Лиса Дженоува
Все още Алис (12)

Юни 2004 г.

Стара жена с яркорозови лак за нокти и червило гъделичкаше малко момиченце на около пет години, вероятно нейна внучка. И двете изглежда много се забавляваха. Рекламата гласеше: „Специалист по гъделичкане №1 взима лекарство против Алцхаймер №1“. Алис прелистваше списание „Бостън“, но не можеше да премине на следващата страница. Омраза към жената и рекламата я заля като гореща течност. Тя гледаше снимката и надписа и чакаше съзнанието й да осмисли същото, което инстинктът й подсказваше, но преди да успее да разбере защо се чувства лично обидена, д-р Мойър отвори вратата на манипулационната.

— Алис, разбрах, че имаш проблеми със съня. Разкажи ми какво става.

— Трябва ми повече от час, за да заспя, а после се будя след два-три часа и пак ми е трудно да запя, и пак се будя.

— Когато си лягаш, имаш ли горещи вълни или други неразположения?

— Не.

— Какви хапчета взимаш?

— „Арисепт“, „Наменда“, „Липитор“, витамини C и E и аспирин.

— За съжаление, безсънието е един от страничните ефекти на „Арисепт“.

— Добре, но няма да спра лекарството.

— Какво правиш, когато не можеш да заспиш?

— Предимно лежа и се тревожа. Знам, че състоянието ми тепърва ще се влошава, но не знам кога и се тревожа, че ако заспя, на сутринта няма да знам къде съм, коя съм и с какво се занимавам. Наясно съм, че е нелогично, но имам чувството, че болестта може да убива мозъчните ми клетки само докато спя, и че ако съм будна и нащрек, ще си остана същата. Осъзнавам, че не мога да заспя именно заради тези тревоги, но не мога да направя нищо по въпроса. След като не успея да заспя, започвам да се тревожа, а тогава пък не мога да заспя, защото съм разтревожена. Изтощавам се дори сега, докато ви разказвам.

Само част от нещата, които каза, бяха истина. Наистина се тревожеше. Но спеше като къпана.

— Тези тревоги спохождат ли те по друго време на денонощието? — попита д-р Мойър.

— Не.

— Мога да ти изпиша SSRI^[1].

— Не искам да взимам антидепресанти. Не съм депресирана.

Всъщност може би все пак бе малко депресирана. Бе научила, че е болна от смъртоносна, нелечима болест. Както и дъщеря й. Почти напълно бе престанала да пътува, разнообразните й преди лекции сега бяха непоносимо скучни, а дори в редките случаи, когато Джон си бе у дома с нея, мислите му се рееха някъде другаде. Тъй че, да, чувстваше се малко тъжна. Но това бе нормална реакция при дадените обстоятелства, а не причина да започне да пие още едно лекарство, с още повече странични ефекти. А и не бе дошла тук за това.

— Може да пробваме с „Ресторил“, по една таблетка вечер преди лягане. Ще заспиваш бързо и непробудно за около шест часа, а сутрин не би трябвало да се чувстваш отпаднала.

— Искам нещо по-силно.

Последва дълго мълчание.

— Мисля, че е най-добре да си запишеш нов час и да дойдеш със съпруга си. Тогава заедно ще обсъдим дали да ти изпиша по-силно лекарство.

— Това не засяга съпруга ми. Не съм депресирана и не съм отчаяна. Съзнавам напълно за какво те моля, Тамара.

Д-р Мойър се вгледа внимателно в лицето й. Алис я изгледа на свой ред. И двете бяха над четирийсет години, по-скоро млади, отколкото стари, и двете бяха омъжени, високообразовани професионалистки. Алис не знаеше подробности за етиката на лекарката. Ако се наложеше, щеше да потърси друг доктор. Деменцията й щеше да се влоши. Нямаше да рискува и да изчака. Защото можеше да забрави.

Беше си подготвила още аргументи, но не се наложи да ги използва. Д-р Мойър извади рецептурника си и започна да пише.

 

 

Алис отново седеше в малката стая за изследвания със Сара Някоя си, невропсихолога. Тя отново си каза фамилията само преди миг, но Алис веднага я бе забравила. Лоша поличба. Стаята обаче изглеждаше точно както през януари — тясна, стерилна и безлична. Вътре имаше бюро с лаптоп, два обикновени стола и метален шкаф. Нищо друго. Нямаше прозорци, растения, картини или календар на стената. Нищо, което да те разсея, нищо, което да ти подскаже, никакъв шанс да направиш асоциация.

Сара Някоя си подхвана почти нормален на пръв поглед разговор.

— Алис, на колко години си?

— На петдесет.

— Кога ги навърши?

— На единайсети октомври.

— Кой сезон е?

— Пролет, но вече прилича на лято.

— Да, днес е горещо. Къде се намираме в момента?

— В Отделението за нарушения в паметта на Масачузетската многопрофилна болница, в Бостън, Масачузетс.

— Назови четирите предмета на тази картина.

— Книга, телефон, кон и кола.

— Какво е това нещо на блузата ми?

— Копче.

— А предметът на пръста ми?

— Пръстен.

— Можеш ли да кажеш думата „вода“ буква по буква отзад напред?

— А-Д-О-В.

— Сега повтори след мен: „Кой, какво, кога, къде, как“.

— Кой, какво, кога, къде, как.

— Можеш ли да вдигнеш лявата си ръка, да затвориш очи и да отвориш уста?

Алис изпълни инструкциите.

— Какви бяха четирите предмета на картинката, която ти показах преди малко?

— Кон, кола, телефон и книга.

— Добре, сега напиши едно изречение.

Не мога да повярвам, че един ден няма да мога да пиша.

— Чудесно. Сега изброй колкото се може повече думи, започващи с буквата „с“ за една минута.

— Сара, случай, смотан, снимка. Съживявам, сломен. Секс. Сериозен. Случай. Стой, това вече го казах. Стой. Страх.

— А сега изброй колкото се може повече думи, започващи с буквата „з“.

— Забравям. Завинаги. Забава. Зор. Зов. Здрав. Заеби. — Алис се разсмя, изненадана от себе си. — Съжалявам за последното.

Съжалявам започва със „с“.

— Няма нищо. Често го чувам.

Алис се зачуди колко ли думи щеше успее да изреди преди година. И се запита колко думи в минута се смята за нормално.

— Сега изброй колкото се може повече зеленчуци.

— Аспержи, броколи, карфиол. Праз, лук. Чушки. Чушки… не знам, не се сещам за други.

— Последно. Изброй колкото се може повече животни с четири крака.

— Куче, котка, лъв, тигър, мечка. Зебра, жираф. Газела.

— Сега прочети на глас това изречение.

Сара Някоя си й подаде лист хартия.

— Във вторник, 2 юли, в Санта Ана, Калифорния, летище „Джон Уейн“ бе затворено заради горски пожар и на него бяха блокирани трийсет пътници, сред които шест деца и двама пожарникари — прочете Алис.

Това беше примерна история за тестване на декларативната памет.

— Сега ми кажи всички подробности от изречението, за които се сещаш.

— Във вторник, 2 юли, в Санта Ана, Калифорния пожар блокира на летището трийсет души, сред които шест деца и двама пожарникари.

— Чудесно. Сега ще ти покажа поредица от картинки, а ти ще ги назоваваш.

Бостънският тест за назоваване на предмети.

— Куфарче, въртележка, телескоп, иглу, пясъчен часовник, носорог. — Четирикрако животно. — Ракета. О, чакай, знам как се казва това. Поставка за цветя, решетка? Не. Трейаж! Акордеон, геврек, дрънкалка. Ох, момент. Имаме го на двора в Кейп Код. Стои между дърветата, на него се лежи. Не е хангар. Хастар? Не. О, боже, започва с „х“, но не мога да се сетя.

Сара Някоя си записа нещо в листа с резултатите от прегледа. Алис искаше да възрази, че подобен пропуск може съвсем спокойно да се дължи на обикновено убягване на думата, а не на Алцхаймер. Дори напълно здравите студенти правеха неволни грешки на езика поне един-два пъти седмично.

— Няма нищо, да продължим нататък.

Алис назова останалите предмети върху картите, без да се запъне, но все още не успяваше да активира неврона, в който бе кодирано названието на мрежата за дрямка. Тяхната висеше между два смърча на двора в Чатам. Алис си спомни за многобройните следобедни дремки с Джон, за насладата да лежи на прохлада на сянка, за сгъвката между гърдите и рамото му, която тя ползваше за възглавница, за познатия аромат на омекотителя, разнасящ се от памучната му риза, смесен с летния мирис на загорялата му от слънцето и солена от морската вода кожа, който я опиваше с всяко вдишване. Помнеше всичко това, но не и названието на проклетото нещо с „х“, на което лежаха.

Направи без проблем теста на Уешлър за подреждане на изображения, Цветните матрици на Рейвън, мисленото завъртане на фигури на Лурия, теста на Струп, както и копирането и запаметяването на геометрични фигури. Погледна ръчния си часовник. Седеше в малката стаичка повече от час.

— Добре, Алис, сега си припомни кратката история, която ти прочетох по-рано. Какво си спомняш от нея.

Алис преглътна паниката си и тя се загнезди, тежка и задушаваща, точно над диафрагмата и й затрудни дишането й. Или пътищата към подробностите от историята бяха непроходими, или й липсваше нужната електрохимична сила, за да потропа достатъчно високо по невроните, в които се съхраняваше информацията. Ако не се намираше в този килер, можеше да провери убягващите й данни в блекбърито. Можеше да препрочете имейлите в пощата си и да си напише бележки. Можеше да разчита на уважението, което й носеше постът й в Харвард. Извън тази тясна стаичка можеше да скрие непроходимите си невронни пътища и немощните неврални сигнали. И макар да знаеше, че тези тестове са предназначени именно да открият до кои части от мозъка си няма достъп, се чувстваше изненадана и засрамена.

— Не помня много.

Ето, призна си. Болестта на Алцхаймер бе изложена на показ под флуоресцентната лампа, за да може Сара Някоя си да я подложи на внимателен преглед и преценка.

— Няма нищо, кажи ми какво си спомняш, дори да ти се струва незначително.

— Мисля, че ставаше въпрос за летище.

— В кой ден става случката — в неделя, понеделник, вторник или сряда?

— Не помня.

— Опитай се да налучкаш.

— Понеделник.

— Какво бедствие се споменава — ураган, наводнение, пожар или лавина?

— Пожар.

— Кога се развива действието — през април, май, юни или юли.

— Юли.

— Кое летище затварят — „Джон Уейн“, „Дълис“ или „Ел Ей Екс“?

— „Ел Ей Екс“.

— Колко пътници са блокирани — трийсет, четирийсет, петдесет или шейсет?

— Не знам, шейсет.

— Колко деца има сред тях — две, четири, шест или осем?

— Осем.

— Заедно с тях са блокирани още — двама пожарникари, двама полицаи, двама бизнесмени или двама учители?

— Двама пожарникари.

— Чудесно, това е всичко. Ще те изпратя до кабинета на д-р Дейвис.

Чудесно ли? Възможно ли бе да си е спомнила историята, но да не го осъзнава?

 

 

Когато влезе в кабинета на д-р Дейвис, се изненада да завари вътре Джон, седнал на крещящо празния при предишните й две посещения стол. Сега всички присъстваха. Алис, Джон и д-р Дейвис. Не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина, че това е нейният живот, че тя е болна жена на преглед при невролога заедно със съпруга си. Чувстваше се почти като героиня от пиеса, героиня, болна от Алцхаймер. Съпругът държеше сценария в скута си. Само че не беше сценарий, а въпросника с ежедневни дейности. (Лекарски кабинет. Неврологът седи срещу съпруга. Влиза жената.)

— Алис, седни. С Джон си поговорихме.

Джон завъртя брачната си халка и започна да потропва нервно с десния си крак. Столовете им се допираха и нейният също започна да вибрира. За какво говореха? Алис искаше да се види с Джон насаме преди прегледа, за да разбере какво бе станало и да си уеднаквят историите. И искаше да го помоли да спре да й клати стола.

— Как си? — попита я д-р Дейвис.

— Добре.

Той й се усмихна. Усмивката му бе мила и притъпи леко тревогата й.

— А как е паметта ти? Имаш ли нови притеснения или някакви промени от последното ти посещение?

— Малко по-трудно ми е да следвам графика си. През целия ден трябва да правя справки с блекбърито и списъците със задачи. И вече ненавиждам телефонните разговори. Когато не виждам събеседника си, ми е много трудно да следя разговора. Обикновено забравям какво ми казват отсреща, докато се опитвам да осмисля думите.

— Да ти се е случвало отново да си дезориентирана, да си се губила или да си се чувствала объркана?

— Не. Всъщност понякога не знам кое време от деня е, дори когато си погледна часовника, но впоследствие винаги се ориентирам. Веднъж отидох на работа, като си мислех, че е сутрин и чак когато се прибрах, осъзнах, че е посред нощ.

— Наистина ли? — попита Джон. — Кога?

— Не знам. Май беше миналия месец.

— А аз къде съм бил?

— Ти спеше.

— Защо ми казваш чак сега, Али?

— Не знам. Забравих.

Тя се усмихна, но изражението на Джон като че ли не се промени. Най-малко се напрегна още повече.

— Подобни обърквания и скитане през нощта са напълно обичайни и вероятно ще се случат отново. Можете например да закачите камбанка на входната врата или нещо друго, което да буди Джон, ако вратата се отвори през нощта. Мисля, че е добре и да се запишеш в програмата за Безопасно прибиране на Асоциацията за борба с Алцхаймер. Струва около четирийсет долара и ти дават идентификационна гривна с индивидуален код.

— Номерът на Джон е записан в мобилния ми телефон, който нося винаги със себе си в тази чанта.

— Да, това е чудесно, но ако батерията се изтощи или телефонът на Джон е изключен, когато се изгубиш, какво ще правиш?

— В чантата си нося и листче, на което са записани името ми, името на Джон, адресът ни и телефонните ни номера.

— Ще върши работа, стига да го носиш у себе си. Но е възможно да забравиш да си вземеш чантата. Ако носиш гривна, няма да се налага да мислиш за това.

— Идеята е добра — заяви Джон. — Ще й вземем гривна.

— Как върви приемът на лекарствата? Взимаш ли предписаните дози?

— Да.

— Някакви странични ефекти? Гадене, световъртеж?

— Не.

— Освен онзи път, когато си отишла на работа през нощта, други проблеми със съня имала ли си?

— Не.

— Продължаваш ли да спортуваш редовно?

— Да, все още тичам по около пет мили, почти всеки ден.

— Джон, ти тичаш ли?

— Не. Ходя пеша на работа и спортуването ми се изчерпва с това.

— Съветвам те да започнеш да тичаш с нея. Разполагаме с убедителни доказателства от тестове с животни, че дори само спортуването забавя натрупването на амилоид-бета и влошаването на когнитивните функции.

— Чела съм тези изследвания.

— Значи продължавай да тичаш. Но ми се иска да си намериш партньор. Така няма да се тревожим, че ще се изгубиш или ще пропуснеш кроса си, защото си забравила.

— Аз ще започна да тичам с нея.

Джон мразеше да бяга. Играеше скуош и тенис, от време на време и голф, но никога не тичаше. В момента може и да я превъзхождаше умствено, но физически Алис все още бе в много по-добра форма от него. Идеята да тичат заедно много й хареса, но се съмняваше, че той ще издържи дълго.

— Как е настроението ти напоследък, чувстваш ли се добре?

— Общо взето. Често се ядосвам и се уморявам да следя всичко, което се случва около мен. Притеснявам се какво ме очаква. Но иначе не се чувствам по-различно, дори съм по-добре в някои отношения, откакто казах на Джон и децата.

— Каза ли вече на някой в Харвард?

— Още не.

— Този семестър успя ли да проведеш всичките си лекции и да изпълняваш професионалните си задължения?

— Да, полагам много повече усилия, но се справям.

— Пътуваш ли сама по лекции и конференции?

— Почти спрях. Отмених два ангажимента като гост лектор и пропуснах голяма конференция през април, а този месец отказах друга във Франция. Обикновено пътувам много през лятото, и двамата с Джон пътуваме много, но тази година ще прекарам цялото лято в къщата ни в Чатам. Заминаваме другия месец.

— Звучи чудесно. Изглежда всичко е уредено за лятото. Но мисля, че трябва да си съставиш план за есента, да кажеш на колегите си в Харвард и да намериш разумен начин постепенно да приключиш с работата си. Освен това, на този етап не бива да пътуваш сама.

Алис кимна. Изпълваше я ужас какво ще прави през септември.

— Има и някои юридически въпроси, които трябва да уредиш, като изготвяне на пълномощни и съставяне на завещание. Мислила ли си дали искаш да дариш мозъка си за изследователски цели?

Алис бе обмисляла въпроса. Представяше си мозъка си обезкървен, обработен с формалин, с цвят на пластилин, в шепите на студент по медицина. Преподавателят щеше да му посочи различни мозъчни бразди и гънки, отговарящи за осезанието, слуха и зрението. Мирисът на океана, гласовете на децата й, ръцете и лицето на Джон. Представи си и мозъка си, нарязан на тънки парчета като шунка в деликатесния магазин, поставени върху предметни стъкла. В подобни проби уголемените кухини щяха да се отличават забележително. Празните пространства, където някога се бе помещавал умът й.

— Да, бих искала.

Лицето на Джон се сгърчи в гримаса.

— Добре, ще ти дам да попълниш формулярите, преди да си тръгнете. Джон, би ли ми дал въпросника?

Какво ли е написал за мен! Никога нямаше да говорят по този въпрос.

— Кога ти каза Алис за диагнозата си?

— Веднага след като вие сте й я съобщили.

— Добре. Как според теб се справя тя оттогава?

— Мисля, че много добре. Това, което ви каза за телефона, е вярно. Вече отказва да го вдига, когато звъни. Отговарям или аз, или тя оставя телефонния секретар да се включи. Залепила се е като вманиачена за блекбърито. Сутрин, преди да излезе, понякога го проверява през две минути. Малко ми е трудно да я гледам така.

Изглежда на Джон му ставаше все по-трудно изобщо да я поглежда. А когато все пак се осмелеше, го правеше с критичния поглед на учен, който наблюдава лабораторните си мишки.

— Сещаш ли се за нещо друго, което Алис например е пропуснала?

— Не.

— Да си забелязал промени в настроенията или поведението й?

— Същата си е. Понякога е малко отбранително настроена. А и е станала по-мълчалива. По-рядко започва разговори.

— А ти как си?

— Аз ли? Добре съм.

— Имам някои брошури за групата ни за взаимопомощ на болногледачи. Денис Дадарио е социалният работник, който се занимава с нея. Запиши си час и просто й разкажи какво се случва.

— Аз ли трябва да си запиша час?

— Да.

— Добре съм, нямам нужда от консултации.

— Хубаво, но да знаеш, че можеш да се обърнеш към нея, ако имаш нужда. Сега искам да задам няколко въпроса на Алис.

— Аз обаче искам да поговорим за някои допълнителни терапии и клинични изпитания.

— Добре, ще ги обсъдим, но първо да приключим с прегледа й. Алис, кой ден от седмицата е?

— Понеделник.

— Кога си родена?

— На единайсети октомври, 1953 г.

— Кой е вицепрезидентът на САЩ?

— Дик Чейни.

— Добре, сега ще ти кажа име и адрес, а ти трябва да ги повториш. След известно време пак ще те помоля да ми ги кажеш. Готова ли си? Джон Блек, ул. „Западна“, №42, Брайтън.

— Също като миналия път.

— Да, много добре. Можеш ли да го повториш?

— Джон Блек, ул. „Западна“, №42, Брайтън.

Джон Блек, ул. „Западна“, №42, Брайтън.

Джон никога не се облича в черно^[2], Лидия живее на Западното крайбрежие, Том живее в Брайтън, а преди осем години бях на четирийсет и две.

Джон Блек, ул. „Западна“, №42, Брайтън.

— Сега преброй до двайсет и после обратно до едно.

Алис изпълни задачата.

— Сега вдигни толкова пръста на лявата си ръка, колкото отговарят на поредния номер на буквата от азбуката, с която започва името на града, в който се намираме.

Алис си повтори наум казаното от лекаря и вдигна показалеца и средния си пръст в знака на мира.

— Добре. Сега ми кажи как се казва това нещо на ръчния ми часовник.

— Закопчалка.

— Така, сега напиши на този лист едно изречение за времето днес.

Днес е мъгливо, горещо и влажно.

— Сега на гърба на листа нарисувай часовник, който показва 3:45 ч.

Алис нарисува голям кръг и попълни цифрите, като започна най-отгоре с 12.

— Опа, нарисувала съм прекалено голям кръг! — възкликна тя и го задраска.

3:45

— Не, не като електронен часовник. Искам обикновен циферблат — каза д-р Дейвис.

— Какво целите? Да разберете дали мога да рисувам, или дали все още познавам колко е часът? Ако ми нарисувате циферблат, ще ви покажа как изглежда 3:45 ч. Не ме бива в рисуването.

Когато Анна бе на три годинки, много обичаше конете и умоляваше майка си да й ги рисува. Най-добрите опити на Алис приличаха на постмодернистични изображения на кръстоска между куче и дракон и не успяваха да удовлетворят дори развинтеното и непретенциозно въображение на дете в детската градина. „Не, мамо, не това, нарисувай ми кон.“

— Всъщност целта ми е да установя и двете, Алис. Болестта на Алцхаймер засяга париеталните дялове още от самото начало, а там се съхранява представата за заобикалящото ни пространство. Джон, точно по тази причина искам да я придружаваш, когато тича.

Джон кимна. Значи се съюзяваха срещу нея.

— Джон, много добре знаеш, че не мога да рисувам.

— Алис, става въпрос за часовник, а не за кон.

Изумена, че не я защитава, тя го изгледа кръвнишки и повдигна вежди, с което му даде втори шанс да подкрепи напълно основателното й възражение. Джон обаче само я погледна и завъртя халката си.

— Ако ми нарисувате часовник, ще ви напиша как е 3:45 ч.

Д-р Дейвис нарисува циферблат на нов лист и Алис начерта стрелките така, че да показват часа.

— Добре, сега искам да ми кажеш името и адреса, които те помолих да запомниш по-рано.

— Джон Блек, ул. „Западна“, не помня номера, Брайтън.

— Добре, кой беше номерът — четирийсет и две, четирийсет и четири, четирийсет и шест или четирийсет и осем.

— Четирийсет и осем.

Д-р Дейвис си записа нещо надълго и нашироко върху листа с часовника.

— Джон, моля те, спри да ми клатиш стола.

— Така, сега да обсъдим вариантите с клиничните експерименти. В момента се провеждат няколко тук и в „Бригам“. За тестването на лекарството, което смятам за най-подходящо за теб, започват да записват пациенти този месец. „Амиликс“ и е в трета фаза на изследване. Данните показват, че лекарството свързва разтворимия амилоид-бета и пречи на натрупването му, тъй че, също като лекарствата, които пиеш в момента, има надежда, че „Амиликс“ може да спре развитието на болестта. Изследванията от втората фаза на изпитанията показаха много обещаващи резултати. Към лекарството има добра поносимост, а след приема му в продължение на година, когнитивните функции на пациентите изглежда спират да се влошават и дори се подобряват.

— Предполагам, че има контролна група, приемаща плацебо? — попита Джон.

— Да, има три групи пациенти, разпределени на случаен принцип. Две ще приемат различни дози от лекарството, а третата — плацебо.

Значи може да ми се паднат просто захарни таблетки. Алис подозираше, че на амилоид-бета не му дремеше за плацебо ефекта или силата на позитивното мислене.

— Какво мислите за инхибиторите на секретаза? — попита Джон.

Джон смяташе тях за най-надеждни. Секретазата е ензим, който отделя безвредни нива амилоид-бета. Мутацията на Алис в пресенилин-1 секретаза го правеше резистентен към нормално регулиране и той произвеждаше твърде много амилоид-бета. А прекалено голямото количество беше вредно. Също като при пускането на повредено кранче за вода, което не можеше да бъде спряно, нейната мивка бързо преливаше.

— В момента инхибиторите на секретаза са твърде токсични за клинична употреба или…

— А „Флуризан“?

„Флуризан“ бе противовъзпалително лекарство като „Адвил“. От „Мириад Фармасютикълс“ твърдяха, че намалява отделянето на амилоид-бета 42. Което означаваше по-малко вода в мивката.

— Да, това лекарство предизвиква силен интерес. В момента текат изпитания във втора фаза, но само в Канада и Великобритания.

— Според вас как би се отразило на Алис, ако започне да взима флурбипрофен?

— Все още не разполагаме с данни дали е ефективен за лечение на Алцхаймер. Ако тя реши да се запише за участие в клинично изпитание, вероятно няма да й навреди. Но тъй като конкретно за Алцхаймер флурбипрофенът се смята за експериментално лекарство, няма да я допуснат до участие в тестовете на други хапчета.

— Добре, а как стои въпросът с моноклоналното антитяло на „Елан“? — попита Джон.

— Аз лично го харесвам, но е едва на първи етап от изпитанията и в момента не приемат участници. Ако премине тестовете за безопасност, вероятно ще започнат с втората фаза от изпитанията най-рано през пролетта на следващата година, а бих искал да включим Алис в клиничен експеримент възможно най-скоро.

— Някога назначавали ли сте интравенозна терапия с имуноглобулин? — попита Джон.

Този вариант също му се нравеше. Получен от дарена от доброволци кръвна плазма, интравенозният имуноглобулин вече бе одобрен като безопасен и се използваше ефективно за лечение на първична имунна недостатъчност, както и за доста автоимунни невромускулни заболявания. Терапията беше скъпа и не се покриваше от застрахователната им компания, тъй като не бе одобрена конкретно за лечение на Алцхаймер, но ако подействаше, щеше да си струва цената.

— Досега не съм я назначавал на пациент. Не съм против нея, но не знаем точната дозировка, а и този метод е много разпилян и груб. Мисля, че ефектът в най-добрия случай ще е скромен.

— И скромен ефект ни устройва — заяви Джон.

— Добре, но трябва да разберете от какво се отказвате. Ако Алис започне терапия с интравенозен имуноглобулин, няма да има право на участие в нито едно от клиничните изпитания на лекарства, които са по-специфични и влияят конкретно върху тази болест.

— Но така ще сме сигурни, че няма да попадне в групата на плацебо.

— Прав си. И при двата варианта има рискове.

— За да участвам в клинично изпитание, ще трябва ли да спра приема на „Арисепт“ и „Наменда“?

— Не, ще продължиш да ги пиеш.

— Може ли да започна естрогензаместваща терапия?

— Да. Разполагаме с достатъчно данни от пациенти, че тя е поне до известна степен превантивна, тъй че ще ти напиша рецепта за „КомбиПач“. Но пак повтарям, че ще бъде разглеждано като експериментално лекарство и няма да можеш да участваш в изпитванията на „Амиликс“.

— Колко време продължава изследването?

— Петнайсет месеца.

— Как се казва жена ви? — попита Алис.

— Луси.

— Ако Луси беше болна от Алцхаймер, вие как щяхте да постъпите?

— Щях да я запиша за участие в клиничните опити с „Амиликс“.

— Значи това е единственият вариант, който бихте ни препоръчали, така ли? — попита Джон.

— Да.

— Аз мисля, че трябва да пробваме терапията с интравенозен имуноглобулин, заедно с флурбипрофена и естрогензаместващата терапия.

В кабинета се възцари пълна тишина. Току-що бяха обменили огромно количество информация. Алис притисна очите си с пръсти и се опита да анализира вариантите за лечение. Постара се да си представи редове и колонки, в които да постави и сравни лекарствата, но въображаемата таблица не й помогна и тя я изхвърли във въображаемо кошче за боклук. Реши вместо това да ги разгледа концептуално и достигна до един-единствен, логичен, ясен образ. Пушка или куршум.

— Не е нужно да взимате решение днес. Приберете се у дома, помислете и ми се обадете.

Не, Алис не искаше да мисли повече. Тя бе учен. Знаеше как да рискува всичко в търсене на истината без гаранции за обезпечение. А през годините бе правила толкова много изследвания, че избра куршума.

— Искам да се включа в клиничното изпитание на „Амиликс“.

— Али, мисля, че в случая трябва да ми се довериш — възрази Джон.

— Все още мога сама да си правя изводи, Джон. Искам да участвам в изпитанието на лекарството.

— Добре, ще ти дам да подпишеш формулярите.

(Лекарски кабинет. Неврологът излиза от стаята. Съпругът върти халката на пръста си. Жената се надява, че ще се намери лек.)