Джон Конъли
Душа в пламъци (24)

24

Третият анонимен текст ме очакваше, когато включих джиесема си на другата сутрин. Той гласеше:

НАЧАЛНИК АЛЪН ПЕДОФИЛЪТ СТАВА НЕСПОКОЕН.

ЛИПСВА МУ НЕГОВОТО КОТЕ.

По някаква случайност, когато спрях колата на паркинга до сградата, в която се намираше офисът на Ейми, същият този Алън стоеше зад едно от дърветата, пиеше кафе и пушеше саморъчно свита цигара. Униформената му риза бе идеално изгладена и обувките му бяха току-що лъснати, от което смачканата цигара в ръката му изглеждаше още по-нелепа. Кимнах му, за да покажа, че съм го видял, и приближих до вратата, но нямах намерение да говоря с него, докато той не вдигна ръка и не попита дали имам минута.

— Мистериозният ви клиент още не е дошъл — каза той. — Всъщност двамата с вас пристигаме първи. С изключение на госпожица Прайс.

Отвори пакета с тютюна и ми предложи една от предварително приготвените цигари.

— Пушите ли?

— Не.

— Пушили ли сте някога?

— Една-две цигари като тийнейджър. Никога не съм разбирал какъв е смисълът. Предпочитах да си харча парите за бира.

— Иска ми се и аз да съм бил толкова умен. Опитвал съм да ги оставя, но няма нищо по-хубаво от първата цигара сутрин с чаша кафе, освен може би втората.

Въпреки стройната си мускулеста фигура Алън нямаше вид на здрав човек. Имаше обрив от бръснене на врата и торбички под очите. Погледнати отблизо, мустаците му изглеждаха рунтави и зле поддържани. Случай на изчезнало дете можеше да съсипе един полицай, но и гузната съвест би имала подобен ефект. Оправдано или неоправдано, давах си сметка, че вече виждам характера на Алън пречупен през призмата на анонимните съобщения, обаче бях започнал да проучвам доколко са състоятелни анонимните обвинения.

— Има ли нещо специално, което искате да обсъдим, началник? Трябва ми малко време, за да се консултирам с госпожица Прайс, преди да пристигне клиентът ни.

— Да, разбирам. Искам само да се извиня за начина, по който бяхте третиран в участъка. Мисля, че започнахме не както трябва и оттам нататък стана още по-зле. Можехме да сме… аз можех да съм по-любезен. Надявам се да разбирате, че всички ние искаме само да намерим Ана Кор.

Звучеше искрено, изглеждаше искрен. Може би дори беше искрен, макар че едното невинаги следва от другото.

— Отнасяли са се към мен и по-зле — отвърнах.

— Пат Шей ми каза, че сте имали неприятности с колата. Каза, че ви е помогнал. Приятно ми бе да го чуя.

Алън сякаш искаше да ми се подмаже. Не можех да разбера защо. После се сетих.

— Видяхте ли вестниците тази сутрин?

Бях ги видял. В портландските и бангорските имаше критики относно начина, по който е водено разследването до този момент, със специален акцент върху първоначалната реакция на полицията в Пастърс Бей, когато й е било съобщено за изчезването на Ана. Споделяше се и впечатлението, че властите не са осведомявали достатъчно обстойно репортерите как напредва разследването, ако изобщо е имало някакъв напредък. Общо взето, обичайното за репортерите раздухване на нещата, провокирано отчасти от затворения характер на общността в Пастърс Бей. Но в статиите се отбелязваше, че начинът, по който Алън е реагирал на отправените му критики, е звучал като оправдание. Като изтъквал, че разследването се ръководи от Следствения отдел за криминални престъпления, той сякаш се опитвал да прехвърли на друг отговорността за всичките неуспехи до този момент. Алън не беше виновен, че Ана Кор още не е открита, но на хората не им харесваше, когато биват отвличани млади момичета, и започналата игра с прехвърлянето на отговорността беше съвсем естествена. Алън имаше нужда от таймаут и се надяваше, че Ейми и аз ще можем да му го осигурим.

— Хората са обезсърчени — казах аз. — Всички искат хепи енд, но им се струва, че в този случай няма да има такъв. Не го приемайте лично.

— Обаче е лично — отвърна Алън. — Познавам Ана Кор. Познавам майка й.

— Добре ли ги познавате? — Постарах се въпросът да прозвучи възможно най-безучастно, но Алън като че ли все пак долови някакъв нюанс, който не му се понрави. Изражението му показваше, че го обмисля внимателно. Преценяваше го по начина, по който човек задържа в устата си хапка храна, преди да я глътне, защото не е уверен, че вкусът е добър.

— Градът е малък. Част от работата ми е да познавам хората.

Изоставих темата. Нямаше смисъл да продължавам да човъркам около това засега. Казах:

— Ще се отрази зле на града, ако момичето не бъде открито.

— По-зле, отколкото ако бъде намерено мъртво ли?

— Може би.

— Сериозно ли говорите?

— Ако тялото й бъде намерено, ще има погребение, траурен период и възможност извършителят да бъде открит, защото с тялото идват и доказателствата. Ако продължава да се води изчезнала, случилото се с нея ще преследва града като лоша прокоба и майка й никога повече няма да спи спокойно.

— За слагане на край ли говорите?

— Не. Край няма.

За момент ми се стори, че се готви да възрази, но видях, че размисли, макар че не можеше да се каже дали го направи заради преживени лично от него загуба и болка, или защото знае за моите.

— Разбирам — каза той. — По-добре е да знаеш, отколкото да не знаеш?

— Аз бих искал да знам.

Алън каза само „Да“ и след това замълча за момент.

— Откога сте началник на полицията?

— Началник ли? — Той махна трошица тютюн от устната си и се загледа в нея, сякаш тя имаше по-дълбоко значение в контекста на съществуването му.

— Бяхте прав, когато се срещнахме за пръв път. Аз деля пространството си с градския боклукчийски камион и с онова, което обичаме да наричаме наша пожарна команда. Ако избухне пожар, бих разчитал повече на плюнката и на одеялото си. — Пусна каквото бе останало от цигарата в чашата от кафето и се чу звук, подобен на предупредително змийско съскане. — „Началник“ съм от пет години. Съпругата ми — бившата ми съпруга — се надяваше да се преместим от Бостън. Имаше астма и лекарите й казваха, че въздухът в града не бил полезен за нея. Тя бе отраснала на мериландското крайбрежие, а аз — в мичиганските пущинаци, затова теглихме една линия на север от едното място и една на изток от другото и те се пресякоха тук. Така поне разправяме на хората. Истината не е толкова романтична. В Бостън не се разбирахме много добре, видях обява за работата в Пастърс Бей и я поех с надеждата, че напускането на големия град може да ни помогне. Не ни помогна. Сега тази работа запълва времето ми и плаща издръжката на жена ми.

— От колко време сте разведени?

— Малко повече от година, но бяхме разделени от почти цяла година преди това.

Почаках да видя дали няма да добави още нещо, но той не го стори.

— Деца?

— Не, нямаме деца.

— Предполагам, че така е по-леко.

— Донякъде.

Черен джип спря срещу входа на паркинга, изчаквайки пролука в трафика. Караше го жена агент, до нея седеше Енгъл. Почти едновременно с тях пристигна и Гордън Уолш със своя партньор Соумс.

— Изглежда, че цялата банда е тук — каза Алън. — Чакаме само специалния гост.

Извиних се и влязох, за да се уверя, че Ейми е готова. В конферентната зала бе инсталиран дигитален рекордер „Олимпъс“, свързан с два външни микрофона. Ейми се бе съгласила интервюто да бъде записано, при положение че в самото начало бъде казано ясно, че клиентът й доброволно се е съгласил да сътрудничи. Също така бе дала да се разбере, че ще прекъсне интервюто, ако счете, че клиентът й бива притесняван или ако бъде направен какъвто и да било опит да го свържат с изчезването на Ана Кор. Това бе интервю, а не разпит. Ейми беше облякла черен костюм с панталон и семпла бяла блуза. Облеклото й бе сериозно, лицето й бе сериозно и настроението й бе сериозно. В подобни моменти си спомнях колко добър адвокат е тя всъщност.

Затворих вратата след себе си, за да съм сигурен, че няма да ни чуят, и казах:

— Получих още един текст от почитателя на началник Алън.

— Интересно подбран момент. Може ли да го видя?

Подадох й джиесема.

— „Коте“ — каза тя. — Мразя тази дума. Някакви предположения как се вмества това в общата картина?

— Рандъл Хейт е атакуван заради Селина Дей, а сега някой злослови по адрес на Кърт Алън. Да се чуди човек колко ли потенциални изнудвачи може да има в един малък град.

— Мислиш, че е същият човек ли?

— Възможно е.

— Ами ако са прави за Рандъл…

— … тогава може да има известна истина и в онова, което се говори за Алън.

— Не можем просто да го сложим да седне и да го попитаме дали е педофил — каза Ейми. — Няма да е учтиво. Бихме могли да кажем на Уолш или на Енгъл.

— Бихме могли, но няма да е забавно.

— Странна представа имаш за забавното. След като първото не върви, а второто, както изглежда, не те въодушевява особено, тогава какво ни остава?

— Няма да искаш да знаеш — отвърнах аз.

— Така ли? — Погледна ме изучаващо. — Добре, прав си, не искам. Никак, никак не искам.

Служителят от приемната се обади да съобщи, че Енгъл и компания са във фоайето. Излязохме от конферентната зала, Ейми за да поздрави основните играчи и да ги въведе, а аз за да чакам отвън Рандъл Хейт. Докато бях там, изпратих един имейл от телефона си. Нямаше съобщение, така че имейлът отиде на временен адрес в Яху.

Десет минути по-късно Ейнджъл и Луис вече проникваха в дома на началник Алън и издирваха камиона му.

Рандъл Хейт пристигна, облечен точно както можеше да се очаква да се облече счетоводител от малък град за неприятна среща. Носеше син костюм, който се колебаеш дали да наречеш морскосин, или не, и на който дори в „Менс Уерхаус“^[1] биха погледнали с неодобрение заради твърде консервативната кройка; бяла риза, която висеше над колана, сякаш тялото му постепенно се смаляваше; и вратовръзка на сини и сиви райета с неуместен кръст точно под възела. Хейт се потеше и явно се чувстваше зле. Позабави се до още отворената врата на колата, сякаш не беше далече от мисълта да скочи обратно вътре и да запраши към канадската граница. Разбирах нежеланието му да продължи, и то не просто защото беше на път да огласи нещо скрито и срамно за себе си пред враждебните погледи на други мъже. Досегашният му опит с полицията бе толкова травмиращ и бе променил живота му така радикално, че тук, на този покрит с окапали листа паркинг, той положително преживяваше още веднъж онези предишни срещи. Отново беше момчето в беда, детето с кръв по ръцете.

Отидох при него.

— Държиш ли се, Рандъл?

— Не съвсем. Не мога да спра ръцете си да треперят и ме боли под лъжичката. Не трябваше да идвам. Изобщо не биваше да се съгласявам на това. — Безпокойството му премина в гняв и гласът му се извиси. — Дойдох при госпожица Прайс, защото ми трябваше помощ. Очакваше се двамата с нея да ми помогнете, а сега съм загазил още повече. Нали уж трябваше да сте на моя страна!

Треперенето на ръцете се разпространи по цялото му тяло. Приличаше на отвесна пружина, вибрираща от страх и от гняв.

Гарван кацна на клон над главата му. Отвори човка и издаде единствен подигравателен грак, сякаш се присмиваше на човека отдолу за слабостта му.

Нямаше да е добре за Хейт, ако влезеше в конферентната зала в това състояние. Не знаех как щеше да реагира, ако започнат да го разпитват грубо, както не се съмнявах, че ще постъпят въпреки настояването на Ейми да не го правят. Трябваше да го подготвим и Ейми бе признала това, когато ми каза, че той най-сетне се е съгласил да говори с полицаите, но веднага след това е млъкнал и е отказал да се консултира повече с нея. Ейми бе изразила загриженост, че въпреки своите обещания Хейт може изобщо да не се яви на интервюто. Дори само фактът, че беше стигнал дотук, бе постижение. Сега трябваше просто да бъде успокоен.

— Нека се поразходим — казах аз. — Да вземем малко въздух.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете и двамата тръгнахме по „Парк Стрийт“.

— Трябва да помниш нещо, Рандъл. Ти не си сторил тук нищо нередно. На практика ти си жертва. Някой те тормози заради твоето минало, но каквото и да си сторил като дете, ти си платил цената за него. Променил си се, както законът изисква от теб, и оттогава насетне се опитваш да си добър човек. Никой от нас не може да направи повече от това. Ейми и аз няма да позволим там, вътре, да ти отправят фалшиви обвинения, но можеш да си помогнеш, като гледаш на интервюто като на начин да спечелиш предимство. Щом кажеш на полицаите какво ти се случва, те ще са не по-малко заинтересовани от теб да открият кой върши това, защото ще стигнат до някои от същите изводи, до които стигам и аз. Ще се запитат дали лицето, което те безпокои, не е замесено и в отвличането на Ана Кор. Ще вземат тези пликове, тези снимки и този диск и ще ги анализират така детайлно, както на мен не ми е възможно. Междувременно двамата с Ейми ще продължим да работим за теб, защото точно както има действия, които полицията може да предприеме, а аз не мога, така има и други, които аз мога, а те, по различни причини, не могат. Единственото, което се иска от теб, е да влезеш вътре и да кажеш истината.

Хейт опита да ритне паднал жълъд, но не го уцели. Въздъхна, сякаш това по някакъв начин отразяваше историята на неговия живот.

— Обаче ще се разчуе нали? Престава да бъде тайна, щом повече от един човек го научи. — Звучеше като малко момче.

— Може да се разчуе след време. Когато се случи, ще ти помогнем да се справиш с това. В началото няма да е леко, но мисля, че може да се изненадаш колко много приятели имаш в Пастърс Бей. Ходиш ли на черква?

— Не ходя редовно. В баптистка от време на време.

— Ако миналото ти започне да излиза наяве, това е мястото, където можеш да го признаеш публично. Не го казвам в циничния смисъл — е, не съвсем, — но нищо не прави паството по-щастливо от грешник, който се разкайва и моли за прошка. Ще трябва да възстановиш репутацията си и мястото ти в обществото може да се промени, но все още ще имаш място. Междувременно ще пратим хора да те пазят, за всеки случай.

Мина училищен автобус, пълен с отиващи на излет малки деца. Две от тях ни махаха. Махнах им в отговор и целият автобус се присъедини към тях. Когато се отдалечиха по пътя към магистралата, Рандъл каза:

— Все пак нямам алиби за времето, когато Ана Кор е изчезнала.

— Рандъл, половината Пастърс Бей няма алиби за времето на изчезването й. Гледаш прекалено много повторения на „Коломбо“. Няма да те лъжа: щом разкажеш на полицията за себе си, те неизбежно ще те гледат под лупа. Ще се погрижим да бъдат дискретни, но резултатът от интереса им няма непременно да е отрицателен, защото някъде в твоето близко минало има точка на пресичане между теб и лицето, което изпраща тези пликове. Властта, която има над теб този човек, ще бъде изложена на сериозна заплаха. Бих казал, че в течение на двайсет и четири часа той или тя ще започне да изпада в паника.

— Това означава ли, че може да хвърлят там всичко, с което разполагат, и да ме разкрият?

— По-скоро обратното, струва ми се. Ще се оттеглят за известно време и може би ще опитат да прикрият следите си, но правейки го, ще привлекат повече внимание върху себе си.

— Изглежда, сте доста уверен в това.

Преструвах се на по-уверен, отколкото бях в действителност, в повечето неща, които говорех на Рандъл, но единствената ми цел онази сутрин бе да се погрижа той да се представи в най-добра светлина пред хората в конферентната зала. Обаче що се отнасяше до психологията на онзи, който дебнеше Рандъл — защото той го дебнеше по-най-коварен начин, — мислех, че съм прав. Част от удоволствието да тормозиш някого, както тормозеха него, бе да го изолираш, особено когато съществува потенциална възможност за изнудване. Дебнещите обичат да наблюдават как жертвите им се гърчат. Дори онези по интернет, които може географски да са далече, получават удоволствие от реакцията, която предизвикват — гнева, отчаянието и, накрая, молбите.

И в този момент ми светна. Мисълта ме разтърси така, че се заковах на място. Вниманието ми беше насочено към толкова други неща — Ана Кор, съобщенията за началник Алън, връзката с Томи Морис в Бостън, — че бях пропуснал да направя един много прост извод: в какво се състоеше удоволствието от тормоза над Рандъл Хейт? Той вършеше повечето си работа от къщи и пътуваше до клиентите само когато бе наложително. Доколкото бях успял да установя, почти нямаше социален живот, но всичките контакти, които беше осъществявал, се въртяха все около Пастърс Бей.

Изведнъж се почувствах сигурен, че който и да бе човекът, взел на мушка Рандъл Хейт, той живееше или работеше в Пастърс Бей.

— Какво има? — попита Рандъл.

— Нищо — отвърнах. — Просто ми мина една мисъл. Трябва вече да се връщаме.

Той кимна с примирение, но вече не толкова разтревожен, и аз си помислих, че може би ще успеем да минем през всичко това и да спечелим предимство. Не спря да събере смелост, когато влязохме в сградата, тръгна към конферентната зала изправен, със спокойна и уверена стъпка, за да се изправи лице в лице със своето минало и да промени бъдещето си.