Джон Конъли
Душа в пламъци (22)

22

Настаниха се в мотел за самоубийци непосредствено до Белфаст, едно от онези места, които Демпси винаги свързваше с отчуждени от семействата си бащи, амбулантни търговци и проститутки, които държат осветлението в стаите слабо, за да не могат клиентите да виждат добре лицата им. Навярно бе построен някъде през петдесетте години, но бе твърде грозен и разнебитен, за да бъде наречен „ретро“, и единствената възстановителна дейност по него, която би си струвала труда и разноските, бе на парцела, върху който бе разположен, да бъде възстановен статутът на незастроен. Демпси изведнъж забеляза тревожния факт, че свиква да отсяда на подобни места и да яде, без да поглежда храната, защото очите му непрекъснато търсят познати физиономии на непознати места, кола, от която слизат пътници, но водачът не изключва двигателя, поглед, който се задържа миг по-дълго от обичайното, приближаваща фигура и движение на ръка, пистолет, който след време със сигурност ще отнеме живота му.

Нищо чудно, че страдаше от болки в стомаха и запек. Вече почти не помнеше време, когато да не се е боял, да не е бил нащрек. Трябваше да се насили, за да си спомни бирените следобеди в „Закона на Мърфи“, в сянката на голямата електростанция на ъгъла на „Фърст“ и „Съмърс Стрийт“, филаделфийските пролетни рулца с телешко в „Уорън Тавърн“ в Чарлстън и просто как си седеше с кафето и вестника в „Бъди“ на „Вашингтон Стрийт“ в Самървил и как разположеният нависоко стар ресторант му вдъхваше чувство за неприкосновеност, за сигурност. Всичко това го нямаше вече, всичко си беше отишло и той никога повече нямаше да се върне към него. Останали му бяха само безличните стаи в дупки като тази тук, стаи, които вонят на цигарен дим въпреки надписите „Тук не се пуши“, храната, която се консумира направо от хартиената или пластмасовата опаковка, и постоянната мъчителна болка в стомаха.

Половината коли и камиони на паркинга крепяха „Бондо“^[1] в бизнеса, а останалите имаха проблеми, които дори „Бондо“ не можеше да оправи. Опита да се досети какво изобщо правеха тук тези хора. Дали и те като него бяха дървета без корен, които се носят по течението? Възрастната жена в офиса носеше очилата си на златна верижка и когато се движеше, тлъстините в тялото й бълбукаха като течност. Имаше много малки ходила, чудно как успяваше да стои права. Тя призна, че се радва да получи пари за две стаи, тъй като в тях и без това нямало нищо, което си струва да се открадне. Каза им, че сутрин от седем до девет се предлага кафе, но Демпси хвърли поглед на мръсната каничка, прашните чаши, пликчетата със сметана на прах и реши да почака, докато намерят някое по-приятно място за бързо разсънване. Томи плати за две нощи и каза на жената, че може да останат и по-дълго, „зависи как ще потръгне ловът“.

— Тук никога не е пълно — отвърна тя. — Винаги имаме стаи.

Демпси погледна още веднъж олющените стени в рецепцията, покрития със снежинки екран на портативния телевизор, по който вървеше една от неизвестно защо популярните комедии, адресирани към онези, според които върхът на хумора е зрял мъж, който живее при майка си, надписа, предупреждаващ, че стаите се освобождават в 10 ч. сутринта (И НИКАКВИ ИЗКЛЮЧЕНИЯ!), изрисуваната физиономия на жената и подобната й на бъчва фигура, сякаш беше жива матрьошка, способна да побере безброй по-малки, но не по-малко неприятни свои копия, и реши да не коментира явно неограничения капацитет на мотела да поема нови гости. От съседния бар долиташе музика и Демпси попита дали има някакъв шанс там да получиш храна. Жената изсумтя.

— Имат туршия, но аз не бих яла от нея.

Демпси се отказа. На плота имаше куп опаковани менюта бърза закуска, така че грабна две и тръгна към стаята на първия етаж, която щеше да дели с Райън. Томи бе взел съседната само за себе си.

— Може ли да поговоря с теб за минута, Томи? — попита, след като пусна Райън да влезе в стаята преди него. Томи кимна. Запали цигара и Демпси му направи знак, че трябва да отидат малко по-навътре в паркинга, настрани от главната сграда. На небето нямаше звезди и сякаш усещаше тежестта на облаците върху плещите си, самото небе ги натискаше надолу. Никога не се бе чувствал по-притиснат, по-ограничен едновременно от човешки и от природни сили.

Томи не им бе казал какво възнамерява да прави, когато го бяха взели от Нюбърипорт, но Демпси се беше досетил още когато бе наредил да потеглят на север. По-голямата част от пътуването бе преминало в мълчание, дори без радио, което да ги отвлича от мислите, Райън на предната седалка, Томи опънат на задната, понякога дремещ, но повечето време просто втренчен в празното пространство. И ето че сега бяха тук, в обезпокоителна близост до Пастърс Бей.

— Не искаше да говориш пред Франсис ли? — каза Томи.

Демпси усети миризмата на застояла пот, която лъхаше от него, видя петната по панталона му. Томи беше известен със своята елегантност. Поддържаше се чист и спретнат дори в най-трудните времена. Миризмата на застояло, смачканите му дрехи и небръснатото лице разтревожиха Демпси повече от онова, което бе сторил на Джоуи и провалената акция срещу хората на Оуени, която беше разпоредил.

— Да, реших, че е по-добре да сме само двамата.

— Позволи ли му да седи вътре на срещата с Джоуи Туна?

— Не.

— Всеки би си помислил, че му нямаш доверие. Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?

Демпси отново съжали, че бе спрял да пуши. Това се превръщаше в някаква мантра. Усещаше, че няма какво да прави с ръцете си, няма къде да ги дене. Набута ги дълбоко в джобовете от страх, че ще го издадат, че движенията им ще разкрият едва сдържаната му паника.

— Имам много неща на ума си — каза той. — Не знам откъде да започна.

— Не бързай. Разполагаме с цялата нощ. Напоследък не спя добре, а ме е страх да започна да гълтам хапчета.

Томи дръпна продължително от цигарата, наблюдавайки удължаващото се стълбче пепел. То като че ли го хипнотизираше. Вперил бе в него немигащ поглед, забравил за другия мъж, лицето му посивяло от стрес и умора. Демпси се питаше от колко ли време Томи Морис не се е радвал на здрав нощен сън.

— Как се стигна дотук, Томи? — каза той.

— А? — Томи излезе от замаяното си състояние. — До какво се е стигнало?

— Да сме тук, да живеем от пари, извадени от кутия за обувки. Замислял ли си се изобщо как всичко се разпадна толкова бързо?

— Да, замислял съм се.

— И стигна ли до някакъв отговор?

— До още въпроси. И никакви отговори. А ти?

Демпси подбираше думите си внимателно.

— След срещата с Джоуи започнах да мисля, че може би всички ти имат зъб от самото начало, а не само Оуени. От колко време Джоуи ни баламосва, твърди, че е действал като посредник, а всъщност е бил на страната на Оуени? И ако е подшушвал нещо на Оуени, правил го е, защото му е било наредено от по-горе. И това не е започнало едва предишната седмица или предишния месец. Било е договорено. Ние решихме, че късметът ни изневерява, но колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че някой е говорил неща, които не е бивало да говори.

— Пред ченгетата? Федералните?

— Не е задължително. Достатъчно е било само да подхвърли някоя и друга дума на Джоуи. Ние му вярвахме. Мислехме, че е неутрален. Но той никога не е бил неутрален. Могъл е да използва информацията както намери за добре: да подаде анонимен сигнал до полицията, да каже на Оуени. Помисли си: коне, които се е очаквало да паднат, не падат така, както се е очаквало, а Джоуи отминава това със смях и ни казва, че се случват такива неща, че всички са пострадали от това. Куриерите и дилърите ни биват залавяни, а Джоуи ни казва, че федералните имали доносник във Флорида, че очаквал да разбере кой е и че не сме засегнати само ние. Получаваме информация за митнически склад, а когато го разбиваме, намираме вътре само една десета от онова, което са ни казали, че ще намерим, и ченгетата ни налазват отвсякъде още преди да сме изкарали камиона вън от вратата. Джоуи ни каза, че информацията ни не я бивало, че италианците едва не загубили цял екип по същия начин, но аз поразпитах тук-там и никъде не бяха чували италианците да са нападали склад и акцията им да се е провалила. И ни изключваха от бизнеса, който трябваше да е общ: фалшифицирането на документи от строителството и от концесиите. Вършат се далавери, а ние научаваме за тях чак след това. Сега си спомням всичко това и натрупването на дребни детайли ми дава представа как непрекъснато са кълвали от нас, как малко по малко са ни изяждали живи. Всички други са печелили пари, но не и ние.

Томи изслуша онова, което Демпси имаше да му каже, слагайки препинателните знаци с дръпване от цигарата. Мъгливият залез обгръщаше средния пръст и показалеца на дясната му ръка в оранжеви пламъци.

— И кой е бил доносникът?

Демпси повдигна рамене.

— Само ти казвам. Може и да греша.

— Мислиш, че е Франсис ли?

Демпси енергично поклати глава.

— Не, той е добро момче. Млад е, това е всичко. И знаеш ли, толкова много хора се пръснаха на различни страни. Може да е бил всеки от тях, може да е бил самият Джоуи, да е подкопавал позициите ти, та Оуени да заеме твоето място.

— Ако изобщо е имало доносник.

— Ако е имало — съгласи се Демпси.

— Е, какво още?

— Джоуи. Трябва да ти го кажа, Томи. Не го очаквах. Никога не ми е минавало през ума, че може да го убиеш.

— Налагаше се.

— Наистина ли?

— Трябваше да разбера. Трябваше да съм сигурен, че не я държат те.

„Обаче не това е била причината да го убиеш, помисли си Демпси. Отишъл си там с тази цел, но не си го застрелял заради това. Винаги съм подозирал, че го мразиш. Но нямах представа колко.“ Веднъж Томи му беше казал, че Джоуи е бил човекът, който е искал Роналд Дохъни да умре. Томи настоявал да го пощадят, защото макар да бил самохвалко, глупак и разгонен малък негодник, който не бивало да докосва сестра му, все пак бил баща на детето й. Но Джоуи не искал да знае. Искал Дохъни да изчезне, и не бил единственият. Ако Томи не се съгласял да го стори, щял да го стори друг, но репутацията му щяла да пострада и може би някои хора, авторитетни хора, щели да се усъмнят в неговата отдаденост на каузата. Възможно било дори да започнат да се питат дали и той, както Уайти преди него, не е доносник на федералните и не е продавал своите, за да затвърди собствените си позиции. Или пък да решат, че на него не може да се разчита. Джоуи казал всичко това на Томи на рибния пазар след края на работното време. Показал му новата осветена отдолу маса в помещението за разфасоване, почистените и окачени по местата си остри ножове, готови за работата на другата сутрин. Обяснил му, че рибните филета се слагат на масата и осветлението отдолу дава възможност да се установява присъствието на паразити в месото и те да се отстраняват.

— Това правим и ние сега — казал Джоуи. — Премахваме паразитите. Забиваме острието и след това месото, нашето месо, ще е чисто. Съмняваш ли се, премахваш го. Това са новите правила, Томи. Не давай на никого повод да се съмнява в теб, това е моят съвет.

Значи Томи бе убил Роналд Дохъни, удушил го бе в мазе в Ревъри. Заради това сестра му го беше намразила, а той бе чакал удобен случай да отмъсти на Джоуи Туна.

— Виж, аз никога не съм му вярвал, Томи — каза Демпси. — На него, на вонята му, на начина, по който говореше на теб, а не с теб, сякаш винаги знаеше повече от всички. Ако го бе блъснал камион, щях да изпратя на шофьора кошница с плодове. Ако беше умрял на електрическия стол, щях да напиша благодарствено писмо до електрическата компания. Но не мислех, че ти ще го убиеш, защото те няма да позволят това да ти се размине, Томи. Сега ще ни преследват, докато не ни ликвидират. Заради това вече не са ни останали карти, които да изиграем.

Томи допуши цигарата, хвърли я към пътя и проследи с поглед как тя проблесна, преди да пръсне искри по земята и да изчезне.

— Ако искаш да си тръгнеш, разбирам те. Няма да ти се сърдя.

— Не искам да си тръгвам — каза Демпси. — Но не искам и да умра.

— Тогава какво остава?

— Ти не им дължиш нищо, Томи. Не дължиш нищо на никого от тях.

Спогледаха се и Демпси си даде сметка, че за втори път през последните дни обсъжда възможността за предателство, същото деяние, за което беше намекнал, че може да е довело до краха на Томи. Стегна коремните мускули в очакване на удара, който можеше да последва. През изминалите седмици и месеци имаше моменти, когато му се струваше, че дори би се зарадвал на спокойствието, което куршумът можеше да му донесе, но Томи не помръдна и не изглеждаше нито ядосан, нито изненадан. Дори сякаш за момент се замисли над тази възможност, после я прогони от съзнанието си. Демпси за пръв път разбра, че Томи се бе примирил с онова, което му предстоеше. Този покрит с боклуци и обрасъл в бурени паркинг бе неговата Гетсиманска градина. Само мисълта за племенницата му го възпираше да не се изправи лице в лице с враговете си и да приеме тяхната окончателна присъда.

— Не мога да направя това, Мартин. Знаеш, че не мога. — Сложи леко ръка на гърдите му и започна да почуква с пръст в ритъма на неговото сърце. — И ти не можеш. Ако го сториш, ще се погрижа да живея достатъчно дълго, за да те убия лично. Ние не сме предатели, Мартин. Само това не.

Демпси кимна тъжно.

— Прав си. Не знам как ми хрумна. Изплашен съм, предполагам.

— Няма защо да се боиш, Мартин. Все още можем да се измъкнем от това. А ако не успеем, ще бъда до теб до самия край. Знаеш това, нали? — Ръката на Томи се премести от гърдите на Демпси и широката й длан обви нежно врата му. В този жест нямаше заплаха. Това бе миг на съприкосновение между баща и любим, макар и понякога създаващ грижи син, с което по-възрастният мъж даваше на по-младия да разбере, че ще го изведе на правия път. Демпси познаваше добре Томи, научил се бе да разгадава настроенията и мълчанията му, интонациите, скрития смисъл на паузите в речта му. Затвори очи и усети върху лицето си миризмата на дъха му, на потта от пътуването и цигарения дим по косата и дрехите му. Спомни си своя баща. Колко време бе минало, откакто го бе видял за последен път? Шест, седем години? Не бяха близки и смъртта на майка му не ги бе сближила. Сега баща му живееше някъде извън Финикс, в къща, която бе купил с парите от осигуровката на втората му съпруга. Старият бе надживял две съпруги и Демпси мислеше, че може да надживее още една-две. Той беше корав мъж, но привличаше жените, привличаше ги и после ги смазваше. Демпси никога не бе ходил във Финикс. Сега се питаше дали някога ще успее.

Ръката на Томи се вдигна. Той потупа Демпси по гърба.

— Да влизаме вътре. Тук, навън, е студено.

— Щях да поръчвам пица. Не съм ял нищо от сутринта. Ти искаш ли нещо?

— Не. Не съм гладен.

— Трябва да хапнеш нещо, Томи. Не е хубаво да гладуваш. Ще имаш нужда от сили. Ние ще имаме нужда от твоите сили.

— Прав си, Мартин. Кажи ми, когато я донесат. Може да си взема парче от твоята.

Тръгнаха назад към мотела. Райън стоеше на вратата на стаята. Когато ги видя да идват, влезе вътре. Демпси обърна внимание колко спокойна, колко тиха бе вечерта. Гласовете им навярно бяха стигнали до Райън. Той винаги любопитстваше, този Райън. Винаги се ослушваше. Кой му бе казал това веднъж?

Сети се: Джоуи Туна. Старият Джоуи, на когото вярваха всички, но той не вярваше на никого. Господин незаменимият. Приятелят на всички. Него вече го нямаше, ала щеше да получи възмездие дори след смъртта си. Имаше хора, които щяха да ги убият в негово име, да почетат публично паметта му, макар тайно да изпитваха облекчение от кончината му, защото човек, който е приятел на всички, в действителност изобщо няма приятели.

— Колко време ще останем тук, Томи? — попита Демпси, преди да се разделят.

— Не много дълго — отвърна той. — Ще поизчакаме и после ще направим своя ход.

— Какво чакаме?

— Едно телефонно обаждане. Само едно телефонно обаждане.

Томи влезе в своята стая и затвори вратата след себе си, а Демпси отиде при Райън. Той бе легнал на едното легло и превключваше телевизионните канали. Стаята беше по-чиста, отколкото Демпси беше очаквал. Всичко беше износено, но бе отсядал в стаи от хотелски вериги, които изглеждаха още по-зле. Сякаш офисът и жената бяха тест, а стаята — награда за това, че си се справил успешно, че не си се оставил да бъдеш подведен от привидностите.

Райън мълчеше. Демпси помисли, че може да му се сърди. Каза:

— Ще поръчам нещо. Гладен ли си?

Райън поклати глава. Намерил бе същата комедия, която гледаше жената в офиса. Тези сериали се въртяха непрекъснато, домашен ад, озвучен с консервиран смях. Демпси нямаше време за подобни неща. Телефонът в стаята позволяваше да се говори само с абонати в района безплатно. Демпси поръча двайсет и пет сантиметрова „Маргарита“, убеден, че щом пристигне, Райън и Томи ще си изядат своя дял. Но когато донесоха пицата, Райън бе вече заспал, а в стаята на Томи бе тъмно. Почука тихо на вратата, нямаше отговор. Хапна сам на фона на тихите звуци от комедията по телевизията, затънал в безсмислието на всичко това, после излезе тихо от стаята и отиде в близкия бар. Той не бе по-различен от мотела. Вдясно от вратата имаше билярдна маса, а музикалният автомат с компактдискове вляво свиреше „Уейтинг фор Кълъмбъс“. Всичките маси бяха свободни, но до бара седяха трима мъже и една жена. Жената бе сложила ръце върху бедрата на двамата до нея, а коляното на третия бе пъхнато между краката й. Когато Демпси влезе, тя му се усмихна, сякаш го канеше да намери начин и да се присъедини към компанията, и той отвърна на усмивката й, преди да седне възможно най-далече от групата, зад колона, която го скриваше от очите им. Барманът му каза, че скоро затваря, но като че ли никой не бързаше да си тръгва, пред любовниците имаше различни спиртни напитки и бира, извадена току-що от хладилника.

— Само едно за из път — каза той, сложи на бара една десетачка и една петачка, поръча бира с уиски и каза на бармана да задържи рестото. Когато барманът отиде до кранчето, го спря и му каза да го направи с „Джак Даниълс“.

— Няма особена разлика, ако ще го сипваш в бирата — каза барманът.

— За мен има — отвърна Демпси.

— Парите са си твои.

— Съжалявам, че ще е за сметка на твоя бакшиш.

— Не съжалявай. Барът е мой.

Той беше над петдесетте. Еднакви белези минаваха по дължината на двете му ръце от лактите до китките. Видя, че Демпси ги гледа, и каза:

— Мотоциклет.

— Мислех, че е неуспешно самоубийство, но ще приема историята с мотора.

Барманът прихна. Звукът напомняше клокочене на тиня в блато край горещ минерален извор.

— В мотела ли си отседнал?

— Да.

— Запозна ли се с Бренда?

Въпросът накара групата в другия край на бара да избухне в смях.

— Не знам. Тя как изглежда?

— Старата в офиса. Очила. Голяма, голяма жена.

— Да, запознахме се. Тя каза, че имаш туршия, но по-добре да не ям от нея.

Барманът прихна отново, а любовниците се закикотиха истерично.

— Леле, туршия — каза барманът и изтри от очите си сълзите от смях. — Тази Бренда.

След това го остави да си пие питието. Демпси не виждаше никаква туршия, но това не го безпокоеше особено. „Олд Фолкс Буги“ беше последвано от „Тайм Лъвс а Хироу“. Барманът говореше с другите си клиенти. Те поискаха още напитки и макар пред тях да имаше още много пълни чаши от предишните поръчки, той ги обслужи, очевидно забравил за предупреждението си, че скоро затваря. Те изпратиха на Демпси още една бира с уиски и той поде задължителния любезен разговор с тях, като подаде глава иззад колоната, но те разбраха, че иска да бъде оставен сам, и се забавляваха твърде добре, за да му се разсърдят. Отиде до тоалетната. Когато се върна, до бара стоеше Райън. Беше напрегнат и това напрежение се бе предало на останалите присъстващи, защото разговорът бе станал доста по-тих и жената вече не беше така интимна с кавалерите си, както преди малко. Демпси видя очертанията на пистолета под ризата на Райън. Не знаеше дали са го забелязали и останалите. Глупак. Глупак, глупак, глупак.

— Седни — каза Демпси. — Ще те черпя едно питие. — Извика на бармана: — Разбираме ли се за още едно за приятеля ми?

Барманът погледна демонстративно часовника си, но не отказа поръчката. Райън придърпа стол, без да погледне Демпси. Гледаше право пред себе си.

— Какво правиш? — попита Райън.

— Какво ти се струва, че правя? Пия си питието.

— Събудих се, а тебе те нямаше.

— Какво, да не сме женени?

Отпи от чашата си, мъчейки се да изглежда спокоен, но ръката му трепереше.

— Носиш ли телефоните си?

— Не, оставих ги в стаята. Какво те засяга?

Барманът дойде с още една бира с уиски, Демпси сложи на плота петдесет долара и му каза да налее на всички по още едно, включително и на себе си. Барманът си удържа само парите за питието на Райън и му върна рестото.

— Вече приключвам сметките — каза той.

— Няма да стоим дълго.

— Понякога наминават ченгетата — отвърна барманът и Демпси разбра, че бе забелязал пистолета на Райън.

— Разбирам — каза той. — Благодаря, че ни каза.

Барманът се отдалечи.

Райън не смеси уискито с бирата, а го изпи отделно. Попита:

— Използва ли телефона тук?

— Какво ти става? Що за въпрос е това?

Райън стоеше изпънат, сякаш бе глътнал бастун. Все още не беше погледнал Демпси.

— Попитах те нещо. Използва ли телефона?

— Не, не съм използвал телефона. Защо не го наръсиш с прах за пръстови отпечатъци? Или не попиташ бармана? Господи, Франки, какво има?

Райън се поотпусна и Демпси разбра, че не беше ядосан, беше изплашен. Когато сложи ръка на рамото му, усети, че трепери, и каза:

— Говори с мен.

— Помислих, че си избягал от мен. Помислих, че си ни предал.

— Какво? Как можа да си го помислиш! Никога не съм ти давал повод да мислиш така.

— Чух те да говориш с Томи. Не чух всичко, само част от разговора ви. Ти спомена за предател и как на Джоуи Туна не му харесвало да се навъртам наоколо. Звучеше така, сякаш не ми вярваш, сякаш не ме считаш за надежден.

Как бе възможно разговорът им да се е чувал толкова надалече? Какво ли още бе чул Райън напоследък?

— Знам, че си стабилен, Франки. Ти винаги си бил човек, на когото може да се разчита. Знам, че сме имали разногласия, но никога не съм се съмнявал в теб.

— Аз не съм предателят, Мартин, кълна се.

— Никога не съм те подозирал. Виж, дори не знаех дали има предател. Просто мислех на глас.

Най-сетне Райън се обърна към него. Приличаше на дете, дете с пистолет, което мечтае да убие други деца.

— Може ли да те попитам нещо, Мартин, без да ми се ядосваш?

— Разбира се.

— И не бива да го вземаш лично, и не бива да лъжеш.

— Обещавам ти, няма.

— Ти ли си онзи, който е говорил с Оуени и Джоуи Туна?

Въпросът бе толкова чудовищен, че Демпси едва не падна. Дори не можеше да си представи как Райън бе събрал кураж да го зададе. Райън го питаше дали ги е предал на Оуени и Джоуи. И ако кажеше да, какво тогава? Райън щеше ли да извади пистолета и да го застреля? Какво си мислеше това момче?

Но Демпси знаеше какво мисли Райън. Знаеше, защото и той бе под същото напрежение и бе направил същите връзки. Убивайки Джоуи, Томи бе убил всички им. Ако останеха заедно, на никого от тримата нямаше да бъде позволено да се измъкне, но един от тях можеше да поживее малко по-дълго, ако ги издаде на Оуени и останалите. Единственото, което бе нужно, бе едно телефонно обаждане и когато моментът настъпи, когато вратите на стаите им бъдат избити с ритници, когато загърмят пистолетите и кръвта рукне, те може би ще си спомнят, че ти си човекът, който е предал Томи Морис, и може би ще спазят споразумението, както са ти обещали.

Може би.

— Не, Франки, никога не съм говорил с тях. Майка ми си отиде, но се кълна в живота на баща си и в своя. Никога нищо не съм им казвал.

Райън надникна дълбоко в очите му, после се извърна отново.

— Вярвам ти. Щях да разбера, ако лъжеше.

Демпси си даде сметка, че държи чашата си твърде здраво, готов да я използва срещу Райън, ако му се стори, че страховете му вземат връх.

— Трябваше да попитам.

Макар да считаше, че Демпси е животно, Райън беше наясно, че той е единствената надежда двамата с Томи да оцелеят, защото хората, които идваха да ги убият, щяха да са по-лоши дори от Демпси. Важно бе само, че Демпси не беше предател.

— Допий си питието — каза Демпси и двамата седяха мълчаливо, докато осветлението помръкна, барът се изпразни, барманът изчезна и останаха само те и Лоуъл Джордж, който пееше „Уилин“, и тримата някъде на пътя късно вечерта, и тримата чакащи знак да продължат нататък.

Когато най-сетне си тръгнаха от бара, трафикът беше слаб. Те не му обърнаха внимание, така че никой от двамата не забеляза колата, която беше паркирана в сенките оттатък улицата, нито хората в нея: двойка на възраст между двайсет и трийсет години, на мястото зад волана жената с конско лице, която вече не бе изплашена и не плачеше както в „Уондърър“, мъжът до нея, в спортен панталон и поло, всеки косъм на главата му точно на мястото си. И двамата следяха безизразно придвижването им.