Джон Конъли
Душа в пламъци (15)

15

Ейми беше принудена да откаже срещата ни сутринта заради случай на домашно насилие, който бе оставил петдесетгодишен мъж със счупена ръка, разбита глава и няколко пукнати ребра. Нападателят беше четирийсет и три годишната му съпруга, която с мокри дрехи тежеше по-малко от четирийсет кила и говореше толкова тихо, че я чуваха само прилепите. Очевидно съпругът я беше пердашил през първите деветнайсет години от брака им и тя бе решила да отбележи двайсетата, като го поощри да обърне нова страница, благоразумно използвайки тежък чук, докато той си отспивал след пореден запой. От приюта за жени, на който Ейми правеше безплатни услуги, я бяха повикали да говори с жената, поради което тя бе отложила срещата ни за следобеда.

Когато стигнах до „Сейнт Максимилиан Колби“ в Скарбъро, утринната литургия бе вече започнала, но на нея присъстваха само неколцина енориаши. Настаних се тихо на една от задните пейки и през цялото време стоях с наведена глава. Вече не ходя толкова често на черква; ходех, когато ми бе нужна утеха или просто пространство, където да подишам известно време. Там намирах покой, покоя, който идва, когато се дистанцираш от земното, макар и за кратко, и приемеш, че покоят в отвъдното е възможен. Никога не можех да кажа кога ще ме обземе потребността да посетя това пространство, но тя ме връхлетя тази сутрин, след като Ейми отложи срещата ни, и аз й се подчиних. Луис веднъж ме беше попитал дали вярвам в Бог след всичко, което съм видял и което съм преживял, най-вече след като загубих Сюзън и Дженифър. Аз му дадох три отговора, което навярно беше поне с два повече, отколкото бе очаквал. Казах му, че намирам за по-лесно да вярвам в Бог, отколкото да не вярвам, защото, ако не вярвах в нищо, смъртта на Сюзън и Дженифър щеше да е безсмислена и безпричинна, а аз предпочитах да се надявам, че тяхната загуба е част от някаква закономерност, която още не съм проумял. Казах му, че Богът, в когото вярвам, понякога извръща поглед от мен. Че той е Бог, който се обърква, Бог, затрупан от нашите искания, защото ние сме толкова малки и сме толкова много. Казах му, че разбирам как може да се случи това. Моят Бог беше като родител, който винаги се старае да бди над децата си, ала никой не може да бъде непрекъснато до децата си, колкото и усилия да полага. Аз не бях до Дженифър, когато тя се нуждаеше най-много от мен, и отказвах да виня за това моя Бог.

Казах му още, че вярвам в Бог, защото съм виждал неговата противоположност. Виждал съм всичко онова, което той не е, докосван съм от злото и затова не мога да отрека, че безкрайната доброта е в състояние да се противопостави на тази поквара, също както не мога да отрека, че дневната светлина следва мрака и нощта следва деня.

Казах му всичко това и той остана безмълвен.

Когато литургията свърши, се качих в колата и отидох да закуся в ресторант „Палис“ в Бидфорд. Някои хора може да кажат, че е глупаво да се бие толкова път заради една закуска, но те едва ли са закусвали някога в „Палис“. Изпих си бавно кафето, прочетох си вестника и тъкмо когато се почувствах спокоен и готов да се изправя пред новия ден, телефонът ми изписука, известявайки ми, че имам ново съобщение. Прочетох го, запазих го и почувствах как доброто ми настроение се изпарява.

Върнах се вкъщи и започнах да работя по списъка на Рандъл Хейт, като използвах разграничаваща информация, за да проследя движението на хората в него през годините, в случай че някой от тях е работил нещо, което може да е имало връзка със затворите, сравнявах насрещно имената и адресите с регистрите на затворите, като се опитвах да разбера дали някой от Пастърс Бей е излежавал присъда в Северна Дакота, Върмонт или Ню Хампшър, или има близки роднини, излежавали присъди в тези щати. Ударих на камък при всичките, но това бе едва първата фаза от разнищването на плетеницата от десетки потенциално взаимносвързани животи, което можеше да се окаже продължителен процес.

Малко след един часа отидох в южен Фрийпорт и оставих колата на паркинга до сградата на Ейми. Днес нямаше гарвани по дърветата. Бяха някъде другаде и аз нямах нищо против това. В миналото бях видял големи черни гарвани да клечат по дуварите на стария затвор в Томастън и те ми се бяха сторили чудовищни, същества, които мутират, докато ги гледаш, пратеници от друг, по-покварен от нашия свят. Тази представа никога не ме беше напускала и видех ли гарвани, се питах какви ли са истинската им природа и истинските им намерения.

Усетих аромата на прясно кафе още с влизането си в офиса и чух Ейми да ме поздравява от кухничката до приемната. След секунди тя се появи с поднос, на който имаше кана, две тортили с пилешко и две лилави богородички във ваза.

— Съвсем по домашному — казах аз. — Може пък все пак да те вземе накрая.

— Интересът ти към моите брачни перспективи не спира да ме удивява — отвърна тя. — Ако не те познавах достатъчно, щях да реша, че ревнуваш и искаш да заемеш неговото място.

— Мисля само за безплатната правна помощ.

— Благодаря. Ако продължаваш да се поддаваш на изкушението да задаваш неудобни въпроси, ще трябва да пътуваш навсякъде с правен съветник до себе си в онази мъжка играчка, която караш.

— Това е просто кола.

— Камрито е просто кола. Твоята е криза на средната възраст на колела.

Седнах зад нейното бюро. Тя наля кафе, аз взех едната тортиля и започнахме.

— Е, докъде стигнахме? — поде тя.

— Доникъде.

Информирах я за разговора ми с Рандъл Хейт, за срещата с Алън и разправиите с Гордън Уолш след това. Премълчах, че той използва убийството на дъщеря ми, за да събуди моята съвест, както и избухването, което последва. Казах си, че това не е важно, което бе вярно само отчасти. После й дадох последния плик, изпратен на Хейт. Докато разглеждаше фотографиите, лицето й не издаваше никакви чувства. Не направи някакви коментари и по краткия филм с подредените в плевнята дрехи, изгледа го мълчаливо. Когато свърши, каза само:

— Атаката ескалира.

— Да.

— Снимките у тебе ли бяха, когато те задържаха полицаите?

— Бяха в багажника.

— Имаш късмет, че не са претърсили колата ти. Можеше да си навлечеш маса неприятности. Засега ще ги държа тук и ще ги маркирам като доказателства по дело. — Сложи плика в пластмасова папка, запечати я и я прибра в сейфа.

— Какво още? — попита.

— Започнах да проучвам имената от списъка, който ми даде Хейт, с надеждата да намеря някаква връзка, но засега няма нищо. Ако скоро не попадна на димящ пистолет, очаква ни ровене в личния живот на много хора, което може да отнеме седмици и дори месеци. Но ако се окаже, че проблемът на Хейт е свързан с отвличането на Ана Кор…

— При положение че е отвличане — прекъсна ме Ейми. — Децата на тази възраст бягат.

— Нямам впечатлението, че тя е такова дете.

— Аз също не получих такива сигнали от Уолш. Разтревожени са. Нека приемем, че е отведена против волята й.

— Съгласен съм. Но не съм убеден.

— Тогава нашият проблем остава следният: все още не сме намерили начин да разберем засега дали неприятностите на Хейт са свързани с изчезването й.

— Което, така или иначе, е твърде смело предположение.

— Виж, ще бъда искрена с теб. Разговорът ми с Уолш ме накара да се почувствам гузна. Не беше приятно и си разменихме някои грубости, но той беше прав, а не аз. Не знам имаме ли право да решаваме дали проблемът на Хейт е от значение за разследването. Лично на мен съвпадението тук продължава да не ми се нрави. Едно момиче изчезва и мъж, осъждан за убийството на друго момиче на приблизително същата възраст, става мишена на заплахи от неизвестен източник. Защото това са заплахи: че ще бъде разкрит, че ще бъде изнудван, дори може би и че ще бъде физически атакуван в даден момент.

— Като оставим това настрана, наш дълг е да съобщим на полицията каквото знаем. Премълчаваме сведения, които може да са свързани с извършването на престъпление. Е, признавам, че от гледна точка на закона това е мъглява територия и не е много вероятно някой от двама ни да се озове зад решетките, но не искам на съвестта ми да тежи убито момиче, както и ти не искаш.

Ейми довърши половината от своята тортиля и започна втората. Аз бях изял само една-две хапки от моята, обаче внимавах да не говоря с пълна уста. Ейми нямаше подобни притеснения. Веднъж тя ми бе казала, че един от проблемите на адвокатите е, че или имат твърде много за казване и твърде малко време, за да го кажат, или пък твърде малко за казване и твърде много време за запълване.

— Говорих отново с Хейт преди час — рече тя, без да спира да дъвче.

— И?

— Той предложи компромис.

— Който е?

— Предава чрез мен на полицията всичките материали, които са му изпратени до този момент, за да бъдат изследвани, но аз не разкривам кой е.

Помислих върху това.

— Няма да мине. Първо на първо, ще трябва да обясниш връзката на снимките и диска с разследването. След като го направиш, те ще искат да го разпитат и той ще влезе в списъка на заподозрените, а както знаем, той няма алиби за периода от време, през който е изчезнала Ана Кор. Дори ако по някакво чудо се постигне съгласие, че не е заподозрян, все пак ще трябва да се яви в полицията, за да му вземат пръстови отпечатъци и ДНК проби и да го изключат от уликите, които биха открили по пликовете и снимките.

— Аз също не мисля, че ще се получи — каза Ейми. — Той е наясно, че възможностите му стават все по-ограничени, но не вярвам да отстъпи, докато не бъде притиснат в ъгъла. Ти сериозно ли си решил да отидеш в полицията, ако не се съгласи?

— Не искам да съсипвам един човешки живот, но част от мен има усещането, че последствията от явяването му в полицията може да не са така ужасни, както си мисли той.

— Така ли? — Въпросът й прозвуча скептично.

— Ще са тежки, но някои хора са преживявали и по-лоши неща.

— Ще има нужда от охрана — каза тя.

— Мислил съм за това. Можем да пратим братята Фулси да пазят къщата.

Лицето на Ейми пребледня.

— Не говориш сериозно. Те са… — Помъчи се да намери подходящата дума, но изборът беше твърде голям. Накрая се спря на „луди“.

— Не са луди — отвърнах. — Вземат лекарства. Хапчетата ги държат на границата на нормалността. Е, ако не вземаха лекарствата си, навярно щях да се съглася с твоята диагноза, но с цялото ми уважение, ти не си член на медицинската колегия. Не съм сигурен, че е добре да подмяташ насам-натам думи като „луд“, особено когато става дума за братята Фулси. Те са много чувствителни мъже. Освен това са много едри чувствителни мъже.

— Вярно ли е, че единият от тях е нападнал съдия с чукчето му?

— Не.

— Слава богу.

— Беше адвокатът. Техният адвокат. Но това беше много отдавна, когато бяха още млади и глупави; и между другото, не беше особено добър адвокат, иначе нямаше да го удрят със съдийско чукче. Виж, може и да не са умни, но ще попарят желанието на всички идиоти, обърнали няколко питиета, които биха решили, че Хейт заслужава сурово наказание. Той вероятно ще може да върши доста от своята работа от дома си, ако искаме да го държим настрана. Може дори да реши, че иска да напусне града за известно време. В такъв случай можем да му намерим място, където да отседне. Не е задължително да е стая в мотел. Можем да го настаним в доста приятна квартира. Не мисля, че господин Хейт би приел да се лиши от някои удобства.

— Като че ли вече сме решили, че ще отиде в полицията, макар той да повтаря упорито, че няма да го направи.

— Само въпрос на време е. Дори Ана Кор да се появи здрава и читава, това няма да реши проблема на Хейт. Вчера се опитах да му го обясня, но той е странен човек, и при това егоист.

— Какво имаш предвид?

— Единствената му грижа е да продължи своето съществуване като Рандъл Хейт. Сякаш изобщо не му минава през ума, че младо момиче може да е в опасност.

— Не всеки е самопожертвователен като теб.

— Спести ми сарказма си.

— Не бях саркастична — каза тя. Пропусна няколко секунди, после продължи: — Трудно ли ти е да общуваш с нашия клиент? Не е нужно да го харесваш, но трябва да си в състояние да работиш с него, без да позволяваш антипатията ти да проличава.

— Мога да работя с него и мога да крия неприязнените си чувства — отвърнах аз. — Но трябва да си наясно, че той гледа само собствения си интерес и че единственият начин да го накараме да действа, както ние желаем, е да го убедим, че съветите ни преследват неговите цели. За да отиде в полицията, ще трябва да го накараме да проумее, че ако нещо лошо се случи на момичето и разследването се превърне в разследване на убийство, ченгетата най-вероятно ще разберат кой е и какво е направил и след това всичко останало също ще излезе наяве. Ако между двата случая има връзка, най-доброто — най-най-доброто, на което може да се надява — е да стане известен като човека, позволил едно момиче да умре, защото е отказал да даде показания, които са можели да го спасят. Също така не е изключено да влезе в затвора, което едва ли би му допаднало. Като осъждан убиец на дете, при това свързан с убийството на друго дете, престоят му там със сигурност ще е труден. Няма да преживее дори година.

Тя кимна.

— Казах му, че ще се срещнем и че ще му се обадя, когато свършим. Заплахата да го върнат в затвора, колкото и малка да е тази вероятност, може би ще го убеди да говори с полицията. Това като че ли е единственото нещо, от което се бои повече, отколкото от разкриването на миналото му. Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Май да. Може би трябва да го знаеш, но не съм сигурен, че много ще те зарадва. Ситуацията е по-неприятна, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Две неща. Първото е, че докато седях в онзи килер за метли в Пастърс Бей, видях федерален агент на име Робърт Енгъл да се спотайва зад другите.

— Е, и? Щатската полиция е поискала помощ от ФБР. Не е необичайно в случаи като този.

— Отвличанията на деца не са в ресора на Енгъл. Той се занимава с организираната престъпност: италианци, руснаци, ирландци. Не твърдя, че контингентът му се гнуси от отвличанията, но за кой дявол престъпници ще отвличат дете от Пастърс Бей, Мейн?

— Какво знаем за семейството на Ана Кор?

— Не много. Обаче възнамерявам да разбера повече.

— А второто нещо?

Показах й джиесема си с анонимното съобщение относно началник Алън.

— Мамка му — изруга Ейми. — Пастърс Бей е истинско гнездо на усойници. Никой ли не им е казвал, че клюкарстването е вредно за душата? И за какво лъже началник Алън, ако изобщо има такова нещо?

— За да разбереш, ще трябва да видиш второто съобщение. Пристигна тъкмо когато приключвах със закуската.

Подадох й телефона. Съобщението се състоеше от седем думи:

НАЧАЛНИК АЛЪН Е ПЕДОФИЛ.

ПРЕСЛЕДВА МЛАДИ МОМИЧЕТА.

— Господи — каза Ейми. Бутна телефона настрани, сякаш беше заразен.

Направо я виждах как изследва мислено ситуацията и преценява възможностите. Аз самият бях сторил същото сутринта и нито един от резултатите не ме беше зарадвал.

— Може да е просто някой от местните, който му има зъб — казах аз. — Той е началник на полицията в малък град, така че можеш да бъдеш сигурна, че откакто заема тази длъжност, е успял да настрои поне неколцина от местните срещу себе си. Глобил е не когото трябва, накарал е някого да умъртви куче, което хапе когато не трябва, не е позволил да се размине някой арест за притежание на наркотици. Не е нужно да е кой знае какво.

— Но ако е вярно? Господи, четиринайсетгодишно момиче е изчезнало от неговия район. Ако е замесен, значи манипулира разследване, в центъра на което може да е самият той.

— Изпреварваме себе си — казах й аз. — Обаче ми трябва помощ, и то не помощта на братята Фулси. Необходимо ми е да следя Алън, но той ме познава, а и ако Хейт отиде в полицията, ще бъда популярен между ченгетата, колкото конска муха на сватба, поне за известно време. Безпокои ме и Енгъл. Той си има работа с някои доста неприятни личности и ако това е свързано с мафията, ще трябва да действаме внимателно заради нашата и на Хейт безопасност.

— Какво предлагаш?

— То вече е в ход. Помолих едни приятели от Ню Йорк да дойдат. Утре ще бъдат тук.

Ейми знаеше за кого става дума. Чувала бе историите.

— Знаеш ли — каза тя, — ще ми е много любопитно да се запозная с тези приятели.

Говорих с Хейт малко след като Ейми приключи втория си разговор с него за деня. Той звучеше като замаян и не толкова сигурен, че е разумно да си мълчи за онова, което се случваше с него. Стана ми ясно, че скоро ще се изправим пред полицаите в някоя стая за разпити. Хейт може би още не го беше разбрал, но това вероятно бе най-доброто, което можеше да предприеме при дадените обстоятелства. Единственото нещо от нашия разговор, което, изглежда, го разгневи, беше последният ми въпрос.

— Господин Хейт, в течение на своята работа имали ли сте някога вземане-даване с криминални елементи?

— Какво искате да кажете? — сопна се той. — За какво намеквате?

— За нищо не намеквам. Питам само дали, съзнателно или несъзнателно, сте влизали в контакт с фирми, които може да са били свързани с организираната престъпност? Говоря за стриптийз барове, игрални клубове, лихвари или дори привидно законни дейности, които са се оказали недотам законни, когато сте проверили счетоводната им документация.

— Не — отговори той, и то много категорично. — Работя предимно с малки предприятия и никое от тях не ми е давало повод за безпокойство. Те също са наясно, че не съм човек, на когото може да се предлага участие в незаконни дейности.

— Добре, господин Хейт. Просто исках да съм сигурен.

— Обичам работата си — каза той. — Някои хора може да я намират досадна, но не и аз. Обичам усещането за ред, което създава. Не искам да губя работата си, господин Паркър. Не искам да губя клиентите си, приятелите си. Не искам да губя този живот.

— Разбирам.

— Не, мислите, че разбирате, но не разбирате нищо.

И затвори.