Джон Конъли
Душа в пламъци (9)

9

Райън не обичаше да седи сам в колата. Това бе квартал, където на някого можеше да му дойде наум да извика полиция, когато сам мъж чака в непозната кола на тиха улица, където чуждите коли се набиват в очи; или същият този някой можеше да реши, че няма нужда да намесва полицията и че за да се изяснят нещата, ще е достатъчно да почука по прозореца и да попита дали има някакъв проблем, може би с един-двама приятели зад гърба си, за да е сигурно, че на никого няма да хрумне неуместна идея. Опита се да си спомни кога е ял за последно: не грабнатото тичешком парче пица, нито мазните пържени картофи час по-късно в бара, чието име не можеше да си спомни, а истинска храна, която е консумирал сам или с приятели. Най-малко преди седмица. Дори не бе сигурен дали още има приятели. Най-добрите от тях нямаше и да искат да го видят, защото ако не им се мяркаше пред очите, нямаше как да кажат нещо, което не знаят, когато започнат да го търсят разни любопитни типове. Останалите биха го изпели на полицията без всякакво колебание. Можеше да си тръгне, разбира се. Винаги му оставаше този избор. Но имаше своя роля в онова, което се случваше, и искаше да види какво ще стане накрая. Колкото и да бе странно, в момента Демпси бе най-близкото подобие на приятел, с което разполагаше. Не бяха особено близки и дори не се харесваха много, но зависеха един от друг. Нуждата ги свързваше, но докога? Пясъчният часовник отмерваше безмилостно времето и Райън не знаеше колко песъчинки са останали. Погледна към къщата на Нейпиър. Пердетата бяха спуснати и вътре не се забелязваха никакви признаци на движение. Удари с длан по таблото, после още веднъж и още веднъж, докато колата не се разлюля и ръката не го заболя. Не биваше да оставя жената сама. Знаеше какво ще направи Демпси. Наведе се и вдигна крачола на панталона си. Малкият револвер лежеше спретнато в своя калъф. Той го извади, сложи го на бедрото си и се втренчи в него. Започнал бе да го носи отскоро, въпреки че имаше друг пистолет, затъкнат в колана на панталона. Никой не знаеше за револвера, най-малко пък Демпси. Всъщност Демпси бе основната причина да започне да го носи. Поведението му ставаше все по-изменчиво. Досега Райън бе срещал само наркомани и алкохолици, които се държат по този начин — в един момент са дружелюбни, а в следващия стават агресивни и единственото предсказуемо нещо у тях остава непредсказуемостта им. Но Демпси не бе нито наркоман, нито пияница. Придържаше се към двете бири, когато влезеше в бар, и Райън не го бе виждал да дръпне дори веднъж от цигара с марихуана. Може би имаше нужда от лечение, но той не беше човекът, който ще го съветва да иде на психиатър. Затвори очи, но бързо ги отвори отново, когато в съзнанието му изплува дуло на пистолет и измести всичко друго от там. В мига, в който бе погледнал в онова черно немигащо око, бе усетил колко лесно може да се прости с живота и фактът, че е смъртен, бе оставил своя отпечатък върху него. Чудеше се дали ще види куршума, който ще го убие, дали в онази последна част от секундата окото от черно ще стане сребристосиво, ще бъде запълнено от куршума и после изпразнено, а куршумът ще влезе в него и ще излезе, вземайки със себе си неговия живот. „Просто се шегувам с теб.“ Така бе казал Демпси. Ала не се шегуваше, ни най-малко. Сякаш беше надникнал дълбоко в сърцето му и бе видял, че е способен да го предаде. Пистолетът беше предупреждение. Виж, Франки, аз съм по-възрастен от теб — по-възрастен, по-корав и по-мъдър. Знам как мислиш, защото и аз бях като теб — едно време. Това е разликата между нас: аз някога съм бил като теб, но ти никога не си бил като мен. Имам малкото предимство, което човек получава от възрастта, утешителна печалба за загубата на бързината, забавените рефлекси. Знаеш как мислят младите, но те не знаят как мислиш ти. За хора като нас това е важно. Постоянно си една-две стъпки пред младия, така че когато той се обърне срещу теб, когато посегне към пистолета, ти вече държиш своя в ръката си, защото си го очаквал.

Познавам те, Франки.

Познавам те.

Райън потръпна. Гласът бе прозвучал така отчетливо, сякаш Демпси седеше до него с пистолета в ръката. Но Демпси не беше толкова умен, колкото си въобразяваше, и Райън не бе толкова млад и неопитен, за какъвто го смяташе. Ако продължаваше да му върти гадни номера, както с пистолета по-рано същата вечер, щеше да е принуден да потърси свое решение за неговите психически проблеми, каквито и да бяха те. Мина му през ума да се върне отново в къщата, да опре собствения си пистолет в тила му, докато е зает с жената на Нейпиър, и да натисне спусъка. Картината бе така примамлива, че усети как пръстът му се плъзна по предпазителя и се лепна за спусъка, подготвяйки се инстинктивно да стреля.

Когато телефонът му иззвъня, така се стресна, че едва не натисна спусъка.

Нямаше нужда да проверява кой се обажда. Също както Демпси, и той носеше два джиесема: един за лично ползване и за дребния личен бизнес, който водеше тайно, и друг, който сменяше всяка седмица. Обажданията до втория телефон винаги идваха от едно и също място. Райън отговори на второто позвъняване.

— Къде сте?

Този глас с характерна дрезгавина, гласът на мъжа, който ги бе докарал до това състояние, който ги бе довел до просяшка тояга. Съдбите им бяха свързани с неговата и те все още го чакаха да намери решение, да поправи грешките си. Нито Райън, нито Демпси го бяха изричали гласно, но и двамата бяха започнали да подозират, че могат да си умрат, докато чакат това да се случи.

— Историята с таксиджията. Още не се е появил. Обаче намерихме пари.

— Пари ли? Добре. — Дотам бяха стигнали: да тършуват за пари, колкото да не изпукат от глад. — Забравете го. Друг път ще се разправяме с него. Знаете ли къде е „Братъл Стрийт Тиътър“?

— Киното ли? Разбира се.

— Намерете къде да паркирате. Възможно най-близо до него.

— Сега ли?

— Не, другия месец. Дай ми Демпси.

— Той не е тук. Аз съм в колата. Той е вътре.

— Защо?

— В случай че човекът се върне, нали разбираш.

— Кой е вътре с него?

— Една жена. Съпругата.

В другия край на линията се възцари тишина и Райън разбра, че онзи е схванал. Той поначало умееше да преценява хората, или поне така му се беше струвало. Само че бе загубил тази своя способност, когато трябваше да се справи с враговете си.

— Изкарай го от там. Важно е.

Затвори. Райън държеше телефона в едната ръка, а пистолета в другата. Пъхна пистолета обратно в калъфа на глезена, после бързо прекоси улицата. Мина мъж с вестник под мишницата и в ръката с кутия бира, скрита в кафяв хартиен плик. Мъжът кимна и той му отвърна с кимване. Не го изпусна от поглед чак до къщата на Нейпиър, но човекът не погледна назад.

Когато излезе, бе оставил входната врата незаключена. Отвори я твърде бързо, тя се блъсна в стената и той извика, да не би Демпси да изпадне в паника и да изскочи, размахвайки пистолет или нож.

— Аз съм! Трябва да тръгваме.

Почука на вратата на дневната, преди да влезе. Видя Демпси да закопчава колана на дънките си. Хелън Нейпиър бе на колене на дивана. Чорапите и гащите й бяха хвърлени на пода. Тя оправяше роклята си, дърпаше я надолу да покрие бедрата, обърната с гръб към вратата. Раменете й се тресяха. Не се обърна да го погледне.

— Тя добре ли е? — попита Райън.

— А ти как мислиш? Ако това е утеха за теб, бях внимателен с нея. Обаче влизаш точно навреме. Това ти го признавам. Няколко минути по-рано можех да се ядосам, че ни смущаваш.

Демпси огледа стаята да се увери, че не е изтървал нещо, после се обърна към госпожа Нейпиър.

— Хелън…

Тя се скова, но не се обърна да го погледне.

— Имаш избор — продължи той. — Можеш да кажеш на съпруга си какво се случи тази вечер. Както съм чувал, подобно нещо може да го вбеси и да го накара да тръгне да ме търси. Ако го стори, ще го убия. Той сам ти навлече това, но няма да погледне нещата по този начин. И знаеш, че ако му кажеш, едва ли ще си помогнеш. Познавах един, чиято приятелка бе изнасилена. След това вече изобщо не можеше да я приема по същия начин. Сигурно си е мислил, че вече е развалена стока. Каквато и да е била причината, те скъсаха. И край на историята. Помисли за това, преди да си отвориш устата и да изтропаш всичко на мъжа си. Ако бях на твое място, щях да му кажа, че сме дошли, че сме те изплашили до смърт и че той трябва да си оправи нещата, преди да дойдем втори път. — Демпси взе кутията от обувки. — Междувременно ще взема парите като частично плащане за причинените загуби. Сега си тръгваме. Така че се оправи. Нали не искаш да те завари в този вид, когато се върне.

Той профуча покрай Райън на път към вратата.

— Идваш ли?

Райън още гледаше госпожа Нейпиър.

— Искаш да й се извиниш още веднъж ли? — попита Демпси. — Можеш, ако мислиш, че ще помогне.

Но Райън само поклати глава. В онова, което виждаше, нещо не беше наред: не беше само изнасилването, имаше още нещо, което бе станало след това. Опита се да разбере какво бе то, но не можа, а после Демпси го дръпна навън, тръгнаха към колата и докато му разказваше за обаждането, забрави за момент изнасилването.

— Превърнахме се в истинско 911 — каза Демпси. Той броеше парите в кутията, като прехвърляше с пръст вързаните банкноти. Извади четиристотин на двайсетачки, раздели ги на две равни половини, после пъхна двеста в портфейла си и двеста в джоба на Райън.

— Джобни пари. Ако ти даде още, просто ги вземи и си затваряй устата.

— Колко имаше там? — попита Райън.

— Вече две и двеста, плюс малко дребни.

Райън се разсмя. Другата му възможност бе да отбие встрани и да започне да блъска с юмруци по тротоара от отчаяние.

— Всичко това за някакви скапани три хиляди долара?

— Ей, аз си прекарах добре.

Сега вече Райън отби, като накара шофиращия зад тях да надуе възмутено клаксона. Завъртя се на седалката, готов да свали предпазния колан и да изтръгне гръкляна на Демпси, но ръката на Демпси вече беше на пистолета. Другата бе вдигната със сочещ предупредително показалец.

— Какво, ще ме убиеш ли? — попита Райън. — Този път ще натиснеш спусъка?

— Не, обаче ще ти счупя носа с него, ще стигна и по-далеч, ако ме накараш. Искаш ли да ти причиня това?

— Ти изнасили жена само заради две-три хилядарки.

— Не, не съм. Хилядарките така или иначе вече бяха в ръцете ми.

Райън едва не изпусна нервите си отново, но пистолетът пред очите му го накара да се опомни. Раменете му увиснаха и той опря чело на волана. Чувстваше се като болен. Лицето му бе плувнало в топла лепкава пот.

— Две хиляди долара — прошепна. — Две хиляди и малко дребни.

— Може би не си следил развитието на събитията, Франки, но господин Морис е зле. Две хиляди тук, хиляда там, няколко стотачки от наркоманите — малко по малко парите се трупат. Това го държи в бизнеса, а нас ни държи на работа. Или по-точно, държи ни живи. В момента не се котираме много високо и банката на доброто желание е затворена.

— Той се дави — каза Райън. — Потъва.

— Не казах това и ако бях на твое място, не бих говорил гласно подобни неща. Може да бъде прието като нелоялност. Нещата се обръщат и се въртят в кръг. Всички страдат при тази икономика. Той отново ще се оправи. Просто му трябва време.

Райън вдигна глава. Лицето на Демпси беше безизразно. Невъзможно бе да се разбере дали вярва и дума от онова, което говори.

— Сега ще потеглиш отново, Франки, нали?

— Добре.

— Сдобрихме ли се?

Райън кимна.

— Нека те чуя да го казваш.

— Сдобрихме се.

— Така. Сега да видим какво иска той.

Пътуваха към Кеймбридж в мълчание. От време на време Демпси опираше глава на прозореца, вперил поглед в далечните светлини. Райън пушеше цигара и си мислеше за Джош Тейлър, който се удави в езеро по време на един от летните училищни лагери в Ню Хампшър, когато кануто му се обърна. Джош можеше да плува, но момчето с него не можеше, или поне не плуваше достатъчно добре. То бе изпаднало в паника и го бе повлякло със себе си под водата. Беше ритало, един от ритниците бе попаднал в слепоочието на Джош и той бе загубил съзнание. Момчето бе успяло някак си да се добере до кануто и да се хване за него, но дотогава Джош Тейлър е бил вече мъртъв. „Давещият се ще те повлече надолу със себе си, ако му позволиш — мислеше си Райън. — Понякога трябва да го оставиш да потъне, за да оцелееш.“

Намериха място недалеч от входа на „Братъл Стрийт Тиътър“, облегнаха се назад и зачакаха.

— Какво дават там? — попита Райън.

— „Приятелите на Еди Койл“ — отвърна Демпси. — Четох за него във вестника.

— Не го знам.

— Какво искаш да кажеш с това „не го знам“?

— Казах, че не го знам. Не съм го гледал, не съм и чувал за него. Сигурно е нов.

— Не, не е нов. Стар е. От хиляда деветстотин седемдесет и трета. Робърт Мичъм и онзи — артистът, който играе във „Всички обичат Раймънд“. Бойл, Питър Бойл. Той почина. Много е добър в този филм. Не мога да повярвам, че не си чувал за него, след като си израсъл в Бостън и прочие.

— Като малък не ходех много на кино.

— Все пак би трябвало да го знаеш.

— За какво става дума?

— За донос.

Демпси не каза нищо повече. Райън усети, че той го гледа, но си замълча, просто го изчака да продължи. След известно време Демпси рече:

— Еди, тоест Мичъм, решава да предаде приятелите си, за да не го осъдят. Стар е. Не иска да се връща в пандиза.

— И?

— И какво?

— Как свършва?

— Няма да ти казвам как свършва. Иди и го вземи някой път.

— Няма да го взема.

— Е, аз пък няма да ти кажа как свършва.

— Добре.

— Да, добре. Голям задник си, знаеш ли?

— Ти си задникът, след като не ми казваш как свършва.

— Искаш да разбереш как свършва, нали?

— Не, вече не ме интересува.

— Искаш ли да ти кажа?

— Не.

— Искаш да ти кажа. Знам, че искаш да ти кажа.

— Точно така, кажи ми.

— Свършва с един тип, вързан за стол, и друг, който го принуждава да гледа шибания филм, ето така свършва.

Райън замълча за момент.

— Не мисля, че свършва така.

За пръв път тази вечер Демпси се усмихна на нещо, което не бе свързано със страданията на друг.

— Задник.

— Да — каза Райън и си спомни защо понякога нямаше нищо против да е в компанията на Демпси. Това не би му попречило да го убие, ако му дойдеше времето, но щеше да го направи бързо.

— Най-важното тук е какво търси той в киното?

— Обича да гледа филми. Казва, че те му помагали да мисли по-ясно. Винаги ходи на кино, когато не може да се справи с някакъв проблем. Когато филмът свърши, вече е намерил решението. Предполагам, че това има нещо общо със седенето в тъмното и картините, които го заливат. Дори да не стигне до някакво решение, има нужда да поседи известно време скрит в тъмнината. По-лесно е, отколкото да се скрие в дневната светлина.

— С това съм съгласен.

— Да. Наоколо виждам доста хубави жени.

— Колежанки.

— Те нямат време за мъже като нас, освен ако не ги хванеш пияни.

Думите му върнаха Райън към изплашеното изражение на момичето в бара и начина, по който Демпси бе започнал да унижава мъжа, поставяйки го пред избор, който не бе никакъв избор: той можеше да го удари, след което Демпси щеше да го пребие, или да преглътне отровата му и да си тръгне с непокътнато тяло, но с гордост, превърната в дрипа. Приятелката му бе принудена да моли Демпси да ги остави на мира. Райън бе наблюдавал това и преди. Често бе виждал как нещо в очите на жената угасва. Приятелят й бе слаб човек и слабостта му беше показана публично. Дълбоко в себе си жената винаги искаше партньорът й да отвърне на удара, да победи или да си получи боя. За да се спечели подобна битка, се искаше сила, но се искаше сила и за да не позволиш да бъдеш превърнат в кучка на друг мъж, да спечелиш или загубиш, без да му позволиш да те пречупи, или да докосне приятелката ти и това да му се размине.

Онова, което Демпси бе сторил в бара, го беше настроило за другото, което по-късно бе причинил на Хелън Нейпиър. Кръвта му бе кипнала и жената беше пострадала от това.

— Излиза — каза Демпси и Райън проследи погледа му до изхода, през който Томи Морис се изниза от кинотеатъра, навел глава, скрил косата си под плетена шапка. Томи Морис, който носеше със себе си противната миризма на провала, смрадта на смъртта.

Томи Морис, давещият се.

Томи Морис бе израсъл в семейство на бедни бостънски ирландци. Водени от стремежа към по-добър живот, те бяха напуснали Уест Бродуей, един от трите жилищни комплекса на „Д-Стрийт“ в южен Бостън, и се бяха преселили в по-здравословната според тях среда на триетажна сграда в Самървил, при все че съседите се присмиваха на амбициите им. Ирландците от работническата класа в Бостън се отнасяха с недоверие към успеха, като се изключи политическият успех, защото според практиките на бостънската школа това бе просто друго название на престъпността. Обаче успехът изобщо караше останалите да се чувстват нещастни заради собственото си състояние, защото техните амбиции за напредък в живота не стигаха по-далеч от печалба в негърските залагания.

Така че за семейство Морис се говореше с пренебрежение просто защото те не искаха да останат затънали в блатото. Когато бащата на Томи, който бе собственик на цветарски магазин, купи нов ван за разнасяне на доставките, не мина и седмица преди придобивката му да бъде залята с черна боя. Томи никога не забрави това и нанесе своето отмъщение на южен Бостън години по-късно, като помогна на Уайти Бългър да го залее с кокаин, наред с останалите квартали в града. За Томи се говореше, че мрази своите, което е отличителен белег на хората, които тайно мразят себе си. Това го правеше уязвим, въпреки че той предпочиташе да не признава тази си уязвимост и вместо това вярваше, че като укрепи своето положение и действа умело, ще може да преодолее някак си разлома в основите на живота си.

Томи беше започнал с кражби и грабежи на стоки от камиони, както повечето момчета от неговата среда, и скоро бе преминал към банкови обири, преди да си даде сметка, че изнудванията се планират по-лесно, откриват се по-трудно и носят по-малък риск да ти лепнат сериозна присъда или да ти пръснат главата. Казваха, че Томи Морис винаги е бил умен. Той не беше като другите плъхове от комплексите. Истинските хищници, онези като Уайти и неговия приятел Стиви Флеми, му се присмиваха. Наричаха го Евтиния Томи, а понякога и Мери Морис заради това, че предпочиташе да избягва насилието. Не го възприемаха като сериозна заплаха за себе си, така че той преживя благополучно неуморните преследвания, на които бяха подложени конкурентите им, куршумите в главата и бавните удушавания — това изведе Уайти до позицията на куче водач. Помогна му и петгодишният престой в затвора „Сидър Джънкшън“, който съвпадна с периода на най-жестоките убийства, по време на който държеше главата си наведена и устата затворена.

Когато излезе, кокаиновият бизнес на Уайти бе поставен на колене от Агенцията за борба с наркотиците, разкриваха се продължавали десетилетия съглашения между корумпирани агенти на ФБР и Уайти и толкова много хора ставаха федерални свидетели, че нямаше достатъчно магнетофони, за да се записват показанията им. Междувременно италианците се бяха превърнали в сянка на онова, което бяха преди, съсипани от вътрешни дрязги и от готовността на Уайти да ги продава на федералните. Томи Каси и Ал Зи, вече покойните тартори на бостънската мафия, бяха опитали да се преструктурират, но в пазара се бе отворила празнина, вакуум, който трябваше да бъде запълнен. Томи и приятелите му успяха да се възползват от това, особено след като изправеният пред заплахата да му бъде повдигнато обвинение Уайти избяга от правосъдието. Томи — солиден, предпазлив, надежден — преуспяваше.

Но вече не бе първа младост, а имаше гладни младоци, начело с Оуени Фаръл, най-безскрупулния от всички, които считаха, че е дошло тяхното време. Бързо, толкова бързо, че Томи почти не бе имал време да забележи заплахата, преди тя да го бе връхлетяла, бизнесът му започна да се разпада.

Онзи разлом, чието съществуване бе отричал толкова дълго, се разшири и целият негов свят рухна в него. Изолираха го и шушукането започна. Томи Морис вече не е непоклатим. Томи Морис вече не е благонадежден. Томи Морис представлява заплаха, защото знае твърде много. Хора, на които се бе доверявал, започваха да се отдръпват от него, за да не ги улучи някой заблуден куршум, когато настъпи краят. Парите изчезваха, а заедно с тях и съдружниците му. Томи знаеше какво ще стане с него. Помнеше Доналд Килийн, който бе главатарят в Саути, докато през 1972 г. Уайти реши, че неговото царуване е приключило, и нареди да го застрелят на партито по случай четвъртия рожден ден на сина му. Сякаш за да подчертае лекотата на прехода и да създаде чувство за приемственост, впоследствие Уайти превърна бившата главна квартира на Килийн, кафене „Транзит“, в своя база, като го преименувал на „Трите О“.

Томи нямаше намерение да свършва като Килийн.

Обаче те не спираха да го ядат — ченгетата, федералните, другите като него. Принуден бе да поиска среща и се уговориха за един бар в Челси след работно време. В деня на срещата Томи получи анонимно обаждане, в което го съветваха да не отива.

И тогава Томи Морис се срина.

Томи се качи и се сгуши на задната седалка.

— Карай — каза той.

— Накъде да карам? — попита Райън.

— Няма значение. Просто карай.

Райън потегли по посока на най-близкия изход от града. Демпси подаде пълната с банкноти кутия. Томи ги преброи и даде по още двеста долара и на двамата.

— Можете да ги добавите към онова, което вече сте взели.

— Засегнат съм, Томи — каза Демпси.

— Ще бъдеш, ако още веднъж те хвана с ръка в меда. — Демпси не каза нищо, но повдигна едната си вежда към Райън.

— Имаш ли новини? — попита Демпси.

— Да, имам новини.

— За Оуени ли?

— Не — каза Томи. Изглеждаше отнесен и объркан. — Може би. Не знам.

Демпси погледна възрастния мъж в огледалото за обратно виждане.

— Какво има, Томи? — попита той и в гласа му имаше искрена загриженост.

— Лично е — отвърна накрая Томи. — Касае семейството ми.