Лиса Дженоува
Все още Алис (5)

Ноември 2003 г.

Кабинетът на д-р Тамара Мойър се намираше на третия етаж в пететажна офис сграда на няколко пресечки от площад „Харвард“, където Алис се бе загубила за кратко. Чакалнята и стаите за прегледи, украсени с поставени в рамки фотографии на Ансел Адамс и рекламни плакати на лекарства върху сивите като гимназиални шкафчета стени, не й навяваха негативни асоциации. За двайсет и двете години, през които д-р Мойър бе личният лекар на Алис, тя бе идвала тук единствено за профилактични прегледи, имунизации, а в последно време и за мамограми.

— Какво те води насам, Алис? — попита д-р Мойър.

— Напоследък често забравям и мисля, че се дължи на менопаузата. Месечният ми цикъл спря преди около шест месеца, но миналия месец пак ми дойде, тъй че може и още да не навлизам в критическата и затова реших да се прегледам.

— Какви неща забравяш? — попита д-р Мойър без да вдига глава от бележника си.

— Имена, думи по време на разговор, къде съм си оставила телефона, защо съм си записала дадено нещо в графика.

— Добре.

Алис гледаше внимателно лекарката. Изповедта като че ли изобщо не я впечатли. Д-р Мойър изслуша информацията както свещеник приема признанието на тийнейджър, че е имал нечестиви мисли относно някое момиче. Вероятно чуваше подобни оплаквания от напълно здрави хора безброй пъти на ден. Алис за малко да се извини задето се е паникьосала ненужно, и дори че е изгубила времето на лекарката. Подобни неща се случваха на всички, особено с напредване на възрастта. Като се добави и менопаузата и фактът, че се занимаваше с поне три неща наведнъж и мислеше за още десет, забравянето на подобни дреболии изведнъж й се стори незначително, обикновено, безобидно и дори нормално. Всички са подложени на стрес. Всички са уморени. Всички забравят.

— Също така изгубих ориентация на площад „Харвард“. В продължение поне на няколко минути не знаех къде се намирам.

Д-р Мойър спря да записва симптомите в картона и погледна Алис. Това явно привлече вниманието й.

— Усети ли стягане в гърдите?

— Не.

— Крайниците ти изтръпнаха ли?

— Не.

— Получи ли главоболие или световъртеж?

— Не.

— Обърна ли внимание дали имаше сърцебиене?

— Сърцето ми се разтуптя, но чак след като осъзнах, че не знам къде съм. По-скоро беше като прилив на адреналин от страх. Помня, че точно преди да се случи се чувствах страхотно.

— През въпросния ден случи ли се нещо друго необичайно?

— Не. Тъкмо се бях прибрала от Лос Анджелис.

— Получаваш ли горещи вълни?

— Не. Всъщност, докато бях дезориентирана, изпитах нещо подобно, но мисля, че и това се дължеше на уплахата.

— Добре. Имаш ли проблеми със съня?

— Не.

— По колко часа на нощ спиш?

— Пет-шест.

— По толкова ли спиш по принцип?

— Да.

— Изпитваш ли трудности при заспиване?

— Не.

— По колко пъти обикновено се будиш на нощ?

— Мисля, че не се будя.

— По едно и също време ли си лягаш всяка вечер?

— Обикновено. Освен когато съм на път, но напоследък пътувам често.

— Докъде пътуваш?

— През последните няколко месеца ходих в Калифорния, Италия, Ню Орлиънс, Флорида, Ню Джърси.

— При някое от пътуванията да ти е прилошавало или да си вдигала температура?

— Не.

— Взимаш ли някакви лекарства? Да речем за алергии, хранителни добавки, нещо, което по принцип влиза в графата „лекарства“.

— Само мултивитамин.

— Страдаш ли от стомашни киселини?

— Не.

— Промени в теглото?

— Не.

— Случвало ли се е да имаш кръв в урината или изпражненията?

— Не.

Лекарката задаваше въпросите неумолимо, един след друг, и сменяше темата непрестанно, преди Алис да успее да схване каква е причината да я пита точно това. Сякаш се возеше на влакче на ужасите със затворени очи и не можеше да предвиди кога посоката рязко ще се смени.

— Чувстваш ли се по-разтревожена или напрегната от обикновено?

— Притеснява ме единствено, че забравям. Иначе не.

— Как вървят нещата със съпруга ти?

— Добре.

— В добро настроение ли се чувстваш като цяло?

— Да.

— Мислиш ли, че може да си депресирана?

— Не.

Алис знаеше какво е да си в депресия. След като майка й и сестра й починаха, когато тя бе на осемнайсет години, не можеше да спи по повече от два часа наведнъж, макар да бе безкрайно уморена, и бе изгубила желание да се радва на каквото и да било. Това бе продължило малко повече от година и оттогава не й се бе случвало да изпада в подобно състояние. Антидепресантите нямаше да й помогнат.

— Пиеш ли алкохол.

— Само когато излизам.

— По колко?

— Една-две чаши вино на вечеря, при специални поводи малко повече.

— Взимаш ли наркотици?

— Не.

Д-р Мойър я погледна замислено и потропваше с химикалка по картона, докато преглеждаше бележките си. Алис подозираше, че няма да намери отговор върху хартията.

— В критическата ли навлизам? — попита тя и стисна покритата с пергаментова хартия седалка на стола си с две ръце.

— Да. Може да ти направя изследване за концентрацията на фоликулостимулиращ хормон в кръвта, но всичко, което ми каза, отговаря на симптомите на менопаузата. Средната възраст, на която тя настъпва, е между четирийсет и осем и петдесет и две години, а ти си точно в тези граници. Възможно е месечният ти цикъл да идва по няколко пъти годишно за известно време. Напълно нормално е.

— Естрогензаместваща терапия може ли да помогне за забравянето?

— Вече не използваме този метод, освен ако пациентките не изпитват нарушения на съня, крайно тежки пристъпи на горещи вълни или страдат от остеопороза. Мисля, че проблемите ти с паметта не се дължат на менопаузата.

Алис изстина. Точно това бяха думите, от които се ужасяваше, и които чак съвсем наскоро се бе осмелила да отчете като вероятна причина. Само едно-единствено изречение, излязло от устата на специалист, успя да срине безобидното обяснение, което грижливо си бе измислила. Имаше й нещо и не бе сигурна дали е готова да чуе какво. Бореше се с надигащите се импулси да излъже или веднага да избяга от проклетия кабинет.

— Защо?

— Забравянето и дезориентацията са само вторични симптоми при менопауза, дължащи се на проблеми със съня. Получават ги жени, които не се наспиват. Възможно е да не спиш достатъчно, както си мислиш. Може би натовареният ти график и часовата разлика при пътуванията си взимат своето, а може и да спиш неспокойно заради тревоги.

Алис си припомни случаите, в които е била разсеяна поради липса на сън. Със сигурност не се бе чувствала с бистър ум в последните седмици на всяка от трите си бременности, непосредствено след ражданията, а понякога и когато трябваше да свърши куп неща преди да изтече срокът за дадена субсидия. В нито един от тези случаи обаче не се бе губила насред площад „Харвард“.

— Може би. Възможно ли е да се нуждая от повече сън, защото остарявам или заради менопаузата?

— Не. Обикновено не се наблюдава такава необходимост.

— Ако проблемът не е заради недоспиване, какъв е тогава? — попита тя с глас, напълно лишен от яснота и увереност.

— Най-много ме притеснява дезориентацията. Мисля, че не е била причинена от смущение в сърдечната дейност. Трябва да направим някои изследвания. Ще те изпратя да ти вземат кръв, на мамограф, на изследване за костната плътност и на ядрено-магнитен резонанс на мозъка.

Мозъчен тумор. Това дори не й бе минало през ум. Във въображението й започна да дебне нов хищник и в стомаха й отново се надигна паника.

— Щом мислите, че не съм получила инсулт, какво ще търсите с резонанса?

— Добре е да го изключим напълно. Запиши си час за томографията, след това веднага ела при мен с резултатите и ще разгледаме всичко подробно.

Д-р Мойър не бе отговорила директно на въпроса й, но Алис не я накара да потвърди подозренията й. И не бе съгласна с предположението й за тумора. Просто щеше да се наложи и двете да изчакат и да видят.

 

 

В Уилям Джеймс Хол се помещаваха факултетите по психология, социология и социална антропология, а сградата се намираше точно до портала на Харвардския университет на улица „Къркланд“, район, наричан от студентите „Сибир“. Но не географското му разположение бе основният фактор, който го отдалечаваше от основните университетски сгради. Уилям Джеймс Хол не можеше да бъде сбъркана с някое от внушителните академични здания в класически стил в университетския комплекс, в които се намираха общежитията на първокурсниците и се провеждаха занятията по математика, история и английски език. Можеше обаче да бъде сбъркана с паркинг гараж. Сградата нямаше дорийски или коринтски колони, не бе от червени тухли, не притежаваше нито една физическа характеристика, която да наведе на мисълта, че има някаква, макар и бегла връзка с института, към който принадлежеше. Представляваше висок 65 м прозаичен паралелепипед и вероятно бе послужила като вдъхновение за Кутията на Скинър^[1]. Нищо чудно, че никога не бе попадала в кандидатстудентската брошура или в Харвардския календар, независимо от сезона.

Макар видът на Уилям Джеймс Хол да бе безспорно отвратителен, гледката, разкриваща се от сградата, и особено от кабинетите и заседателните зали на горните етажи, бе великолепна. Докато пиеше чай на бюрото в кабинета си на десетия етаж, Алис се наслаждаваше на успокояващата красота на река Чарлз и района около Бак бей, обрамчени пред очите й от огромния прозорец с югоизточно изложение. Рамката обхващаше гледка, многократно улавяна от художници и фотографи върху платна с маслени и водни бои и върху фотографска лента, и можеше да се види по стените в офис сградите из цял Бостън.

Алис оценяваше невероятното преимущество да е сред късметлиите, които редовно се наслаждаваха на този пейзаж на живо. С промяната на часовете от деня и сезоните, характеристиките и движението на картината в рамката на прозореца й се изменяха неуморно. Сега, през тази слънчева ноемврийска сутрин, „Изгледът на Алис към Бостън от УДХ: Есен“ предлагаше слънчеви лъчи, искрящи като балончетата на шампанско по светлосините стъкла на сграда Джон Ханкок, а няколко гребни лодки се плъзгаха равномерно по гладката сребриста повърхност на река Чарлз към Научния музей, сякаш теглени с корда при експеримент за изследване на движението.

Гледката й осигуряваше и добра представа за живота извън Харвард. Проблясъкът на червено-бялата неонова табела на петролна компания „Ситго“ на фона на здрачаващото се небе над Фенуей парк задействаше нервната й система като внезапното иззвъняване на будилник, събуждаше я от ежедневния транс на амбициите и задълженията й и я подсещаше, че трябва да се прибира у дома. Преди години, преди да получи щатно преподавателско място, кабинетът й се намираше в малка стая без прозорци във вътрешността на Уилям Джеймс Хол. Тъй като нямаше изгледа към света отвъд масивните бежови стени, Алис често работеше до късно през нощта, без да го осъзнава. Случвало се бе в края на работния ден слисана да види, че североизточните ветрове са погребали Кеймбридж под трийсетсантиметрова снежна покривка и че по-малко концентрираните върху работата си колеги и притежателите на кабинети с прозорци мъдро са напуснали Уилям Джеймс Хол в търсене на хляб, мляко и тоалетна хартия или са се отправили към домовете си.

Сега обаче трябваше да спре да зяпа през прозореца. Този следобед заминаваше за годишната конференция на Дружеството по психономика в Чикаго, а преди това имаше да свърши един куп неща. Погледна списъка със задачите си.

Преглед на доклада по природна бионеврология √

Среща на катедрата √

Среща с асистентите √

Лекция по когнитивна психология

Довърши проекта за афиша и дневния ред на конференцията

Крос

Летището

Изпи последната водниста глътка от студения си чай и се зае да прегледа бележките за лекцията си. Основната тема бе семантиката, значението на езика — третата от шест лекции по лингвистика, любимата й от програмата на курса. Дори след двайсет и пет години като преподавател, Алис винаги отделяше по един час преди занятия, за да се подготви. Естествено, на този етап от кариерата си можеше да изнесе безупречно 75% от която и да било своя лекция без да се замисля. Останалите 25% обаче обхващаха детайли, новаторски техники и въпроси, основаващи се на нови открития в областта, и Алис използваше времето непосредствено преди лекцията, за да изглади подредбата и представянето на новите материали. Включването на тази актуална информация поддържаше интереса й към предмета и нуждата от концентрация по време на занятията.

В Харвард се наблягаше основно на резултатите от научната дейност на преподавателите, тъй че изискванията и на студентите, и на администрацията относно воденето на лекции не бяха високи. Сериозното отношение на Алис към преподаването обаче се дължеше отчасти на убеждението й, че това е неин дълг и възможност да вдъхнови следващото поколение психолингвисти или поне да не бъде причината някое бъдещо светило да зареже психологията и да се прехвърли да учи политология например. Освен това, просто обичаше да преподава.

След като се подготви, си прегледа електронната поща.

Алис,

Все още чакаме да ни изпратиш своите 3 диапозитива за доклада на Майкъл: 1 графика за припомняне на думи, 1 схема за модел на езика и 1 текстов диапозитив. Той ще представи доклада си чак в четвъртък в 13:00 ч, но е добре да включи диапозитивите ти в презентацията колкото се може по-скоро, за да разполага с цялата информация и за да се уверим, че ще се впише в определеното време. Можеш да изпратиш файловете на мен или на Майкъл.

Отседнали сме в хотел „Хаят“. Ще се видим в Чикаго.

Поздрави,

Ерик Грийнбърг

Студена и прашна крушка светна в главата на Алис. Значи това означаваше мистериозната бележка „Ерик“ в списъка със задачите й миналия месец. Изобщо не се отнасяше за Ерик Уелман, а бе напомняне да изпрати диапозитивите на Ерик Грийнбърг, бивш колега от Харвард, който сега бе професор по психология в Принстън. Алис и Дан бяха подготвили три диапозитива, в които се описваше един бърз и лесен експеримент, проведен от Дан съвместно с Майкъл, докторант на Ерик, и трябваше да бъдат включени в доклада на Майкъл за конференцията по психономика. Преди да се заеме с нещо друго, което би могло да я разсее, Алис изпрати на Ерик имейл с диапозитивите заедно с искрено извинение. За щастие, щеше да разполага с предостатъчно време. Всичко беше наред.

 

 

Както с повечето неща в Харвард, аудиторията в която Алис водеше лекциите си по когнитивна психология, бе по-пищна от необходимото. Тапицираните в синьо столове, подредени амфитеатрално, бяха с няколкостотин повече на брой от студентите в курса. Внушителен аудио-визуален център, последна дума на техниката, стоеше в дъното на залата, а екранът за прожектиране, голям колкото екрана в кинозала, висеше в предната част. Докато трима мъже сръчно свързваха всевъзможни кабели с компютъра на Алис и проверяваха осветлението и звука, студентите започнаха да пристигат, а Алис отвори папката „Лекции по лингвистика“ на лаптопа си.

В нея имаше шест файла „Набавяне на речников запас“, „Синтаксис“, „Семантика“, „Възприемане“, „Моделиране“ и „Патологии“. Алис отново прочете заглавията. Не можеше да си спомни коя лекция трябваше да изнесе днес. Току-що бе прекарала един час да преглежда бележките си по една от тях, но бе забравила коя. „Синтаксис“? Всички заглавия й изглеждаха еднакви; нито едно от тях не изпъкваше.

След прегледа при д-р Мойър всеки път, когато забравеше нещо, лошото й предчувствие се засилваше. Това не бе като да забрави къде е оставила зарядното за телефона си или къде Джон си е запилял очилата. Не беше нормално. С измъчен и параноичен глас бе започнала да си повтаря, че вероятно наистина има тумор в мозъка. Казваше си да не изпада в истерия и да не тревожи Джон, докато не чуе професионалната диагноза на д-р Мойър — което, за съжаление, щеше да стане чак следващата седмица след конференцията по психономика.

Твърдо решена да се стегне за предстоящата едночасова лекция, тя си пое изнервено дъх. Макар да не помнеше каква бе темата, знаеше много добре пред кого ще говори.

— Бихте ли ми казали какво пише в програмата ви за днес? — обърна се тя към студентите.

Няколко откъслечни гласа се обадиха дружно:

— Семантика.

Правилно бе предположила, че поне няколко души от курса с готовност ще се покажат като услужливи и заинтересовани. И за миг не се притесни, че студентите ще сметнат за унизително или странно, че не знае темата на днешната лекция. Между студенти и преподаватели съществуваше голяма метафизична дистанция във възрастта, знанията и влиянието.

Освен това, по време на семестъра, те бяха виждали многократно преподавателската й компетентност и изпитваха страхопочитание от силното й присъствие сред авторите на учебници за курса. Дори някой от тях да бе забелязал, вероятно си мислеше, че се е разсеяла заради други свои задължения, по-важни от лекция по психология за втори курс, и не е имала време да прегледа програмата си. Те нямаше как да знаят, че през последния час бе мислила единствено за семантика.

 

 

До вечерта слънцето от сутринта бе заменено от облаци и мраз — първият истински намек за предстоящата зима. Проливният дъжд от предишната вечер бе обрулил почти всички листа от дърветата и ги бе оставил голи, неподготвени за настъпващите студове. Загърната в приятната топлина на вълненото си палто, Алис вървеше към къщи без да бърза и се наслаждаваше на студения есенен мирис във въздуха и хрущенето и шумоленето под краката си, когато минаваше през купчините опадали листа.

Прозорците на дома й светеха, а до масичката край входната врата стояха чантата и обувките на Джон.

— Ехо? Прибрах се — провикна се Алис.

Джон излезе от кабинета си я изгледа объркан и изненадан. Алис се взря безмълвно в него и зачака нервно, доловила, че нещо не е наред. Веднага си помисли за децата и застина на прага, готова да чуе ужасяваща новина.

— Не трябваше ли да си в Чикаго?

 

 

— Алис, резултатите от изследванията на кръвта ти са в норма, а ядрено-магнитният резонанс не показва никакви отклонения — каза д-р Мойър. — Имаме два варианта за действие. Можем да изчакаме и да видим как ще се чувстваш след три месеца, дали се наспиваш или…

— Искам да ме прегледа невролог.