Лиса Дженоува
Все още Алис (11)

Май 2004 г.

Първият път, когато изпита порив да надникне вътре, бе седмицата след като й поставиха диагнозата. Курабийките с късметчета, хороскопите, картите таро и домовете за хора с увреждания не я интересуваха. Макар бъдещето да се приближаваше с всеки изминал ден, Алис не бързаше да надникне в него. През онази сутрин не се бе случило нищо конкретно, което да разпали любопитството й и да й вдъхне смелост да разгледа Дом за хора с увреждания „Маунт Обърн“. Днес обаче влезе.

Във фоайето нямаше нищо плашещо. На стената висеше морски пейзаж с водни бои, избелял персийски килим покриваше пода, а жена с тежко гримирани очи и къса, черна като лакрица коса, седеше на бюро срещу входа. Фоайето приличаше почти на хотелско, но лекият дъх на лекарства и липсата на куфари, пикола и влизащи и излизащи хора разваляха илюзията. Отседналите тук не бяха гости, а пациенти.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената.

— Ъм, да. Приемате ли пациенти с Алцхаймер?

— Да, имаме специално отделение за пациенти с тази болест. Искате ли да го разгледате?

— Да.

Алис последва жената към асансьорите.

— За свой близък ли се интересувате?

— Да — излъга Алис.

Зачакаха. Също като болшинството от хората, които превозваха, асансьорите бяха стари и бавни.

— Имате много красиво колие — каза жената.

— Благодаря.

Алис постави пръсти върху гръдната си кост и потри сините стъклени камъчета върху крилете на ар нуво колието с форма на пеперуда на майка си. Майка й си го слагаше само на годишнини и сватби и Алис, по неин пример, го пазеше единствено за специални случаи. Но в графика й скоро нямаше официални събития, а тя обожаваше колието, тъй че един ден миналия месец го изпробва как стои с джинси и тениска. Изглеждаше прекрасно.

Освен това обичаше пеперуди. Не бе забравила как на шест или седем години плака, след като научи, че живеят едва няколко дни. Майка й я успокои и й каза да не тъжи за пеперудите, тъй като това, че живеят кратко, не означава, че животът им бил трагичен. Докато ги гледаха как летят под топлото слънце сред маргаритките в градината, тя й каза: „Виж колко красив е животът им“. Алис обичаше да си го спомня.

Слязоха на третия етаж и тръгнаха по дълъг, застлан с килим коридор, минаха през безлична двукрила врата и спряха. Жената посочи вратата, която се затвори автоматично след тях.

— Отделението за пациенти с Алцхаймер се заключва, тъй че през тази врата не може да излезе никой, който не знае кода.

Алис погледна към бутоните с цифри на стената до вратата. Числата бяха обърнати надолу и подредени назад — от ляво надясно.

— Защо са обърнати?

— За да не могат пациентите да научат кода.

Тази предпазна мярка й се стори излишна. „Ако можеха да запомнят кода, нямаше да са тук, нали?“

— Не знам дали вече се е случвало на майка ви или баща ви, но страдащите от Алцхаймер често се скитат и не могат да спят нощем. В нашето отделение пациентите могат да се разхождат спокойно по всяко време, но са в пълна безопасност и няма как да се изгубят. Вечер не им даваме успокоителни и не ги затваряме по стаите. Опитваме се да им осигурим колкото се може повече свобода и независимост. Това е важно за тях и за семействата им.

Дребна белокоса жена с пеньоар на розови и зелени флорални щампи се приближи към Алис.

— Ти не си дъщеря ми.

— Не съм, съжалявам.

— Върни ми парите!

— Тя не ти е взела парите, Евелин. В стаята ти са. Провери в най-горното чекмедже на скрина. Мисля, че ги сложи там.

Жената изгледа Алис подозрително и с отвращение, но последва съвета на авторитета и затътри мръсните си бели платнени пантофи към стаята.

— Все крие една двайсетдоларова банкнота, защото се страхува, че някой ще й я открадне. След това, естествено, забравя къде я е сложила и обвинява всеки срещнат. Опитахме се да я накараме да похарчи парите или да ги внесе в банката, но тя отказва. Един ден напълно ще забрави за банкнотата и всичко ще приключи.

Далеч от параноичния разпит на Евелин, те продължиха несмущавани към общо помещение в края на коридора. Там бе пълно със стари хора, които обядваха на кръгли маси. След като ги огледа по-внимателно, Алис осъзна, че почти всички са жени.

— Само трима мъже ли имате?

— Всъщност от трийсет и двамата пациенти в отделението само двама са мъже. Харолд идва всеки ден да обядва и вечеря с жена си.

Може би подтикнати от враждата между момчета и момичета в детството, двамата мъже с Алцхаймер седяха на отделна маса, далеч от жените. Измежду масите се движеха хора. Много от жените бяха в инвалидни колички. Почти всички имаха оредяла побеляла коса и хлътнали очи, увеличени от стъклата на очила. Всички се хранеха сякаш на каданс. Не си общуваха, не разговаряха — дори Харолд и съпругата му. Чуваше се единствено жена, която пееше, докато ядеше, забила на първата строфа от „На светлината на сребристата луна“. Никой не се оплакваше, но и никой не й пляскаше.

На светлината на сребристата луна.

— Както сигурно се досещате, това е трапезарията, която се използва и като стая за отдих. Пациентите закусват, обядват и вечерят тук по едно и също време всеки ден. Важно е графикът им да не се променя. Тук се провеждат и другите занимания — боулинг, хвърляне на топка, викторини, танци, музика и занаяти. Тази сутрин майсториха много сладки къщички за птици. А всеки ден някой им чете вестници, за да са запознати с новините.

На светлината…

— Предлагаме многобройни възможности пациентите ни да поддържат и обогатяват тялото и ума си.

… на сребристата луна.

— Роднините и приятелите им също могат да идват и да участват в заниманията, както и да се хранят с тях.

Освен Харолд, Алис не видя други близки. Нямаше други съпрузи, съпруги, деца, внуци или приятели.

— И персоналът ни е висококвалифициран, в случай че някой от пациентите има нужда от допълнителни грижи.

На светлината на сребристата луна.

— Имате ли пациенти на възраст по шейсет години?

— О, не, мисля, че най-младият е на седемдесет. Средната възраст е осемдесет и две, осемдесет и три години. Хора с Алцхаймер под шейсет са рядкост.

Срещу вас стои такъв човек, госпожо.

На светлината на сребристата луна.

— Колко е таксата?

— На излизане мога да ви дам брошура с пакетната цена, но от януари престоят в Специализираното отделение за пациенти с Алцхаймер е по двеста осемдесет и пет долара на ден.

Алис направи груба сметка наум. Около сто хиляди долара на година. Умножено по пет, десет, двайсет години.

— Имате ли други въпроси?

На светлината…

— Не, благодаря ви.

Тя последва гида си до заключената двукрила врата и проследи с поглед как въвежда кода.

0791925

Мястото й не бе тук.

 

 

Денят бе един от най-редките в Кеймбридж, от онези митични дни, за които жителите на Нова Англия мечтаеха, но в чието съществуване всяка година се усъмняваха — слънчев, топъл пролетен ден. Лазурносиньо небе, пролетен ден, в който най-накрая можеш да свалиш палтото. Ден, който не биваше да се пропилява в седене в офиса, особено, ако страдаш от Алцхаймер.

Алис се отклони на две пресечки югоизточно от университетския комплекс и влезе в сладоледена къща „Бен & Джерис“, изпълнена с гузно задоволство като избягала от час тийнейджърка.

— Три топки сладолед с фъстъчено масло във фунийка, ако обичате.

Какво толкова? Нали пия „Липитор“^[1].

Тя пое огромната, натежала от сладолед фунийка, сякаш бе награда Оскар, плати с петдоларова банкнота, пусна рестото в буркана за бакшиши и продължи надолу към река Чарлз.

Преди години бе минала на замразен йогурт — уж по-здравословен десерт — и бе забравила колко гъст, пухкав и сладък е сладоледът. Докато ближеше с наслада и вървеше, се замисли за видяното в Дом за хора с увреждания „Маунт Обърн“. Трябваше да измисли по-добър план, който не предвиждаше да играе на топка с Евелин в Отделението за болни от Алцхаймер. Трябваше й план, който нямаше да струва на Джон цяло състояние, за да поддържа жива жена, която вече не го познава и която най-вече той не може да познае. Не й се искаше да се стигне до момента, в който емоционалното и финансово бреме надделееше сериозно над всякаква полза от нейното съществуване.

Допускаше грешки и се стремеше да ги компенсира, но бе убедена, че коефициентът й на интелигентност все още е поне малко над средностатистическия. А хората със средностатистически коефициент на интелигентност не се самоубиваха. Е, някои го правеха, но не по причини, свързани с интелигентността им.

Въпреки влошаващото се състояние на паметта, мозъкът й продължаваше да й служи добре в безброй други отношения. В момента например ядеше сладолед, без да капе върху фунийката или върху себе си, като използваше техника за облизване и завъртане на езика, превърнала се в рефлекс още когато бе дете и вероятно съхранена на същото място като информацията как се кара колело и как се връзват обувки. Междувременно слезе от тротоара и прекоси улицата — двигателната зона на мозъчната кора и малкият мозък решиха сложните математически уравнения, необходими да придвижат тялото й от другата страна, без да падне или да я блъсне кола. Разпозна сладкия аромат на нарциси и лекия дъх на къри, разнасящ се от индийския ресторант на ъгъла. С всяко близване от фунийката по езика й се разливаше прекрасният вкус на шоколад и фъстъчено масло, което показваше, че невронните пътища за удоволствие в мозъка й се активират нормално — същите, които бяха нужни, за да изпиташ удоволствие от секса или бутилка хубаво вино.

Но един ден щеше да забрави как да яде сладолед от фунийка, как да си връзва обувките и как да говори. Един ден невроните, отговарящи за удоволствието, щяха да се увредят под ударите на натрупващите се амилоиди и тя вече нямаше да може да се наслаждава на нещата, които обича. Един ден всичко щеше да се обезсмисли.

Прииска й се вместо това да се бе разболяла от рак. Би заменила болестта на Алцхаймер с рак, без да й мигне окото. Засрами се от тези си мисли, а и подобна размяна бе безсмислена, но все пак си позволи да си го представи. Ако имаше рак, щеше да разполага с враг, с който да се бори. Можеше да се подложи на операция, лъчетерапия и химиотерапия. Семейството й и колегите от Харвард щяха да я насърчават да се бори и да смятат битката й за благородна. Дори накрая да изгубеше, щеше да може да ги погледне в очите, да знае кои са и да се сбогува с тях, преди да си отиде.

Болестта на Алцхаймер обаче бе съвсем различно страшилище. Нямаше оръжия, които да го убият. Пиенето на „Арисепт“ и „Наменда“ бе все едно да гасиш пожар с воден пистолет. Джон продължаваше да проучва разработваните в момента лекарства, но Алис се съмняваше, че някое от тях скоро ще бъде готово и ще й помогне, иначе вече щеше да се е обадил на д-р Дейвис с настояване да й го изпишат. Засега всички страдащи от Алцхаймер очакваха един и същ край, независимо дали бяха осемдесетгодишни, или на петдесет, независимо дали бяха пациенти в „Маунт Обърн“, или професори по психология в Харвардския университет. Пожарът щеше да погълне всички тях. Никой нямаше да се спаси.

И докато на плешивата глава и розовата лентичка се гледаше като на символи на смелостта и надеждата, ограниченият речников запас и стопяващите се спомени бяха знак за душевен смут и наближаващо полудяване. Болните от рак можеха да разчитат на подкрепата на околните. Алис очакваше да се превърне в аутсайдер. Дори добронамерените и образованите уплашено спазваха дистанция от психичноболните. Не искаше да се превръща в човек, от когото всички страняха и се страхуваха.

Като приемеше факта, че е болна от Алцхаймер, че разполага само с две недостатъчно ефективни лекарства, и че не може да размени заболяването си за друго, лечимо, какво всъщност искаше? В случай че инвитро процедурата се окажеше успешна, искаше да доживее да прегърне бебето на Анна и да опознае внучето си. Искаше да види Лидия да играе в пиеса или филм, с които да се гордее. Искаше да види как Том се влюбва. Искаше да прекара още една година творчески отпуск с Джон. Искаше да прочете колкото се може повече книги, преди да забрави да чете.

Алис се засмя, изненадана от откритието си. В списъка й нямаше нищо, свързано с лингвистика, преподавателска дейност и Харвард. Изяде последната хапка от фунийката. Искаше още слънчеви, топли дни и сладоледи във фунийка.

А когато бремето на болестта станеше по-силно от удоволствието от сладоледа, искаше да умре. Но дали, съвсем буквално, щеше да е с всичкия си, за да забележи кога тези две криви ще се пресекат? Разтревожи се, че няма да е способна да си спомни и да изпълни подобен план. Нямаше начин да помоли Джон или някое от децата да й помогнат. Никога не би ги поставила пред такава дилема.

Нуждаеше се от план, чрез който да накара себе си в бъдещето да се самоубие. Трябваше да създаде простичък тест, който да може да си прилага сама всеки ден. Сети се за въпросите, които й бяха задали д-р Дейвис и неврологът, на които не бе успяла да отговори миналия декември. Замисли се какво още иска. За нито едно от тези неща не бе нужна висока интелигентност. Бе готова да продължи да живее с някои сериозни бели петна в краткотрайната памет.

Извади телефона си от небесносинята чанта „Анна Уилям“, подарък за рождения й ден от Лидия. Носеше я всеки ден, преметната през рамо, опряна върху десния й хълбок. Чантата се бе превърнала в незаменим аксесоар като платинената й брачна халка и спортния ръчен часовник. Отиваше идеално на колието й с пеперудата. В нея държеше мобилния си телефон, блекбърито и ключовете. Сваляше я само когато спеше.

Записа си:

Алис, отговори на следните въпроси:

1. Кой месец е?

2. Къде живееш?

3. Къде работиш?

4. Кога е рожденият ден на Анна?

5. Колко деца имаш?

Ако не успееш да отговориш на някой от тези въпроси, отвори файл „Пеперуда“ на компютъра си и незабавно изпълни записаните там инструкции.

Алис настрои алармата на календара с ангажиментите да вибрира всяка сутрин в 8:00 ч без крайна дата. Осъзнаваше, че с тази схема могат да възникнат безброй проблеми, че не е идеална. Просто се надяваше да отвори файла „Пеперуда“, преди да оглупее окончателно.

 

 

Почти тичаше към залата за лекцията, разтревожена, че закъснява, но когато пристигна, още не бяха започнали. Седна на мястото до пътеката на четвъртия ред отляво. Няколко студенти влязоха през вратата в дъното на аудиторията, но почти целият курс вече бе заел местата си. Погледна ръчния си часовник: 10:05 ч. Часовникът на стената бе на същото мнение. Колко необичайно. Зае се за работа. Прегледа темата на лекцията и бележките си от предишното занимание. Състави си списък със задачите до края на деня:

Лаборатория

Семинар

Бягане

Подготовка за изпита

Час: 10:10 ч. Започна да почуква с химикалка в ритъма на „Май Шарона“.

Студентите се въртяха и шумяха нетърпеливо. Поглеждаха тетрадките си и часовника на стената, прелистваха и затваряха учебници, пускаха лаптопи, цъкаха с мишки и пишеха по клавиатури. Допиваха си кафетата. Започнаха да отварят шумно опаковки с десертчета и чипс и да ядат всевъзможни закуски. Дъвчеха капачките на химикалки и си гризяха ноктите. Обръщаха се към задната част на залата, шушукаха приведени към съседите си, повдигаха вежди и свиваха рамене. Шептяха и се кикотеха.

— Може да имаме гост лектор — каза едно момиче два реда зад Алис.

Алис отново разгърна програмата по Мотивация и емоционално възпитание. Вторник, 4 май: Стрес, безпомощност и контрол (глава 12–14). Не пишеше нищо за гост лектор. Атмосферата в залата премина от напрегнато очакване в неловко нетърпение. Студентите приличаха на зърна царевица върху горещ котлон. След като първото се пукнеше, другите щяха да го последват, но никой не знаеше кой ще е пръв и кога ще се разпукне. Според официалните правила на Харвард, студентите трябваше да изчакат двайсет минути закъснял преподавател, преди да могат да си тръгнат. Алис не се притесняваше да си тръгне първа, затова затвори тетрадката, сложи капачката на химикалката си и прибра всичко в чантата си. 10:21 ч. Достатъчно бяха чакали.

Когато се обърна да си тръгне, погледна към четирите момичета, седнали зад нея. Те й се усмихнаха, вероятно благодарни, че ги освобождава от бремето и ги пуска на свобода. Тя вдигна китка и показа колко е часът като неоспоримо доказателство, че могат да си ходят.

— Не знам за вас, но аз нямам намерение да си губя времето тук.

Алис изкачи стълбите и излезе през задната врата на аудиторията, без да се обръща.

 

 

Седеше в кабинета си и гледаше как лъскавите автомобили пъплят в пиковия час по „Мемориал драйв“. Хълбокът й започна да вибрира. 8:00 ч. Извади блекбърито от светлосинята чанта.

Алис, отговори на следните въпроси:

1. Кой месец е?

2. Къде живееш?

3. Къде работиш?

4. Кога е рожденият ден на Анна?

5. Колко деца имаш?

Ако не успееш да отговориш на някой от тези въпроси, отвори файл „Пеперуда“ на компютъра си и незабавно изпълни записаните там инструкции.

Май

Ул. „Поплър“ №34, Кеймбридж МА0238

Уилям Джеймс Хол, стая 1002

14 септември 1976 г.

Три