Лиса Дженоува
Все още Алис (14)

Август 2004 г.

Майка й и сестра й бяха загинали, когато Алис бе първокурсничка в колежа. В семейните им албуми нямаше нито една тяхна снимка. Нямаше ги на дипломирането й, на сватбата, нито с нея, Джон и децата на празници, ваканции и рождени дни. Не можеше да си представи майка си като старица, а ако бе жива, сега тя щеше да е стара. В съзнанието й Ан така и не бе излязла от тийнейджърската възраст. И въпреки това бе така убедена, че всеки момент ще влязат през входната врата, не като призраци от миналото, а живи и здрави, и че идват на гости за лятото във вилата в Чатам. Малко се плашеше, че е възможно да се обърка чак толкова, че будна и напълно трезвена може искрено да очаква да я посетят отдавна починалите й майка и сестра. А още по-страшно бе, че не се страхуваше кой знае колко.

Алис, Джон и Лидия закусваха на масата на верандата. Лидия им разказваше за колегите си от лятната трупа и за репетициите. Но говореше най-вече на Джон.

— Толкова се притеснявах, преди да дойда. Да им беше видял само биографиите. Магистърски степени по актьорско майсторство от Нюйоркския университет и Актьорското студио, дипломи от Йейл, участия в представления на Бродуей.

— Явно колегите ти са с богат опит. На каква възраст са? — попита Джон.

— О, аз съм най-малката. Повечето са трийсет-четирийсет годишни, но има един мъж и една жена стари колкото вас с мама.

— Истински старци, а?

— Знаеш какво имам предвид. Както и да е, притеснявах се, че изобщо няма да се справя, но с курсовете и с участията си тук-там наистина добивам чудесна подготовка. Чувствам се уверена в себе си.

Алис си спомни как самата тя бе изпитвала същите съмнения и постепенно бе добила същата увереност през първите си месеци като преподавател в Харвард.

— Другите имат много по-богат опит от мен, но никой от тях не е учил по методиката на Майснер. Подготвяли са се по метода на Станиславски, но според мен техниката на Майснер е най-добрият подход, за да постигнеш истинска спонтанност в играта. Тъй че, макар да нямам голям сценичен опит, допринасям с нещо ново в трупата.

— Чудесно, миличка. Вероятно това е една от причините да те вземат. Какво точно означава „спонтанност в играта“? — попита Джон.

Алис се чудеше същото, но думите й, оплетени в амилоидни кълчища, изостанаха от тези на Джон, както напоследък се случваше често в разговори. Затова слушаше как съпругът и дъщеря й бърборят с лекота, преди тя да успее да осмисли казаното, и ги наблюдаваше като актьори на сцена от мястото си сред публиката.

Алис разряза геврека си със сусам на две и отхапа. Не обичаше гевреците сухи. На масата имаше няколко неща, с които да го овкуси — сладко от диви боровинки от Мейн, буркан фъстъчено масло, бучка масло в чинийка и кутия с бяло масло. Само че не се казваше „бяло масло“. Как беше? Не е майонеза. Не, твърде гъсто е, като масло. Как му беше името? Тя посочи с ножа си към кутията.

— Джон, ще ми я подадеш ли?

Джон й подаде кутията с бяло масло. Тя намаза дебел пласт от него върху половинките на геврека и се взря в тях. Знаеше точно какъв вкус ще има, както и че го обича, но не искаше да отхапва, преди да се сети как се казва. Лидия я наблюдаваше как се взира в геврека.

— Крема сирене, мамо.

— Точно така. Крема сирене. Благодаря ти, Лидия.

Телефонът иззвъня и Джон влезе в къщата да вдигне. Първата мисъл, която й мина през ум, бе, че се обажда майка й, за да им каже, че ще закъснее. Мисълта, привидно реалистична и обагрена с усещане за неотложност, й се стори също толкова логична, както мисълта, че Джон ще се върне на верандата след няколко минути. Алис коригира прибързаната мисъл, намръщи й се и я изтика от съзнанието си. Майка й и сестра й бяха загинали, когато тя бе първокурсничка в колежа. Влудяваше я, че се налага да си го напомня.

Сама с дъщеря си поне за малко, тя се възползва от възможността да каже нещо.

— Лидия, а не искаш ли да учиш театрално изкуство в колеж?

— Мамо, не разбра ли и думичка от онова, за което говорихме досега? Не искам диплома.

— Чух и разбрах всичко, което каза. Имах предвид да погледнеш в перспектива. Сигурна съм, че има аспекти от актьорското майсторство, с които все още не си се занимавала, има още какво да научиш, може би дори режисура? Мисълта ми е, че ако получиш официално образование в тази област, при нужда ще имаш повече възможности за реализация.

— Какви например?

— Дипломата, да речем, ще ти даде по-голям шанс да преподаваш, ако пожелаеш.

— Мамо, искам да съм актриса, а не учителка. Ти се занимаваш с преподаване, а не аз.

— Знам, Лидия, заявявала си го неведнъж. Не ти говоря да преподаваш в университет или колеж, макар да би могла. Имах предвид, по-скоро, че един ден можеш да водиш курсове, като тези, които посещаваш в момента и толкова харесваш.

— Мамо, съжалявам, но няма да си губя времето в размисли какво ще правя, ако се окаже, че не съм достатъчно добра за актриса. Не искам да се натоварвам с подобни съмнения в способностите си.

— Не се съмнявам, че ще успееш като актриса. Но какво ще правиш, ако един ден решиш да имаш семейство и би искала да се освободиш малко от ангажименти, но да не се отказваш от професията си? Воденето на курсове, дори от вкъщи, би било чудесна възможност с ненормирано работно време. Освен това често въпросът е не колко добре си подготвена, а какви връзки имаш. Представи си познанствата, които ще завържеш с колеги, преподаватели и бивши възпитаници на университета. Сигурна съм, че има отбрани кръгове, до които няма да получиш достъп без диплома или участие в престижни проекти.

Алис замълча и изчака Лидия да възрази отново, но дъщеря й не каза нищо.

— Просто го обмисли. Тепърва ще имаш все повече ангажименти. Трудно ще ти е да вместиш и образование сред тях с напредването на възрастта. Поговори с колегите си от трупата, попитай ги как е да си актьор, когато станеш на трийсет и на четирийсет. Ще го направиш ли?

— Добре.

Добре. Това бе най-голямото разбирателство, което бяха постигали по въпроса. Алис се опита да измисли някаква друга тема за разговор, но нищо не й хрумна. От толкова дълго време говореха единствено за това. Тишината между тях се задълбочи.

— Мамо, какво е усещането?

— Кое усещане?

— Да си болен от Алцхаймер. В момента усещаш ли го?

— Ами, в момента не съм объркана и не се повтарям, но само преди няколко минути не можех да се сетя за „крема сирене“, а и ми бе трудно да участвам в разговора ви с баща ти. Осъзнавам, че съвсем скоро отново ще имам такъв пристъп, а интервалите между тях стават все по-кратки. А и трудностите, които срещам, се задълбочават. Тъй че дори да се чувствам напълно нормална, не съм. Болестта не си е отишла, просто си почива. Нямам вяра в себе си.

Щом приключи, се притесни, че е признала твърде много. Не искаше да уплаши дъщеря си. Но Лидия дори не направи физиономия и я изслуша внимателно, тъй че Алис се успокои.

— Значи съзнаваш кога си объркана заради болестта, така ли?

— В повечето случаи.

— Тоест наясно си какво става, когато например не можеш да се сетиш за името на крема сиренето?

— Знам какво ми убягва и че мозъкът ми просто не може да ми даде нужната информация. Все едно си решила да пиеш вода, но ръката ти отказва да вдигне чашата. Молиш я учтиво, заплашваш я, но тя не помръдва. Накрая може и да успееш да я размърдаш, но вместо това тя грабва солницата или бута чашата и разлива водата върху масата. Или докато успееш да накараш ръката си да поднесе чашата към устните, сухотата в гърлото ти е изчезнала и вече не ти се пие. Моментът на нуждата е отминал.

— Звучи много мъчително, мамо.

— Така е.

— Ужасно съжалявам, че си болна.

— Благодаря ти.

Лидия протегна ръка над чиниите, чашите и годините отчуждение и хвана дланта на майка си. Алис я стисна и й се усмихна. Най-накрая бяха намерили друга тема за разговор.

 

 

Алис се събуди на дивана. Напоследък често подремваше, понякога два пъти на ден. Макар способността й за концентрация и жизнеността й да се влияеха чудесно от допълнителната почивка, събуждането й отнемаше дълго време да се ориентира в обстановката. Погледна стенния часовник. Четири и петнайсет. Не помнеше кога е заспала. Спомни си, че бе обядвала. Сандвич, яде сандвич с Джон. Вероятно някъде по обед. В бедрото й се притискаше нещо остро. Книга. Явно бе заспала, докато чете.

Четири и двайсет. Лидия имаше репетиция до седем. Алис седна и се ослуша. Чуваше крясъците на чайките в Хардингс и си представи как ловуват за остатъци, лудата надпревара да погълнат всяка троха, оставена от безгрижните, загорели от слънцето човеци. Стана и тръгна и тя на своя лов, не така нетърпелива като чайките, да търси Джон. Провери в спалнята и в кабинета. Надзърна навън към алеята пред входа. Колата я нямаше. Тъкмо се канеше да изругае, че не й е оставил бележка, когато я откри, закачена с магнитче на вратата на хладилника.

Али, излизам с колата, ще се върна скоро, Джон.

Алис отново седна на дивана и взе книгата — „Разум и чувства“ на Джейн Остин — но не я отвори. В момента не й се четеше. Беше стигнала до средата на „Моби Дик“ и я бе запиляла някъде. Двамата с Джон обърнаха къщата наопаки, но така и не я намериха. Търсиха дори на странните места, на които само умопомрачен човек би оставил книга — в хладилника и във фризера, в килера, в чекмеджетата на скрина, в шкафа с чаршафите, в камината. Но не я откриха. Вероятно я бе забравила на плажа. Надяваше се да я оставила там. Това поне бе нещо, което й се случваше и преди да се разболее.

Джон бе предложил да й купи нова. Може би е отишъл до книжарницата. Алис се надяваше да е така. Ако изчакаше още дълго, щеше да забрави прочетеното до момента и да й се наложи да започне отначало. Тежка работа. Само от мисълта се умори. Междувременно се взираше в Джейн Остин, която винаги бе обичала. Но тази книга не успяваше да задържи вниманието й.

Качи се на втория етаж в стаята на Лидия. От трите си деца, нея познаваше най-малко. Върху тоалетката имаше сребърни пръстени с тюркоази, кожено колие и гердан от пъстри мъниста, подаващо се от отворена картонена кутия. До кутията имаше купчинка фиби за коса и поставка за палене на ароматни пръчици. Лидия си падаше малко хипи.

Дрехите й бяха пръснати по пода, някои сгънати, но повечето просто захвърлени. Следователно в чекмеджетата едва ли имаше кой знае какво. Не си беше оправила леглото. Лидия си падаше и малко мърлява.

В библиотеката й бе пълно със стихосбирки и пиеси — „Лека нощ, майко“, „Вечеря с приятели“, „Доказателство“, „Деликатно равновесие“, „Антология от Спун Ривър“, „Агнец Божи“, „Ангели в Америка“, „Олеана“. Лидия бе истинска актриса.

Алис взе няколко от пиесите и ги разлисти. Бяха дълги не повече от осемдесет-деветдесет страници с рехав текст. Може би ще е по-лесно и удовлетворяващо, ако чета пиеси. А и ще мога да ги обсъждам с Лидия. Отдели си „Доказателство“.

На нощното шкафче стояха дневникът и айподът на Лидия, както и книгата „Санфорд Майснер за актьорското майсторство“. Алис взе дневника. Поколеба се, но само за миг. Не разполагаше с лукса да пилее време. Седна на леглото и зачете страница след страница, изпълнени с мечтите и изповедите на дъщеря си. Чете за блокажи и пробиви в актьорските курсове, за страховете и надеждите при прослушванията, за разочарованията и радостите при получаване на роли. Чете за вълненията и стремежите на една млада жена.

Прочете и за Малкълм. Лидия се бе влюбила в него, докато разигравали драматична сцена в курса. Веднъж си помислила, че може да е бременна, но се оказало, че не е. Изпитала облекчение, тъй като не била готова да се омъжи и да има деца. Искала първо да си проправи път в живота.

Алис се вгледа в поставената в рамка снимка на Лидия с някакъв мъж, който вероятно бе Малкълм. Усмихнатите им лица се докосваха. Мъжът и жената на снимката изглеждаха щастливи. Лидия вече бе жена.

— Али, тук ли си? — провикна се Джон.

— Да, горе съм!

Тя върна дневника и снимката на нощното шкафче и слезе по стълбите.

— Къде ходи? — попита Алис.

— Да се повозя с колата.

Джон държеше по една бяла найлонова торба във всяка ръка.

— Купи ли ми нов екземпляр от „Моби Дик“?

— Горе-долу.

Той подаде на Алис една от торбите. Вътре бе пълно с дивидита — „Моби Дик“ с Грегъри Пек и Орсън Уелс, „Крал Лир“ с Лорънс Оливие, „Казабланка“, „Полет над кукувиче гнездо“ и „Звукът на музиката“, любимите й филми.

— Струва ми се, че така ще ти е по-лесно. И можем да ги гледаме заедно.

Алис се усмихна.

— Какво има в другата торба?

Чувстваше се изпълнена с радостно нетърпение като дете на Коледа. Джон извади пакет пуканки за микровълнова и кутия карамелени бонбони с шоколадова глазура.

— Може ли първо да изгледаме „Звукът на музиката“? — попита тя.

— Разбира се.

— Обичам те, Джон — рече Алис и го прегърна.

— И аз те обичам, Али.

С ръце, обгърнали гърба му, тя притисна лице в гърдите му и вдъхна мириса му. Искаше да му каже още толкова неща, да му каже колко много значи той за нея, но не намери думи. Джон я притисна към себе си. Той знаеше и без да му го казва. Двамата стояха в кухнята прегърнати, без да продумат дълго време.

— Ти приготви пуканките, а аз ще пусна филма. Ще се видим на дивана — каза Джон.

— Добре.

Алис отиде до микровълновата печка, отвори вратичката и се разсмя. Нямаше как да не се разсмее.

— Намерих „Моби Дик“!

 

 

Алис бе сама от два часа. По време на ранното утринно уединение тя пи чай, почете малко и се позанимава с йога на поляната. Заела поза „Куче с муцуната надолу“, вдиша дълбоко сладкия морски въздух и се наслади на странното, почти болезнено удоволствие от разтягането на ахилесовите сухожилия и бедрените мускули. С крайчеца на окото наблюдаваше как левия й трицепс се активира, за да задържи тялото й в това положение. Твърд, изваян, красив. Цялото й тяло изглеждаше силно и красиво.

В по-добра физическа форма не се бе намирала през целия си живот. Питателната храна, съчетана с всекидневно спортуване, даваше сила на напрегнатите й трицепси, гъвкавост в бедрата, устойчивост на прасците и лекота в дишането по време на шесткилометрово бягане. Но пък от другата страна бе умът й. Неотзивчив, неуправляем, отслабващ.

Пиеше „Арисепт“, „Наменда“, загадъчното експериментално хапче „Амиликс“, „Липитор“, витамин C и E, аспирин. Набавяше си допълнително антиоксиданти от боровинки, червено вино и черен шоколад. Пиеше зелен чай. Опита й гинко билоба. Медитираше и редеше пасианси. Миеше си зъбите с лявата, по-слабата си ръка. Лягаше да спи, когато се умореше. И въпреки това, тези усилия като че ли не даваха видими, измерими резултати. Вероятно когнитивните й способности щяха да се влошат забележимо, ако не правеше упражнения, не пиеше „Арисепт“ и не ядеше боровинки. Може би, ако не й се противопоставяше, деменцията щеше да стане неконтролируема. Може би. Но бе възможно и всичките й усилия да не оказват никакво влияние. Нямаше как обаче да го разбере, ако не спреше лекарствата, шоколада и виното, и не помръдваше през следващия месец. Но нямаше желание да си прави подобни експерименти.

Премина в поза „Воин“. Издиша и направи по-дълбок напад, въпреки неудобството и допълнителното предизвикателство към концентрацията и издръжливостта й, твърдо решена да задържи позата. Твърдо решена да се бори като истински воин.

Джон излезе от кухнята с разчорлена коса и още сънен като зомби, но облечен за бягане.

— Искаш ли първо да пиеш кафе? — попита Алис.

— Не, да тръгваме. Ще пия, когато се върнем.

Всяка сутрин бягаха по три километра по главната улица до центъра на градчето и се връщаха по същия маршрут. Джон бе станал забележимо по-слаб и стегнат и вече изминаваше с лекота разстоянието, но изобщо не му бе приятно да тича. Бягаше с нея, примирен и без да се оплаква, но със същия ентусиазъм, с който плащаше сметки или пускаше пералнята. И Алис много го обичаше заради това.

Тя тичаше зад него, оставяше го той да зададе темпото и го наблюдаваше и слушаше сякаш бе прекрасен музикален инструмент — равномерното поклащане на лактите му като махала, ритмичното пухтене, когато издишаше, барабаненето на гуменките му върху пясъка по тротоара. В този миг той се изплю и тя се разсмя. Джон не я попита защо се смее.

На връщане Алис го настигна и затича редом с него. Усети порив на съчувствие и се канеше да му каже, че няма нужда повече да тича с нея, ако не иска, че и сама може да се справи с маршрута. Но тогава той зави надясно по разклонението за „Мил роуд“ към къщи, а ако бе сама, тя щеше да завие наляво. Болестта на Алцхаймер не се оставяше да бъде пренебрегвана.

Когато се прибраха, Алис му благодари, целуна го по изпотената буза и, още преди да се изкъпе, се качи при Лидия, която пиеше кафе по пижама на верандата. Всяка сутрин двете с нея обсъждаха пиесата, която Алис четеше в момента на по купичка пълнозърнесто мюсли с боровинки или геврек с крема сирене и кафе или чай. Инстинктът й се бе оказал правилен. Несравнимо по-приятно й бе да чете пиеси вместо романи или биографии и да обсъжда прочетеното с Лидия, независимо дали бе само една сцена, едно действие, или цяла пиеса. Това се оказа прекрасен начин да си ги спомня по-добре. Докато анализираше сцени, герои и сюжет с Лидия, Алис виждаше колко богат е интелектът на дъщеря й, какво задълбочено разбиране има тя за човешките нужди, емоции и противоречия. Така опознаваше истинската същност на Лидия. И я обичаше много.

Днес говориха за сцена от „Ангели в Америка“. Разменяха си въодушевено въпроси и отговори, разговаряха като равни и се забавляваха. И тъй като на Алис не й се налагаше да се състезава с Джон кой пръв ще довърши мисълта й, можеше да не бърза и да участва пълноценно в обсъждането.

— Как се чувстваше, когато играеше тази сцена с Малкълм? — попита тя.

Лидия я зяпна, сякаш умът й не можеше да побере въпроса.

— Моля?

— Нали с Малкълм сте правили тази сцена заедно в курса?

— Дневника ли ми чете?

Стомахът на Алис се сви. Мислеше си, че Лидия й е казала за Малкълм.

— Миличка, съжалявам…

— Не мога да повярвам! Нямаш право!

Лидия блъсна стола си назад и стана рязко, като остави Алис сама на масата, слисана, с внезапното усещане, че й се повдига. След няколко минути чу как входната врата се затръшва.

— Не се тревожи, ще й мине — каза Джон.

Цяла сутрин Алис се опитва да се занимава с нещо. Опита да почисти, да поработи в градината, да чете, но единственото, което успя да свърши ефективно, бе да се тревожи. Тревожеше се, че е сторила нещо непростимо. Тревожеше се, че е изгубила цялото уважение, доверие и обич на дъщерята, която едва бе започнала да опознава.

След обяда Алис и Джон отидоха пеша до Хардингс Бийч. Алис плува, докато усети тялото си твърде изтощено, за да чувства каквото и да било друго. След като неприятното човъркане в стомаха й се стопи, тя излезе от водата, легна на шезлонга, затвори очи и започна да медитира.

Беше чела някъде, че редовната медитация може да повиши плътността на мозъчната кора и да забави изтъняването й с напредването на възрастта. Лидия вече медитираше всеки ден и когато Алис се поинтересува, дъщеря й й бе показала как. Независимо дали помагаше за запазването на мозъчната плътност, на Алис й харесваше успокояващата концентрация, която успешно приглушаваше тревожните мисли в главата й. Буквално намираше покой.

След двайсетина минути излезе от медитативното състояние, спокойна, жизнена, но й бе много горещо. Нагази отново в океана, този път само за кратко топване, за да замени потта и горещината със сол и хладина. Когато се върна на шезлонга, чу жената, седнала на одеяло в съседство, да разказва за прекрасната постановка, която гледала наскоро в театър „Мономой“. Гузното човъркане в стомаха й се завърна.

Вечерта Джон опече кюфтета за чийзбургери на скарата, а Алис направи салата. Лидия не се прибра за вечеря.

— Сигурно репетицията се е проточила — каза Джон.

— Не може да ме понася.

— Не е вярно.

След вечеря Алис изпи още две чаши червено вино, а Джон — още три чаши уиски с лед. Лидия още не се бе прибрала. След като Алис прибави и вечерната доза лекарства към разстроения си стомах, двамата седнаха на дивана с купа пуканки и кутия карамелени бонбони с шоколадова глазура и гледаха „Крал Лир“.

Джон я събуди. Телевизорът бе изключен, а къщата тъмна. Явно бе заспала, преди филмът да свърши. И без това не помнеше края на историята. Джон я заведе нагоре по стълбите до спалнята.

Алис застана до леглото, с ръка върху зяпналата си от удивление уста, с насълзени очи, тревогите изличени от стомаха и съзнанието й. Дневникът на Лидия лежеше на възглавницата й.

 

 

— Извинявайте за закъснението — каза Том на влизане.

— Добре, след като и Том вече е тук, с Чарли имаме да ви съобщим важна новина — заяви Анна. — Бременна съм във втория месец с близнаци!

Прегръдките, целувките и поздравленията бяха последвани от развълнувани въпроси, отговори и прекъсвания, още въпроси и отговори. С влошаването на способността й да следи сложни разговори с множество участници, чувствителността на Алис към неизказаното на глас, езика на тялото и неизречените чувства, се бе засилила. Обясни този феномен преди две седмици на Лидия, която отвърна, че всеки актьор би й завидял. Сподели, че с колегите си трябвало да се концентрират изключително силно, за да се абстрахират от вербалната комуникация и да се влияят искрено от действията и чувствата на останалите актьори. Алис не разбра съвсем разликата, но се възхити на Лидия, задето гледаше на недостатъка й като на завидно умение.

Джон изглеждаше щастлив и въодушевен, но Алис забеляза, че не дава пълна воля на чувствата си, вероятно от уважение към предупреждението на Анна, че „все още е много рано“. Дори Анна да не ги бе предупредила, той бе суеверен като повечето биолози и нямаше намерение да брои точно тези две пиленца, преди да настъпи есен. Но вече бе нетърпелив за внучета.

Под щастието и вълнението на Чарли Алис долови силна нервност, а под нея силен страх. Стори й се, че това се вижда ясно, но Анна изглежда изобщо не го забелязваше, а и никой друг не го отбеляза. Дали виждаше просто обичайните тревоги на мъж, който ще става баща за пръв път? Тревожеше се, че ще трябва да храни две гърла едновременно, а по-късно да плаща две такси за колеж ли? Но това би обяснило само нервността. Дали не се страхуваше от мисълта, че ще има две деца в колеж и в същото време съпруга с деменция?

Лидия и Том стояха един до друг и говореха с Анна. Децата на Алис бяха красиви, нейните деца, които вече не бяха деца. Лидия сияеше; радваше се на добрата новина, както и на това, че цялото й семейство е дошло, за да я гледа на сцената.

Том се усмихваше искрено, но Алис забеляза едва доловимо безпокойство — очите и бузите му изглеждаха леко хлътнали, тялото му — по-кокалесто. В университета ли имаше проблеми? Или с някоя приятелка? Синът й забеляза съсредоточения поглед.

— Мамо, как си? — попита той.

— В общи линии съм добре.

— Наистина ли?

— Да, честна дума. Чувствам се чудесно.

— Мълчалива си.

— Всички говорим едновременно и прекалено бързо — каза Лидия.

Усмивката на Том се стопи и изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче. Блекбърито на Алис в светлосинята чанта започна да вибрира върху бедрото й и даде знак, че е време за вечерната доза хапчета. Изчака няколко минути. Не искаше да ги пие пред Том.

— Лидия, в колко часа започва представлението ти утре? — попита Алис с блекбъри в ръка.

— В осем.

— Мамо, няма нужда да си записваш. Всички сме тук. Няма да забравим да те вземем — каза Том.

— Как се казва пиесата? — попита Алис.

— „Доказателство“ — отвърна Лидия.

— Притесняваш ли се? — обърна се Том към сестра си.

— Малко, защото е премиерата, а и всички вие ще дойдете. Но щом изляза на сцената, ще забравя, че сте там.

— Лидия, в колко часа е представлението? — попита Алис.

— Мамо, току-що я попита. Не се тревожи — отговори Том.

— В осем е, мамо — рече Лидия. — Том, никак не помагаш.

— Напротив, ти не помагаш. Защо да се мъчи да помни нещо, което не се налага да помни?

— Няма да се тревожи, ако си го запише в блекбърито. Остави я — заяви Лидия.

— И без това не бива да разчита на това блекбъри. Трябва да упражнява паметта си при всяка възможност — намеси се Анна.

— Кое от двете последно? Трябва да запомни наизуст часът на представлението ми или да разчита изцяло на нас? — попита Лидия.

— Трябва да я насърчаваш да се концентрира и да внимава, да се опитва да си спомни информацията сама и да не става мързелива — заяви Анна.

— Тя не е мързелива — възрази Лидия.

— Ти и блекбърито я карате да не полага усилия. Виж сега. Мамо, в колко часа започва представлението на Лидия утре? — обърна се Анна към майка си.

— Не знам. Затова я попитах.

— Тя вече ти отговори два пъти, мамо. Опитай се да си спомниш.

— Анна, престани да я изпитваш — намеси се Том.

— Щях да си запиша часа, но ти ме прекъсна.

— Не те карам да проверяваш в блекбърито, а да си спомниш какво каза Лидия.

— Ами не се опитах да запомня часа, защото се канех да го запиша.

— Мамо, просто помисли малко. В колко часа каза Лидия, че започва представлението й утре?

Алис не знаеше отговора, но знаеше, че горката Анна трябва да бъде поставена на мястото си.

— Лидия, в колко часа започва представлението ти утре? — обърна се тя към малката си дъщеря.

— В осем.

— Значи започва в осем, Анна.

 

 

В осем без пет заеха местата си на втория ред по средата. Залата на театър „Мономой“ бе малка, само със сто места и сцена, разположена на едва няколко метра от първия ред седалки.

Алис нямаше търпение светлините да угаснат. Бе чела тази пиеса и с Лидия я обсъждаха надълго и нашироко. Дори й бе помогнала да си научи репликите. Лидия играеше Катрин, дъщерята на побъркал се гениален математик. Алис нямаше търпение да види как героите оживяват пред очите й.

Още от първата сцена актьорската игра бе нюансирана, естествена и многопластова и Алис изцяло се потопи във въображаемия свят, изграден от актьорите. Катрин твърдеше, че е написала революционно доказателство, но нито любимият й, нито сестра й, с която не бяха близки, й вярваха и поставяха под съмнение душевното й здраве. Катрин се измъчваше от страхове, че, също като гениалния си баща, вероятно полудява. Алис преживя болката, разочарованието и страха й. Бе невероятна от началото до края.

След края на представлението актьорите отидоха при публиката. Катрин сияеше. Джон й подари цветя и я прегърна топло.

— Беше прекрасна, невероятна! — възкликна той.

— Благодаря! Пиесата е страхотна, нали?

Останалите също я прегръщаха, целуваха и хвалеха.

— Беше превъзходна, страхотна игра — каза Алис.

— Благодаря.

— Ще те гледаме ли и в други пиеси това лято? — попита Алис.

Момичето се взира в нея неловко дълго, преди да отговори.

— Не, това е единствената ми роля.

— За летния сезон ли си тук?

Въпросът изглежда я натъжи. Очите й се насълзиха.

— Да, в края на август се връщам в Ел Ей, но ще идвам често насам на гости на семейството си.

— Мамо, това е Лидия, дъщеря ти — каза Анна.

 

 

Доброто състояние на един неврон зависи от способността му да обменя информация с другите неврони. Изследванията показват, че електрическата и химичната стимулация на постъпващите и изпращаните от неврона сигнали подпомагат жизненоважни клетъчни процеси. Невроните, които не успяват да се свързват ефективно с други неврони, атрофират. Ако е безполезен, изоставеният неврон загива.