Лиса Дженоува
Все още Алис (16)

Октомври 2004 г.

Бедеше в леглото си се чудеше какво да прави. Навън бе тъмно, все още бе нощ. Не се чувстваше объркана. Знаеше, че би трябвало да спи. Джон лежеше по гръб до нея и хъркаше. Но тя не можеше да заспи. Напоследък й бе много трудно да спи нощем, вероятно защото през деня подремваше често. Или пък подремваше често през деня, защото нощем не се наспиваше? Бе уловена в омагьосан кръг, в безкраен цикъл на положителна обратна връзка, зашеметяващо влакче на ужасите, от което не знаеше как да слезе. Може би, ако се пребореше с желанието да подремва през деня, нощем щеше да спи непробудно и да наруши цикъла. Но всеки ден в късния следобед вече бе толкова изтощена, че неизменно лягаше на дивана да си почине. А почивката винаги я унасяше в сън.

Спомни си как бе изправена пред подобна дилема, когато децата й бяха на по две годинки. Ако не спяха следобед, до вечерта ставаха сърдити и капризни. След следобедния сън обаче оставаха будни часове наред след обичайното си време за лягане. Не можеше да си спомни как бе разрешила проблема тогава.

С всички хапчета, които пия, няма как поне едно да не предизвиква сънливост като страничен ефект. О, я чакай. Имам рецепта за приспивателни.

Алис стана от леглото и слезе на долния етаж. Макар да бе почти сигурна, че рецептата не е там, първо изпразни светлосинята чанта. Портмоне, блекбъри, мобилен телефон, ключове. Отвори портмонето. Кредитна карта, дебитна карта, шофьорска книжка, служебната й карта от Харвард, картата за здравната застраховка, двайсет долара, шепа монети.

Претършува бялата купа, в която слагаха пощата. Електрически крушки, сметката за газта, телефонната сметка, извлечението за вноската по ипотеката, някакво писмо от Харвард, касови бележки.

Отвори и изсипа съдържанието на чекмеджетата на бюрото и шкафа в кабинета. Извади списанията и каталозите от кошниците в хола. Прочете две страници от списание „Уиик“ и прегледа страница, отбелязана с прегънато ъгълче от каталога на „Дж. Джил“, на която имаше сладък пуловер. Най-много й хареса моделът в морскосиньо.

Отвори чекмеджето, в което държаха всевъзможни дреболии. Батерии, отвертка, тиксо, син изолирбанд, лепило, ключове, няколко зарядни устройства, кибрит и какво ли още не. Това чекмедже вероятно не бе подреждано от години. Извади го докрай и изсипа съдържанието на кухненската маса.

— Али, какво правиш? — попита Джон.

Стресната, тя погледна към чорлавата му коса и примижалите очи.

— Търся…

Алис погледна към разпилените по масата предмети. Батерии, шивашки комплект, лепило, рулетка, няколко зарядни устройства, отвертка.

— Търся нещо.

— Али, минава три часът. Вдигаш шум. Не може ли да го потърсиш на сутринта?

Гласът му издаваше нетърпение. Джон не обичаше да смущават съня му.

— Добре.

Алис легна в леглото и се опита да си спомни какво търсеше. Навън бе тъмно, още бе нощ. Знаеше, че би трябвало да спи. Джон бе заспал отново за миг и вече хъркаше. Той по принцип заспиваше бързо. Както и тя някога. Но сега не можеше. Напоследък й бе трудно да заспива нощем, вероятно защото подремваше често през деня. Или пък подремваше често през деня, защото нощем не се наспиваше? Бе уловена в омагьосан кръг, в безкраен цикъл на положителна обратна връзка, зашеметяващо влакче на ужасите, от което не знаеше как да слезе.

О, чакай малко. Има начин да заспя. Д-р Мойър ми предписа хапчета. Къде ли съм ги оставила?

Тя стана от леглото и слезе на долния етаж.

 

 

Днес нямаше семинари и срещи. Нито един от учебниците, списанията и писмата не привлече интереса й. Дан нямаше нов готов материал от дипломната си работа, който Алис да прегледа. В електронната поща не я чакаха непрочетени писма. Ежедневният имейл от Лидия щеше да пристигне чак следобед. Алис наблюдаваше движението през прозореца. Коли лъкатушеха по завоите на „Мемориал драйв“, а по брега на реката хора тичаха за здраве. Върховете на боровете се олюляваха под напора на есенния вятър.

Извади всички папки от кашона с надпис „Препечатани трудове на Хаулънд“. Бе написала над сто научни труда, които бяха публикувани. Държеше в ръце купчината от статии, очерци и рецензии — всички мисли и мнения от преждевременно прекъсната й кариера. Купчината тежеше. Мислите и мнението й имаха тежест. Преди. Липсваше й научната работа, липсваше й да мисли за нея, да говори за нея, липсваха й собствените й идеи и прозрения, елегантното изкуство на нейната наука.

Остави купчината папки и извади от библиотеката учебника си „От молекулите до съзнанието“. И той бе тежък. Това бе постижението, с което се гордееше най-много, нейните думи и идеи, преплетени с тези на Джон, двамата, създали заедно нещо уникално във вселената, което информираше и влияеше върху думите и идеите на други хора. Преди си мислеше, че един ден ще напишат още някоя книга заедно. Започна да прелиства страниците, но нищо конкретно не привлече вниманието й. Не й се и четеше.

Погледна си часовника. Вечерта с Джон се бяха уговорили да тичат. Но до тогава оставаха още много часове. Реши да тича по пътя за къщи.

Домът им се намираше само на километър и половина от университета и Алис се прибра бързо и с лекота. А сега какво? Влезе в кухнята да си направи чай. Напълни чайника с вода от чешмата, сложи го на котлона и завъртя копчето на печката на висока степен. Обърна се да вземе чай. Металната кутия, в която държеше чая, не беше на плота. Отвори шкафа с чашите за кафе. Но вътре имаше три рафта с чинии. Отвори шкафа отдясно, където очакваше да види редици стъклени чаши, но вместо това намери порцеланови купи и съдове.

Извади купите и чашите от шкафа и ги остави на плота. След това извади и чиниите и ги нареди до купите и чашите. Отвори следващия шкаф. И там не видя каквото очакваше. Скоро плотът се отрупа с високи купчини чинии, купи, порцеланови чаши, чаши за сок, чаши за вода и вино, тенджери, тигани, съдове от йенско стъкло, ръкохватки, кърпи и прибори за хранене. Обърна цялата кухня наопаки. А така, кое откъде извадих? Чайникът изпищя и прекъсна мисълта на Алис. Тя изключи котлона.

Чу входната врата да се отваря. О, боже, Джон е подранил.

— Джон, защо си прередил всичко в кухнята? — провикна се тя.

— Алис, какво правиш?

Женският глас я стресна.

— О, Лорън, уплаши ме.

Беше съседката, която живееше отсреща. Лорън не отговори.

— Извинявай, искаш ли да седнеш? Тъкмо се канех да направя чай.

— Алис, това не е твоята кухня.

Какво? Огледа стаята — черни гранитни плотове, шкафове от бреза, под, настлан с бели плочки, прозорец над мивката, съдомиялна отдясно, печка с две фурни. Чакай малко, тя нямаше печка с две фурни, нали? И чак тогава забеляза хладилника. Неоспоримото доказателство. Колажът от снимки, закачени с магнити на вратата, бяха на Лорън, на съпруга на Лорън, на котката на Лорън и на деца, които Алис не познаваше.

— О, Лорън, как ти разхвърлях кухнята. Ще ти помогна да подредиш.

— Няма нищо, Алис. Добре ли си?

— Не, не съвсем.

Искаше да изтича у дома, в собствената си кухня. Не можеше ли просто да забравят за случилото се? Наистина ли трябваше точно сега да обяснява, че е болна от Алцхаймер? Мразеше да дава това обяснение.

Опита се да разгадае изражението на Лорън. Съседката й изглеждаше стъписана и уплашена. По лицето й личеше, че си мисли „Алис май е полудяла“. Алис затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Болна съм от Алцхаймер — каза тя и отвори очи.

Изражението на Лорън не се промени.

 

 

Сега всеки път, когато влезеше в кухнята, поглеждаше към хладилника за всеки случай. Нямаше снимки на Лорън. Значи беше в своята къща. В случай че това не разсееше напълно съмненията й, Джон бе написал бележка с големи черни букви и я бе закачил с магнит на вратата на хладилника.

АЛИС,

НЕ ИЗЛИЗАЙ ДА ТИЧАШ БЕЗ МЕН.

МОБИЛНИЯТ МИ ТЕЛЕФОН: 617-555-1122

АННА: 617-555-1123

ТОМ: 617-555-1124

Джон я бе накарал да обещае, че няма да излиза да тича без него. Алис се бе заклела и му бе дала честна дума. Естествено, бе възможно да забрави.

Но и без това можеше да използва времето, за да си почине глезенът й. Миналата седмица го бе навехнала, след като стъпи накриво при слизане от тротоара. Понякога предметите й се струваха по-наблизо, по-надалеч или на съвсем различно място, отколкото бяха в действителност. Ходи на очен лекар. Зрението й бе наред. Очите й бяха здрави като на двайсетгодишен човек. Проблемът не бе в роговиците, лещите или ретината. Късото съединение се получаваше някъде в обработката на визуалната информация, някъде в тилния лоб, бе й обяснил Джон. Очевидно имаше очите на студентка и тилния лоб на осемдесетгодишна старица.

Не биваше да излиза да тича без Джон. Можеше да се изгуби или да се нарани. Но напоследък не тичаше и с Джон. Той пътуваше често, а когато не бе в командировка, тръгваше за Харвард рано сутринта и работеше до късно. После се прибираше много уморен. Алис ненавиждаше факта, че спортуването й зависи от него, особено след като не можеше да разчита, че ще я придружава редовно.

Тя вдигна телефона и набра номера на хладилника.

— Ало?

— Днес ще ходим ли да тичаме?

— Не знам, може би. В момента имам среща. Ще ти се обадя по-късно — отвърна Джон.

— Имам нужда да изляза да потичам.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Кога?

— Когато мога.

— Добре.

Алис затвори, погледна през прозореца, след това към маратонките на краката си. Свали ги и ги запрати в стената.

Опитваше се да проявява разбиране. Джон трябваше да работи. Но не осъзнаваше ли, че тя има нужда да тича? Ако нещо толкова простичко като редовното спортуване забавяше напредването на болестта, то тя трябваше да тича колкото се може по-често. Всеки път, когато й кажеше „Днес не мога“, тя вероятно губеше неврони, които иначе можеше да спаси. Приближаваше се безсмислено още повече към смъртта. Джон я убиваше.

Тя отново вдигна телефона.

— Да? — отговори приглушено и раздразнено Джон.

— Искам да ми обещаеш, че днес ще излезем да тичаме.

— Извинете ме за малко — каза той на някого. — Моля те, Алис, нека ти се обадя след като срещата приключи.

— Имам нужда да тичам днес.

— Още не знам кога ще приключа работа.

— Е и?

— Ето затова смятам, че трябва ти купим пътека за бягане.

— О, майната ти! — рече тя и затвори.

Май в този случай не бе проявила разбиране. Напоследък често се ядосваше. Но дали това бе симптом на задълбочаването на болестта, или основателна реакция, нямаше представа. Не искаше пътека за бягане. Искаше него. Може би не биваше да се инати толкова. Може би и тя самата се убиваше.

Винаги можеше да излезе на разходка сама. Естествено, трябваше да ходи само до „безопасни“ места. Можеше да ходи пеша до Харвард. Но не искаше да ходи там. На работа се чувстваше отегчена, пренебрегната и отчуждена. Чувстваше се нелепо. Вече не се чувстваше на място. Въпреки целия пищен простор, в Харвардския университет вече нямаше място за професор по когнитивна психология с нарушени когнитивни функции.

Алис седна на фотьойла в хола и се опита да измисли какво да прави. Не й хрумваше нищо смислено. Опита се да си представи какво ще прави утре, следващата седмица, през зимата. Не й хрумваше нищо смислено. Чувстваше се отегчена, пренебрегната и отчуждена на фотьойла в собствения си хол. Късното следобедно слънце хвърляше странни сенки като от филм на Тим Бъртън, които пълзяха и се гърчеха по пода и нагоре по стените. Гледаше как сенките се разсейват и стаята потъва в мрак. Затвори очи и заспа.

 

 

Стоеше в спалнята гола, с изключение на чифт къси чорапи и гривната за безопасно прибиране, и ръмжеше, борейки се с дрехата, заклещила се на главата й. Като в модерен балет, битката с плата, покрил главата й, приличаше на физически и поетичен израз на страданието й. Тя нададе мощен вик.

— Какво става? — дотича Джон в стаята.

Алис го погледна с едно паникьосано око през кръглата дупка на заплелата се дреха.

— Не мога! Не мога да си сложа шибания спортен сутиен. Не помня как се слага сутиен, Джон! Не мога да си сложа сутиена!

Той отиде до нея и огледа главата й.

— Това не е сутиен, Али, а чифт бикини.

Алис избухна в смях.

— Не е смешно — рече Джон.

Тя се разсмя още по-силно.

— Престани, не е смешно. Виж, ако искаш да отидем да тичаме, трябва да побързаш и да се облечеш. Нямам много време.

Джон излезе от стаята, неспособен да я гледа как стои гола, с бикини на главата и се смее на собствената си лудост.

 

 

Алис знаеше, че младата жена, седнала срещу нея, е дъщеря й, но дълбоко се съмняваше в тази информация. Знаеше, че има дъщеря на име Лидия, но когато погледна младата жена отсреща, мисълта, че тя е дъщеря й Лидия, бе по-скоро академично, отколкото безрезервно знание, факт, с който Алис бе съгласна, информация, която бе получила и бе приела за вярна.

Тя погледна към Том и Анна, които също седяха на масата и автоматично ги свърза със спомени за най-голямото си дете и за сина си. Представяше си Анна в булчинската й рокля, облечена в тога на дипломирането в юридическия факултет, в колежа и в гимназията, в нощницата като на Снежанка, която бе настоявала да носи всеки ден, когато бе тригодишна. Помнеше Том с шапка и тога, с гипс, когато си бе счупил крака на ски, с шини на зъбите, с екипа си от детската спортна лига и в обятията й като бебе.

Спомняше си и моменти от миналото на Лидия, но някак си жената срещу нея не бе неразривно свързана със спомените за най-малкото й дете. Това я караше да се чувства неспокойна и болезнено да осъзнава, че състоянието й се влошава, че миналото й се откъсва от настоящето. И колко странно бе, че без проблем разпознаваше мъжа до Анна като нейния съпруг, Чарли, който бе станал част от живота им само преди няколко години. Представяше си как демонът на болестта изсича безразсъден и нелогичен път на разрушение в главата й, как разкъсва невронните пътища между „Лидия като малка“ и „Лидия сега“, но оставя всички връзки към „Чарли“ непокътнати.

Ресторантът бе пълен и шумен. Гласове от съседните маси се бореха за вниманието на Алис, а музиката ту изникваше на преден план, ту се връщаше на заден. Гласовете на Анна и Лидия й звучаха еднакво. Всички използваха прекалено много местоимения. Трудно й бе да установи кой говори на нейната маса и да следи какво се казва.

— Скъпа, добре ли си? — попита Чарли.

— От миризмите е — отвърна Анна.

— Искаш ли да излезем за малко навън?

— Аз ще отида с нея — предложи Алис.

Гърбът й се наежи веднага щом напуснаха топлия уют на ресторанта. И двете забравиха да си вземат палтата. Анна хвана майка си за ръка и я отдалечи от застанала в кръг до входа групичка млади пушачи.

— Ах, свеж въздух — каза тя и с наслада вдиша и издиша дълбоко през носа.

— И тишина — каза Алис.

— Как си, мамо?

— Добре.

Анна разтри дланта на майка си, дланта, която още държеше.

— И по-добре съм се чувствала — призна Алис.

— Аз също. Прилошаваше ли ти така, когато беше бременна с мен?

— Аха.

— И как се справи?

— Просто продължавах с обичайното си ежедневие. Гаденето скоро ще премине.

— И преди да се усетим, бебетата ще се родят.

— Нямам търпение.

— Аз също — каза Анна, но тонът й не бе въодушевен като на Алис. Изведнъж очите й се насълзиха. — Мамо, непрекъснато ми е лошо, изтощена съм, а всеки път, когато забравя нещо, си мисля, че започват да се проявяват симптомите на Алцхаймер.

— О, миличка, не е това, просто си уморена.

— Знам, знам. Но като се сетя, че вече не преподаваш и като се замисля за всичко, което губиш…

— Недей. В момента би трябвало да се вълнуваш. Моля те, мисли за хубавите неща, които ти предстоят.

Алис стисна ръката, която държеше, а другата си длан постави върху корема на Анна. Анна се усмихна, но уплашените й очи още бяха пълни със сълзи.

— Просто не знам как ще се справя. Работата, две бебета и…

— И Чарли. Не забравяй за връзката си с Чарли. Не допускай да се отчуждите. Трябва да запазиш баланса във всеки аспект от живота си — отношенията ти с Чарли, кариерата, децата, влагай любов във всичко. Не приемай нищо, което обичаш, за даденост и ще се справиш с всичко. Чарли ще ти помогне.

— Иначе лошо му се пише — заплаши Анна.

Алис се засмя. Анна избърса няколко пъти очи с длани и издиша дълго през устата като по инструкциите от курса за родилки.

— Благодаря, мамо. Вече се чувствам по-добре.

— Чудесно.

 

 

Двете се върнаха в ресторанта, седнаха на местата си и започнаха да се хранят. Младата жена срещу Алис, най-малкото й дете, Лидия, почука с ножа по чашата с вино.

— Мамо, бихме искали да ти дадем големия подарък.

Лидия й подаде малка правоъгълна кутия, опакована със златиста хартия. Явно подаръкът бе голям символично. Вътре имаше три дивидита — „Децата на семейство Хаулънд“, „Алис и Джон“ и „Алис Хаулънд“.

— Това е видео мемоар за теб. „Децата на семейство Хаулънд“ съдържа интервюта с Анна, Том и мен. Заснех ги през лятото. Споделяме спомените си за теб, за детството си, как растяхме. На другия диск са спомените на татко как сте се запознали, за връзката ви, за сватбата, ваканциите и куп други неща. Има няколко страхотни истории, които ние тримата не знаехме. Третият диск още е празен. На него ще запиша интервюта с теб, разкази за твоите спомени, ако искаш.

— С радост ще го направя. Страхотен подарък. Благодаря ви, нямам търпение да ги изгледам.

Сервитьорката им поднесе кафе, чай и шоколадова торта със свещичка. Всички изпяха в един глас „Честит рожден ден“. Алис духна свещта и си пожела нещо.