Джон Конъли
Душа в пламъци (38)

38

Аз пропуснах вълнението, предизвикано от намирането на камиона. Щом Енгъл и Уолш ми позволиха да напусна участъка, но не и пределите на Пастърс Бей, отидох в отчайващо неприветливия хотел встрани от „Мейн Стрийт“, стопанисван от сестрите близначки на неопределена възраст, и поисках стая. Не бях в състояние да шофирам. Спуканото тъпанче още ми причиняваше болка и въпреки че гаденето и световъртежът почти бяха преминали, бях изтощен и ме мъчеше главоболие. Когато пристигнах пред входа на „Би енд Би“, дрехите ми се бяха втвърдили от спечената кал и очаквах, че ще ми препоръчат да си намеря по-непретенциозен мотел или ще ме пратят да спя в колата. Вместо това сестрите, които ми отвориха заедно, облечени в еднакви бледосини рокли, ме въведоха в своята най-голяма стая, „защото тя е с баня“. Посочиха ми халата в гардероба и ми казаха да оставя мръсните дрехи в торба пред вратата. Попитаха ме дали искам нещо за ядене или кана кафе, но единственото, което исках, беше да спя. Любезностите им бяха поднесени по лишен от усмивки делови начин, което ги правеше още по-затрогващи.

Спах от обед до след четири часа. Когато се събудих, на телефона ми имаше три съобщения. Дори не го бях чул да звъни. Едното беше от Ейнджъл и в него се казваше най-дискретно, без да се споменават имена, че не са успели да махнат проследяващото устройство от колата на Алън, преди да напуснат града, и може би аз ще искам да се погрижа за решаването на този проблем. Също така ми се препоръчваше да проверя имейлите си.

Второто съобщение ми беше оставено от адвоката на Дени Краус, който ме информираше, че съдията току-що е решил, че Дени е психически неспособен да издържи съдебен процес, базиран на собственото му предложение за решаване на целия проблем около убийството на Филип Еспвал. Същата сутрин Дени казал на съдията с физиономия, в която нямало и следа от безумие: „Вижте, просто ще му намеря друго куче…“.

Третото съобщение, което унищожи до известна степен ефекта от почивката ми, беше от Гордън Уолш, който ми нареждаше да му се обадя веднага щом го получа, защото иначе срещу мен щели да бъдат взети крайни мерки. Не ми бе оставил голям избор, така че набрах номера и оставих гнева му да се излее върху ми. Докато ме наричаше „задник“ в комплект с пълния набор от прилагателни, той ми каза за разговора с приятелката на Алън и че камионът му е намерен, заедно с голяма сума пари и дрехи, подобни на носените от Ана Кор, когато е изчезнала. Сега хипотетичната версия, по която работеха ченгетата, бе, че Алън не само е играл двойна игра с Томи Морис, но и е дал фалшиво алиби на Мидас, с когото са били в заговор за отвличането на Ана Кор. И така, Алън вече беше заподозрян за убийството на Мидас — приемаше се, че го е премахнал, за да прикрие следите си, след като Морис не е успял да стори това вместо него, а след това е убил и последния оцелял от хората на Оуени, пак със същата цел. Криминалистите вече изследваха камиона, което означаваше, че ако свършат добре своята работа, проследяващото устройство ще бъде открито и всичките неприятности, които си бях създал до този момент, ще бледнеят в сравнение с онова, което ще ми се случи. Къщите на Мидас и Алън също се претърсваха щателно.

После Уолш ме нарече още веднъж задник и ме информира, че госпожа Шей е признала, че тя е изпратила поредицата анонимни текстови съобщения за Алън до моя телефон. Казала на ченгетата, че отдавна е знаела за връзката на Алън с Шрок от подслушаните негови разговори със съпругата му по онова време, а по-късно и с момичето. Макар да не считала, че Алън непременно е свързан с отвличането на Ана Кор, госпожа Шей все пак намирала, че не е редно такъв човек да участва в разследването и най-вече да е полицейски началник. Моето пристигане й дало възможност да предупреди някого за прегрешенията на шефа си и тя се възползвала. Извинила се за неприятностите, които е причинила, и задето не е подходила по-открито. Подала оставката си, но тя не била приета, поне докато продължава разследването за съдбата на Ана.

Уолш ме нарече за последен път задник, просто в случай че не съм слушал внимателно, и ме предупреди, че не мога да напускам Пастърс Бей, докато не намери възможност да ми го каже очи в очи и евентуално да се погрижи лицензът да ми бъде отнет, този път окончателно.

— Задник — каза за последно, след което затвори. И успя да придаде свежо звучене на думата дори след наситеното й присъствие в предходния разговор.

Пред вратата на стаята ми имаше кошница. В нея бяха дрехите ми, вече почистени и спретнато сгънати, заедно с две пресни кифли, завити в салфетка. Отново взех душ и докато се обличах, изядох едната. Включих лаптопа, но връзката с интернет в „Би енд Би“ бе защитена с парола. Когато слязох долу, наоколо нямаше жива душа, така че оставих бележка, че още не освобождавам стаята, и използвах втория ключ на халката, за да заключа отвън.

Фургоните на новинарите отново бяха залели „Мейн Стрийт“, и то не само локалните платна, а паркингът на общината бе претъпкан със служебни коли. Дени все още беше зад тезгяха на „Халоуд Граундс“. Пуснал бе последния диск на „Рокси Мюзик“ и трябваше да е в смокинг и с развързана папийонка, а не във фланелка с рисунката от корицата на „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, първото му издание.

— Не изглеждате много добре — каза той.

— В случая външността не лъже — отвърнах аз. — Да имате тук безжична връзка?

— Разбира се. Безплатна е. Няма парола. Просто се включвате. Аз ще затварям, но вие не бързайте, преди това имам да върша много неща.

Настаних се на ъглова маса. Без да ме пита, Дени донесе кафе.

— За сметка на заведението — каза той. — Тук се забъркахте в онова, което се случи предишната нощ.

— Така е.

— Все още ли няма никаква следа от Ана Кор?

— Аз нямам.

— Казват, че може да я е отвлякъл началник Алън?

— По новините ли?

— Аз не гледам новините, но щом като хората говорят за нещо, то скоро се случва.

Дени заключи вратата, обърна надписа на ЗАТВОРЕНО и започна да чисти зад тезгяха. Аз прегледах сайтовете с местните новини и навсякъде видях снимката на Алън. Той вече беше официално заподозрян за отвличането на Ана Кор, но масово се изказваха предположения, че се е самоубил или се е опитал да създаде впечатлението, че се е самоубил.

Отворих електронната си поща. Имаше съобщение по Яху с отличителния знак на Ейнджъл 777 на временния адрес. То съдържаше нов номер на джиесем, заедно с думите „необходимо зло“. Обадих му се от собствения си джиесем. Не се опасявах, че номерът може да бъде проследен до Ейнджъл и Луис. До края на деня този телефон щеше да е натрошен на парчета.

— Взе ли проследяващото устройство от камиона? — попита той.

— Гледахте ли новините?

— Точно това ни тревожи. Жалко. Беше хубаво уредче. Ще изтрием всичко, ще заличим следите.

Джипиес програмата автоматично записваше пътя, изминат от проследяваното превозно средство. Също така позволяваше да се запаметяват часовете на спиране и потегляне, така че можеше да се разбере колко време е стоял обектът на всяко едно място.

— Първо ми изпрати записа от пътуването на Алън — казах аз.

— Ако лаптопът ти бъде иззет, това ще е признание на вина. Без него можеш да откажеш да дадеш показания.

— Въпреки това ми го изпрати. Отдавна съм загубил правото да отказвам даването на показания.

След петнайсетина минути записът от джипиеса пристигна под формата на поредица карти. Ейнджъл бе записал различните пътувания на Алън в отделни файлове, с датата и часа в края на всеки от тях. Самите пътувания бяха отбелязани на картите като червени линии.

Ако не друго, записите поне потвърждаваха, че Алън е убил Лони Мидас и непознатия стрелец. Показваха, че е напуснал полицейското управление в Пастърс Бей в 9,08 ч. вечерта и е пътувал до мястото, където по-късно бяха намерени труповете, след което е потеглил към околностите на града, където е чакал до вдигането на тревогата.

Последното пътуване на Алън, предприето малко преди единайсет часа тази сутрин, следваше маршрута от сградата на общината в Пастърс Бей на запад към покрайнините на града, но къщата на Алън се намираше на юг, оттатък издигнатия път. Според данните от проследяващото устройство камионът му бе стоял в определена точка на „Ред Лийф Роуд“ в продължение на два часа, преди да продължи на югозапад до мястото на последното спиране при Фрайърс Пойнт.

Отворих Белите страници^[1] и направих адресно търсене за „Ред Лийф Роуд“. Излязоха три имена. Две от тях не ми говореха нищо, третото ми беше познато. Кликнах на името, отбелязах си номера на къщата и потърсих адреса в Гугъл — карти. Когато го намерих, сравних местоположението му по Гугъл с мястото на картата, където камионът на Алън бе стоял два часа. Съвпадаха.

Последното пътуване на Алън бе включвало посещение в дома на Рут и Патрик Шей.