Лиса Дженоува
Все още Алис (24)

Юни 2005 г.

Алис седеше пред компютъра и чакаше екранът да светне. Кати тъкмо й се бе обадила да я пита как е, загрижена. Каза, че Алис не отговаряла на имейлите й от известно време, че не е влизала в чата за страдащи от деменция от седмици и че отново е пропуснала срещата на групата вчера. Чак когато стана въпрос за групата, Алис се бе сетила коя е загрижената Кати по телефона. Кати каза, че към групата са се присъедини двама нови участници, които научили за нея от познати, присъствали на Конференцията относно грижите за пациенти с деменция. Алис отвърна, че новината е чудесна. Тя се извини на Кати, че я е разтревожила, и я помоли да съобщи на всички, че е добре.

Но, честно казано, изобщо не се чувстваше добре. Все още можеше да чете и разбира кратки текстове, но компютърната клавиатура й се струваше неразгадаема плетеница от букви. Всъщност вече не съумяваше да съставя думи от буквите върху клавишите. Способността да използва езика — нещото, което най-силно отличаваше хората от животните — я напускаше и тя се чувстваше все по-малко човек. Преди известно време окончателно се сбогува разплакана с усещането, че се чувства добре.

Алис влезе в електронната си поща. Седемдесет и три нови имейла. Безпомощна и неспособна да отговори, тя затвори пощата и не отвори нищо друго. Взря се в екрана, пред който бе прекарала голяма част от професионалния си живот. На десктопа имаше три папки, подредени вертикално: „Харддиск“, „Алис“, „Пеперуда“. Тя кликна върху папката „Алис“.

Вътре имаше други папки, с различни имена: „Абстракти“, „Административни“, „Лекции“, „Конференции“, „Отчети“, „Молби за субсидии“, „Дом“, „Джон“, „Децата“, „Обедни семинари“ „От молекулите до съзнанието“, „Публикации“, „Презентации“, „Студенти“. Сърце не й даваше да надникне в тях от страх, че няма да си спомни и проумее целия си живот. Вместо това отвори папката „Пеперуда“.

Скъпа Алис,

Пишеш това писмо до себе си, докато все още си със здрав разум. Ако сега го четеш и не си успяла да отговориш на един или повече от следните въпроси, значи вече си изгубила ума си:

Кой месец е?

Къде живееш?

Къде работиш?

Кога е рожденият ден на Анна?

Колко деца имаш?

Ти си болна от Алцхаймер. Забравила си твърде много за себе си, за хората и нещата, които обичаш, и не водиш живота, който искаш. Тази болест е нелечима, но ти избра края, който е най-достоен, справедлив и щадящ за теб и семейството ти. Вече не можеш да се доверяваш на преценката си, но можеш да се довериш на моята, на преценката на някогашната си същност, на себе си преди болестта на Алцхаймер да отнеме твърде много от индивидуалността ти.

Ти имаше удивителен и изпълнен със смисъл живот. Със съпруга ти Джон имате три здрави и прекрасни деца, които са много обичани и си проправят добър път в живота. Имаше забележителна кариера в Харвард, изпълнена с предизвикателства, творчество, страст и постижения.

Последната част от живота ти, която минава под знака на болестта, и краят, който ти внимателно избра, са трагични, но животът ти не бе трагичен. Обичам те и се гордея с начина, по който живя, с всичките ти постижения, докато все още бе способна.

Сега отиди в спалнята до черната масичка до леглото, онази с лампата. Отвори чекмеджето на масичката. В дъното му има шишенце с хапчета. Върху шишенцето има бял етикет с черен надпис „За Алис“. Вътре има много хапчета. Изпий ги всичките с голяма чаша вода. Трябва да ги преглътнеш до едно. След това си легни да спиш.

Върви сега, преди да забравиш. И не казвай на никого какво правиш. Моля те, довери ми се.

С обич,

Алис Хаулънд

Алис прочете отново писмото. Не помнеше да го е писала. Не знаеше отговора на нито един от въпросите, освен на онзи колко деца има. Но най-вероятно знаеше, защото бе написала отговора в писмото. Не бе сигурна как се казваха. Анна и Чарли като че ли. Името на третото дете не помнеше.

Прочете писмото отново, този път още по-бавно, сякаш това бе възможно. Трудно й бе да чете на компютърен екран, където не можеше да си подчертава с химикалка и маркер. Ако писмото беше на хартия, можеше да го занесе в спалнята и да го прочете там. Искаше да го принтира, но не знаеше как да го направи. Искаше й се предишната й същност, преди болестта на Алцхаймер да я изличи, да бе включила и инструкции как се принтира.

Прочете писмото пак. То бе запленяващо и нереално, сякаш четеше свой дневник от тийнейджърските години, тайните и съкровени думи на момиче, за което имаше само смътен спомен. Искаше й се да бе написала повече. Думите я натъжаваха и я караха да изпитва гордост, сила и облекчение. Тя си пое дълбоко въздух, издиша и се качи на горния етаж.

Щом стигна до върха на стълбището, вече бе забравила какво е тръгнала да прави. Слезе обратно долу и потърси следи къде бе ходила последно. Намери компютъра включен, а на екрана имаше писмо, адресирано до нея. Прочете го и отново се качи на горния етаж.

Отвори чекмеджето на масичката до леглото. Извади пакетчета с носни кърпи, химикалки, купчинка лепящи листчета, шише с лосион, няколко бонбона против кашлица, конци за зъби и шепа монети. Разстла ги на леглото и докосна всеки предмет поотделно. Кърпички, химикалка, химикалка, химикалка, лепящи листчета, монети, бонбон, бонбон, конци, лосион.

— Алис?

— Какво?

Тя се обърна. Джон стоеше на вратата.

— Какво правиш тук? — попита той.

Той огледа предметите на леглото.

— Търся нещо.

— Трябва да се върна до службата и да взема едни документи, които забравих. Ще отида с колата, тъй че ще се върна след няколко минути.

— Добре.

— Вземи, изпий ги преди да забравя.

Той й подаде чаша с вода и шепа хапчета.

— Благодаря.

— Няма защо. След малко се връщам.

Джон взе празната чаша от ръката й и излезе от стаята. Алис легна на леглото до съдържанието на чекмеджето и затвори очи, изпълнена с тъга и гордост, със сила и облекчение, и зачака.

 

 

— Алис, моля те, облечи си тогата, сложи си качулката и шапката, трябва да тръгваме.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На завършването в Харвард.

Тя огледа отново костюма си. Все още не разбираше.

— Какво означава „завършване“?

— Денят на дипломирането в Харвард. Студентите си получават дипломите и ново начало.

Дипломи. Завършване на Харвард. Ново начало. Тя си повтори думите наум. Завършването на Харвард бележеше ново начало, началото на зрелостта, началото на професионалния живот, началото на живота след Харвард. Ново начало. Думите й харесаха и искаше да ги запомни.

Вървяха по гъмжащия от хора тротоар, облечени с тъмнорозовите си костюми и плюшени черни шапки. През първите няколко минути Алис имаше чувството, че се набива на очи с нелепите си дрехи и никак не вярваше, че Джон е избрал подходящото облекло. И тогава изведнъж ги видя навсякъде. Тълпи от хора с подобни костюми и шапки, но в най-различни цветове, се стичаха от всички посоки към тротоара около тях и скоро всички вървяха в една пъстра като дъга процесия.

Влязоха в затревен двор, засенчван от големи стари дървета и заобиколен от големи стари сгради, под бавния тържествен звук на гайди. Алис усети как я побиват тръпки. Правила съм това и преди. Процесията ги отведе до редици със столове, където седнаха.

— На дипломирането в Харвард сме — каза тя.

— Да — потвърди Джон.

— Ново начало.

— Да.

След известно време започнаха речите. На предишни дипломирания в Харвард бяха присъствали множество известни и влиятелни хора, най-вече политически лидери.

— Една година реч държа кралят на Испания — заяви Алис.

— Да — отвърна Джон и се засмя развеселено.

— Кой е онзи мъж? — посочи тя към подиума.

— Един актьор.

Сега Алис се засмя развеселено.

— Явно тази година не са успели да намерят крал — отбеляза тя.

— Дъщеря ти е актриса. Може един ден тя да държи реч тук — каза Джон.

Алис слушаше актьора. Той говореше с лекота и оживление. Разправяше нещо за някаква авантюра.

— Какво е „авантюра“? — попита Алис.

— Дълго приключение, от което героят си вади поуки.

Актьорът разказваше за приключенията в живота си. Каза им, че е тук днес, за да предаде на абсолвентите, които тръгваха на собствено приключение, уроците, които той бе научил по своя път. Даде им пет съвета: да бъдат изобретателни, да бъдат полезни, да бъдат практични, щедри и да завършат приключението си успешно.

Струва ми се, че аз изпълних всички тези неща. Но още не съм приключила. Не съм приключила успешно.

— Добри съвети дава — каза Алис.

— Да, така е — отвърна Джон.

Седяха, слушаха и ръкопляскаха, слушаха и ръкопляскаха по-дълго, отколкото на Алис й се искаше. След това всички станаха и тръгнаха бавно, но в по-нестройна процесия. Алис, Джон и още хора влязоха в една от сградите. Пищното преддверие със зашеметяващо висок, облицован с дърво таван и извисяваща се стена от облени от слънцето витражи, изпълниха Алис със страхопочитание. Огромни, стари и масивни полилеи висяха над главите им.

— Какво е това? — попита Алис.

— Мемориал Хол, част от Харвард е.

За нейно разочарование не останаха във великолепното преддверие, а продължиха веднага към по-малка, не толкова впечатляваща зала, където седнаха.

— Какво следва? — попита Алис.

— Студентите от Факултета по изкуства и науки ще получат докторските си звания. Тук сме, за да гледаме как Дан се дипломира. Той е твой студент.

Алис огледа залата и лицата на хора с тъмнорозови костюми. Не знаеше кой е Дан. Всъщност не разпозна нито едно от лицата, но усещаше емоциите и енергията в залата. Хората бяха щастливи, изпълнени с надежда, гордост и облекчение. Бяха готови и нетърпеливи да се изправят пред нови предизвикателства, да правят открития, да творят и да преподават, да бъдат героите в собствените си приключения.

Онова, което видя у тях, усети и у себе си. Познати й бяха това място, това вълнение и готовност, това ново начало. И нейното приключение започна така и макар да не помнеше подробности, знаеше със сигурност, че е било великолепно и си е струвало.

— Ето го, на сцената е — каза Джон.

— Кой?

— Дан, твоят студент.

— Кой от всичките?

— Русият.

— Даниел Малоуни — обяви някой.

Дан пристъпи напред и стисна ръка на мъжа на сцената, в замяна на което получи червена папка. След това вдигна червената папка над главата си и се усмихна тържествуващо. Заради радостта му, заради всичко, което младежът със сигурност бе постигнал тук, за приключението, на което щеше да се отправи, Алис аплодира този свой студент, за когото нямаше никакъв спомен.

 

 

Алис и Джон стояха навън под голяма бяла шатра сред студентите с тъмнорозови костюми и хората, които се радваха за тях и ги чакаха. Млад рус мъж се приближи към Алис, широко усмихнат. Без да се колебае, той я прегърна и я целуна по бузата.

— Аз съм Дан Малоуни, твой студент.

— Честито, Дан, много се радвам за теб — поздрави го Алис.

— Благодаря ти. Много съм щастлив, че успя да дойдеш и да ме видиш как се дипломирам. Голям късмет извадих да съм твой студент. Искам да знаеш, че заради теб избрах да се занимавам с научна работа в сферата на лингвистиката. Жаждата ти да разгадаеш принципите на езика, строгият ти и екипен подход към изследванията, любовта ти към преподавателската дейност ме вдъхновиха. Благодаря ти за насоките и мъдрите съвети, за това, че вдигна летвата много по-високо, отколкото предполагах, че мога да преодолея. И задето ми даде предостатъчно възможности да прилагам собствените си идеи. Ти си най-добрият учител, който съм имал. Ако постигна в живота си дори частица от твоите постижения, ще се смятам за преуспял човек.

— Няма защо. Благодаря ти. Знаеш, че съм забравила много от казаното. Но се радвам, че ти ме помниш така.

Той й подаде бял плик с писмо.

— Заповядай. Записах ти всичко, което току-що казах, за да можеш да го прочетеш винаги, когато поискаш, и да знаеш колко си ми дала, макар да не помниш.

— Благодаря.

Двамата държаха пликовете си с писма, нейният бял, неговият червен, изпълнени с гордост и почитание.

Мъж, по-възрастно и пълно копие на Дан, и две жени — едната много по-стара от другата, дойдоха при тях. По-възрастното и пълно копие на Дан носеше поднос с газирано бяло вино във високи чаши. Младата жена раздаде по една на всички.

— За Дан — каза по-възрастното и пълно копие на Дан и вдигна чашата си.

— За Дан — повториха останалите в един глас, чукнаха се и отпиха.

— За светлото начало — добави Алис — и за успешния финал.

 

 

Отдалечиха се от шатрите, старите тухлени сгради и хората с костюми и шапки, и тръгнаха към по-пусто и тихо кътче. Някой с черен костюм извика и изтича при Джон. Джон спря и пусна ръката на Алис, за да се здрависа с човека, който го бе повикал. Алис продължи да върви по инерция.

За една разтеглена секунда Алис спря и установи зрителен контакт с жена. Сигурна бе, че не я познава, но размяната на погледи носеше някакво значение. Жената имаше руса коса, телефон до ухото и очила на големите, сини, стреснати очи. Жената караше кола.

В този миг тогата на Алис внезапно я стисна за врата и тя политна назад. Падна неочаквано и тежко, като си удари главата в земята. Костюмът и плюшената шапка не я защитиха от цимента.

— Съжалявам, Али, добре ли си? — попита мъж с тъмнорозов костюм, коленичил до нея.

— Не — отвърна тя, изправи се в седнало положение и потри тила си. Очакваше да види по дланта си кръв, но кръв нямаше.

— Съжалявам, излезе на улицата. Колата за малко да те блъсне.

— Тя добре ли е? — попита жената от колата, с все още облещени и стреснати очи.

— Мисля, че да — отвърна мъжът.

— Боже, за малко да я убия. Ако не я бяхте дръпнали, щях да я прегазя.

— Няма нищо, не я прегазихте. Мисля, че е добре.

Мъжът помогна на Алис да стане, след което попипа и огледа главата й.

— Мисля, че всичко е наред. Вероятно ще ти излезе голяма цицина. Можеш ли да ходиш? — попита той.

— Да.

— Да ви закарам ли до някъде? — предложи жената.

— Не, няма нужда, благодаря — отвърна мъжът.

Той прегърна Алис през кръста, а с другата ръка я хвана за лакътя и тя се прибра у дома с любезния непознат, който й бе спасил живота.