Лиса Дженоува
Все още Алис (27)

Епилог

Алис седеше на пейка до жената и гледаше децата, които минаваха покрай тях. Не бяха истински деца. Не бяха от онези малки деца, които още живееха у дома с майките си. Какви бяха тогава? Средно големи деца.

Вглеждаше се в лицата на минаващите средно големи деца. Сериозни, заети. С наведени глави. Отиваха някъде по пътя си. Наблизо имаше и други пейки, но нито едно от средно големите деца не спря да седне. Всички преминаваха целенасочено по пътя си.

Тя нямаше къде да ходи. И се чувстваше късметлийка, че е така. Двете с жената, до която седеше, слушаха как момичето с изключително дългата коса свири и пее. Момичето имаше прекрасен глас, големи, щастливи зъби и дълга, диплеща се пола, осеяна с цветя, на която Алис се възхити.

Алис тананикаше в такт с музиката. Харесваше й как тананикането се сливаше с гласа на пеещото момиче.

— Добре, Алис, Лидия ще се прибере всеки момент. Искаш ли да платим на Соня, преди да си тръгнем? — попита жената.

Жената стоеше, усмихваше се и държеше пари. Алис усети покана да се присъедини към нея. Тя стана и жената й подаде парите. Алис ги пусна в черната шапка върху плочките в краката на пеещото момиче. То продължи да свири, но спря да пее за момент, за да поговори с тях.

— Благодаря, Алис, благодаря, Каръл, до скоро!

Докато Алис вървеше с жената измежду средно големите деца, музиката утихваше зад гърба й. Алис искаше да остане още, но жената си тръгна, а Алис знаеше, че трябва да стои с нея. Жената бе весела и мила и винаги знаеше какво да направи, което Алис ценеше най-много, защото самата тя често нямаше представа какво да прави.

След като повървяха известно време, Алис забеляза червената клоунска кола и голямата лакирана кола, паркирани на алеята.

— И двете са тук — каза жената, щом зърна колите.

Алис изпита въодушевление и побърза да влезе в къщата. Майката стоеше в коридора.

— Срещата ми приключи по-рано, отколкото очаквах, тъй че се върнах. Благодаря, че ме замести — каза тя.

— Няма проблем. Махнах чаршафите от леглото, но нямах време да сложа нови. Все още са в сушилнята — отвърна жената.

— Добре, благодаря, аз ще ги застеля.

— Днес пак имаше добър ден.

— Не се е скитала?

— Не. Вече е моята вярна сянка. Моят партньор. Нали така, Алис?

Жената се усмихваше и кимаше ентусиазирано. Алис се усмихна и кимна в отговор. Нямаше представа с какво се съгласява, но вероятно всичко бе наред, след като жената смяташе така.

Жената започна да събира книги и чанти до входната врата.

— Джон ще идва ли утре? — попита тя.

Заплака бебе, което не виждаха, и майката изчезна в друга стая.

— Не, но ние ще се погрижим — обади се гласът й.

Майката се върна с облечено в синьо бебе на ръце и го целуна няколко пъти по врата. Бебето продължи да плаче, но без особен ентусиазъм. Бързите целувки на майката подействаха. Тя пъхна в устата на бебето нещо за смучене.

— Всичко е наред, патенце. Каръл, много ти благодаря. Ти си истинско съкровище. Приятен уикенд. Ще се видим в понеделник.

— До понеделник. Чао, Лидия! — извика жената.

— Чао, Каръл, благодаря! — провикна се в отговор друг глас някъде из къщата.

Големите кръгли очи на бебето погледнаха към Алис и то й се усмихна, сякаш я позна, зад нещото за смучене. Алис също му се усмихна и бебето отвори уста и отвърна със смях. Нещото за смучене падна на пода. Майката клекна и го взе.

— Мамо, ще го подържиш ли за малко?

Майката подаде бебето на Алис и то се намести удобно в ръцете й и се подпря на хълбока й. Започна да потупва лицето й с едната си мокра ръчичка. Обичаше да прави така и на Алис й бе приятно. Бебето я хвана за долната устна. Тя се престори, че го захапва, като в същото време издаваше ръмжащ животински звук. Бебето се засмя и премести ръка върху носа й. Тя го подуши и се престори, че киха. Бебето премина към очите й. Алис примижа, за да не й бръкне в окото, и примигна в опит да погъделичка ръчичката с мигли. Бебето премести ръка към челото и косата, стисна юмруче и дръпна. Тя внимателно откопчи пръстите и замени кичура коса с показалеца си. Бебето посегна към колието й.

— Виждаш ли хубавата пеперуда?

— Не му давай да я лапа! — провикна се майката, която беше в друга стая, но ги виждаше.

Алис нямаше намерение да позволи на бебето да налапа колието и се почувства несправедливо обвинена. Тя влезе в стаята при майката. Вътре беше пълно с всякакви пъстри бебешки неща за рожден ден със седалки, които бръмчаха и говореха, когато бебетата ги удряха с ръце. Алис бе забравила, че това е стаята с шумните седалки. Искаше да излезе преди майката да я накара да постави бебето на някоя от тях. Но и актрисата бе тук, а Алис искаше да постои при нея.

— Татко ще се прибира ли този уикенд? — попита актрисата.

— Не, няма да може. Каза, че ще си дойде другата седмица. Мога ли да ги оставя на теб и на мама за малко? Трябва да отида до магазина. Алисън би трябвало да поспи още поне час.

— Разбира се.

— Няма да се бавя. Искаш ли нещо? — попита майката на излизане от стаята.

— Вземи още сладолед, някакъв с шоколад! — провикна се актрисата.

Алис намери мека играчка без шумни копчета, седна и я подаде на бебето в скута си. Тя помириса почти плешивата му главица и се взря в актрисата, която четеше. Актрисата я погледна.

— Мамо, искаш ли да изслушаш монолога, който уча за курса, и да ми кажеш какво мислиш? Не за самата история, доста е дълга. Не е нужно да помниш думите, просто ми кажи какви емоции предизвиква. След като приключа, ще ми кажеш какво си почувствала, става ли?

Алис кимна и актрисата започна. Алис я наблюдаваше и слушаше, насочила внимание отвъд думите, които актрисата изричаше. Видя как очите й се изпълниха с отчаяние, търсеха, умоляваха да научат истината. Видя ги как поглеждат меко и благодарно към нея. Първоначално гласът й звучеше колебливо и уплашено. Постепенно, при това без да става по-силен, тонът й стана по-уверен, след това радостен, на моменти мелодичен като песен. Веждите, раменете и дланите й се отпуснаха и отвориха, молещи за одобрение и предлагащи прошка. От гласа и тялото й струеше енергия, която изпълни Алис и я трогна до сълзи. Тя притисна красивото бебе в скута си и целуна все още миришещата на пот главица.

Актрисата спря и отново стана себе си. Тя погледна към Алис и зачака.

— Добре, какво усети?

— Усетих любов. Става дума за любов.

Актрисата изписка, спусна се към Алис, целуна я по бузата и се усмихна, а от всяка гънка на лицето й струеше удовлетворение.

— Познах ли? — попита Алис.

— Да, мамо. Позна.