Джон Конъли
Душа в пламъци (33)

33

Пътят до Горам беше три часа, но го взех за около два и половина, като намалявах скоростта само докато минавах през градовете. След като оставих Грей зад гърба си и поех на запад по път 26, движението, общо взето, бе слабо. Големите влекачи, превозващи трупи в неделя, поемаха в южна посока, а когато отминах Саут Парис, изчезнаха и по-големите стандартни камиони.

Въпреки живописното му разположение в Уошингтън Вели никой не би сбъркал Горам с някой друг необикновено красив град. Той изпълняваше ролята на северна врата към Уайт Маунтънс, така че есен печелеше от ловците, през зимата от сноумобилите и ентусиастите на зимните спортове, а през лятото от тълпите рафтъри и катерачи и от къмпингуващите в горите. В града имаше два-три прилични ресторанта, няколко закусвални и пицарии и куп капанчета за бързо хранене в северния му край, откъдето тръгваше пътят на север към Бърлин и към затвора, от който се бе появил Рандъл Хейт. За разлика от Берлин, в тази част на света Бърлин се произнасяше с ударение на първата сричка, син град със силно френско влияние въпреки името си. Доскоро това кътче от щата миришеше много лошо заради производството на хартия, също както навремето град Линкълн в Мейн, който и досега наричат по инерция „Вонящия Линкълн“, но голямата фабрика за хартия в Бърлин беше съборена едва през 2007 г. и това бе тежък удар за местната икономика. Без Северната щатска изправителна институция градът щеше едва да се държи на крака и да чака съдията да прекрати мача. Икономиката на затвора бе избавила Бърлин и околностите му. Присъствието му може и да се отразяваше зле на духа, но бе спасение за финансите на града.

Мерибет Уилсън Лагенхаймър бе купила къща на Литъл Понд Лейн, която бе на два-три километра северно от града и от нея се стигаше лесно с кола до затвора. Справката в интернет показа, че към момента всички данъци са платени и няма просрочени вноски за къщата. Както нямаше и телефон, свързан с адреса на Литъл Понд Лейн, нито пък в някоя от базите данни, до които имах достъп, бе регистриран номер на джиесем, за който да са изпращани сметки на този адрес. Фирмите за комунални услуги като че ли изобщо не бяха обслужвали имота. Нямаше никакви сметки за нафта, газ или електричество. Госпожа Лагенхаймър нямаше кредитна карта и банковата й сметка сякаш беше замръзнала, обаче данъчните й задължения към града бяха платени. Не можах да открия смъртен акт на името на Мерибет Уилсън Лагенхаймър. Опитах на Мерибет Уилсън и Мерибет Лагенхаймър и получих някакви резултати за първото име, но и двете жени, които бяха починали в интересуващия ме период след 2000 г., бяха на възраст между трийсет и четирийсет години, така че не влизаха в сметката. Изглежда, майката на Рандъл Хейт беше абсолютна отшелничка. Може би живееше напълно откъсната от околния свят, скрита в своята бърлога в Горам с генератор, ловна пушка и затаен гняв към Обединените нации.

Рандъл Хейт бе казал, че вече не е във връзка с майка си. Динамиката на семействата никога не спираше да ме изненадва, но ми се виждаше странно, че жена, която е била толкова привързана към сина си, че се е преместила чак в другата половина на страната, за да е близо до него, може да е била отхвърлена от същия този син на стари години. Обаче не бе невъзможно и ако Джери Мидас бе прав, психиката на Мерибет Лагенхаймър бе увредена непоправимо от престъплението на сина й и неговия престой в затвора впоследствие. Ако наистина бе опитала да възобнови взаимоотношенията си с него, започвайки от момента, в който са били разделени — тя, майката, той, нейното малко момче, — присъствието й може наистина да се бе сторило на сина й, вече зрял мъж, задушаващо до степен на нетърпимост.

Но имаше и друга възможна причина за мълчанието на госпожа Лагенхаймър. Дискалкулия: така се наричаше онова състояние, което ми беше описал Джери Мидас, по-малко известна форма на дислексията^[1], свързана с числата. Имаше стратегии за справяне с нея и при наличието на време и окуражаване беше напълно възможно засегнатият да развие способностите си дори в системата на затворите, но да ги усъвършенства дотолкова, че да започне да си изкарва прехраната с умението да борави с числа, ми се струваше слабо вероятно. Докато пътувах на запад, картината започна да ми се изяснява.

Когато поех на север от Горам, сравнително ясното небе от последните дни изведнъж се покри с тъмни облаци. Откъм север се задаваше буреносен атмосферен фронт и прогнозите бяха за наводнения в низините. Говорих с Луис и Ейнджъл, но Алън още не бе напуснал дома на приятелката си. „Началник Алън е разгонен пес.“ Странна фраза. Всеки път, когато размишлявах над нея, чувах женски глас да я произнася и се сещах как госпожа Шей бе разгонила момичетата като гълъби и какъв поглед бе хвърлила по посока на своя работодател. Но „коте“? Жена като госпожа Шей би ли използвала тази дума?

Освен това Томи Морис все още бе някъде там и Енгъл се въртеше около него, ала не го доближаваше, чакаше го да направи следващия си ход. Би трябвало да са преобърнали наопаки целия Мейн след номера, който им бе извъртял в къщата на сестра си, ала не бяха го сторили. Всъщност новината за станалото дори не бе стигнала до медиите. Може би Енгъл просто бе искал да спести на Бюрото този конфуз и едва ли заслужаваше упреци за това, ала и тук поведението му се вписваше в по-общата схема на укриване и замазване, подплатявала всичките негови действия до този момент.

И както светлият квадрат на стената, където преди е висяла картина, и чистото място на прашна полица свидетелстват, че нещо се губи, зад всичко това прозираше фактът на изчезването на Ана Кор. Връзката на Алън с необикновено млада жена, бъркотията от истини, полуистини, а навярно и откровени лъжи на Хейт, желанието на Енгъл да залови Томи Морис и усилията на Морис да избяга от враговете си и евентуално да изкупи своите грехове, като помогне на сестра си — всичко това бе съвсем маловажно в сравнение със съдбата на изчезналото момиче. Видях Гордън Уолш да се откроява на фона на тъмното небе и звездите и го чух отново да казва, че според него Ана Кор е мъртва. Може би предпочиташе да вярва в противното, но посоката на неговото разследване се определяше от вероятността тя вече да е станала жертва на убийство. Трудно му бе да събере двете противоположни възможности в съзнанието си — живота и смъртта. Шансовете бяха на страната на смъртта, на плиткия гроб в горите. Рейнджърите я търсеха с тази мисъл в главите и знаеха колко е важно да открият мястото, където почива, преди да са паднали снеговете. Зимата щеше да промени пейзажа и да скрие завинаги всяка следа от копане и замаскиране, но щатът беше огромен и не можеха да претърсят всеки сантиметър от него. Ако тялото на Ана Кор беше преместено на разстояние от Пастърс Бей, можеше изобщо да не бъде намерено.

Но аз исках тя да е жива. Нужно ми бе тя да е жива. Не желаех да бъда принуден да кажа на дъщеря си, че младо момиче е завлечено в подземното царство, изчезнало е завинаги, без да бъде открита и следа от него, или че нещо от него е върнато на този свят натрошено, разложено и лишено от душа.

Според моя географски справочник за Ню Хампшър Литъл Понд Лейн се намираше встрани от Джимтаун Роуд, точно в края на щатския парк Муз Брук. Когато намерих завоя, светлината вече помръкваше, отчасти защото вече се свечеряваше, но и заради трупащите се облаци. В края на задънената улица имаше само две къщи, едната осветена, другата не. Тъмната къща бе в дъното на улицата, откъдето започваше гората. Беше мобилна къща^[2], боядисана в сиво и бяло, с остър покрив и остъклена веранда. Дворът беше затрупан с опадали листа от старите дървета наоколо. Зад къщата започваше лек наклон надолу, водещ до малко изкуствено езеро — предположих, че именно то е въпросното Литъл Понд^[3], което в никакъв случай не надхвърляше създаваните от името му очаквания. Беше с обиколка петнайсетина метра и бе покрито с мръсна пяна.

Почуках на вратата на верандата, просто защото така бе прието, ала не получих отговор. При докосването тя се отвори, обаче предната врата на къщата беше заключена, задната също, и прозорците бяха затворени. Все пак не бе нужно много, за да проникнеш в дом каравана — няколко секунди, едно счупено стъкло и вече бях вътре. С изключение на малкото евтини мебели и двата полиестерни килима, къщата бе съвсем празна. Не можах да намеря никакви дрехи, никакви картини, никакъв знак, че някой живее тук. Тънък слой прах покриваше всичко, но той бе от няколко месеца, не от години. Банята беше чиста, на матраците в двете спални нямаше чаршафи и възглавници, спалното бельо бе грижливо сгънато и прибрано в оригиналните затворени с цип опаковки, за да бъде предпазено от влагата, а възглавниците и юрганите бяха натъпкани в големи пластмасови чували от „Уолмарт“. Нямаше никакви лични документи, никакви снимки, никакви книги. Всички чекмеджета и шкафове бяха празни.

Излязох отново навън. Гаснещото слънце, почти скрито зад облаците, хвърляше немощни жълти отблясъци върху мръсотията в езерцето. Обиколих къщата от всички страни и не открих нищо необичайно, освен останките от два блока сгуробетон, които бяха разбити с чук и покрити с кора от пръст, листа и паяжини. Преместих едно от парчетата и разтревожените насекоми се защураха по оголената земя. Отново погледнах към къщата, не се виждаха никакви сгуробетонни блокове и наоколо нямаше следа от строителство, дори и на огнище за барбекю.

Тръгнах към другата къща на улицата. Тя бе стабилна и добре поддържана, а зимните цветя, детският велосипед и явно доста използваният баскетболен обръч показваха, че е семейно жилище. Почуках и на вратата излезе жена. Беше обикновена на вид, в началото на трийсетте. В ръката й имаше нож за белене на плодове. Иззад краката й надничаше две-тригодишно момченце, което гризеше суров морков. Показах й разрешителното си и обясних, че търся собствениците на къщата в края на улицата.

— О, ние така и не се запознахме с тях — каза тя. — Те вече се бяха преместили, когато се нанесохме тук. Видяхме ги само веднъж.

— Спомняте ли си нещо за тях?

— Не. Жената бе стара. Мисля, че се казваше Бет, или нещо такова. Синът й живееше с нея. Той беше доста стеснителен. Представихме се, когато купихме къщата, но не можехме да се нанесем в нея веднага. Стояла бе празна две-три години и имаше да се правят по нея доста неща. Съпругът ми се справи сам с повечето от тях. Докато работеше тук, познаваше старата госпожа, колкото да й казва здрасти, но през зимата трябваше да прекъсне, а когато продължи работата, те вече си бяха заминали.

— Преди колко време се случи това?

— Ами, ние сме тук повече от десет години, а това беше в самото начало.

— Кой се грижи сега за къщата?

— Един родственик. Мисля, че каза, че им бил братовчед или племенник. Каза, че на старата госпожа Бет студът тук не й понасял и затова се преместила във Флорида. Тампа, струва ми се. Той идва по няколко пъти в годината. Понякога остава да пренощува, защото виждаме, че свети газена лампа — в къщата няма ток, но той предпочита да е сам. Това не ни смущава. Тук не е нещо необичайно.

— Родственик? Не синът й?

— Не, но прилича на него. Носи косата си по същия начин и същия вид очила, но не е той. Аз имам добра памет за лица. За имена не чак толкова, но никога не забравям лицата.

Благодарих й и вече се готвех да си тръгна, когато видях куп прътове с нарези до вратата на гаража. Дължината им варираше от метър докъм два метра.

— Съпругът ми работи в строителството — обясни тя и после добави: — Ще си дойде всеки момент.

— Знам, че звучи странно, но ще имате ли нещо против да взема за малко един от онези пръти? Ще ви го върна.

Тя изглеждаше озадачена.

— За какво ще го използвате?

— Искам да проверя земята.

На лицето й се изписа още по-силно недоумение, ала се съгласи.

Взех прът, който бе дълъг към метър и двайсет, и тръгнах обратно към другата къща. Валяло бе доста и толкова близо до езерцето пръстта бе сравнително мека, но все пак работата ми костваше доста усилия. Взех купчината натрошени блокове за ориентир и започнах да се отдалечавам от нея, като забивах пръта колкото може по-надълбоко в земята, опитвайки да напипам блокове с площ от около шейсет квадратни сантиметра. Бяха минали само около пет минути, когато заваля, и след приблизително още толкова време в двора спря камион с надпис „Рон Каръл — независим предприемач“ отстрани. От него слезе едър мъж със светлокафяви работни ботуши, стари дънки и червено непромокаемо яке.

— Добър ден — каза той. — Ще позволите ли да попитам какво правите?

— Господин Каръл? — казах аз, опитвайки се да спечеля още малко време, без да спирам да ръчкам в калта. Дъждът се лееше по гърба ми и дрехите бяха вече залепнали за тялото ми, но нямах намерение да преставам, освен ако някой не ме принудеше.

— Да.

— Мисля, че се запознах със съпругата ви.

— И аз мисля така. Казали сте й, че сте детектив и че искате да проверите земята.

— Да. Аз…

Прътът удари в нещо твърдо. Издърпах го, смених мястото си и го забих отново.

— Имате ли още някой от тези пръти отзад в камиона си? — попитах.

Скоростта на вятъра трябва да бе към шейсет километра в час и започвах да треперя. Големият фронт от североизток, който бе прогнозиран, можеше да докара накрая и сняг в планините, а когато по-слабите дървета започваха да падат, повличаха със себе си и електропроводите, но тук от небето се лееше леден дъжд. Тази нощ ченгетата щяха да са заети с катастрофи и прекъсвания на електроснабдяването. В известен смисъл всичко това бе за добро, ако бях прав за онова, което беше заровено под краката ми.

— Какво открихте? — попита Каръл.

— Натрошени сгуробетонни блокове.

— Защо някой ще заравя сгуробетонни блокове?

Сега той бе до мен, свил рамене да се предпази от дъжда. Извадих пръта и го забих трийсет сантиметра надясно. Този път той не срещна преграда. Преместих го шейсет сантиметра наляво. Прътът влезе на петдесет сантиметра, преди да удари на камък.

— За да попречи нещо да бъде изровено от животните — казах аз. — Спомняте ли си госпожа Лагенхаймър? Съпругата ви я познава като Бет.

— Да, жената, която живееше тук със сина си. Тя се премести преди години.

Подпрях се на пръта. Гърбът ме болеше от натискането и ръцете ми бяха разранени.

— Не — казах, — не мисля, че изобщо си е тръгвала от тук.

Като работехме заедно и използвахме останалите пръти от камиона, не ни отне много време да маркираме контурите на онова, което смятах за гроб. Неправилният четириъгълник бе дълъг към два метра и широк около шейсет сантиметра. Когато свършихме, дадох на Каръл една от визитките си и му казах, че ще се върна колкото мога по-скоро.

— Не трябва ли да извикаме полицията? — рече той.

— Те няма да дойдат тази вечер — отвърнах. — Не и в такова време. А дори и да дойдат, няма да могат да започнат разкопаването, докато не съмне. И знаеш ли, може да е само куп натрошени блокове.

— Да. — Каръл сякаш не вярваше, че е точно така. Едва чувах гласа му сред воя на вятъра и плющенето на дъжда. Опитах да го успокоя.

— Вижте, аз ще им се обадя по пътя, нали? — Той беше едър мъж и не исках да пречи на заминаването ми. Нямаше да успее, но ако се стигнеше до употреба на сила, единият от двама ни щеше да пострада.

— Не разбирам защо просто не им се обадите още сега — каза той. — И може би ще трябва да останете тук, нали? Не ми се вижда редно просто да си тръгнете, ако сте прав, че тук има заровено тяло.

„Тела“, помислих си аз, но не го казах.

— Имате визитката ми. Който или каквото да е онова долу, няма да избяга. — После му казах истината или поне част от истината: — Мисля, че знам кой го е сторил, и искам да видя лицето му, когато му кажа, че съм бил тук.

Дъждът се лееше по лицата ни, Каръл търсеше лъжата в думите ми, ала не я откриваше.

— Ако те не ми се обадят в течение на един час, сам ще им се обадя — каза той.

Благодарих му. По негово настояване го последвах с колата до къщата му и той ми даде пешкир да се подсуша и манерка с кафе да ме топли по пътя. Обадих се на Рандъл Хейт. Той отговори на втория сигнал.

— Господин Хейт, Чарли Паркър е.

Той като че ли не ми се зарадва. Не ми пукаше.

— Защо ми звъните, господин Паркър? Вие вече не работите аз мен.

— Томи Морис — излъгах аз. — Мислим, че той скоро ще направи своя ход.

— В опасност ли съм?

— Не знам, но искам да ви махна от града. Искам да си приготвите малко дрехи и да не мърдате от там, докато не дойда, нали?

— Да, напълно — отвърна той, удобно забравил за факта, че ме е уволнил. — Колко време ще ви отнеме?

Беше изплашен и не се преструваше.

— Няма да се забавя — отвърнах. — В никакъв случай няма да се забавя.

Човек трябва да внимава какви лъжи изрича. Трябва да внимава, защото лъжите му може да бъдат чути и боговете на подземното царство може да му се подиграят, като ги превърнат в истини.