи на работата ти. Убедих се лично, когато не успя да си спомниш адреса при предишното си посещение. И макар днес да се справи почти съвършено на когнитивните тестове, показа сериозни колебания в две от задачите, свързани с краткотрайната памет. Всъщност на едната постигна едва шейсет процента. Алис, след като взех предвид цялата тази информация, стигнах до заключението, че вероятно страдаш от болестта на Алцхаймер.

Болестта на Алцхаймер.

Думите й изкараха въздуха. Какво точно й бе казал? Алис повтори думите на лекаря наум. Вероятно. Това й даде воля да вдиша отново и да проговори.

— Но „вероятно“ означава, че може и да не отговарям на критериите.

— Не, използваме думата „вероятно“, тъй като единственият начин да поставим окончателна диагноза за Алцхаймер в момента е като направим хистологичен анализ на мозъчна тъкан, а това може да стане чрез аутопсия или биопсия. В твоя случай обаче нямам как да приложим нито един от двата варианта. Казвам ти клиничната диагноза. В кръвта ти няма наличие на протеините, свързани с деменция, а ядрено-магнитният резонанс може да установи мозъчна атрофия чак в много по-напреднал етап на заболяването.

Мозъчна атрофия.

— Не е възможно, та аз съм едва на петдесет години.

— Страдаш от ранна форма на болестта. Права си, Алцхаймер се приема за болест, засягаща старите хора, но десет процента от пациентите страдат именно от тази ранна форма, чието проявление започва под шейсет и пет години.

— Тази форма с какво се различава от развитието на болестта в по-късна възраст?

— Не се различава, с изключение на това, че причината обикновено е силна генетична предразположеност и че се проявява много по-рано.

Силна генетична предразположеност. Анна, Том, Лидия.

— Но след като знаете със сигурност само от какво не съм болна, как можете да заключите така убедено, че имам Алцхаймер?

— След като изслушах оплакванията ти и прегледах медицинския ти картон, след като тествах способностите ти за ориентация, наблюдателност, задържане на вниманието, реч и запаметяване, бях деветдесет и пет процента сигурен. Тъй като неврологичният преглед, кръвните изследвания, изследванията на гръбначномозъчната течност и ядрено-магнитният резонанс не дадоха обяснение за състоянието ти, петте процента несигурност се изпариха. Сигурен съм, Алис.

Алис.

Името й отекна във всяка клетка от тялото й и сякаш се пръсна на молекули отвъд границите на кожата й. Наблюдаваше се отстрани, от другия край на стаята.

— И какво означава това? — чу се да пита.

— Разполагаме с две лекарства за лечение на Алцхаймер, които искам да ти изпиша. Първото е „Арисепт“. То стимулира производството на ацетилхолин. Второто е „Наменда“. Одобриха го миналата есен и изглежда много обещаващо. Нито едно от тях няма да те излекува, но забавят влошаването на симптомите, а целта е да ти осигурим колкото се може повече време.

Време. Колко време?

— Искам да взимаш и витамин E два пъти дневно, както и витамин C, аспирин и статин веднъж на ден. Нямаш видими рискови фактори от сърдечносъдови заболявания, но всичко, което е полезно за сърцето, е полезно и за мозъка, а целта ни е да запазим всеки възможен неврон и синапс.

Д-р Дейвис й написа рецепта.

— Алис, някой от семейството ти знае ли, че си тук?

— Не — отвърна тя замаяно.

— Тогава ще трябва да им кажеш. Можем да забавим влошаването на когнитивните ти функции, но не можем да го спрем или излекуваме. За твоя собствена безопасност е важно някой, с когото се виждаш редовно, да знае какво става. Ще кажеш ли на съпруга си?

Алис се усети, че кимва.

— Добре. Купи си лекарствата, взимай ги според указанията, обади ми се, ако получиш странични ефекти и си запиши час за след шест месеца. Дотогава можеш да ми звъниш по телефона или да ми пишеш имейли, ако имаш въпроси. Съветвам те и да се свържеш с Денис Дадарио. Тя е социален работник от нашето отделение и ще ти помогне с информация и съвети. След шест месеца те чакам със съпруга ти, за да видим какво е състоянието ти.

Алис се вгледа изпитателно в интелигентните му очи. Изчака. Изведнъж усети, че ръцете й стискат студените метални облегалки на стола. Нейните ръце. Не се бе превърнала в безплътна съвкупност от молекули, реещи се в ъгъла. Тя, Алис Хаулънд, седеше на студен твърд стол до друг празен стол в кабинета на невролога в Отделението по нарушения в паметта на осмия етаж на Масачузетската многопрофилна болница. И току-що й бяха поставили диагноза „болест на Алцхаймер“. Потърси още нещо в очите на лекаря, но намери само истина и съжаление.

Деветнайсети януари. На този ден не й се случваше нищо хубаво.

 

 

В кабинета си, зад затворената врата, Алис четеше въпросника „Ежедневни дейности“, който д-р Дейвис я бе помолил да даде на Джон. „Настоящият въпросник трябва да се попълни от трето лице, а НЕ от пациента“ пишеше с удебелени черни букви в горния край на първата страница. Думите „трето лице“, затворената врата и разтуптяното й сърце й създаваха усещането, че е виновна, сякаш се криеше в някой град в Източна Европа с нелегални документи, а полицията я гонеше с пищящи сирени.

Скалата за оценка на всяка от дейностите бе от 0 (без затруднения, няма промяна) до 3 точки (сериозни смущения, пълна зависимост от други хора). Тя прегледа описанията срещу степен 3 и предположи, че се отнасят за късните етапи от болестта, за края на правия и къс път, по който внезапно бе принудена да поеме с кола без спирачки и волан.

Описанията срещу 3-те точки бяха унизителни: Пациентът не може да се храни самостоятелно. Не може да контролира пикочния си мехур и дебело черво. Лекарствата трябва да се дават от трето лице. Пациентът се съпротивлява на опитите на болногледача да го измие и приведе в спретнат вид. Не ходи на работа. Прикован е на легло у дома или в болница. Вече не може да борави с пари. Вече не може да излиза навън без придружител. Унизително, но аналитичният ум на Алис веднага я накара да се усъмни, че този списък показва индивидуалния начин, по който болестта ще се развие при нея. Каква част от изброеното се дължеше на самото заболяване и до каква степен посочените характеристики се определяха от факта, че става въпрос за хора в напреднала старческа възраст? Заради Алцхаймер ли се напикаваха осемдесетгодишните, или поради факта че старците на тези години трудно удържаха пикочните си мехури? Може би описанията за 3 точки не важаха за млад и физически здрав човек като нея.

Най-страшното се намираше под заглавието „Общуване“. Речта е почти неразбираема. Не разбира какво говорят другите. Вече не чете. Не може да пише. Неспособност да използва езика. Освен ако диагнозата не бе сгрешена, Алис не виждаше какво би я спасило от този списък със симптоми за 3 точки. Всичко посочено би могло да се случи на човек като нея. На човек, болен от Алцхаймер.

Тя огледа редиците от книги и периодични издания в библиотеката си, купчината с изпитни работи, които чакаха да ги прегледа на бюрото, имейлите в електронната й поща, примигващата червена лампичка на гласовата поща на телефона й. Замисли се за всички книги, които искаше да прочете, натрупани на най-горния рафт на етажерката в спалнята й, онези, за които си мислеше, че ще има време по-нататък. „Моби Дик“. Имаше да провежда експерименти, да пише доклади, да изнася и да присъства на лекции. Всичко, с което се занимаваше и което обичаше, цялата й същност бе неизменно свързана с езика.

На последните страници от въпросника молеха третото лице да даде оценка по тристепенната скала за симптомите, които пациентът е изпитвал през последния месец: бълнуване, халюцинации, нервност, депресия, тревожност, еуфория, апатия, невъздържаност, раздразнителност, редовни смущения в моторните функции, безсъние, промени в хранителните навици. Изкушаваше се да попълни сама отговорите, за да докаже, че си е съвсем наред и че д-р Дейвис явно греши. Но тогава си спомни думите му: „Няма как да получа надеждна информация, ако на прегледите не присъства придружителят ти“. Може и да бе прав, но тя поне помнеше какво й бе казал. Замисли се кога ли ще настъпи моментът, когато нямаше да помни.

Познанията й за болестта на Алцхаймер бяха само повърхностни. Знаеше, че в мозъка на страдащите от нея има понижени нива на ацетилхолин — невротрансмитер, важен за способностите за заучаване и запаметяване. Знаеше и че хипокампусът — участък от мозъка с формата на водно конче, отговарящ за формирането на нови спомени — се оплита във възли и плака, макар да нямаше точна представа какви са тези възли и плаки. Знаеше и че аномията — патологична неспособност за назоваване на предмети — е друг характерен симптом. Знаеше и че един ден ще гледа съпруга, децата, колегите си, ще гледа лица, които е познавала и обичала открай време, и няма да ги познае.

Знаеше и че това не е всичко. Имаше още купища стряскаща информация, която трябваше да изрови. Написа „болест на Алцхаймер“ в търсачката на Гугъл. Тъкмо се канеше да натисне „Enter“ със средния си пръст, когато две резки потропвания на вратата я накараха да изостави мисията си със скоростта на безусловен рефлекс и да скрие доказателствата. Без предупреждение и без да дочака отговор, вратата се отвори.

Алис се притесни, че изражението й е стъписано, притеснено и гузно.

— Готова ли си? — попита Джон.

Не, не беше готова. Ако признаеше на Джон какво й бе казал д-р Дейвис, ако му дадеше въпросника за ежедневните дейности, всичко щеше да стане реално. Джон щеше да поеме ролята на трето лице, а Алис щеше да се превърне в умиращия и безпомощен пациент. Още не бе готова да се предаде.

— Да тръгваме. Затварят след час — каза Джон.

— Добре — отвърна Алис. — Готова съм.

 

 

Основано през 1831 г. като първия гробищен парк, построен извън територията на църква, „Маунт Обърн“ в момента представляваше национален исторически паметник, световноизвестна ботаническа градина и оранжерия, както и мястото, на което почиваха сестрата, майката и бащата на Алис.

За пръв път баща й щеше да присъства на годишнината от съдбовната автомобилна катастрофа — макар и мъртъв — което я изпълни с раздразнение. На този ден тя винаги идваше, за да остане насаме с майка си и сестра си. Но сега и той щеше да е тук. А не го заслужаваше.

Вървяха по Алеята с тисовете в по-старата част на парка. Алис забави крачка, когато минаха покрай познатите надгробни плочи на семейство Шелтън. Чарлз и Елизабет бяха погребали и трите си деца — Сузи, невръстно бебе, може би родено мъртво, през 1866 г.; Уолтър, двегодишен, през 1868 г. и Карълайн, петгодишна, през 1874 г. Алис дръзко пробваше да почувства каква мъка е изпитвала Елизабет, като си представяше, че върху надгробните паметници са изписани имената на собствените й деца. Никога не успяваше да задържи за дълго злокобните видения — Анна, посиняла и безмълвна при раждането; Том, мъртъв, вероятно след боледуване, с жълтата си пижама; и Лидия, скована и безжизнена, след като през деня е оцветявала картинки в детската градина. Въображението й винаги отхвърляше подобни страховити картини и в съзнанието й трите й деца бързо оживяваха отново.

Елизабет е била на трийсет и осем години, когато починало последното й дете. Алис се чудеше дали не се е опитала безуспешно да забременее отново, или пък дали двамата с Чарлз не са започнали да спят в отделни легла, твърде травмирани, за да рискуват поръчката на нова мъничка надгробна плоча. Чудеше се дали Елизабет, която бе надживяла с двайсет години Чарлз, бе успяла да намери утеха и мир в живота си.

Продължиха смълчани към гробовете на семейството й. Паметниците бяха семпли и приличаха на гранитни кутии от обувки на великани, разположени в дискретна редица под клоните на лилав бук. Ан Лидия Дейли (1955–1972); Сара Луис Дейли (1931–1972); Питър Лукас Дейли (1932–2003). Най-ниските клонове на бука се извисяваха на поне три метра над тях и бяха обсипани от красиви, лъскави тъмнолилави листа през пролетта, лятото и есента. Но сега, през януари, голите черни клонки хвърляха дълги безформени сенки върху гробовете на близките й и им придаваха злокобен вид. Всеки режисьор на филми на ужасите би останал очарован от това дърво през януари.

Джон хвана облечената й в ръкавица ръка и двамата застанаха мълчаливо под бука. В по-топлите месеци се чуваше чуруликането на птици, звука от пръскачките, автомобилите на поддръжката и музика от радиоприемниците в колите. Днес в гробището бе тихо, с изключение на далечното бръмчене на трафика отвъд портите на парка.

За какво ли си мислеше Джон, докато стояха тук? Никога не го бе питала. Той не бе имал възможност да се запознае с майка й и сестра й, тъй че едва ли мислеше надълго и нашироко за тях. Дали размишляваше за собствената си тленност и духовност? Или за нейните тленност и духовност? Дали се сещаше за своите родители и сестри, които още бяха живи? Или го занимаваха съвсем други мисли като експериментите му, лекциите и какво ще има за вечеря?

Как бе възможно да е болна от Алцхаймер? Силна генетична предразположеност. Ако майка й бе доживяла до петдесет години, дали е щяла да се разболее? Или пък го бе наследила от баща си?

Като млад, той изпиваше огромни количества алкохол, без да изглежда особено пиян. Ставаше все по-затворен и мълчалив, но запазваше достатъчно от уменията си за общуване, за да си поръча още едно уиски, или за да настоява, че е напълно способен да шофира. Както вечерта, в която бе карал буика по шосе 93, бе се блъснал в дърво и бе убил жена си и по-малката си дъщеря.

Навикът му да пие си остана, но поведението му се промени преди около петнайсет години. Несвързаното, войнствено бръщолевене, отвратителната липса на лична хигиена, това, че не можеше да я познае — Алис бе предположила, че се дължат на алкохола, който най-накрая бе разял черния му дроб и бе изпържил мозъка му. Дали бе възможно да е страдал от болестта на Алцхаймер, без дори да знае? Не й трябваше да види резултати от аутопсия. Всичко съвпадаше твърде точно, за да се заблуждава, и й предоставяше идеалната мишена, върху която да хвърли вината.

Е, татко, доволен ли си сега? Наследила съм скапаната ти ДНК. Ще ни избиеш до крак. Какво е усещането да убиеш цялото си семейство?

Сърцераздирателният плач, в който избухна, би се сторил напълно нормален на страничен наблюдател — мъртвите й родители и сестра, погребани в земята, падащият над гробището мрак, зловещият дъб. За Джон обаче със сигурност бе неочакван. Алис не бе проронила и сълза, когато баща й почина миналия февруари, а скръбта по майка й и сестра й отдавна се бе притъпила с времето.

Джон я прегърна, без да я увещава да спре и без да дава знак, че би направил каквото и да било друго, освен да я държи в прегръдките си, докато се наплаче. Алис осъзна, че гробището ще затвори всеки момент. Осъзна, че вероятно е разтревожила Джон. Осъзна и че колкото и да плаче, няма да успее да пречисти увредения си мозък. Притисна лице във вълненото му палто и плака до изтощение.

Той взе главата й в ръце и целуна мокрите ъгълчета на очите й.

— Али, добре ли си?

Не, не съм добре Джон. Болна съм от Алцхаймер.

За миг Алис си помисли, че е изрекла думите на глас. Те обаче останаха единствено главата й, но не защото се бяха оплели в плака и възли. Просто не можеше да ги каже на глас.

Представи си своето име върху надгробна плоча до тази на Ан. Предпочиташе да умре, отколкото да си изгуби ума. Вдигна очи към Джон, който я гледаше търпеливо и чакаше отговор. Как да му каже, че страда от болестта на Алцхаймер? Той обичаше ума й. Как би могъл да я обича, ако изгуби това? Отново погледна към името на Ан, издълбано върху камъка.

— Просто имах много тежък ден.

Предпочиташе да умре, отколкото да му каже.

 

 

Искаше да се самоубие. Импулсивни мисли да отнеме живота си я заливаха и изтикваха всички други идеи, притискаха я в мрачен и отчаян ъгъл в продължение на дни. Но им липсваше издръжливост и в крайна сметка избледняваха до смътни хрумвания. Още не й се умираше. Все още бе уважаван професор по психология в Харвардския университет. Можеше да чете, да пише и да ползва тоалетната без проблеми. Разполагаше с време. И трябваше да каже на Джон.

Алис седеше на дивана със сиво одеяло в скута, прегърнала колене и готова да повърне. Джон седеше на крайчеца на фотьойла срещу нея, напълно неподвижен.

— Кой ти каза? — попита той.

— Д-р Дейвис, невролог от Масачузетската болница.

— Невролог. Кога ходи при него?

— Преди десет дни.

Джон извърна глава и завъртя брачната си халка, докато се взираше в боята по стената. Алис затаи дъх и го изчака да я погледне отново. Може би вече никога нямаше да я погледне по същия начин. А може би щеше да й се наложи да стаява дъх вечно. Тя се прегърна още по-силно.

— Той греши, Али.

— Не греши.

— Нищо ти няма.

— Напротив. Напоследък забравям.

— Всички забравят. Аз например все забравям къде съм си сложил очилата. Този доктор и на мен ли ще постави диагноза Алцхаймер?

— Нещата, които забравям, не са нормални. Не става въпрос за неволно тикнати някъде очила.

— Добре, забравяш, но навлизаш в критическата, подложена си на стрес, а смъртта на баща ти сигурно е възвърнала с нова сила скръбта по майка ти и Ан. Вероятно си депресирана.

— Не съм депресирана.

— Откъде знаеш? Клиничен психолог ли си? Трябва да отидеш при личната си лекарка, а не при този невролог.

— Ходих при нея.

— Кажи ми точните й думи.

— Според нея проблемите не се дължат на депресия или на менопаузата. Не успя да намери обяснение. Каза, че е възможно да не си доспивам. Искаше да изчакаме и да ме прегледа отново след няколко месеца.

— Виждаш ли? Просто не се грижиш достатъчно добре за себе си.

— Тя не е невролог, Джон. Спя достатъчно. А и ходих при нея през ноември. Минаха два месеца, а състоянието ми не се подобрява. Влошава се.

Алис се опитваше с един разговор да убеди Джон в нещо, което тя самата бе отричала в продължение на месеци. Започна с пример, за който той знаеше.

— Нали помниш, че не заминах за Чикаго?

— Това може да се случи на мен или на всеки от познатите ни. Графикът ни е изключително натоварен.

— Графикът ни винаги е бил изключително натоварен, но никога не съм забравяла за предстоящо пътуване. Не просто си изпуснах самолета, но забравих изцяло и за конференцията, за която се подготвях цял ден.

Джон мълчеше. Имаше невъобразими тайни, които той не знаеше.

— Не се сещам за дадени думи. Напълно забравих темата на лекцията, която трябваше да изнеса, докато отида от кабинета си до аудитория. Следобед не разбирам защо сутринта съм записала дадено нещо в списъка си със задачи.

Алис виждаше, че Джон я гледа недоверчиво. Преумора, стрес, тревоги. Нормално, нормално, нормално.

— На Бъдни вечер не направих пудинг, защото не успях да си спомня нито една стъпка от рецептата. Просто не я помнех, а приготвям този сладкиш всяка година още от малка.

Алис излагаше изненадващо непоклатими аргументи срещу себе си. За съдебен състав, съставен от нейни колеги, това вероятно щеше да е достатъчно. Но Джон я обичаше.

— Стоях пред „Нинис“ на площад „Харвард“ и нямах никаква представа как да стигна до къщи. Не знаех къде се намирам.

— Кога се случи това?

— През септември.

Бе изкопчила думи от устата му, но не бе пропукала по никакъв начин твърдата му увереност, че душевното й здраве е непокътнато.

— Това не е всичко. Ужасявам се като си помисля, че забравям неща, за които дори нямам представа.

Изражението на Джон се промени, сякаш бе зърнал нещо важно в подобна на петно на Роршах проба РНК върху предметно стъкло.

— Жената на Дан — каза той по-скоро на себе си.

— Моля?

Нещо в него се пропука. Алис го видя. Вероятността да е болна се прокрадна в изражението му и разклати увереността му.

— Имам да прочета едни неща, след което искам да говоря с невролога ти.

Без да я погледне, той стана и се качи в кабинета си на горния етаж, като я остави сама на дивана, прегърнала коленете си с усещането, че всеки момент ще повърне.