Лиса Дженоува
Все още Алис (18)

Декември 2004 г.

Дипломната работа на Дан наброяваше 142 страници, без библиографията. Алис не бе чела нещо толкова дълго от много време. Седеше на дивана с труда на Дан в скута, червена химикалка, забодена зад дясното ухо и розов маркер в дясната ръка. Използваше червения химикал за редактиране, а розовия маркер, за да си отбелязва докъде е стигнала. Подчертаваше всичко, което й се стореше важно, тъй че когато й се наложеше да се върне назад, можеше да прочете само оцветените в розово думи.

Зацикли тотално на двайсет и шеста страница, която бе изпъстрена с розово. Мозъкът й прегряваше и я умоляваше за почивка. Алис си представи как розовите думи на листа се превръщат в лепкав захарен памук в главата й. Колкото повече четеше, толкова по-често трябваше да си подчертава, за да разбере и запомни какво пише. Колкото повече подчертаваше, толкова повече главата й се пълнеше с розови валма захар, които задръстваха и заглушаваха нервните връзки в мозъка, нужни й, за да разбере и запомни какво чете. Докато стигна до двайсет и шеста страница, вече нищо не разбираше.

Бип, бип.

Алис хвърли дипломната работа на Дан на масичката и отиде до компютъра в кабинета. В електронната поща я чакаше нов имейл, от Денис Дадарио.

Скъпа Алис,

Споделих идеята ти за група за взаимопомощ за хора с ранна форма на Алцхаймер с пациенти от отделението и болница „Бригам“. Обадиха ми се трима души от града, които са силно заинтригувани от идеята. Те ми разрешиха да ти дам имената и информация за връзка (виж прикачения файл).

Можеш да се обадиш и в Масачузетската асоциация за борба с болестта на Алцхаймер. Те сигурно също ще те свържат с хора, които биха искали да се срещнат с теб.

Дръж ме в течение и ми кажи дали мога да ти помогна с допълнителна информация и съвети. Съжалявам, че в болницата не успяхме да ти помогнем повече.

Успех!

Денис Дадарио

Алис отвори прикачения файл.

Мери Джонсън, петдесет и седем години, Фронтотемпорална деменция

Кати Робъртс, четирийсет и осем години, Ранна форма на Алцхаймер

Дан Съливан, петдесет и три години, Ранна форма на Алцхаймер

Ето това бяха новите й колеги. Прочете имената им отново и отново. Мери, Кати и Дан. Мери, Кати и Дан. Започна да я изпълва онова невероятно въодушевление, примесено с едва потиснат страх, което бе изпитвала в седмиците преди първия си ден в детската градина, колежа и университета. Как ли изглеждаха? Дали ходеха още на работа? Преди колко време им бяха поставили диагнозата? Симптомите им същите, по-леки или по-тежки бяха? Дали и те бяха като нея? Ами ако моето състояние се е влошило много повече от тяхното?

Скъпи Мери, Кати и Дан,

Казвам се Алис Хаулънд. На петдесет и една години съм и миналата година ми поставиха диагноза „Ранна форма на Алцхаймер“. Работех като професор по психология в Харвардския университет в продължение на двайсет и пет години, но заради симптомите си този септември напуснах.

Сега си седя вкъщи и се чувствам много самотна. Обадих се на Денис Дадарио от Масачузетската болница, за да попитам дали има група за взаимопомощ за пациенти в ранна фаза на деменция. Оказа се, че имат само група за болногледачи, но не и за нас. Тя обаче ми даде имената ви.

Каня ви в дома си на чай, кафе и разговор тази неделя, 5 декември в 14:00 ч. Ако желаят, болногледачите ви също са добре дошли. В прикачения файл са адреса ми и указания как да стигнете до него.

Очаквам с нетърпение да се запознаем,

Алис

Мери, Кати и Дан. Мери, Кати и Дан. Дан. Дипломната работа на Дан. Той чака да я редактирам. Алис се върна на дивана в хола. Розовото я блъсна. Главата я заболя. Зачуди се дали някой вече бе отговорил. Заряза нещото на Дан още преди да бе довършила мисълта си.

Провери си пощата. Нямаше нови писма.

Бип, бип.

Вдигна телефона.

— Ало?

Даваше свободно. Бе се надявала, че е Мери, Кати или Дан. Дан. Дипломната работа на Дан.

Когато отново се върна на дивана, изглеждаше уравновесена и заета с маркера в ръка, но очите й не можеха да се съсредоточат върху буквите на страницата. Вместо това си мислеше за други неща.

Дали Мери, Кати и Дан все още можеха да прочетат двайсет и шест страници и да запомнят какво са прочели?_ Ами ако съм единствената, която си мисли, че чергата в коридора е дупка?_ Ами ако само тя се влошаваше? Усещаше как се влошава. Усещаше как пропада в дупката на деменцията. Сама.

— Сама съм, сама съм, сама съм — изстена тя, потъвайки още повече в истината на самотната дупка, всеки път щом чуеше собствения си глас да изрича думите.

Бип, бип.

Звънецът на входната врата я извади от размислите. Нима вече бяха пристигнали? Днес ли ги беше поканила да дойдат?

— Един момент!

Разтри очи с ръкави, среса с пръсти сплъстената си коса на път за вратата, пое си дълбоко въздух и я отвори. Навън нямаше никой.

Около половината болни от Алцхаймер получаваха звукови и зрителни халюцинации, но до момента на нея не й се бе случвало. Всъщност май не бе вярно. Когато беше сама, нямаше как да е напълно сигурна, че онова, което преживява, е действително, а не се дължи на болестта. Все пак случаите на дезориентация, мислени разговори, заблуди и другите налудничави неща не бяха подчертани с розов маркер, който да ги отличава ясно от нормалното, действителното и редното. От своя гледна точка, тя просто не виждаше разликата. Чергата беше дупка. Звъненето идваше от входната врата.

Отново си провери електронната поща. Имаше един нов имейл.

Здравей, мамо,

Как си? Ходи ли на обедния семинар вчера? Ходи ли да тичаш? Курсовете ми вървят чудесно, както обикновено. Участвах в прослушване за реклама на банка. Ще видим дали ще получа ролята. Как е татко? Тази седмица вкъщи ли си е?

Знам, че миналия месец ти беше тежко. Дръж се. Скоро ще се прибера!

С обич,

Лидия

Бип, бип.

Алис вдигна телефона.

— Ало?

Даваше свободно. Отвори най-горното чекмедже на шкафа, сложи телефона вътре, чу го как тупва върху метала на дъното под стотици подредени вертикално папки и затвори чекмеджето. Я чакай, може да звъни мобилният ми телефон.

— Мобилен телефон, мобилен телефон, мобилен телефон — повтаряше си като мантра на глас, докато обикаляше къщата и се опитваше да не забрави какво търси.

Провери навсякъде, но не го намери. След това се сети да го потърси в светлосинята чанта. Започна да си повтаря новата мантра.

— Синя чанта, синя чанта, синя чанта.

Намери я на кухненския плот, а мобилният й телефон бе вътре, но изключен. Сигурно бипкането бе дошло от отключването или заключването на кола на улицата. Алис се върна на дивана и отвори дипломната работа на Дан на двайсет и шеста страница.

— Ехо? — обади се мъжки глас.

Алис вдигна ококорени очи и се заслуша, сякаш бе призовала призрак.

— Алис? — попита безплътният глас.

— Да?

— Алис, готова ли си да тръгваме?

Джон се появи на прага на хола с очакване, изписано по лицето. Алис изпита облекчение, но се нуждаеше от повече информация.

— Да вървим. Имаме среща с Боб и Сара за вечеря и вече закъсняваме.

Вечеря. Чак сега усети колко е гладна. Не помнеше днес да е яла. Може би затова не успяваше да прочете дипломната работа на Дан. Може би просто се нуждаеше от храна. Но мисълта за вечеря и разговор в шумен ресторант изцеди силите й още повече.

— Не ми се ходи на вечеря. Имах тежък ден.

— Аз също имах тежък ден. Хайде да излезем и да си прекараме приятно.

— Ти върви. Аз искам да си остана вкъщи.

— Хайде, ще е забавно. Не ходихме на партито на Ерик. Добре ще ти се отрази да излезеш, а и те много ще се радват да те видят.

Напротив. Ще изпитат облекчение, че не съм отишла. Аз съм неловкото присъствие, изтъкано от розов захарен памук. Карам всички да се чувстват неудобно. Превръщам вечерята в налудничав цирк, в който всички останали жонглират с нервността, съжалението и насилените усмивки наред с чашите, вилиците и ножовете.

— Не искам да ходя. Кажи им, че, за съжаление, не се чувствам добре.

Бип, бип.

Алис видя, че и Джон чува звука и го последва в кухнята. Той отвори вратата на микровълновата фурна и извади отвътре чаша.

— Студен е. Искаш ли да го претопля?

Явно сутринта си бе правила чай и бе забравила да го изпие. След това очевидно го бе сложила в микровълновата, за да го претопли, и бе забравила чашата вътре.

— Не, благодаря.

— Добре. Боб и Сара сигурно вече чакат в ресторанта. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

— Да.

— Няма да се бавя.

Той я целуна и излезе без нея. Алис стоя дълго в кухнята, стиснала чашата студен чай с две ръце.

 

 

Отиваше да си ляга, а Джон още не се бе прибрал от вечерята. Синкавата светлина от компютъра в кабинета привлече вниманието й, преди да завие към стълбите. Провери си пощата по-скоро по навик, отколкото от искрено любопитство.

Имаше отговор.

Скъпа Алис,

Казвам се Мери Джонсън. На 57 години съм и ми поставиха диагноза „Фронтотемпорална деменция“ преди пет години. Живея в Норт Шор, тъй че не съм много далеч от теб. Идеята ти е прекрасна. С радост ще дойда. Съпругът ми Бари ще ме докара. Не знам обаче дали ще иска да остане на срещата. И двамата се пенсионирахме преждевременно и непрекъснато сме заедно вкъщи. Мисля, че му се иска малко да си почине от мен.

До скоро,

Мери

Здравей, Алис,

Казвам се Дан Съливан, на 53 години съм и ми поставиха диагноза „Ранна форма на Алцхаймер“ преди 3 години. Предава се по наследство в рода ми. Майка ми, двама от чичовците ми и една от лелите ми страдат от нея, както и 4 от братовчедите ми. Тъй че знаех какво ме чака, а и от малък живея с роднини със същата болест. Това обаче не прави диагнозата и живота с нея по-леки. Жена ми знае къде живееш. Недалеч от Масачузетската многопрофилна болница. Близо до Харвард. Дъщеря ми завърши Харвард. Всеки ден се моля тя да не се разболее.

Дан

Привет, Алис,

Благодаря ти за имейла и поканата. Поставиха ми диагноза „Ранна форма на Алцхаймер“ преди година, също като при теб. Почти изпитах облекчение. Мислех си, че полудявам. Не можех да следя разговори, забравях си мисълта, докато говоря, забравях пътя към къщи, не разбирах как се работи с чекова книжка, допусках грешки с графика на децата (имам дъщеря на 15 години и син на 13). Симптомите започнаха, когато бях едва на 46 години, тъй че на никого не му и мина през ум, че може да е Алцхаймер.

Струва ми се, че лекарствата помогнаха много. Пия „Арисепт“ и „Наменда“. Имам и добри, и лоши дни. Близките, и особено семейството ми, използват добрите дни като оправдание да си мислят, че всичко с мен е наред и дори, че си измислям! Не съм толкова отчаяна, че да привличам така внимание! Но след това настъпват лошите дни и не мога да се сещам за думи, да се концентрирам, както и да върша по няколко неща едновременно. Освен това съм самотна. Нямам търпение да се запознаем.

Кати Робъртс

ПП: Чувала ли си за Международната мрежа за съвети и взаимопомощ за страдащи от деменция? Посети уебсайта им: www.dasninternational.org. Имат чудесен форум, в който хора като нас в ранна фаза на заболяването могат да поговорят, да се оплачат, да получат помощ и да споделят информация.

Бяха й отговорили. И бяха приели поканата й.

 

 

Мери, Кати И Дан съблякоха палтата си и седнаха в хола. Съпрузите на Мери и Кати и съпругата на Дан не се съблякоха, казаха неохотно довиждане и излязоха с Джон да пият кафе в „При Джери“.

Мери имаше дълга до брадичката руса коса и кръгли, шоколадовокафяви очи зад чифт очила с тъмни рамки. Кати имаше интелигентно, миловидно лице, а очите й се усмихваха още преди устните й. Алис веднага я хареса. Дан имаше гъсти мустаци, оплешивяващо теме и бе набит. Изглеждаха като гостуващи професори, членове на читателски клуб или стари приятели.

— Някой желае ли нещо за биене? — попита Алис.

Гостите й погледнаха към нея, спогледаха се помежду си, но не й отговориха. Да не би и тримата да бяха твърде срамежливи или прекалено любезни и се притесняваха да заговорят първи?

— Алис, да не би да имаше предвид „нещо за пиене“? — попита Кати.

— Да, какво казах?

— „Биене“.

Лицето на Алис пламна. Не й се искаше първото им впечатление от нея да е, че бърка думи.

— Аз с удоволствие ще изпия една чаша „биене“. Моята е почти празна от дни и бих искала да я напълня.

Всички се разсмяха и това веднага разчупи леда. Алис донесе кафе и чай, а Мери започна да разказва историята си.

— В продължение на двайсет и две години работех като брокер по недвижими имоти. Внезапно започнах да забравям за уговорки, срещи, огледи. Оказвах се пред съответното жилище без ключове. Загубих се на път за оглед в квартал, който познавах много добре, а клиентката бе с мен в колата. Обикалях четирийсет и пет минути, при условие че пътят бе не повече от десет. Представям си какво си е помислила. Започнах често да се ядосвам и избухвах пред колегите в службата. По принцип съм сговорчива и всички ме харесват, но изведнъж станах известна с това, че бързо се паля. Съсипвах репутацията си, а тя значеше всичко за мен. Лекарят ми изписа антидепресанти. А когато едните хапчета не помогнаха, ми изписа други, след това трети.

— Дълго време си мислех, че просто съм преуморена и се захващам с твърде много неща наведнъж — сподели Кати. — Работех почасово като фармацевт, отглеждах две деца, въртях домакинството, тичах от едно място на друго като кокошка с отрязана глава. Бях едва на четирийсет и шест години, тъй че изобщо не ми мина през ум възможността да страдам от деменция. И тогава, един ден на работа, не успях да разпозная имената на лекарствата, не знаех как да отмеря десет милилитра. В този момент осъзнах, че мога да дам на някого грешното лекарство. В общи линии, можех неволно да убия човек. Затова си свалих престилката, прибрах се у дома и повече не се върнах в аптеката. Бях съсипана. Мислех си, че полудявам.

— А ти, Дан? Кои симптоми забеляза първо? — попита Мери.

— Преди непрекъснато ремонтирах нещо из къщи. Но един ден не успях да се сетя как се поправят уреди, които поддържах открай време. Винаги държа работилницата си подредена, всичко си е на мястото. Сега вътре е истинска кочина. Когато не можех да намеря нещо, обвинявах приятелите си, че взимат инструменти назаем, запиляват ги и не ми ги връщат. Но се оказа, че вината е в мен. Работех като пожарникар. Започнах да забравям имената на колегите си. Забравях си мисълта, когато говоря. Не помнех как се прави кафе. Докато бях тийнейджър наблюдавах същото да се случва с майка ми. Тя също заболя преждевременно от Алцхаймер.

Разказваха си истории за проявата на първите симптоми, за трудностите да получат правилна диагноза, за стратегиите си как да се справят и да живеят с деменцията. Кимаха, смееха се и плачеха на случките с изгубени ключове, забравени мисли и изгубени мечти. Алис се чувстваше свободна да говори каквото желае и напълно разбрана. Чувстваше се нормална.

— Алис, съпругът ти още ли ходи на работа? — попита Мери.

— Да, изключително зает е с научни изследвания и лекции през този семестър. А и пътува често. Трудно е. Но следващата година и двамата си взимаме творчески отпуск. Тъй че ще трябва да издържа до края на семестъра, след което ще можем да си стоим вкъщи заедно цяла година.

— Ще се справиш, не остава много — успокои я Кати.

Само още няколко месеца.

 

 

Анна изпрати Лидия в кухнята да приготви козунака с бял шоколадов пудинг. Вече в напреднала бременност и отървала се от сутрешното гадене, Анна като че ли ядеше непрекъснато, сякаш имаше мисия да възстанови калориите, изгубени през първите месеци.

— Имам новина — каза Джон. — Предложиха ми да стана директор на Програмата по биология на рака и генетични изследвания в „Слоун-Кетъринг“.

— Къде е седалището им? — попита Анна, с уста, пълна с боровинки с шоколадова глазура.

— В Ню Йорк.

Никой не продума. От колоните на стереоуредбата се носеше „Свят от дъвчащи бонбони“ на Дийн Мартин.

— Нима обмисляш дали да приемеш? — попита Анна.

— Да. Тази есен ходих там няколко пъти и мисля, че длъжността е идеална за мен.

— А мама?

— Тя вече не работи. Дори не ходи в университета.

— Но има нужда да е тук — отбеляза Анна.

— Не е вярно. Ще дойде с мен.

— О, моля те! Стоя вечер при нея, защото ти работиш до късно, и преспивам тук, когато си извън града, а Том идва винаги когато може в събота и неделя. Не сме тук непрекъснато, но…

— Точно така, не сте тук непрекъснато. Не виждате колко се влошава състоянието й. Преструва се, че знае много повече, отколкото знае всъщност. Да не си мислиш, че след година ще осъзнава, че сме в Кеймбридж? Вече не знае къде се намира, дори да сме на три преки от къщата. Все едно е дали ще живеем в Ню Йорк. Мога да й кажа, че сме на площад „Харвард“ и тя изобщо няма да разбере, че лъжа.

— Напротив, татко — обади се Том. — Не говори така.

— Заминаваме чак през септември. Има още много време.

— Няма значение, тя трябва да остане тук. Ако се преместите, само ще се влоши още повече — рече Анна.

— Съгласен съм — подкрепи я Том.

Говореха за нея сякаш не седеше на фотьойла на метър от тях. Говореха за нея пред нея, сякаш беше глуха. Говореха за нея пред нея, без да я включват в разговора, сякаш бе болна от Алцхаймер.

— Такава възможност за работа най-вероятно няма да ми се предостави отново до края на живота ми, а те искат именно мен.

— Искам тя да може да вижда близнаците — каза Анна.

— Ню Йорк не е далеч. А и няма гаранции, че и вие ще останете в Бостън.

— Аз може да съм тук — обади се Лидия.

Тя стоеше на прага между хола и кухнята. Алис не я бе видяла преди да заговори и внезапното й изникване в периферното зрение я стресна.

— Кандидатствах в Нюйоркския университета, в Брандейс, Браун и Йейл. Ако ме приемат в Нюйоркския и вие с мама живеете там, мога да идвам и да ви помагам. А ако останете тук и ме приемат в Брандейс или Браун, също ще наминавам — каза тя.

Алис искаше да каже на Лидия, че е избрала чудесни университети. Искаше да обсъдят кои курсове най-много й харесват. Искаше да й каже колко се гордее с нея. Но днес мислите й се придвижваха твърде бавно от главата до устата, сякаш трябваше да плуват с километри през черна речна тиня и да излязат на повърхността, за да ги чуе някой, но повечето от тях се давеха някъде по пътя.

— Това е чудесно, Лидия — каза Том.

— Значи така. Просто ще продължиш с живота си сякаш мама не е болна от Алцхаймер, а ние нямаме думата? — обърна се Анна към баща си.

— Правя предостатъчно жертви.

Джон винаги я бе обичал, но Алис го бе улеснявала в това отношение. Гледаше на времето, което им оставаше заедно, като на нещо безценно. Не знаеше още колко ще успее да запази разума си, но си бе внушила, че ще издържи до края на творческия им отпуск. Една последна година заедно. Не би я заменила за нищо.

Но явно Джон бе готов да я замени. Как можа? Въпросът се мяташе в черната тиня на реката в главата й и не намираше отговор. Как можа? Въпросът, който намери, я ритна в очите и стисна сърцето й. Един от двама им щеше да пожертва всичко.

Алис, отговори на следните въпроси:

1. Кой месец е?

2. Къде живееш?

3. Къде работиш?

4. Кога е рожденият ден на Анна?

5. Колко деца имаш?

Ако не успееш да отговориш на някой от тези въпроси, отвори файл „Пеперуда“ на компютъра си и незабавно изпълни записаните там инструкции.

Декември

Площад „Харвард“

Харвард

Април

Три