Лиса Дженоува
Все още Алис (13)

Юли 2004 г.

— Джон? Джон? Тук ли си?

Алис бе сигурна, че не си е вкъщи, но напоследък усещането, че е сигурна, бе проядено от твърде много дупки, за да има същото значение като преди. Явно бе излязъл някъде, но тя не помнеше кога бе тръгнал, нито накъде. Дали е отишъл до магазина за мляко или кафе? До видеотеката ли е? И в двата случая щеше да се прибере всеки момент. Или пък се е върнал с колата в Кеймбридж, а в такъв случай нямаше да го има поне няколко часа, а може би и цяла нощ. А дали не бе решил най-накрая, че не може да понесе онова, което го очакваше, и просто си бе заминал завинаги? Не, Джон не би го направил. Алис бе сигурна в това.

Вилата им в Чатам, построена през 1990 г., бе по-голяма, по-просторна и с по-отворен вътрешен план в сравнение с къщата им в Кеймбридж. Алис влезе в кухнята. Изобщо не приличаше на кухнята им у дома. Белотата на стените и шкафовете, бялата техника, белите столове и настланият с бели плочки под се нарушаваше съвсем малко от сивкавите плотове и отблясъците кобалтовосиньо по белите порцеланови и стъклени съдове. Помещението приличаше на страница от книжка за оцветяване, попълнена тук-таме със син флумастер.

По двете чинии и използваните салфетки върху плота в центъра на кухнята се виждаха следи от салата, спагети и доматен сос. В една от чашите все още имаше глътка бяло вино. С безпристрастния интерес на криминолог, Алис вдигна чашата и опита температурата на виното с устни. Все още бе леко студено. Чувстваше се сита. Погледна часовника. Беше малко след девет часа.

Бяха в Чатам вече от седмица. Предишните години, след седмица далеч от ежедневните задачи в Харвард, тя вече щеше да се е приспособила напълно към спокойния живот, неизбежен на Кейп Код, и вече да поглъща трета или четвърта книга. Но тази година графикът й в Харвард, макар и натоварен, й бе осигурявал подреденост, която й бе позната и успокояваща. Срещи, симпозиуми, лекции и консултации, които като пътечка от трохи я насочваха през целия ден.

Тук, в Чатам, Алис нямаше график. Спеше до късно, хранеше се във всевъзможни часове и правеше каквото й хрумне. В края на всеки ден си взимаше лекарствата, всяка сутрин правеше пеперудения тест, след което излизаше да тича с Джон. Но това не й осигуряваше достатъчна последователност. Имаше нужда от по-големи, а не по-многобройни, трохи.

Често не знаеше колко е часът или кой ден от седмицата е. От време на време, когато седнеше да яде, нямаше представа закуска ли е, обед ли е, вечеря ли е. Когато вчера сервитьорката в „Санд бар“ постави пред нея чиния пържени миди, Алис имаше чувството, че със същия апетит и готовност би се заела с чиния палачинки.

Прозорците в кухнята бяха отворени. Тя погледна към алеята пред входа. Колата я нямаше. Навън все още се усещаха следи от горещината на деня и се чуваше крякането на жаби, смехът на жена и прибоят откъм Хардинг Бийч. Алис остави бележка на Джон до неизмитите чинии:

Отивам да се разходя на плажа. С обич, А.

Вдиша чистия нощен въздух. Тъмносиньото небе бе обсипано със звезди, които заедно с лунния сърп приличаха на излезли от анимационно филмче. Макар все още да не се бе стъмнило напълно, вече бе по-тъмно, отколкото изобщо ставаше в Кеймбридж. Без уличните лампи, далеч от главната улица, единствената светлина в крайбрежния им квартал идваше от крушките по верандите, от прозорците на къщите и от проблясването на някой и друг фар на кола. В Кеймбридж сред подобна тъма щеше да се чувства неспокойна, ако е навън сама, но тук, в малкото крайморско ваканционно селище, се чувстваше в пълна безопасност.

На паркинга нямаше спрели коли, а по плажа не се виждаше друг човек. Градската полиция ограничаваше посещенията на плажа през нощта. В този час не се чуваха писъци на деца и чайки, не се водеха досадни телефонни разговори, нямаше го изнервеното напрежение, че трябва да си тръгнеш, тъй като имаш ангажимент. Нищо не нарушаваше спокойствието.

Алис отиде до водата и остави океанът да погълне ходилата й. Топли вълни галеха краката й. Водата в закътания залив Хардингс Бийч, разположен срещу протока Нантъкет, бе поне с няколко градуса по-топла от водата на околните плажове, които бяха разположени директно на студеното атлантическо крайбрежие.

Алис си съблече ризата и свали сутиена, след което с едно движение смъкна полата и бельото, и влезе в морето. Водата, чиста от водораслите, обикновено носени от прибоя, се плискаше нежно в кожата й. Задиша с ритъма на прилива. Легна по гръб, запляска леко с крака и се любуваше на фосфоресциращите точици, докосващи пръстите на ръцете и петите й като вълшебен прашец.

Лунната светлина хвърли отблясък върху дясната й китка. Върху предната част на плоската, петсантиметрова гривна от неръждаема стомана бе гравиран надписът „Безопасно прибиране“. От другата страна бяха изписани телефонният номер на организацията, идентификационният й номер и думите „Нарушения в паметта“. След това мислите й се понесоха върху вълните и се насочиха от нежеланото бижу към колието с форма на пеперуда от майка й, после към плана й за самоубийство, към книгите, които възнамеряваше да прочете и накрая се спряха, уловени от сходната съдба на Вирджиния Улф и Една Понтелие. Толкова лесно би било. Можеше да заплува към Нантъкет, докато се изтощи и не може да продължи по-нататък.

Алис огледа тъмната вода. Тялото й, здраво и силно, се държеше на повърхността с размахване на краката, всичките му инстинкти, насочени към борбата за живот. Да, не помнеше вечерята с Джон тази вечер, нито къде бе казал той, че отива. А на сутринта бе напълно възможно да не помни и къпането си в морето, но сега, в момента, не се чувстваше отчаяна, а жива и щастлива.

Обърна поглед към плажа и слабо осветения пейзаж. Една фигура се приближаваше. Алис позна Джон по пружиниращите дълги крачки още преди да види лицето му. Не го попита къде е ходил и за колко време. Не му благодари, че се е върнал. Той не я смъмри, че е навън сама, без телефона си, и не я помоли да излезе и да се прибира. В пълно мълчание Джон се съблече и влезе във водата при нея.

 

 

— Джон?

Завари го да боядисва стената на гаража.

— Виках те из цялата къща.

— Не съм те чул — отвърна той.

— Кога заминаваш за конференцията?

— В понеделник.

Заминаваше за Филаделфия за една седмица, за да присъства на Деветата международна конференция, посветена на болестта на Алцхаймер.

— Лидия ще е пристигнала преди това, нали?

— Да, идва в неделя.

— Добре.

След като Лидия бе подала писмена молба, местната театрална трупа „Мономой“ я бе поканила да се включи в състава им като гостуващ актьор за лятото.

— Готова ли си да тичаме? — попита Джон.

Утринната мъгла все още не се бе вдигнала и навън бе хладно, а Алис не бе достатъчно дебело облечена.

— Само да си взема връхна дреха.

Тя влезе в къщата и отвори гардероба в коридора. На Кейп Код бе истинско предизвикателство да се облечеш подходящо в началото на лятото, тъй като сутрин температурата бе не повече от 10°C, покачваше се до над 25°C следобед и отново падаше рязко до десетина градуса вечер, обикновено придружена от хладния морски бриз. Нужно бе творческо виждане за модата и желание да се преобличаш многократно през деня. Макар в гардероба да имаше куп дрехи, които щяха да са идеални за разходка по плажа или седене навън, всичко налично й се струваше твърде дебело за бягане.

Алис изтича на горния етаж и влезе в спалнята. След като претършува няколко чекмеджета, намери тънък суичър и го облече. Забеляза книгата, която четеше, на нощното шкафче. Грабна и нея и слезе в кухнята. Наля си чаша студен чай и излезе на задната веранда. Утринната мъгла още не се бе вдигнала и бе по-студено, отколкото очакваше. Тя остави чашата и книгата на масичката между белите градински столове и се върна в къщата да вземе одеяло.

Когато излезе отново, се загърна с одеялото, седна на един от столовете и отвори книгата на страницата, която си бе отбелязала с прегънато ъгълче. Четенето бързо се превръщаше в съкрушително тежко занимание. Налагаше й се да препрочита дадена страница по няколко пъти, за да следи сюжета, а ако оставеше книгата за известно време, понякога трябваше да се върне цяла глава назад, за да си припомни какво се е случило до момента. Освен това страшно се уморяваше, докато реши коя книга да подхване. Ами ако не разполагаше с достатъчно време да прочете всичко, което искаше? Болеше я да подрежда четивата по приоритет, тъй като това й напомняше, че времето й изтича, че няма да й стигне за всичко.

Тъкмо бе започнала „Крал Лир“. Обожаваше трагедиите на Шекспир, но така и не бе прочела тази. За съжаление, както напоследък редовно й се случваше, изгуби нишката само след няколко минути. Препрочете предишната страница, като чертаеше въображаема линия с показалец под реда. Изпи чая си до дъно и се загледа в птиците по клоните на дърветата.

— Ето къде си. Какво правиш? Няма ли да тичаме? — попита Джон.

— О, да, да. Тази книга ме побърква.

— Да тръгваме тогава.

— Днес ли заминаваш за конференцията?

— В понеделник.

— А днес кой ден сме?

— Четвъртък.

— О! А кога пристига Лидия?

— В неделя.

— Тоест преди да заминеш.

— Да. Али, преди малко говорихме за това. Трябва да си го запишеш в блекбърито. Мисля, че ще се почувстваш по-добре.

— Съжалявам.

— Готова ли си?

— Да. Чакай само да се изпишкам.

— Добре, чакам те пред гаража.

Алис остави празната чаша на плота до мивката, а одеялото и книгата — на фотьойла в дневната. Понечи да направи нещо, но краката й се нуждаеха от допълнителни инструкции. За какво бе дошла тук? Проследи действията си в обратен ред — одеялото и книгата, празната чаша на плота, верандата, Джон. Той заминаваше скоро за Международната конференция за болестта на Алцхаймер. Май в неделя. Трябваше да го попита, за да знае със сигурност. Канеха се да излязат да тичат. Навън бе хладно. Бе влязла да си вземе суичър! Не, не бе това. Вече си бе облякла суичъра. По дяволите!

Тъкмо когато стигна до входната врата, усети силно напрежение в пикочния мехур и си спомни, че много й се пишка. Спусна се обратно по коридора и отвори вратата на тоалетната. Само че, за нейна ужасна изненада, се оказа, че това не е тоалетната. Метла, парцал, кофа, прахосмукачка, табуретка, кутия с инструменти, електрически крушки, фенерчета, белина. Килерът.

Погледна по-надолу по коридора. Кухнята бе отляво, дневната — отдясно. Нямаше други врати. На този етаж имаше тоалетна, нали? Трябваше да има. Някъде тук беше. Само че не я виждаше. Алис хукна към кухнята, но там имаше само една врата, която водеше до задната веранда. Изтича в дневната, но, естествено, тази стая не водеше до баня. Спусна се обратно в коридора и хвана бравата.

— Моля те, боже, моля те, моля те.

Отвори вратата със замах, като илюзионист, който разкрива най-загадъчния си фокус, но тоалетната не се появи като с магическа пръчица.

Как е възможно да се изгубя в собствения си дом?

Замисли се дали да не изтича до банята на втория етаж, но се почувства сякаш попаднала в Зоната на здрача, уловена в капана на странното измерение на първия етаж, където нямаше тоалетна. Вече не можеше да стиска. Изпита нереалното усещане, че се наблюдава отстрани — окаяна, непозната жена, разплакана в коридора. Плачът й не звучеше като сподавеното хлипане на възрастен човек, а като уплашения, безпомощен, необуздан рев на малко дете.

Вече не сдържаше не само сълзите си. Джон нахълта през входната врата тъкмо навреме, за да види как урината се стича по десния й крак и намокря анцуга, чорапа и гуменката й.

— Не ме гледай!

— Али, не плачи, всичко е наред.

— Не знам къде се намирам.

— Всичко е наред, тук си.

— Изгубих се.

— Не си се изгубила, Али. Тук с мен си.

Джон я прегърна и я полюшна наляво-надясно, както бе успокоявал децата след безброй физически рани и кавги с другарчета.

— Не успях да намеря тоалетната.

— Няма нищо.

— Съжалявам.

— Няма защо да съжаляваш. Всичко е наред. Ела да се преоблечеш. И без това навън вече се стопля и ти трябват по-леки дрехи.

 

 

Преди да замине за конференцията, Джон даде на Лидия подробни инструкции как Алис трябва да си пие лекарствата, кога да ходи да бяга, номерът на мобилния й телефон и програмата за „Безопасно прибиране“. Даде й и телефона на невролога, за всеки случай. Когато Алис си припомни кратката реч, думите му й се сториха много сходни с инструкциите, които бе давал на бавачките тийнейджърки преди да оставят децата, за да заминат за уикенда в Мейн или Върмонт. Сега Алис имаше нужда от бавачка. Чиято роля щеше да изпълнява собствената й дъщеря.

След първата им вечеря насаме в „Скуайър“, Алис и Лидия тръгнаха по Главната улица, без да си говорят. Дългата редица от луксозни коли и миниванове, паркирани до бордюра и оборудвани с поставки за велосипеди и каяци по покривите, натъпкани с бебешки колички, шезлонги и плажни чадъри, и с регистрационни номера, освен от Масачузетс, и от Кънектикът, Ню Йорк и Ню Джърси, означаваше, че летният сезон вече официално е започнал. Цели семейства се тътреха безцелно по тротоарите, без да се съобразяват с другите минувачи, без да бързат и без конкретна цел, спираха, връщаха се и се вкопаваха рязко пред витрините. Все едно разполагаха с всичкото време на света.

След десетминутна разходка излязоха от гъмжащия от движение център. Спряха пред Чатамския фар и се насладиха на панорамния изглед към плажа отдолу, преди да слязат по трийсетте стъпала до пясъка. В подножието ги посрещна скромна редица от сандали и джапанки, оставени там по-рано през деня. Алис и Лидия добавиха обувките си в края на реда и продължиха по пясъка. Табелата пред тях гласеше:

Внимание: Силни течения. В района е възможно да се появят неочаквани, опасни за живота вълни и течения. Плажът е неохраняем. Районът е опасен за: плуване, къпане, гмуркане, водни ски, сърф, малки лодки, салове и канута.

Алис се загледа и заслуша в неумолимия плясък на вълните, разбиващи се в брега. Ако я нямаше колосалната дига, изградена покрай къщите за милиони долари по крайбрежния път, океанът щеше да ги погълне безпощадно и без извинения. Представи си, че болестта й е като океана на плажа край фара — неумолима, свирепа, разрушителна. Само че в мозъка й нямаше диги, които да защитят спомените и мислите й от стихията.

— Съжалявам, че не успях да дойда на представлението ти — каза тя на Лидия.

— Няма нищо. Знам, че този път не успяхте заради татко.

— Нямам търпение да гледам пиесата ти това лято.

— Аха.

Слънцето се снижаваше, невероятно голямо, в обагреното с розово-синьо небе, готово да се гмурне в Атлантическия океан. Минаха покрай мъж, коленичил в пясъка с насочен към хоризонта фотоапарат, който се опитваше да улови мимолетната красота на залеза, преди той да изчезне заедно със слънцето.

— Конференцията, на която татко отиде, е за болестта на Алцхаймер, нали?

— Да.

— Опитва се да ти намери по-добро лечение ли?

— Да.

— А мислиш ли, че ще успее?

Алис се взря в прииждащия прилив, който изтри следите от стъпки, разруши изящен украсен с миди пясъчен замък, запълни дупка, изкопана по-рано днес с пластмасови лопатки, и заличи историята на днешния ден от брега. Завидя на красивите къщи зад дигата.

— Не.

Алис вдигна една мидичка. Изчисти пясъка от нея и разкри млечнобялата лъскава черупка с елегантни розови ивици. Хареса й гладката повърхност, но в единия край бе счупена. Понечи да я хвърли във водата, но размисли и реши да я задържи.

— Сигурна съм, че не би си губил времето да ходи на конференцията, ако не смята, че ще открие нещо — каза Лидия.

Две момичета със суичъри на Масачузетския университет се приближаваха към тях и се кикотеха. Алис им се усмихна и ги поздрави, когато се разминаха.

— Иска ми се да постъпиш в колеж — каза тя.

— Мамо, моля те, недей.

Тъй като не искаше да започва седмицата с караница, Алис размишляваше наум, докато вървяха. Преподавателите, които обичаше, от които се страхуваше и пред които се бе излагала, момчетата, които бе обичала, от които се бе страхувала и пред които се бе излагала още повече, безсънните нощи преди изпити, лекциите, купоните, приятелствата, запознанството с Джон — спомените от студентските й години бяха ярки и непокътнати в паметта й. Струваха й се почти наперени в начина, по който изникваха в съзнанието й, толкова пълнокръвни и достъпни, сякаш не знаеха каква война се води само на няколко сантиметра вляво.

Винаги когато се сетеше за колежанските си години, мислите й неизменно се насочваха към месец януари на първи курс. Около три часа след като родителите и сестра й й бяха гостували и си бяха тръгнали, на вратата на стаята й се почука тихо. Още помнеше в детайли как изглеждаше деканът, застанал на прага й — дълбоката гънка между веждите му, сресаната по момчешки на път побеляла коса, вълнените бабунки по зеления му пуловер, тихият, внимателен тон на гласа му.

Баща й изхвърчал с колата от Шосе 93 и се блъснал в дърво. Вероятно бил заспал зад волана. А може и да бил прекалил с алкохола на вечеря. Той винаги прекаляваше с алкохола на вечеря. В момента бил в болница в Манчестър. Майка й и сестра й загинали.

 

 

— Джон? Ти ли си?

— Не, аз съм, прибирам кърпите. Всеки момент ще завали — отвърна Лидия.

Небето бе надвиснало схлупено, въздухът бе изпълнен с напрежение. Канеше се да завали. Времето бе благосклонно цяла седмица, със слънчеви като от пощенска картичка дни и идеални за спане температури всяка нощ. Мозъкът й също бе благосклонен цяла седмица. Бе започнала да забелязва разликата между дните, в които й бе трудно да си спомня, да намира думи и тоалетни, и дните, в които болестта й кротуваше и не й пречеше. В тези спокойни дни тя бе нормална, бе личността, която познаваше, и в която имаше доверие. В тези дни почти успяваше да се убеди, че д-р Дейвис и специалистката по генетика грешат, или че последните шест месеца са били ужасен сън, просто кошмар, че чудовището под леглото, забило нокти в завивката й, не съществува.

Алис наблюдаваше от дневната как Лидия сгъва кърпите и ги трупа на купчина върху един от кухненските столове. Беше облечена със светлосин потник с тънки презрамки и черна пола. Изглежда тъкмо се бе изкъпала. Алис още бе по бански под избелялата плажна рокля с щампи на рибки.

— Да се преоблека ли? — попита тя.

— Ако искаш.

Лидия прибра чистите чаши в шкафа и погледна ръчния си часовник. След това влезе в дневната, събра списанията и каталозите, пръснати по дивана и пода, и ги подреди на спретната купчинка върху масичката. Отново си погледна часовника. Взе списание „Кейп Код“ от купа, седна на дивана и започна да го прелиства. Явно убиваха време, но Алис не знаеше защо. Нещо не бе наред.

— Къде е Джон? — попита тя.

Лидия вдигна очи от списанието, като че ли развеселена или засрамена, а може би и двете. Алис не бе сигурна.

— Трябва да се прибере всеки момент.

— Значи чакаме него.

— Аха.

— Къде е Ан?

— Анна е в Бостън с Чарли.

— Не, сестра ми Ан, къде е тя?

Лидия се взря в нея, без да примигва, вече без капчица развеселеност в изражението.

— Мамо, Ан е мъртва. Загинала е при катастрофа заедно с майка ти.

Лидия не сваляше очи от нея. Дъхът на Алис секна и сърцето й се сви като юмрук. Главата и пръстите й изтръпнаха, а светът около нея се смали и потъмня. Пое си дълбоко въздух. Това изпълни главата и пръстите й с кислород, а разтуптяното й сърце — с ярост и скръб. Тя се разплака, цялата разтреперана.

— Не, мамо, това се е случило отдавна, не помниш ли?

Лидия й говореше нещо, но Алис не я чуваше. Чувстваше единствено яростта и скръбта във всяка клетка от тялото си, свитото си сърце, горещите сълзи и собствения си глас да крещи безмълвно за Ан и майка й.

Джон се надвеси над тях, целият подгизнал.

— Какво стана?

— Попита за Ан. Мисли си, че е умряла съвсем наскоро.

Джон пое главата й в ръце. Говореше й, опитваше се да я успокои. Той защо не е разстроен? Знаел е, ето защо, а не ми е казал. Не можеше да му вярва.