Джон Конъли
Душа в пламъци (6)

6

Дъждът валеше, нощта бе паднала и топлината на баровете примамваше минаващите по хлъзгавите улици мъже и жени като зов на сирени, макар че онези, които се отзоваваха, навярно биха намерили и сами пътя към подобен род заведения или поне към дупките като този бар в Уобърн. Мъжете и жените, които се събираха тук, нямаха особено желание да се прибират в дома си, а онези, които деляха този дом с друг, знаеха, че не са очаквани с нетърпение.

Наричаше се „Уондърър“^[1] и най-много му подхождаше да бъде определен като еволюирал, посвоему, при все че еволюцията му можеше да се оприличи само на тази при примитивно животно, което е сменило хрилете си с бели дробове, изпълзяло е от морето на сушата и след това не се е развивало повече, отказало се е от всякакво намерение за по-нататъшно усъвършенстване, задоволявайки се с усъвършенствания примитивизъм. Специфичното му развитие бе протекло в следния ред: пияница подава бутилка на друг пияница; двамата пияници намират пейка, на която да сложат бутилката; трети пияница, но по-малко пиян, идва и им помага да си налеят пиячката; някой вдига стена около тях, за да имат на какво да се облягат, докато се тровят с алкохол; добавя се покрив, та дъждът да не пада в чашите; отвън се окачва табела, прогласяваща пред целия свят, че „Уондърър“ е отворен и работи. Край.

Подът беше покрит с евтини зелени плочи, напомнящи за болнична лавка, които бяха почернели от фасовете, стъпквани върху тях през годините. В далечния ъгъл имаше джубокс, но никой не си спомняше някога да е бил използван. Той оставаше включен и привидно на разположение на клиентите, но само пияните и случайните посетители опитваха от време на време да пуснат някоя песен и тогава той просто гълташе парите им и продължаваше да мълчи. Барманът посрещаше всяко оплакване от своенравното поведение на автомата с повдигане на раменете. Той информираше недоволните, че джубоксът бил взет под наем, че поддръжката му била работа на фирмата собственик и че само на нейните служители било разрешено да бърникат из чарковете й, но всичко това бяха лъжи, толкова нагли, че бе цяло чудо как езикът му не се превръщаше в пепел и не се изсипваше от устата му още преди да е изрекъл последната. Ако жалващият се действително държал толкова много на своите петдесет цента, продължаваше той, можел да напише писмо до фирмата, стига да успеел да изрови отнякъде името й — което би било трудно, защото такава фирма не съществуваше. Автоматът бе собственост на бара още откакто отговорната за присъствието му тук компания бе излязла от бизнеса. Барманите не забогатяваха кой знае колко от постепенно трупащите се центове, но поне имаше с какво да се развличат. Понякога някой от посетителите започваше да блъска джубокса, за да го накара да свири или поне да му върне парите, и тогава, ако имаше късмет, получаваше предупреждение, а ако нямаше, го изхвърляха. Ако ли пък късметът съвсем го бе изоставил и човекът се бе държал като идиот още преди да се захване с джубокса, тогава го изхвърляха през задната врата и никак не беше изключено да се препъне по пътя, да удари главата си и да се нарани, което не будеше у никого чувство на разкаяние, освен у него самия.

Ала до подобни действия се прибягваше рядко. Местните бяха наясно с естеството на бара, а външни хора почти не го посещаваха. Името му не беше неподходящо, тъй като той не се отличаваше с нищо и привличаше хора без особени национални, спортни или расови пристрастия, заради които да се нервират. Собственикът му беше поляк, управителят — италианец, а барманите бяха все със смесена кръв и единствената им обща особеност бе, че са бели, защото Уобърн, Масачузетс, беше деветдесет на сто бял, пет на сто азиатски и пет на сто всичко останало, при което не-белите десет процента предпочитаха да стоят настрани от „Уондърър“. Просто нещата стояха така и никой не си правеше труда да ги коментира. Декорацията на „Уондърър“ бе неутрална, главно защото нямаше никаква декорация, ако не броим единственото пукнато огледало. Столовете бяха различни и не стояха стабилно на пода. Масите бяха черни и червени, с покритие от фалшив мрамор. Столовете край бара бяха от потъмняла стомана с черни винилови седалки, тапицирани за последен път, когато мениджър на „Ред Сокс“ бе още Джон Макнамара и те едва кретаха, точно преди да го заменят с Джо Морган и отборът да спечели общо деветнайсет от двайсет игри и да щурмува купата на източната дивизия, събитие, което в „Уондърър“ мина относително незабелязано, тъй като по онова време там нямаше телевизор, а и до днес няма. „Уондърър“ се интересуваше от спорт не повече отколкото от политика, изкуство, култура, филми и всякаква друга страна на живота, която не е свързана с наливането на алкохол и получаването на пари срещу него. Имаше редовни посетители, но освен че ги поздравяваха по име, когато бяха в настроение за това, никой от барманите не си правеше труда да се запознава по-обстойно с подробностите от битието им. В по-голямата си част редовните клиенти на „Уондърър“ идваха тук, за да бъдат оставени на спокойствие. Не се интересуваха особено от другите хора, както не се интересуваха и от самите себе си, така че поне бяха последователни.

Но и след повече от четирийсет години барът продължаваше да работи, защото познаваше своя пазар. Този пазар се състоеше от пияници, които пребиват съпругите си.

Състоеше се от жени само на стъпка от проституирането, които се продаваха срещу пиене, компания и различно легло от толкова време, че бяха успели някак да убедят сами себе си, че краткотрайните свалки са равнозначни на истински връзки. Състоеше се от новопристигнали, представящи се само с малките имена, които търсеха работа, но не казваха каква точно е тази работа, дали се изисква номер на социална осигуровка и дали е напълно законна. Състоеше се от работници с износени ботуши и карирани ризи, които оставяха зад бара бележки за други мъже, и от бизнесмени с евтини костюми и ризи без вратовръзки, тръгнали за „някъде другаде“, които се отбиваха пътьом, „за да се срещнат с един човек“, или по друга, също толкова мъглява причина, която да оправдае краткото им спиране в „Уондърър“.

И от индивиди като двамата мъже, които седяха на бара близо до грамофонния автомат с вдигнати догоре ципове на якетата, въпреки че вътре бе топло и че бяха вече на втората бира, с гръб към зарешетения прозорец, който гледаше към „Уин Стрийт“. Пред единия имаше сгънат „Бостън Хералд“, но вестникът нямаше вид на четен. Никой от двамата не изглеждаше едър и ги делеше цяло десетилетие, въпреки че лицата им бяха еднакво сурови и уморени. По-младият имаше светла къдрава коса и не носеше бижута: нито пръстени, нито часовник, нито верижки. Дългото му кожено яке бе от онези, които бяха модерни през осемдесетте, ала бе купено много по-късно. Дънките му бяха в избелено синьо с изкуствени петна от боя. Маратонките му носеха емблемата на „Найк“, макар дори да не бяха минавали покрай фабрика на въпросната фирма. Пред него имаше бутилка „Будвайзер“, но бирата бе почти недокосната.

Придружителят му бе по-набит, с дълга черна коса, пригладена с лак назад от челото, но къса отстрани и отзад, което му придаваше леко туземски вид. Лицето му бе обрасло с двудневна брада, лявата му ръка обръщаше непрекъснато пакет „Кемъл“: нагоре, настрани, надолу, настрани, нагоре, настрани, надолу, настрани. На дясната си ръка носеше два златни пръстена и на малкия пръст на лявата — още един.

Дебела златна верижка обвиваше дясната му китка, друга бе преметната на врата му и от нея висеше златен кръст. И на двете му ръце имаше татуировки, в по-голямата си част скрити от ръкавите на черното кожено яке, а в основата на тила му се подаваха тъмните краища на друг шедьовър, разположен върху гърба му. Носеше ботуши на дървосекач, силно протрити, и тъмносини дънки „Ливайс“. Около палеца и показалеца на дясната си ръка имаше белег. Приличаше на старо изгаряне. Втората му бира бе на свършване и той се чудеше дали си струва да си поръча още една. Името му бе Мартин Демпси и акцентът му издаваше скитнически живот. В ирландските барове, сред имигрантите, в гласа му се долавяха следи от някогашния живот отвъд Атлантика. Тук те не се забелязваха толкова, макар че все още присъстваха в ритъма на речта му.

Другият мъж се казваше Франсис Райън и акцентът му бе бостънско-ирландски, с много лек намек за още нещо зад него.

Те не бяха постоянни клиенти на „Уондърър“ и никой от познатите им не идваше тук. Демпси знаеше само, че ирландците не са сред етническите групи, които посещават бара, и това му беше достатъчно. Заведението се намираше извън града, встрани от обичайния му маршрут. Беше „на друго място“. Тъкмо затова го бяха избрали, защото вече бяха останали малко места, където бе истински безопасно да показват лицата си. Умората около очите и бръчките от напрежение около устните им се бяха появили наскоро. Това бяха преследвани хора.

— Искаш ли още една? — каза Демпси.

— Не, не мисля. Едва ще допия тази.

— Защо я поръча тогава?

— От учтивост. Не искам да гледам как пиеш сам.

— Обаче пия сам, защото ти изобщо не пиеш. Какво ти става?

— Не обичам да пия много, когато ми предстои работа.

— Както забелязвам, не обичаш да пиеш и след това. Ти изобщо не обичаш да пиеш.

— Не се справям с това като теб. Никога не ми е понасяло. Махмурлукът ме убива.

— Не можеш да се напиеш с две бири. И дете не може да се напие с две бири.

— Все пак имаме работа.

— Работа ли? Ние нямаме работа. Ние сме момчета за всичко, които предават съобщение. Работата е нещо друго. Работата има цел и предвидим резултат. И работата се възнаграждава накрая. Това е пропиляване на способностите ми. — Поправи се: — Извинявай, на нашите способности.

— Върви да изпушиш една цигара. Аз ще убия тук малко време.

— Мъча се да ги откажа.

— Тогава защо носиш пакета „Кемъл“ със себе си?

— Казах, че се мъча да ги откажа. Не че съм ги отказал. Впрочем виждаш ли ме да пуша? Не. Аз не пуша. Просто си играя с кутията.

— Това е нещо, което се нарича пренасочващо занимание.

— Къде, мамка му, си научил думи като пренасочващо занимание?

— Опитвам се да се образовам.

— Нагоре и само нагоре.

— Просто изпуши една, хайде. Престани да си играеш с пакета.

— Извинявай — каза Демпси, каза го искрено, но продължи да премята кутията.

Райън погледна часовника над бара.

— Мислиш ли, че този часовник е верен?

— Ако е верен, тогава ще е единственото нещо тук, което е наред. Дори джубоксът е изкривен и в цялото заведение няма един прав ръб. Пълна трагедия, това представлява то.

— Старо е.

— Не е старо. Замъците са стари. Франция е стара. Този бар не е стар. Просто е лошо построен. Дупка. По-лошо от дупка. Дупката поне е празна. Това тук е дупка, пълна с боклуци и безделници, които се подпират на стените.

— Стар е за тези места — каза Райън.

— Да нямаш акции от него?

— Нямам.

— Да не е на баща ти?

— Не.

— Майка ти да не върти бизнес в мъжката тоалетна?

— Не, тук не би изкарала и колкото да си плати таксито.

— Тогава какво те засяга, като го критикувам, и при това съвсем основателно?

— Изобщо не ме засяга.

На масата зад тях двойка около трийсетте се смееше високо на някакъв виц за Харвард и Масачузетския технологически институт. Изглеждаха твърде добре облечени за „Уондърър“ и дори без вица бе очевидно, че са влезли само за да сменят обстановката за една вечер. Жената не изглеждаше зле, но лицето й беше въздългичко и белите зъби бяха твърде много за размерите на устата й. Мъжът носеше раирано поло „Ралф Лорън“ и сиво-кафяв спортен панталон. Косата му бе прекалено спретнато вчесана и прибрана с продукт, който по мнението на Райън не беше създаден за ползване от мъже. Ако питаха него, този тип приличаше на идиот, но макар да беше поне с шест години по-млад от Демпси, отношението му към света не беше така войнствено и бе стигнал до извода, че ако вземе да се дразни от всеки идиот, с когото се сблъсква по пътя си, ще умре от аневризма още преди да е навършил и трийсет години.

Демпси погледна намръщено отражението на двамата в огледалото зад бара и стомахът на Райън се сви. Понякога не се знаеше каква ще бъде реакцията на Демпси дори на най-невинната ситуация. Но засега той се задоволи само да ги погледне свирепо.

— Ти го каза: ние нямаме нищо общо с този бар — поде Демпси. — Тук не е нашето място. Това не са нашите хора. Можем да говорим за тях каквото си искаме.

— Знам — каза Райън. — Мислиш ли, че този часовник е верен?

— Не сменяй темата. Ти къде си роден?

— Шампейн, Илинойс.

— Връщал ли си се някога там?

— Не. Баща ми е работил в Шампейн, когато съм се родил. След по-малко от месец сме се преместили на юг. Никога не съм се връщал там.

— Правилно. Недей да сантименталничиш заради град, който си напуснал като дете. Спомни си какво е казал Оскар Уайлд.

— Кой е Оскар Уайлд?

— Господи. Бил е писател.

— Не съм го чувал. Този часовник трябва да е верен. Имам чувството, че е верен.

— Казал е, че сантименталността е неприсъственият ден на цинизма.

— Не знам какво означава това.

— Означава, че ако си сантиментален, в действителност дълбоко в себе си си циник. Ти не искаш да си циник. Щях да го забележа.

— Не съм сантиментален. Просто мисля, че има и по-лоши места от това.

— Има по-лоши места от всяко друго. Това не означава нищо, освен ако не живееш на най-лошото място в света, в който случай то може само да стане по-хубаво.

— Африка.

— Какво?

— Мисля, че най-лошото място е някъде в Африка, някоя от онези страни, където измират от глад и се бият, и режат крайници. Виждал съм снимки: жени без ръце, малки деца. Животни, това са те.

— Както и да е. И ние си имаме доста такива. Няма нужда да ходиш в Африка, за да ги откриеш.

— Може ли да погледна часовника ти? Искам да проверя дали този е верен.

— Остави часовника. За какво се тревожиш толкова?

— Не искам да го изпуснем.

— Няма да го изпуснем. Всъщност колкото по-дълго чакаме, толкова по-малко е вероятно да го изпуснем.

— Ей. — Райън махна на бармана. — Този часовник верен ли е?

Барманът тръгна ребром към него, като бършеше ръце в кърпата за съдове, която висеше от колана към чатала му. Беше слаб и плешив, с развалени зъби, и обслужваше бара в „Уондърър“ почти от двайсет години. Говореше се, че дори помнел времето, когато джубоксът още работел. Носеше зелена тениска с името на бара отляво на гърдите. Тениските не се продаваха. Но пък и никой досега не бе проявявал желание да си купи от тях.

— Да, грижа се да е верен. Не искам да прекарам тук и минута по-дълго, отколкото съм длъжен.

— Това е най-важното — обади се Демпси. — Да накараш клиентите да се чувстват желани.

— Ако ги накарам да се чувстват желани, няма да си тръгнат оттук — отвърна барманът. — Ще опитват да говорят с мен. Аз не искам клиентите да говорят с мен.

— Дори и аз ли?

— Дори и ти.

— Човек би си помислил, че не искаш да печелиш пари — каза Демпси.

— Да, спестявах, за да си купя яхта от бакшишите, но тази мечта угасна.

— Часовникът е верен — каза Райън. — Трябва да тръгваме.

— Да, да, добре. Господи, ти си като някоя баба.

Двойката зад гърба им отново избухна в смях, този път още по-шумен. Демпси ги погледна през рамо. Смехът престана, но бе последван от тихия кикот на жената, докато мъжът й говореше нещо. Демпси извади цигара от пакета и я пъхна между устните си, но не я запали.

— Познаваш ли ги? — попита той бармана.

— Не. Но не познавам и вас.

— Трябва по-добре да подбираш клиентите си.

— Тук разчитаме само на естествения подбор.

— Така ли? Е, на път си да видиш дарвинизма в действие.

Демпси се нахвърли върху мъжа, преди Райън да успее да реагира. Когато Райън стигна до масата, той вече подпираше с лакът брадата на провинилия се, забил бе коляно в топките му и с цялата си тежест опитваше да го провре през стената.

— Каза ли нещо по мой адрес — рече Демпси. — А, каза ли?

Част от плюнката му се лепна върху лицето на мъжа, което бързо ставаше все по-тъмночервено. Човекът опита да поклати глава, но почти не можеше да я движи. От устата му се изтръгна хриптене. Жената до него посегна, сякаш за да дръпне ръката на Демпси. Той завъртя глава към нея и каза:

— Недей.

— Моля — каза жената.

— Моля какво? — попита Демпси.

— Моля, остави го на мира.

— Сега не се смееш, а, кучко с конска физиономия. Отговори ми. Отговори ми!

— Не, не се смея.

Сякаш за да го потвърди, тя се разплака. Райън предпазливо докосна Демпси по рамото.

— Хайде, остави това. Нямаме повече работа тук.

Демпси бавно разхлаби хватката.

— Връщайте се в шибания си Кеймбридж, там ви е мястото — каза той. — Само да ви видя още веднъж тук, ще я изнасиля, а теб ще те накарам да гледаш.

Демпси се изправи и се отдръпна. Дишаше тежко. Жертвата му бе така стъписана, че дори не беше помръднала. Така се постъпваше със слабаците: ако им налетиш внезапно и ги стреснеш достатъчно, нямаше нужда истински да ги нараняваш.

Барманът наблюдаваше Демпси внимателно. Дори не се беше опитал да прекрати инцидента, защото бе виждал всичко това неведнъж и беше готов, преди да се намеси, да остави за известно време събитията на естествения им ход. Видяното сякаш не го впечатли. Но повече нямаше да са добре дошли тук, не че имаха намерение да идват отново.

Демпси хвърли двайсетачка на плота и каза на бармана:

— За яхтата ти.

— Ще я кръстя на теб — отвърна му той. — Гъз със „с“ ли се пишеше?

— Пиши го със „с“. Така ще знаем, че е твоята, когато я подпалим.

Взе си пакета цигари и го пусна в джоба на якето.

— Хайде, идвай — каза на Райън. — Да свършваме с това.