Лиса Дженоува
Все още Алис (23)

Май 2005 г.

Стигнаха до касата след като чакаха дълго време на дълга опашка.

— Добре, Алис, какво искаш? — попита Джон.

— Каквото и ти.

— Аз ще си взема ванилов.

— Добре, аз също.

— Ти не обичаш ванилов, предпочиташ сладолед с нещо шоколадово.

— Добре тогава искам сладолед с нещо шоколадово.

На нея й се струваше простичко и безпроблемно, но той видимо се напрегна от разговора.

— За мен ванилов във фунийка, за нея сладолед с шоколадов мус във фунийка, и двата да са големи.

Далеч от магазините и дългите опашки, те седнаха на покрита с графити пейка край реката, за да си изядат сладоледа. Няколко гъски пасяха трева на два-три метра от тях. С наведени глави, изцяло погълнати от пашата си, без изобщо да се смутят от присъствието на Алис и Джон. Алис се зачуди дали гъските си мислят същото за тях и се изкикоти.

— Алис, знаеш ли кой месец е?

По-рано бе валяло, но сега небето бе ясно, а топлината на слънцето и сухата пейка стопляха костите й. Толкова бе приятно да е топло. Много от розовите и белите цветчета на ябълковото дърво до тях бяха нападали по земята като конфети.

— Пролет е.

— Но кой месец от пролетта?

Алис близна от сладоледа с нещо шоколадово и внимателно обмисли въпроса. Не помнеше кога за последно бе поглеждала календар. От много отдавна не й се бе налагало да отиде на дадено място в определен час. А ако трябваше да отиде на дадено място в определен час, Джон помнеше вместо нея и се грижеше тя да стигне там. Алис не използваше машинка за записване на ангажиментите си и вече не носеше ръчен часовник.

Така, да видим. Месеците от годината.

— Не знам, кой месец е?

— Май.

— О.

— Знаеш ли кога е рожденият ден на Анна?

— През май ли е?

— Не.

— Аз пък си мисля, че рожденият ден на Ан е през пролетта.

— Не на Ан, а на Анна.

Жълт камион профуча със силно бръмчене по близкия мост и я стресна. Една от гъските разпери криле и нададе крясък към камиона в тяхна защита. Алис се зачуди дали птицата е смела, или просто се пали лесно и търси да се сбие с някого. Изкиска се при мисълта за свадливата гъска.

Ближеше сладоледа с нещо шоколадово и разглеждаше архитектурата на тухлената постройка на отсрещния бряг на реката. Сградата имаше много прозорци и часовник със старомодни цифри върху златния купол на върха. Изглеждаше й важна и позната.

— Каква е онази сграда там? — попита тя.

— Това е икономическият факултет. Част от Харвард е.

— О, в тази сграда ли преподавах?

— Не, ти преподаваше в друга сграда, на този бряг на реката.

— О.

— Алис, къде е кабинетът ти?

— Кабинетът ми ли? В Харвард.

— Да, но в коя част на Харвард?

— В сграда на този бряг на реката.

— В коя сграда?

— Нещо с хол, струва ми се. Но знаеш, че вече не ходя там.

— Знам.

— Тогава няма значение къде се намира, нали? Защо не се съсредоточим върху важните неща?

— Опитвам се.

Джон я хвана за ръка. Неговата бе по-топла от нейната. Дланта й се чувстваше толкова добре в неговата. Две от гъските нагазиха в спокойната вода. В реката не се къпеха хора. Вероятно бе твърде студена за хората.

— Алис, искаш ли да стоиш още тук?

Веждите му се свиха в сериозно изражение, а бръчиците край очите му се задълбочиха. Този въпрос бе важен за него. Тя се усмихна, доволна, че най-накрая може да отговори на въпрос.

— Да. Харесва ми да седя тук с теб. А и още не съм готова.

Тя вдигна сладоледа с нещо шоколадово, за да му покаже. Той бе започнал да се топи и да капе от фунийката по ръката й.

— Защо? Да тръгваме ли трябва? — попита тя.

— Не. Не бързаме.