Лиса Дженоува
Все още Алис (6)

Декември 2003 г.

Във вечерта на коледното парти у Ерик Уелман небето бе сиво и схлупено, както преди да завали сняг. Алис се надяваше да завали. Като повечето хора родом от Нова Англия, тя така и не бе надживяла нетърпението, с което децата очакват първия сняг за годината. Разбира се, както всички хора родом от Нова Англия, онова, което си пожелаваше през декември, през февруари вече й дотягаше нетърпимо и започваше да проклина лопатата за чистене на сняг и ботушите си и отчаяно искаше мразовитото и едноцветно еднообразие на зимата да бъде заменено от меките розови и жълто-зелени цветове на пролетта. Но тази вечер й се струваше, че би било прекрасно да завали сняг.

Всяка година Ерик и съпругата му Марджъри организираха коледно парти в дома си за целия факултет по психология. На тези празненства не се случваше нищо особено, но винаги имаше моменти, които Алис не искаше да пропусне за нищо на света — как Ерик удобно се е настанил на пода в хола сред студенти и асистенти, насядали по дивани и столове; как Кевин и Глен се борят за куклата Гринч или надбягването кой пръв да се нареди за парче от легендарния чийзкейк на Марти.

Всичките й колеги бяха умни и чудати, винаги готови да се притекат на помощ или да подхванат бурен спор, амбициозни и скромни. Те бяха като едно семейство. Може би се чувстваше така, тъй като не й бяха останали живи близки роднини. Може би коледните празници я изпълваха със сантименталност и я караха да търси смисъл в живота и чувство за задружност. Може би това бе част от причината, но не бе всичко.

Те не бяха само колеги. Празнуваха заедно научните си открития, повишенията и публикациите на трудовете си, но също така отбелязваха заедно сватби, рождени дни, постиженията на децата и внуците си. Пътуваха заедно по конференции из целия свят, а много професионални срещи се съчетаваха със семейни ваканции. И както във всяко семейство, не всичко бе свързано с веселби и вкусен чийзкейк. Подкрепяха се взаимно и при неуспехи в изследванията, отказ на субсидии, пристъпи на дълбока неувереност, в болести и при разводи.

Но най-вече ги обединяваше силният стремеж да проумеят човешкото съзнание, да разберат какви механизми управляват поведението, езика, емоциите и апетита. Макар тази заветна цел да носеше влияние и престиж, в същината си тя представляваше съвместна работа, насочена към правенето на ценни открития, които след това да бъдат споделени със света. Начинанието им бе социализъм, задвижван от капиталистически принципи. Водеха странен, изпълнен със съревнование, интелектуален, привилегирован живот. И го живееха заедно.

След като чийзкейкът бе изяден, Алис грабна последния еклер с шоколадова глазура и тръгна да търси Джон. Намери го в хола да разговаря с Ерик и Марджъри, точно когато пристигна Дан.

Дан ги запозна със съпругата си Бет и всички ги поздравиха със сърдечни ръкостискания. Марджъри взе палтата им. Дан бе облечен с костюм и вратовръзка, а Бет — с дълга до земята червена рокля. Тъй като пристигнаха късно и бяха облечени твърде официално, вероятно идваха от друго парти. Ерик предложи да им налее питиета.

— И аз ще пийна още едно — каза Алис, макар чашата с вино в ръката й да бе наполовина пълна.

Джон попита Бет как й се струва брачният живот. Макар досега да не се бяха срещали, Алис бе чувала това-онова за нея от Дан. Двамата с Бет живеели заедно в Атланта, когато приели Дан в Харвард. Първоначално тя не се преместила, съгласна да имат връзка от разстояние, докато се оженят, след като той се дипломира. Три години по-късно Дан безгрижно заявил, че докато завърши може спокойно да минат още пет-шест, дори седем години. След което миналия месец бяха сключили брак.

Алис се извини, за да отиде до тоалетната. По пътя се спря в дългия коридор, свързващ по-новата предна част на къщата с по-старите помещения отзад, и довърши виното и еклера си, докато се любуваше на засмените лица на внуците на Ерик, които я гледаха от снимки на стената. След като намери и използва тоалетната, тя отиде в кухнята, наля си още една чаша вино и попадна в капана на оживен разговор между съпругите на няколко от колегите й.

Жените докосваха лакти и рамене, докато се разхождаха из кухнята, обсъждаха общи познати, хвалеха се и се закачаха взаимно, смееха се безгрижно. Всички те пазаруваха, обядваха по ресторанти и членуваха в читателски клубове заедно. Бяха близки. Алис от своя страна бе близка със съпрузите им и това я отличаваше. Тя предимно слушаше и пиеше вино, кимаше и се усмихваше, докато следеше разговора без особен интерес — все едно тичаше на пътека за бягане, а не навън.

Отново напълни чашата си, измъкна се незабелязано от кухнята и намери Джон в хола да говори с Ерик, Дан и млада жена с червена рокля. Алис застана до пианото на Ерик и поглади капака с пръсти, докато слушаше разговора им. Всяка година се надяваше, че някой ще предложи да посвири, но никой не го правеше. Като малки, двете с Ан бяха взимали уроци в продължение на няколко години, но сега можеше да свири по памет единствено „Слончето върви“ и „Пуйка в сламата“, при това само с една ръка. Може пък жената с официалната рокля да умееше да свири на пиано.

При една пауза в разговора, погледите на Алис и жената в червено се срещнаха.

— Извинявайте, аз съм Алис Хаулънд. Май не се познаваме.

Жената погледна притеснено Дан, преди да отговори.

— Аз съм Бет.

Изглеждаше достатъчно млада, за да е студентка, но сега бе декември и Алис щеше да я познава по физиономия, дори да бе първокурсничка.

— От докторантите на Марти ли сте? — попита тя.

Жената отново погледна към Дан.

— Аз съм съпругата на Дан.

— О, радвам се най-сетне да се запознаем, честито!

Всички мълчаха. Погледът на Ерик премина от Джон към чашата на Алис и обратно към Джон с някакво тайно послание. Алис нямаше представа какво би трябвало да означава това.

— Какво? — попита тя.

— Знаеш ли, става късно, а утре трябва да ставам рано. Искаш ли да си тръгваме?

Щом излязоха навън, тя понечи да попита Джон защо бе използвал толкова неловко извинение, но се разсея от красотата на пухкавия като захарен памук сняг, който без завалял междувременно, и забрави.

 

 

Три дни преди коледа Алис седеше в чакалнята на Отделението за нарушения в паметта на Масачузетската многопрофилна болница и се преструваше, че чете списание „Здраве“. Вместо това наблюдаваше останалите пациенти. Всички бяха по двойки. Една жена с около двайсет години по-възрастна от Алис седеше до друга с поне двайсет години по-стара от самата нея — най-вероятно майка й. Жена с гъста, неестествено черна коса и масивни златни бижута разговаряше прекалено силно и с провлачен бостънски акцент с баща си, който седеше в инвалидна количка и не вдигаше очи от снежнобелите си обувки. Костелива жена с прошарена коса прелистваше страниците на списание твърде бързо, за да може да чете, до възпълен мъж със същата побеляваща коса и трепереща дясна ръка. Вероятно бяха съпрузи.

Стори й се, че чака цяла вечност, докато я извикат. Д-р Дейвис бе млад и голобрад. Носеше очила с черни рамки и бяла, разкопчана престилка. Изглеждаше сякаш преди е бил слаб, но сега коремът му изпъкваше под разкопчаната престилка, което напомни на Алис за коментара на Том за нездравословните навици на лекарите. Докторът седна зад бюрото си и я покани на стола срещу себе си.

— Здравей, Алис, кажи ми какви са оплакванията ти.

— Напоследък често забравям и ми се струва, че не е нормално. Забравям думи по време на лекции и в разговори. Трябва да си записвам какви занятия имам, иначе може да забравя, че имам час. Съвсем забравих, че трябва да пътувам за конференция в Чикаго и си изпуснах полета. Също така, веднъж на площад Харвард не знаех къде се намирам в продължение на няколко минути, а съм професор в Харвард, минавам оттам всеки ден.

— От колко време продължава това?

— От септември, може би дори от лятото.

— Алис, някой придружава ли те днес?

— Не.

— Добре. Занапред ще се наложи да идваш с някого от семейството си или друг човек, с който се виждате редовно. Оплакваш се от проблеми с паметта, тъй че може би не си най-надеждният източник на информация за състоянието си.

Почувства се засрамена като малко дете. А думата му „занапред“ бомбардираше всяка нейна мисъл и не й даваше мира като капеща от чешмата вода.

— Добре — отвърна тя.

— Взимаш ли някакви лекарства?

— Не. Пия само мултивитамин.

— Приемаш ли сънотворни, хапчета за отслабване, някакви опиати?

— Не.

— По колко алкохол пиеш?

— Не много. Една-две чаши вино на вечеря.

— Вегетарианка ли си?

— Не.

— В миналото получава ли си някакви травми на главата?

— Не.

— Правили ли са ти операции?

— Не.

— Нормално ли спиш?

— Напълно.

— Да си страдала някога от депресия?

— Като тийнейджърка.

— Изложена ли си на силен стрес?

— На обичайния. Функционирам много добре в стресови ситуации.

— Разкажи ми за родителите си. Те как са със здравето?

— Майка ми и сестра ми загинаха при автомобилна катастрофа, когато бях на осемнайсет. Татко почина от чернодробна недостатъчност миналата година.

— От хепатит ли?

— Цироза. Беше алкохолик.

— На колко години умря?

— На седемдесет и една.

— Да е имал други здравословни проблеми?

— Не, доколкото знам. През последните няколко години не се виждахме често.

А когато все пак тя ходеше при него, той беше пиян и неадекватен.

— А другите ти роднини?

Алис разказа каквото знаеше за здравословното състояние на по-далечните си роднини.

— Добре, сега ще ти кажа име и адрес, а ти ще ми ги повториш. След това ще направим няколко други неща, а после отново ще те накарам да повториш същото име и адрес. Готова ли си? Джон Блек, ул. „Западна“ №42, Брайтън. Можеш ли да го повториш?

Алис го повтори.

— На колко години си?

— Не петдесет.

— Коя дата е днес?

— Двайсет и втори декември, 2003 г.

— Какъв сезон е?

— Зима.

— Къде се намираш в момента?

— На осмия етаж в Масачузетската болница.

— Изброй някои от съседните улици.

— „Кеймбридж“, „Фрут“, „Стороу“.

— Добре. Кое време на деня е?

— Предобед.

— Изброй месеците в обратен ред от декември.

И това успя да направи.

— Брой в обратен ред от сто до шест.

Докторът я спря на седемдесет и шест.

— Назови предметите, които ще ти покажа.

Показа й поредици от шест карти, върху които имаше рисунки с молив.

— Хамак, перо, ключ, стол, кактус, ръкавица.

— Добре. Преди да посочиш към прозореца, докосни дясната си буза с лявата ръка.

Направи го.

— Би ли написала едно изречение за времето днес върху този лист?

Алис написа: „Слънчева, но студена зимна сутрин“.

— Сега нарисувай часовников циферблат, който показва четири без двайсет.

Алис изпълни задачата.

— И прекопирай ето тези фигури. — Лекарят й показа два пресичащи се петоъгълника.

— Добре, Алис, сядай на кушетката. Ще ти направим неврологичен преглед.

Тя проследи с поглед светлината от фенерче, потупа бързо няколко пъти палци в показалци, прекоси стаята в права линия, като стъпваше от пета към пръсти. Изпълни всички задачи бързо и с лекота.

— Добре. Какви бяха името и адресът, които ти казах?

— Джон Блек…

Алис замлъкна и погледна въпросително д-р Дейвис. Не можеше да си спомни адреса. Какво би могло да значи това? Може би просто не го бе запаметила добре.

— Беше в Брайтън, но не помня улицата и номера.

— Добре. Кой от следните номера е: двайсет и четири, двайсет и осем, четирийсет и две или четирийсет и осем.

Не помнеше.

— Пробвай да налучкаш.

— Четирийсет и осем.

— На коя улица е? На „Северна“, „Южна“, „Източна“ или „Западна“?

— На „Южна“?

Изражението и езикът на тялото на лекаря не издаваха дали е отгатнала правилно, но тя самата усещаше, че е сбъркала.

— Добре, Алис, получих резултатите ти от кръвните изследвания и ядрено-магнитния резонанс. Искам да ти направим по-подробна кръвна картина и лумбална пункция. Ще ти запиша час за след четири-пет седмици за невропсихологично изследване в същия ден, преди да дойдеш при мен.

— Какво мислите, че ми има? Подобно забравяне нещо обичайно ли е?

— Мисля, че не е, Алис, но трябва да направим още изследвания.

Тя го погледна право в очите. Един колега веднъж й бе казал, че ако гледаш човек в очите без да мигаш в продължение на шест секунди, означава, че искаш да правиш секс с него или да го убиеш. Алис не му бе повярвала, но твърдението я заинтригува достатъчно, за да го изпробва върху приятели и непознати хора. За нейна изненада, с изключение на Джон, във всички случаи някой от двамата извръщаше очи преди да са изтекли шест секунди.

Д-р Дейвис сведе поглед след четири секунди. Вероятно това означаваше само, че не иска нито да я убие, нито да й разкъса дрехите, но тя се разтревожи, че значи друго. Щяха да я дупчат с игли, да й правят скенери и изследвания, но й се струваше, че лекарят не се нуждае от по-задълбочени резултати. Тя му бе разказала какво й се случва и не бе успяла да си спомни адреса на Джон Блек. Докторът вече знаеше какво й има.

 

 

Сутринта на бъдни вечер Алис прекара на дивана, където пи чай и прелиства албуми със снимки. С течение на годините редеше новите снимки на следващите свободни места под прозрачните найлонови предпазители. Прилежното подреждане запазваше хронологията им, но не бе надписала нито една. Това не бе от значение. Знаеше от кога е всяка една от фотографиите.

Лидия на две годинки; Том на шест; Анна на седем в Хардингс Бийч през месец юни от първото им лято в къщата в Кейп Код. Анна на футболен мач от детската лига на Пекосет Фийлд. Алис и Джон на плажа на Каймановите острови.

Не само можеше да каже кога и къде е направена всяка от снимките, но и да изброи многобройни допълнителни факти, свързани с нея. Всяка фотография караше в съзнанието й да изникнат спомени от същия ден, останали встрани от обектива, кой друг е бил там, както и какво като цяло се е случвало в живота й по онова време.

Лидия с небесносиния си костюм, от който я сърбеше кожата, на първия си танцов рецитал. Това бе още преди Алис да получи щатна позиция в университета, Анна бе в прогимназията и носеше скоби на зъбите, Том бе влюбен в едно момиче от бейзболния си отбор, а през онази година Джон си бе взел творчески отпуск, работеше в Бетезда и се прибираше само за събота и неделя.

Единствените снимки, които й създаваха проблеми, бяха на Анна и Лидия като бебета, тъй като гладките им пухкави личица почти не се различаваха. Обикновено намираше по нещо, което да й подскаже коя от двете е. Кадрите, на които Джон бе с големи бакенбарди, със сигурност бяха от 70-те години. Значи бебето в скута му бе Анна.

— Джон, кой е това? — попита тя и му показа снимка на бебе.

Той вдигна очи от научното списание, което четеше, плъзна очилата надолу по носа си и присви очи.

— Том ли е?

— Скъпи, с розово гащеризонче е. Това е Лидия.

Тя провери датата, отпечатана на гърба при проявяването, за да е сигурна. 29 май, 1982 г. Лидия.

— О — промърмори Джон, побутна очилата си нагоре и продължи да чете.

— Джон, исках да поговорим за актьорските курсове на Лидия.

Той вдигна очи от страницата с подгънато ъгълче, остави списанието на масата, свали очилата си и се облегна назад на стола. Знаеше, че разговорът ще се проточи.

— Добре.

— Мисля, че не бива да подпомагаме финансово прищевките й и никак не е редно да й плащаш курсовете зад гърба ми.

— Извинявай, права си. Възнамерявах да ти кажа, но ми се струпа много работа и забравих, знаеш как е. По този въпрос обаче не съм съгласен с теб и ти много добре го знаеш. Подпомагахме финансово другите си две деца.

— Различно е.

— Не е вярно. Просто не ти харесва заниманието, което Лидия си избра.

— Проблемът не е в актьорската професия, а в това, че реши да не учи висше образование. Времето, в което все още може да постъпи в колеж, изтича бързо, Джон, а ти само я улесняваш.

— Тя не иска да учи в колеж.

— На мен ми се струва, че просто се бунтува срещу нас.

— Аз пък мисля, че решението й няма нищо общо с нас, с професията ни или с желанията ни.

— Искам да постигне нещо повече в живота си.

— Тя се старае много, въодушевена е от актьорството и се отнася напълно сериозно към него. Щастлива е. А ние искаме тя да е щастлива.

— Работата ни е да предадем опита и знанията си за живота на децата ни. Наистина се страхувам, че Лидия изпуска решаваща възможност. Изучаването на разнообразни предмети, общуването с хора с различни начини на мислене, предизвикателствата, възможностите, новите запознанства в колежа. Ние двамата например се запознахме именно там.

— Лидия преживява всичко това.

— Не е същото.

— Добре, различно е. Но смятам, че е напълно справедливо да й плащам курсовете. Съжалявам, че не ти казах, но е трудно да се говори с теб по този въпрос. Не си склонна на никакъв компромис.

— Нито пък ти.

Джон погледна към часовника на камината, взе очилата си и ги вдигна на темето си.

— Трябва да отида до лабораторията за около час, след което ще мина да я взема от летището. Да купя ли нещо на връщане? — попита той и стана да тръгва.

— Не.

Погледите им се срещнаха.

— Всичко с Лидия ще е наред, Али, не се тревожи.

Алис повдигна вежди, но замълча. Какво още да каже? Бяха разигравали тази сцена безброй пъти и винаги приключваше така. Джон избираше лесния начин и излагаше аргументите, с които поддържаше статута си на добрия родител, но никога не успяваше да убеди Алис да премине на негова страна.

Джон излезе и, успокоена от отсъствието му, Алис продължи да разглежда албума в скута си. Прекрасните й деца като бебета, в детската градина, като тийнейджъри. Кога отлетя времето? Тя извади снимката на Лидия, която Джон погрешно бе помислил за Том. Изпълни я успокояваща увереност, че всичко с паметта й е наред. Но, естествено, снимките извикваха само спомени, съхранявани в дълготрайната памет.

Адресът на Джон Блек се съхраняваше в краткотрайната памет. За да бъде възприетата информация преместена от краткотрайната в дълготрайната памет, бяха нужни концентрация, повтаряне, по-задълбочено замисляне или емоционална реакция, в противен случай данните бързо и естествено биваха забравяни с течение на времето. Когато д-р Дейвис й бе задавал въпроси и й бе давал команди, вниманието й бе раздвоено, което й бе попречило да си повтаря и да осмисли по-задълбочено адреса. И макар сега името му да предизвикваше у нея известно чувство за страх и гняв, измисленият Джон Блек не бе означавал нищо за нея в лекарския кабинет. При тези обстоятелства средностатистическият мозък бе много склонен да забрави информацията. Но пък нейният мозък не бе средностатистически.

Чу шумоленето от падащи писма през пощенския процеп на входната врата и я осени идея. Погледна всяко от тях по веднъж — бебе с коледна шапка върху поздравителна картичка от бивш неин студент, рекламна брошура за фитнес клуб, сметката за телефона, сметката за газта, поредният каталог на „Ел Ел Бийн“. Върна се на дивана, допи си чая, подреди албумите обратно на етажерката и седна неподвижно. Единствените звуци в къщата идваха от цъкането на часовника и бръмченето на радиаторите. Тя се взря в часовника. Минаха пет минути. Достатъчно дълго.

Без да поглежда към пощата, започна да изрежда на глас:

— Картичка с бебе с коледна шапка, реклама на фитнес клуб, телефонна сметка, сметка за газ, поредният каталог на „Ел Ел Бийн“.

Нищо работа. Но ако трябваше да е честна, времето, изминало откакто лекарят й каза адреса на Джон Блек и я помоли да го повтори, бе много повече от пет минути. Трябваше й по-дълъг интервал.

Взе речника от етажерката и си определи две правила при избора на думи. Думата трябваше да е рядко срещана, някоя, която не използваше всеки ден, и да е част от речниковия й запас. Щеше да тества паметта си, а не способностите си за запаметяване на нова информация. Отвори речника на произволна страница и сложи пръст напосоки върху думата кръвожаден. Записа си я на лист хартия, сгъна го, прибра го в джоба на панталоните си и нагласи таймера на микровълновата фурна на петнайсет минути.

Една от любимите детски книжки на Лидия бе „Кръвожадните хипопотами!“. Алис се зае с приготвянето на вечерята за Бъдни вечер. Таймерът иззвъня.

— Кръвожаден — каза тя без колебание и без да се налага да прави справка с листчето.

Продължи с тази игра през целия ден, като увеличи броя на думите за запаметяване на три, а времето за изчакване — на четирийсет и пет минути. Въпреки по-високото ниво на трудност и по-голямата вероятност да се разсее заради приготвянето на вечерята, не допусна нито една грешка. Стетоскоп, хилядолетие, таралеж. Приготви равиолите със сирене и доматения сос. Катод, нар, лозница. Наряза салатата и маринованите зеленчуци. Перуника, документалистика, изпарение. Сложи месото да се пече във фурната и подреди масата в трапезарията.

Анна, Чарли, Том и Джон седяха в хола. Алис чуваше, че Анна и Джон спорят. От кухнята не хващаше думите им, но разбра, че спорят по натъртването на фрази и високия тон на разговора. Вероятно се караха за политика. Чарли и Том не се намесваха.

Лидия разбъркваше топлия сайдер с подправки на котлона и разказваше за актьорските си курсове. Съсредоточена върху готвенето, думите, които трябваше да запомни и бъбренето на Лидия, Алис нямаше умствената възможност да възрази или да изкаже негодуванието си. Тъй като никой не я прекъсваше, Лидия изнасяше непринуден и въодушевен монолог за изкуството, с което се занимаваше, и въпреки силната предубеденост на Алис по въпроса, тя неволно се заинтригува.

— След като си си изградил вътрешна представа за образа, започваш да разглеждаш мотивацията му пласт по пласт — каза Лидия.

Таймерът иззвъня. Лидия се отмести настрани без подкана и Алис надникна във фурната. Чака недопеченото месо да й даде обяснение толкова дълго, че лицето й почервеня от горещината. О! Беше време да си спомни трите думи на листчето в джоба си. Тамбура, пепелянка…

— Когато играеш, никога не представяш ежедневните събития, каквито са в действителност. На сцената всичко е въпрос на живот и смърт — каза Лидия.

— Мамо, къде е тирбушонът? — провикна се Анна от хола.

Алис се опита да се абстрахира от гласовете на дъщерите си — от гласовете, които съзнанието й си бе изградило навик да чува преди всички други звуци на света — и да се съсредоточи върху вътрешния си глас, който повтаряше двете думички като мантра.

Тамбура, пепелянка, тамбура, пепелянка, тамбура, пепелянка.

— Мамо? — провикна се пак Анна.

— Не знам къде е тирбушонът! Заета съм, потърси го сама!

Тамбура, пепелянка, тамбура, пепелянка, тамбура, пепелянка.

— Като се замислиш, всичко е въпрос на оцеляване. От какво се нуждае героинята ми, за да оцелее. Какво ще се случи с мен, ако не разполагам с нужното? — казваше Лидия.

— Лидия, моля те, точно сега не искам да слушам за това — сопна й се Алис и разтри изпотените си слепоочия.

— Добре — отвърна Лидия, обърна се демонстративно към печката и започна да разбърква сайдера бързо, явно обидена.

Тамбура, пепелянка.

— Не мога да го намеря! — извика Анна.

Пергел! Тамбура, пепелянка, пергел.

Облекчена, Алис извади продуктите за козунака с шоколадов пудинг и ги сложи на плота — екстракт от ванилия, кутия заквасена сметана, мляко, захар, бял шоколад, един козунак и две кутии с по шест яйца. Дванайсет яйца? Дори листът от тетрадка, на който бе записана рецептата на майка й, още да съществуваше, Алис не знаеше къде е. Не й се бе налагало да поглежда рецептата от години, тъй като беше лесна и може би дори по-вкусна от чийзкейка на Марти, а и от малка приготвяше този сладкиш за всяка Бъдни вечер. Колко яйца трябваха? Със сигурност повече от шест, иначе щеше да е купила само една кутия. Колко тогава — седем, осем или девет?

Алис се опита да спре да мисли за яйцата и да се съсредоточи върху останалите съставки, но остана също толкова озадачена какви количества й трябват и от тях. Цялата сметана ли се използваше, или само част? Всичко наведнъж ли се смесваше, или се следваше определена последователност? Каква тава й бе нужна? На каква температура трябваше да пече и за колко време? Нито един от вариантите, които обмисляше, не й се струваше правилният. Информацията просто липсваше.

Какво, по дяволите, ми става?

Отново се върна към броя на яйцата. Не се сещаше. Хвана я яд на проклетите яйца. Взе едно в ръка и го запрати с всички сили в мивката. Счупи ги едно по едно, до последното. Това й донесе известно удовлетворение, но не достатъчно. Имаше нужда да счупи още нещо, нещо, за което бе необходима повече сила, нещо, което да я изтощи. Огледа кухнята. Разярените й и обезумели очи срещнаха погледа на Лидия, която стоеше на прага.

— Мамо, какво правиш?

Касапницата се бе разпростряла и извън мивката. Парчета от черупки и жълтък бяха полепнали по цялата стена и върху плота, а по вратите на шкафовете се стичаха сълзи от белтък.

— Яйцата са с изтекъл срок на годност. Тази година няма да има пудинг.

— О, не може без пудинг. Бъдни вечер е.

— Няма повече яйца, а и ми писна да стоя на тази жега в кухнята.

— Ще отида до магазина. Ти върви да си починеш в хола. Аз ще направя пудинга.

Алис отиде в хола, разтреперана, но поотърсила се от мощната вълна на ярост, несигурна дали изпитва благодарност, или неудовлетворение. Джон, Том, Анна и Чарли седяха и разговаряха с чаши червено вино в ръце. Очевидно някой бе намерил тирбушона. Лидия надзърна в стаята, облечена с палто и шапка.

— Мамо, колко яйца да взема?