Джон Конъли
Душа в пламъци (20)

20

Беше ноември и скоро щеше да започне ловният сезон.

Не можех да кажа точно откъде идваха моите възражения срещу всичко онова, което минава за лов. Може би от факта, че от главата до петите бях градско чедо. Моят баща, който бе прекарал живота си, патрулирайки из градските райони на Ню Йорк, епизодично правеше набези сред природата в края на седмицата, за да проветрява дробовете си и да сменя гледките на високите сгради с гледки на високи дървета, но мисля, че приемаше това по-скоро като задължение, отколкото като удоволствие. Считаше, че трябва от време на време да усеща трева под краката си, без да му се налага да гази по смет, игли и използвани презервативи, защото така правят нормалните хора. Но в действителност се чувстваше по-добре в града. Когато се връщаше от тези разходки, обикновено имаше вид на човек, който се прибира от успешно и сравнително безболезнено посещение при зъболекаря в леко приповдигнато настроение.

Дядо ми, който бе полицай в Мейн, не ходеше на лов. Обяснението му бе, че месото не му трябвало и не му доставяло удоволствие да преследва животни. Той прилагаше съвестно щатските ловни закони, но се случваше и да си затвори очите, когато някои граждани нарушаваха забраната да се ловува в неделя, особено хората, работили дълги часове, за да свържат двата края, за които неделните дни бяха единствената възможност да разнообразят донякъде семейното меню. В по-бедните части на Мейн отстрелването на голям елен и замразяването или консервирането на месото му можеше да спести на семейството четиристотин-петстотин долара от храна и хората, които ловуваха по тази причина, принадлежаха към една по-стара традиция. Само по себе си ловуването им доставяше удоволствие, но привързаността им към него бе също така и проява на практичност, която заслужаваше възхищение. Те не хвърляха нищо от животните, които убиваха, и когато уловът им бе особено богат, го деляха с онези, на които не им бе провървяло. Мен обаче ловът на лосове заради трофеите не ме вълнуваше, а и не бях срещал човек, който да харесва вкуса на мечешкото месо. Не харесвах поведението на хората, които идваха от големите градове да ловуват: тяхното самохвалство, тяхното престорено мъжкарство, неприятното преобразяващо въздействие на пушките и камуфлажа върху тези иначе неотличаващи се с нищо мъже — защото според моите наблюдения по този начин ловуваха най-вече мъжете. Те внасяха пари в щата и това бе добре дошъл източник на доходи за водачите им в Каунти и в Големите северни гори, които иначе трудно намираха препитание. Въпреки това водачите считаха определен брой от тях за глупаци, и то глупаци с пушки, които са най-неприятните, а отношението им към останалите не можеше да се определи като нещо повече от снизходителна търпимост. Парите им бяха добре дошли, присъствието им — не чак дотам.

А как съвместявах това с факта, че отказвах да стрелям по животно, но бях стрелял по хора; че не бих насочил пистолета си към елен или мечка, но бях виждал как от ръката ми умират хора? Честно казано, не бях мислил много върху това. Така животът ми беше по-прост.

Животът е по-прост и когато не мислиш много за образи на мъртви момичета, отразени в тъмни телевизионни екрани. Можех почти да повярвам, че съм сънувал събитията от изтеклата нощ, ако в дневната не се бе задържала едва доловима следа от парфюма на момичето и ако отпечатъците от ръката ми не се виждаха на прозореца в кухнята, от който бях изтрил съобщението на дъщеря си. Излязох навън с чаша кафе в ръката и седнах на задното стълбище, загледан в гората и мочурището зад нея. Те предпочитаха нощта, моята призрачна съпруга и моето скитащо се дете, взети от този живот от човек, носещ име на пътник. Още не знаех как да ги нарека: следи може би, или ехо?

Мисълта, че дъщеря ми се движи през осветени от луната гори, че понякога наблюдава баща си от мрака и му оставя съобщения по стъклата на прозорците (защото правеше така и когато бе жива, рисуваше сърца, лица или кучета по предното стъкло на колата ми, когато не бях наблизо, за да знам, че мисли за мен), ми донесе едновременно успокоение и дълбока обезсърчителна тъга. Ала не се боях за нея, докато обикаляше по онези пътеки между световете. Тя не беше сама. Майка й вървеше до нея и нейната маска беше различна, защото, каквото и да я бе довело при мен, то не беше само любов.

Ако дъщеря ми бе призрак, то мъртвата ми жена беше сянка.

Започнах да работя по семейство Кор, да търся друга причина, която да не е свързана с предполагаемото отвличане на Ана Кор и може да обясни интереса на Енгъл и ФБР към тях. Майката на Ана, Валъри, се казваше по баща Валъри Мери Морис и бе родена в Дорчестър, Масачузетс. На двайсет и девет години се беше омъжила за Алекос Кор, сватбената им церемония се бе състояла в гръцката православна катедрала „Сейнт Джордж“ във Филаделфия на 8 юни 2007 г. И тъй като Ана Кор бе родена на 28 ноември 1995 г., или майка й бе чакала твърде дълго, преди да се омъжи за баща й, или Алекос Кор не бе кръвен роднина на Ана. Но къде се намираше сега Алекос и ако той не беше бащата на Ана, тогава кой? Според официалните изявления полицията все още се мъчеше да установи връзка с него, макар да не се бе стигнало чак до обвинение за изчезването на Ана.

Продължих да ровя. Молба за промяна на името на Ана Мери Морис, малолетна, подадена в пробационния съд в Нокс Каунти на 1 август 2007 г. Към нея беше приложена декларация за проведено щателно издирване, удостоверяваща, че са положени всички разумни усилия да бъде открит другият биологичен родител на детето, някой си Роналд Дохъни. Странно, съдията не бе поискал да се пусне специална обява в печата, нито пък да се направи проверка в регистрите на петте рода войски, какъвто беше редът в подобни случаи. Явно въпросният съдия се бе задоволил да приеме, че направените в миналото опити да се открие Дохъни са се оказали безрезултатни. Това бе интересно. Навеждаше на мисълта, че някой му е подшушнал нещо за Дохъни. Четейки между редовете, бях готов да се обзаложа на прилична сума, че са считали Роналд Дохъни за мъртъв. Ако е било така и не е имало официални доказателства за смъртта му, съдията не е трябвало да се задоволява само с думата на Валъри Кор или нейните адвокати, ако тя изобщо е потърсила юридическа помощ, тъй като при смяна на име това не бе задължително. Следователно, ако не е имало тяло и никой не е поискал Дохъни да бъде официално обявен за покойник — при положение че седемгодишният срок, откакто е престанал да приема обаждания, е бил изтекъл, — какво е било нужно, за да се убеди съдията да не се задълбава в нещо, което може да причини неприятности?

Нужна е била думата на полицай, и то на старши полицай.

Още ровене. Ана Мери Морис бе родена в Дорчестър, Масачузетс. Потърсих Роналд Дохъни, Масачузетс. Не можеше да е осемдесетгодишният старец, починал от рак след дълъг щастлив живот с жената, която му е била съпруга петдесет и седем години. Нямаше как да е гимназиалната футболна звезда, усукала колата си около дърво две години преди Ана да се роди. Нито пък страдащият от хроническо затлъстяване търговец на коли втора употреба или изумително талантливото осемгодишно момче цигулар.

Оставаше Роналд Дохъни от Самървил, Масачузетс: бил на двайсет и една, когато през 1997 година, нарушавайки гаранционния срок, избягал след предсрочно освобождаване от затвора, където излежавал присъда за притежание с цел продажба или разпространение на вещество клас А, което към края на осемдесетте години в Масачузетс навярно бе означавало хероин. По-нататък: Роналд Дохъни, един от тримата мъже, заловени в апартамент в Уинтър Хил, Самървил, с три килограма хероин. Това означаваше, че са го очаквали задължителните петнайсет години, което е тежко за всеки, но особено за човек, който току-що е достигнал пълнолетието си.

Уинтър Хил означаваше Уинтърхилската банда, както я наричаха вестниците — рехава гангстерска групировка, предимно от лица с ирландски произход, примесени с малко италианци за колорит. Големите имена в началото са Бъди Макклийн и Хауи Уинтър, докато през 1965 г. Макклийн не е застрелян, оставяйки Уинтър да командва до края на седемдесетте години, когато редица федерални обвинения за уредени конни надбягвания разклащат ръководството и пращат него и повечето му съучастници в затвора, което позволява на някой си Джеймс (Уайти) Бългър да направи своя ход и да остане начело до 1994 г., когато бяга от федерално обвинение. Неговият помощник Кевин Уийкс впоследствие става свидетел на обвинението, но Уинтърхилската банда преминава благополучно през бурята и си остава действаща част от бостънския престъпен свят.

Потърсих Морис и Уинтър Хил и стигнах до Томи (Аш) Морис: няколко ареста, в средата на осемдесетте лежал в „Олд Кълъни“, когато затворът бил още известен като „Бриджуотър“, за притежание на две заредени и нерегистрирани огнестрелни оръжия и известно количество кокаин, но иначе чист от десетилетия, което означаваше, че или е обърнал нова страница, нещо, което не бе особено вероятно, или просто се е усъвършенствал като престъпник. По-нататъшното търсене не ме доведе до пряка връзка между Валъри Мери Морис и Томи (Аш) Морис, но Томи бе по-възрастен от Валъри с осемнайсет години. Братовчеди или по-близки роднини? Залагах на по-близки роднини и основанието ми бе присъствието на специален агент Енгъл в Пастърс Бей.

Нататък: имена и истории, населени места и съдебни репортажи.

След това обаждания до Бостън: оставям съобщения, искам услуги и ми обещават услуги. И чакане. По обед пристигна имейл от бивше ченге в бостънската полиция, сега частен детектив във Фичбърг, изпратен от адрес, който няма да бъде използван никога повече.

Томи Морис бе по-голям брат на Валъри. Имаше линкове към множество статии, най-новата — от последната седмица, за убийството на някой си Джоуи Туми, Джоуи Туна, американец от ирландски произход, бизнесмен, обичан представител на търговията с риба в Бостън. Линк към рубрика в „Сънди Магазин“, озаглавена „Запознайте се със стария шеф, същият като новия шеф“ — размисли върху настоящото състояние на организираната престъпност в града. Материалът съдържаше различни примери, илюстриращи борбите за власт в бостънския подземен свят и най-вече сред ирландските елементи, опитващи да запълнят вакуума, създаден след принудителното оттегляне на Уайти Бългър. Имейлът завършваше с едно-единствено изречение от информатора ми: „Томи Морис потъва“.

Изведнъж залозите се покачиха и се радвах, че Ейнджъл и Луис скоро ще бъдат тук. Междувременно се обадих на Ейми и й казах какво съм открил. По-наложително от всякога бе да защитим Рандъл Хейт, ако и когато той се яви в полицията, защото имах усещането, че правилото кръв за кръв скоро щеше да влезе в действие. Енгъл бе в Пастърс Бей, защото считаше, че изчезването на Ана Кор може да е последствие от престъпната дейност на вуйчо й. Дори и да не беше така, той явно очакваше вуйчото да се намеси въпреки всичко. Такова бе правилото на кръвното отмъщение: то беше най-важно от всичко. Освен това повторих на Ейми ултиматума си, който беше наложен от изпратените на Хейт снимки с педофилски характер и възрастта на Ана Кор: Хейт трябваше да потвърди, че е готов да говори с полицията, и трябваше да направи това скоро. Ейми беше ядосана, задето бях опрял пистолет в главата й. Поиска да й дам няколко часа и аз се съгласих.

— Ами онези есемеси? — попита тя.

— Няма други — отвърнах.

— Ще кажеш ли на полицията за тях? Те съдържат сериозни твърдения за един от ръководителите на разследването.

Забелязах, че избягваше да споменава имена.

— Още не.

— Едни правила за клиента, други за тебе, така ли? — каза тя и затвори.

След като бе убил Джоуи Туна, Томи Морис бе взел автобус от Логан и бе прекарал нощта в една странноприемница в Хюбърипорт — хранил се бе в стаята си, гледал бе телевизия, мислил бе за онова, което бе сторил на Джоуи, за онова, което бе поръчал да сторят на Оуени Фаръл и как наказанието му се беше разминало. Недоумяваше как ченгетата бяха стигнали толкова бързо до Оуени, но това беше без значение. Джоуи Туна бе мъртъв и едва в тишината на странноприемницата си даде сметка колко огромни ще са последствията от онова, което бе сторил. Нямаше да има прошка, нито възможност за помирение. Беше вече обречен, те щяха да се обединят, за да го ликвидират. Чичото на Джоуи щеше да го изисква. Честта щеше да го изисква. Изпитаната практика щеше да го изисква. Но племенницата му още не беше намерена. По някакъв начин всичко бе започнало от нея. Той не само бе мъж, чийто бизнес бе сринат и който беше принуден да се примири с факта, че ръководството ще премине в ръцете на враждебно настроения му конкурент. Нещо повече, не бе опазил дори собственото си семейство. Сестра му бе избягала от него. Той я беше прогонил. Обичаше я, обаче я бе накарал да се махне от очите му. Тя и дъщеря й бяха единствените му живи кръвни роднини, които означаваха нещо за него. Нямаше да остави на ченгетата, нито на омразните федерални агенти да търсят племенницата му. Сега вече знаеше, че Джоуи и Оуени нямат вина за изчезването й. Тя не бе пионка в играта, която играеха те.

Томи обичаше шаха и тази аналогия му хареса. Само три от фигурите му бяха останали на дъската, но той отказваше да се признае за победен, макар всичките му възможности за придвижване да бяха ограничени от силите, разгърнати срещу него. Разполагаше с един кон, Демпси, един топ, Райън, и със самия себе си, притиснатия в ъгъла цар. Започна да разиграва различни комбинации от ходове на малкия туристически шах, който носеше навсякъде със себе си, като позволяваше умишлено фигурите му да бъдат изваждани от играта, докато му оставаха само тези трите — цар, кон и топ, — и приемаше невъзможността да постигне победа не като присъда, а като предизвикателство. Остана буден цялата нощ, като местеше фигурите и мислеше. Позволи си да заспи едва когато настъпи утрото.

Имаше телефон за временна употреба, с който поддържаше връзката с Демпси. Не му каза къде се намира, само го посъветва да вземе Райън и да се махат от града. Трябваше му още време за мислене, за игра, за проверка на ходовете. Вечерта повика Демпси и Райън при себе си и тримата поеха на север.

По същото време още двама мъже наближаваха своята северна цел. В колата звучеше музика — монотонно, но сложно класическо произведение, което на първо слушане изглеждаше построено от една и съща повтаряща се фраза, обаче когато човек го следеше внимателно, започваше да забелязва съвсем дребни, но важни разлики и нюанси. Това бе песен за смирението и възторга, ода без думи за божественото.

— Още колко остава? — попита пътникът на предната седалка. Тъмната къдрава коса на Ейнджъл бе сравнително слабо прошарена за възрастта му и по лицето си имаше по-малко бръчки, отколкото биха могли да издълбаят преживените от него страдания. Носеше фланелка, дънки, отрязани до над глезените, и дизайнерски гуменки в жълто и тюркоазено, поне с един номер по-големи от необходимото, които бе купил почти без пари от един аутлет. Гуменките имаха известна стойност като рядкост, главно защото веднага след излизането им на дневна светлина фирмата, отговорна за техния дизайн, бе забелязала ужасната грешка, която е допуснала, като ги е създала, и набързо бе прекратила производството, тъй като станало ясно, че кръгът купувачи, на който ще може да се разчита, ще се състои само от душевноболни, слепци с жестоки приятели и от този мъж, когото трудно биха се сетили как да нарекат, защото не бе нито душевноболен, нито сляп, а само необикновен в изключително много отношения.

До него зад кормилото, почти затворил очи, седеше Луис, който вече от доста време бръснеше прошарените си къдрици до кожа, но ако се съдеше по брадата, не за да скрие процеса на стареенето. Костюмът му беше сив, ризата — бяла, плетената вълнена вратовръзка — черна. Обувките му блестяха.

— Още колко? — попита отново Ейнджъл.

Луис погледна таблото.

— Още час.

— Да слушам това? Сигурно се майтапиш с мен. Мелодията не се е променяла, откакто започна. Прилича на много тиха автомобилна аларма за нервни хора.

— Не, има още един час до Бостън.

— Чудесно. Може ли междувременно да пуснем нещо друго?

— Не.

— Скучно ми е.

— Да не си на девет години? Престани с тези глупости. Заспивай.

— Спах. Това ме приспа. После се събудих, а то продължаваше. Помислих, че съм умрял и съм попаднал в чакалнята на ада.

— Това не е същото парче.

— Звучи като същото. Този тип Артър Парт е мошеник.

— Казва се Арво Пярт. Ти си простак, човече.

— А, да, унгарецът.

— Естонец.

— Просто го изключи. Кълна се, онези южняшки боклуци бяха по-поносими.

— И от тях се оплакваше, че звучели еднакво.

— Вярно е, но поне имаха думи и бяха твърде досадни, за да са мрачни. Ако трябва да слушам това, предпочитам да си пускаме асансьорна музика^[1] в колата.

— Или да си окачим някоя от онези вдъхновяващи картини като в офис на компания, която е пред фалит — каза Луис. — Нали се сещаш: „Остави въображението ти да се рее“, с фотография на орел, или „Работа в екип“, с онези гадинки, сурикатите.

— Торен бръмбар — каза Ейнджъл. — Картина с торен бръмбар и надпис „Яж лайна: съкратен си“. Мразя думата „съкратен“. „Излишен“ поне е честно. „Освободен“ е честно. „Изхвърлен“ е честно. „Съкратен“ е просто начин да се захароса хапът, както погребалните агенти отказват да използват „умрял“ и вместо това казват „издъхнал“ или „починал“.

— Почти свърши. — Прозвучаха финалните тонове. — Ето, видя ли? Имаш ли желание да развалиш още нещо?

— Защо, да няма и друго, което си струва да разваля?

— Заредих плейъра с дискове, преди да потеглим.

— Какво следва?

— Брайън Иноу, „Музика за аерогари“.

— Не го знам. Шумно ли е?

— По-шумно от Арво Пярт.

— И тишината е по-шумна от Арво Пярт.

Музиката започна. Не беше шумна. Изобщо не беше шумна.

— Ти ме убиваш — изстена Ейнджъл. — Убиваш ме тихо…

Ловците се събираха.

Бостънската война се пренасяше на север.

Ловният сезон щеше да започне много скоро.