Лиса Дженоува
Все още Алис (22)

Април 2005 г.

Усилията, необходими да напишеш реч, да я представиш добре и да говориш свързано със стотици ентусиазирани участници на Конференцията относно грижите за пациенти с деменция, биха били огромни за напълно здрав човек. За болен от Алцхаймер бяха повече от огромни. След речта Алис успя да изкара известно време под въздействието на прилива на адреналин, спомена за аплодисментите и възобновената увереност в самосъзнанието си. Тя бе Алис Хаулънд, смела и забележителна героиня.

Но въодушевлението нямаше как да се задържи дълго и споменът избледня. Тя изгуби малко от увереността си, когато си изми зъбите с лосион за тяло. Изгуби още малко, когато цяла сутрин се опитваше да позвъни на Джон от дистанционното за телевизора. Изгуби и последните си капчици увереност, когато неприятният мирис на тялото й я уведоми, че не се е къпала от дни, но не успя да събере смелост или пък да намери знанията, необходими й, за да влезе във ваната. Тя бе Алис Хаулънд, жертва на болестта на Алцхаймер.

Енергията й се изчерпа, а не разполагаше с резерв, с който да си набави още, еуфорията й се стопи, а с изгубения спомен за победата и увереността я смачка огромно, изтощително бреме. Спеше до късно и лежеше в леглото с часове, след като се събудеше. Седеше на дивана и плачеше без причина. Колкото и да спеше и да плачеше обаче, не можеше да си върне силите.

Джон я събуди от мъртвешки сън и я облече. Тя го остави. Не й каза да си среши косата или да си измие зъбите. Не я бе грижа. Заведе я до колата. Тя облегна чело на студения прозорец. Светът навън изглеждаше сивкавосин. Не знаеше къде отиват. Твърде безразлично й бе, за да попита.

Джон спря в подземен гараж. Слязоха и влязоха в сграда през вратата откъм гаража. От белите флуоресцентни лампи я заболяха очите. Широки коридори, асансьори, табели по стените: Радиология, Хирургия, Гинекология, Неврология. Неврология.

Влязоха в стая. Вместо чакалнята, която очакваше да види, зърна спяща на легло жена със затворени подпухнали очи и система, залепена на ръката.

— Какво й е? — прошепна Алис.

— Нищо, просто е уморена — отвърна Джон.

— Изглежда ужасно.

— Шшт, нали не искаш да те чуе?

Стаята не приличаше на болнична. До спящата жена имаше още едно легло, с отметнати завивки, голям телевизор в ъгъла, красива ваза с жълти и розови цветя върху масичка и дървен под. Може би не се намираха в болница. Възможно бе това да е хотел. Но пък тогава защо жената беше включена на система?

Привлекателен млад мъж донесе кафе върху поднос. Сигурно той е лекарят. Носеше шапка на „Ред Сокс“, джинси и тениска от Йейл. Или пък е от румсървиса.

— Честито — прошепна Джон.

— Благодаря. За малко изпуснахте Том. Ще се върне следобед. Взех кафе за теб и чай за Алис. Ще отида да донеса бебетата.

Младият мъж знаеше името й.

Той се върна с количка, върху която имаше две прозрачни, правоъгълни ванички. Във всяка от тях имаше по едно малко бебе, а телата им бяха увити изцяло в бели одеяла, главите им, покрити с бели шапчици, така че се виждаха само личицата.

— Ще я събудя. Не искаше да пропусне първата ви среща с тях — каза младият мъж. — Скъпа, събуди се, имаме гости.

Жената се събуди неохотно, но когато видя Алис и Джон, в уморените й очи проблесна радост и тя се оживи. Усмихна се и лицето й изведнъж се намести в съзнанието на Алис. О, боже, това е Анна!

— Честито, миличка, прекрасни са — каза Джон, наведе се и я целуна по челото.

— Благодаря, татко.

— Изглеждаш чудесно. Как се чувстваш? Добре ли си? — попита я той.

— Добре съм, благодаря, просто съм изтощена. Ето ги и тях. Това е Алисън Ан, а този мъник е Чарлз Томас.

Младият мъж подаде едното бебе на Джон. Той самият вдигна другото, с розовата панделка на шапчицата, и го подаде на Алис.

— Искаш ли да я подържиш?

Алис кимна.

Тя пое в ръце мъничкото спящо бебе — главата му в сгъвката на лакътя й, дланта й върху дупето му — положи глава върху гърдите му и ухо върху сърцето му. Мъничкото спящо бебе си поемаше въздух на мънички, кратки глътчици през мънички кръгли ноздри. Алис инстинктивно целуна зачервената пухкава бузка.

— Анна, ти роди — каза Алис.

— Да, мамо, в момента държиш внучка си Алисън Ан.

— Съвършена е. Обичам я.

Моята внучка. Алис погледна бебето със синя панделка в ръцете на Джон. Моят внук.

— И те няма да се разболеят от Алцхаймер като мен, нали?

— Не, мамо, няма.

Алис си пое дълбоко въздух, вдъхна превъзходния аромат на красивата си внучка, който я изпълни с усещане за облекчение и покой, каквито не бе изпитвала от дълго време.

 

 

— Мамо, приеха ме в Нюйоркския университет и в Брандейс.

— Чудесна новина. Помня, когато мен ме приеха в университета. Какво ще учиш? — попита Алис.

— Театрално изкуство.

— Прекрасно. Аз завърших Харвард. Много ми харесваше там. В кой университет каза, че ще учиш?

— Още не знам. Приеха ме в Нюйоркския и в Брандейс.

— В кой искаш да отидеш?

— Не съм сигурна. Говорих с татко и той иска да се запиша в Нюйоркския.

— А ти искаш ли да учиш там?

— Не знам. Има по-добра репутация, но Брандейс повече ми харесва. Там ще съм по-близо до Анна, Чарли и бебетата, до Том и до теб и татко, ако останеш.

— Къде ако остана? — попита Алис.

— Тук, в Кеймбридж.

— Че къде другаде да ходя?

— В Ню Йорк.

— Няма да ходя в Ню Йорк.

Седяха една до друга на дивана и сгъваха бебешки дрешки, като разделяха розовите от сините. Телевизорът работеше с изключен звук.

— Но ако се запиша в Брандейс, а вие с татко се преместите в Ню Йорк, ще имам чувството, че съм на грешното място и съм взела неправилно решение.

Алис спря да сгъва и погледна към жената. Тя бе млада, кльощава и красива. Освен това изглеждаше уморена и разколебана.

— На колко години си? — попита Алис.

— На двайсет и четири.

— Колко прекрасно се чувствах на двайсет и четири. Целият живот е пред теб. Всичко е възможно. Омъжена ли си?

Красивата, разколебана жена спря да сгъва дрехите и я изгледа. Впери поглед в Алис. Красивата, разколебана жена имаше любознателни, честни, кафяви като фъстъчено масло очи.

— Не, не съм омъжена.

— Имаш ли деца?

— Не.

— Тогава трябва да постъпиш както искаш.

— Но ако татко реши да приеме работата в Ню Йорк?

— Не можеш да взимаш подобно решение въз основа на това какво ще направи някой друг. Ти трябва да решиш, щом се отнася до образованието ти. Голяма жена си, не е нужно да правиш каквото иска баща ти. Прецени кое е най-доброто за теб.

— Добре. Благодаря ти.

Красивата жена с прекрасните кафяви като фъстъчено масло очи се засмя развеселено, въздъхна и продължи да сгъва дрехи.

— Голям напредък отбелязваме, мамо.

Алис не разбра какво има предвид.

— Знаеш ли, напомняш ми за студентите. Преди работех със студенти. Много ме биваше.

— Да, все още те бива.

— Как се казва университетът, в който искаш да учиш?

— Брандейс.

— Къде се намира?

— В Уолтам, съвсем близо до тук.

— И какво ще учиш?

— Актьорско майсторство.

— Прекрасно. Ще участваш ли в пиеси?

— Да.

— На Шекспир ли?

— Да.

— Обожавам Шекспир, особено трагедиите му.

— Аз също.

Красивата жена отиде при Алис и я прегърна. Ухаеше на свежо и чисто, на сапун. Прегръдката й прониза Алис, както кафявите й като фъстъчено масло очи преди малко. Алис се почувства щастлива и близка с нея.

— Мамо, моля те, не се мести в Ню Йорк.

— Ню Йорк ли? Не ставай глупава. Аз живея тук. Защо да се местя в Ню Йорк?

 

 

— Не знам как издържаш — каза актрисата. — Стоях с нея почти цяла нощ и сега ужасно ми се спи. Правих й пържени яйца, препечени филийки и чай в три сутринта.

— Бях будна по това време. Ако успеем да накараме гърдите ти да пускат мляко, можеш да ми помагаш с кърменето — отвърна майката на бебетата.

Майката седеше на дивана до актрисата и кърмеше бебето в синьо. Алис държеше бебето в розово. Джон влезе, изкъпан и облечен, с чаша кафе в едната ръка и вестник в другата. Жените бяха по пижами.

— Лидия, благодаря ти, че стана снощи. Наистина имах нужда да се наспя — каза Джон.

— Татко, как, за бога, си мислиш, че можете да заминете за Ню Йорк и да се справиш без нашата помощ? — попита майката.

— Ще наема медицинска сестра. Всъщност смятам веднага да започна да търся.

— Не искам за нея да се грижат непознати. Те няма да я прегръщат и обичат като нас — рече актрисата.

— А и не са запознати с миналото и спомените й като нас. Ние понякога можем да запълваме дупките и да четем езика на тялото й, защото я познаваме — добави майката.

— Не казвам, че ще спрем да се грижим за нея, просто мисля реалистично и практично. Не е нужно да поемаме цялото бреме сами. Ти ще се върнеш на работа след няколко месеца и всяка вечер ще се прибираш при две деца, които не си виждала цял ден. А ти започваш лекции. Непрекъснато разправяш колко натоварена е програмата ти. В момента Том е на работа в болницата. Вие съвсем скоро ще сте много по-заети и едва ли искате майка ви да утежнява собствения ви живот. Тя в никакъв случай не би допуснала да ви е в тежест.

— Не ни е в тежест, тя ни е майка — каза майката.

Говореха твърде бързо и използваха твърде много местоимения. А бебето в розово бе започнало да рита и плаче, което я разсейваше. Алис не можеше да разбере за какво говорят. Но по израженията и тона им заключи, че водят сериозен спор. И че жените по пижами са на една и съща страна.

— Може би ще е по-разумно да си взема по-дълъг отпуск по майчинство. Не искам да бързам, а Чарли няма нищо против да си остана вкъщи за по-дълго. Така ще мога и да съм край мама.

— Татко, това е последният ни шанс да прекараме известно време с нея. Не можеш да заминеш за Ню Йорк, не можеш да ни отнемеш тази възможност.

— Ако се беше записала в Нюйоркския университет вместо в Брандейс, щеше да прекарваш колкото си поискаш време с нея. Ти направи своя избор, а аз ще направя своя.

— Мама защо няма думата при взимането на това решение? — попита майката.

— Тя не иска да живее в Ню Йорк — добави актрисата.

— Не знаеш какво иска — възрази Джон.

— Тя ми каза, че не иска да заминава. Попитай я. Само защото е болна от Алцхаймер, не означава, че не знае какво иска. В три часа тази нощ искаше пържени яйца и препечена филийка, а не мюсли или бекон. И определено не искаше да се върне в леглото. Ти не обръщаш внимание на желанията й, защото има Алцхаймер — заяви актрисата.

О, говорят за мен.

— Не пренебрегвам желанията й. Старая се да постъпвам по най-добрия възможен начин и за двама ни. Ако изпълнявах всяка нейна прищявка, сега изобщо нямаше да водим този разговор.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита майката.

— Нищо.

— Изглежда не разбираш, че тя още не си е отишла. Сякаш си мислиш, че колкото време й е останало, не е от значение. Държиш се като егоистично дете — рече майката.

Сега майката се разплака, но изглеждаше ядосана. На вид и по говор приличаше на сестрата на Алис, Ан. Но не бе възможно да е Ан. Ан нямаше деца.

— Откъде знаеш, че според нея съществуването й има смисъл? Не само аз съм на това мнение. Старата Алис, преди да се разболее, не би искала да се откажа от тази възможност. Тя не искаше да стигне до подобно съществуване — каза Джон.

— Какво означава това? — попита разплаканата жена, която изглеждаше и говореше като Ан.

— Нищо. Вижте, разбирам ви и оценявам всичко, което казвате. Но се опитвам да взема разумно, а не емоционално решение.

— Защо? Какво лошо има в това да действаме емоционално в случая? Защо да е лошо? Защо емоционалното решение да е неправилно? — попита жената, която не плачеше.

— Все още не съм решил окончателно, а вие двете няма да ме принудите. Не знаете всичко.

— Тогава ни кажи, татко, кажи ни какво не знаем — рече със заплашителен тон и разтреперан глас разплаканата жена.

Заплахата го накара да замлъкне за миг.

— Сега нямам време, имам среща.

Той стана, приключи спора и остави жените и бебетата сами. Затръшна силно входната врата на излизане и стресна бебето в синьо, което тъкмо бе заспало в ръцете на майката. То се разрева. И сякаш бе заразно, защото другата жена също се разплака. Може би просто се чувстваше изолирана. Сега вече всички плачеха — розовото бебе, синьото бебе, майката, жената до майката. Всички, освен Алис. Тя не бе тъжна, ядосана, сломена или уплашена. Беше гладна.

— Какво ще вечеряме?