Джон Конъли
Душа в пламъци (5)

5

Рандъл Хейт се бе върнал отново на мястото си в приемната. Секретарят, който посрещаше клиентите на Ейми, както и посетителите на другия офис в сградата, си беше отишъл, така че той бе оставен сам с мислите си. Докато излизаше, изглеждаше неудовлетворен. Пролича си по неговото държане, по малкото забавяне, преди да затвори вратата след себе си, по усещането, което създаваше, че има още нещо за казване, още нещо, което би следвало да се каже, и то не от него. Нашата реакция, или по-точно моята реакция на казаното от него, не го беше удовлетворила. Помислих си, че може би е очаквал да получи някакво успокоение, не по проблема със снимката, а по отношение на онова, което представлява като човек.

Навън се беше здрачило и продължаваше да вали. Фаровете на преминаващите коли осветяваха паркинга и хвърляха нови сенки в офиса, в който седяхме двамата с Ейми. В клоните на дървото продължаваха да се виждат тъмни петна. Гарваните не бяха помръднали и не издаваха никакъв звук. Изпитах желание да взема шепа камъни и да ги прогоня от там.

Птици предатели. Вероотстъпници.

— Е? — каза Ейми.

Не бяхме разменили нито дума, откакто Хейт бе излязъл от офиса по нейна молба, за да обсъдим насаме всичко, което ни беше казал. Фотографиите останаха на бюрото. Разместих ги с показалеца на дясната си ръка и промених реда им, сякаш цветовете представляваха код, който можех да разгадая и по този начин да стигна до прозрението, до увереността, която ми беше необходима.

Чудех се къде бе лъжата. Може би в течение на годините бях станал по-циничен или просто ставаше въпрос за атавистичен инстинкт, който се бях научил да не пренебрегвам, но някъде в разказаното от Рандъл Хейт имаше скрита лъжа. Може да беше директна лъжа или лъжа чрез премълчаване, но я имаше. Знаех, защото винаги има лъжа. Дори човек като Хейт, който като момче беше участвал в ужасно престъпление и който току-що бе признал това пред двама непознати, унижавайки се пред тях, със сигурност бе запазил поне една важна подробност за себе си. Ако не по други причини, то защото човешката природа е такава. Човек не се разкрива напълно пред никого; ако го стори, нищо няма да му остане. Има хора, които застъпват мнението, че самопризнанието действа освобождаващо, но те обикновено са сред слушащите, а не сред онези, които признават. Единствените пълни самопризнания се правят на смъртния одър; всички останали са частични, префасонирани. Лъжата в разказа на Хейт навярно беше вече използвана от него: пренареждане или изпускане на елементи, които сега са станали изключително важни за неговата интерпретация на събитията, може би дотолкова важни, че е престанал да ги разпознава като лъжа. В признанията му имаше признаци на отрепетираност, но не бях сигурен, че се е подготвил само заради нас.

— Той лъже — казах.

— За какво?

— Не знам. Наблюдавах го, докато говореше, имаше нещо в начина, по който разказваше своята история. Говореше твърде гладко, сякаш от години я е подготвял в главата си, в очакване на възможност да я представи пред публика.

— Възможно е. Това е било преломна точка в живота му — най-лошото нещо, което е вършил или е щял някога да извърши. Нищо чудно да се е връщал отново и отново към него и да си е изградил собствена версия за престъплението и последствията от него. В края на краищата може от години да се опитва да го обясни на самия себе си, след като не е успял да го обясни на полицаите и психиатрите.

— Версия — рекох.

— Какво?

— Нарече го „версия“. Действително не е нищо повече. Единствените, които знаят какво се е случило в онази плевня, са Рандъл Хейт, Лони Мидас и Селина Дей, и единственият, от когото сме чули какво се е случило, е Рандъл Хейт, който твърди, че вината не е негова, че се е опитал да предотврати убийството, но Лони Мидас е бил твърде силен.

— Единодушни ли сме по въпроса, че трябва да мислим за него така — като за Рандъл Хейт, а не Уилям Лагенхаймър?

— Интересен въпрос. Той как се възприема?

— Забелязах, че не го попита.

— Не го попитах, защото не мисля, че това има значение засега. За твоите цели и в очите на своите съграждани той е Рандъл Хейт. Струва ми се, че най-често и сам се възприема по този начин. За да оцелее, е трябвало да приеме реалността на своята нова самоличност и измислената история, която върви с нея.

Тя отбеляза нещо в адвокатския си бележник и изостави темата.

— Възможно е да казва истината за онова, което се е случило в плевнята. Съмненията ти са по отношение на подробностите, а не по същество. Рандъл Хейт не отрича частичната си вина за случилото се със Селина Дей.

— Да, може би казва истината, но ако аз бях замесен в убийство на младо момиче и можех да прехвърля част от вината на някой друг, бих го сторил.

— Не, нямаше — каза Ейми. — Някой друг може би, но ти не.

— Защо говориш така? Не мисля, че съм чак толкова почтен.

— Почтеността е само част от цялото. Останалото е самоизтезание.

Каза го с усмивка, но от това думите й не прозвучаха по-малко искрено. „Опазил ме Бог от евтини психолози — помислих си аз, — особено от такива, облечени в адвокатска тога.“

— Бил е на четиринайсет — казах. — Аз не съм убивал никого, когато съм бил на четиринайсет. Ако бях, не знам със сигурност каква щеше да е реакцията ми след това.

— Всичко това няма връзка с нашия случай.

— Няма ли?

— Знаеш, че е така. Някой дразни Рандъл Хейт, показвайки му, че знае какво е извършил като момче. По същото време в Пастърс Бей изчезва четиринайсетгодишно момиче. Сходствата са обезпокоителни.

Представих си вдигнатите към мен очи на дъщеря си и я чух как ме моли да намеря Ана Кор. Погледнах ръцете си и усетих допира на кръста, направен от клечки и клонки. На врата ми висеше по-малък вариант на същия символ, византийски бронзов пилигримски кръст. Понякога трябва да ни бъде напомняно за нашите задължения към останалите, дори в ущърб на спокойствието ни.

— Защото ако онзи, който е разкрил самоличността на Рандъл Хейт, беше загрижен за Ана Кор, щеше да отиде в полицията с онова, което знае: осъждан убиец на четиринайсетгодишно момиче живее в същото селище, където наскоро е изчезнало друго четиринайсетгодишно момиче. Вместо това той му изпраща снимки с врати на плевни и чака да види каква ще бъде реакцията му.

— Все още си мисля, че може да е прелюдия към опит за изнудване.

— Тогава Хейт трябва да отиде в полицията.

— Ако отиде в полицията, ще стане заподозрян.

— Или ще го изключат от разследването — ако има алиби и ако не го е извършил.

Ейми посрещна със стон всяко мое ако.

— Хайде, няма как да не си обмисляла тази възможност.

— Да речем, че ми е минавало през ума, но ти наистина ли мислиш, че може да е отвлякъл Ана Кор?

— Не, освен ако не играе вабанк, като замесва нас, в който случай трябва да е необикновено умен или пък луд.

— Не ми прилича нито на едното, нито на другото. Хитър е, но ако е луд, трябва да го прикрива добре. Какво?

Не бях успял да сдържа скептичната си гримаса.

— Може би „луд“ е пресилено, но е човек, който живее с мисълта, че някога е убил дете. Наложено му е било да приеме друга самоличност и се е установил в затънтено градче далеч от някогашния си дом. Мисля, че живее под огромно емоционално и психическо напрежение, направо бръмчи от натягане. Знаеш ли дали е поддържал някакъв контакт със семейството си?

— Казва, че не е. Знаем, че баща му е починал. Не му е известно къде е майка му. Каза ми, че след освобождаването си от Бърлин е живял известно време с нея, но е имал чувството, че се задушава от присъствието й. Освен това е смятал, че за да свикне със своята нова самоличност, ще е по-добре да прекъсне всякакви контакти със семейството. Това не е необичайно. Отдавна се е научил да живее без тях, а и на много затворници им е трудно да се приспособят към семейните отношения, след като излязат на свобода. За Рандъл е щяло да бъде още по-трудно, защото официално вече дори не е бил член на семейството си.

— Било е някакъв социален експеримент, в който са били включени той и Лони Мидас.

— Не го ли одобряваш?

— Не, просто не разбирам напълно идеята, заложена в него.

— Трябва да научим повече.

— Да.

— И приемаме, че не е луд, но е под напрежение и може да се огъне.

— Съгласен съм — потвърдих неохотно.

— Ако отиде в полицията, старият му живот в Пастърс Бей ще приключи. Той не иска това. Иска да остане където е и да изживее там дните си. Както сам казваш, изтърпял е наказанието си. Законът и обществото не могат да имат други претенции към него по този въпрос.

— Значи да си кротува и да се надява момичето да бъде намерено?

— Такъв ще бъде моят съвет засега. Междувременно ти ще се поогледаш кой може да му изпраща тези снимки, защото знаеш, че е важно.

Беше ме хванала натясно. Рандъл Хейт не бе извършил никакво престъпление в щата Мейн, за което да знаем. Хейт бе клиент на Ейми, а аз се бях съгласил да работя за нея по случая. Обвързан бях донякъде със задължението да спазвам поверителността на информацията за клиента и това донякъде ме предпазваше от натиска на полицията да разкрия подробности за своя ангажимент, ако се стигне дотам. Обаче ситуацията, в която се бяхме озовали, не ми харесваше. За да предпазим Хейт, скривахме важна информация, която можеше да е свързана с разследването по изчезването на Ана Кор, въпреки че нямахме никакви сведения, които да говорят за пряка връзка между Хейт и престъплението, освен географската близост и сходството във възрастта на двете момичета. Това бе най-мрачната от всички мрачни територии и чувствах, че Ейми задълбава в нея.

— Смущава ли те? — попита тя. — Онова, което е извършил Рандъл, смущава ли те?

— Разбира се, че ме смущава.

— Повече, отколкото би трябвало ли? Изпитваш ли лична неприязън към него заради загубата на собствената си дъщеря? Длъжна съм да попитам. Нали разбираш?

— Разбирам. Не, не изпитвам прекомерна неприязън към него. Убил е дете, когато той самият е бил дете. Но имам усещането, че е мръсник, макар да не ми е ясно защо. Знаеш, че бих могъл да си тръгна оттук, нали? Нищо, с което се съгласих в този офис, не е обвързващо.

— Да. Но знам също така, че няма да си тръгнеш.

— Ако си права, няма ли да ми кажеш защо?

— Защото всичко това има връзка с друго дете. Защото Ана Кор е някъде там и може да е още жива. Докато има надежда за нея, ти няма да си тръгнеш. Разбирам, че си притеснен, задето няма да идем в полицията. Ще го пообработя още, да видя дали няма да размисли и да се яви доброволно, но ако ти не успееш да откриеш никаква неоспорима връзка между Ана Кор и онова, което се случва с нашия клиент, лично ще извикам ченгетата, ще седна върху него и няма да мръдна, преди да дойдат.

Докато се мъчех да си представя тази картина, тя добави:

— Защото това е другата причина да приемеш този случай: и ти като мен се чудиш дали човекът, който си прави шегички с Рандъл Хейт, не е същият, който е отвлякъл Ана Кор.

Пътувах обратно към Скарбъро, като се взирах напрегнато в мрака, докато дъждът плющеше по предното ми стъкло. В такова време фаровете на мустанга не вършеха много работа, но обичах да изкарвам колата при всяка възможност, а и когато потеглях, не беше толкова зле. Мустангът ми беше слабост, макар че ми бе приятно да живея с мисълта, че съм човек със сравнително малко слабости. На седалката до мен имаше разпечатка с имената на всички участници в делото за Селина Дей, които Хейт бе успял да си спомни. Той не бе много сигурен как се пишат някои от тях и твърдеше, че няма представа къде са сега тези хора. Когато го попитах дали не е бил изкушен да разбере нещо повече за тях, той отговори, че Уилям Лагенхаймър може и да е бил изкушен, но Рандъл Хейт не е.

Случаят „Хейт“ ме притесняваше, обаче щях да го поема дори и ако не се ръководех от интереса към отвличането на Ана Кор. В края на краищата парите щяха да ми дойдат добре, както и откъсването от ежедневието, което ми обещаваше този ангажимент. В момента нямаше много работа. Фирмите и частните лица не разполагаха с излишни средства, които да харчат за частни детективи, не и ако не ги грозеше опасност да загубят много пари или доброто си име, а в тези случаи те така или иначе се обръщаха към по-големите агенции. Пресъхнали бяха дори бракоразводните дела, от които обикновено, ако не течеше, поне капеше по мъничко. Съпрузите и съпругите, които подозираха брачните си партньори в измяна, провеждаха свои собствени разследвания, проверяваха джиесеми, разписки от банкомати, резервации за хотели. Дори проследяваха сами своите половинки или караха някой приятел да свърши това вместо тях, ако успееха да намерят такъв, на когото да се доверяват напълно и да са сигурни, че той не е третият. При все че мнозина просто продължаваха съвместното съществуване, защото дори да докажеха, че подозренията им са основателни, какво биха могли да сторят? Всеки се бореше да оцелее. Достатъчно трудно им бе да плащат за общия покрив над главите си, камо ли пък за два. Понякога самото икономическо положение стигаше, за да държи мъжа и жената в правия път или ги принуждаваше да живеят със съмненията си.

Затова приемах всяка работа, която ми се предлагаше, главно проверки по застраховки и проследявания за фирми, обезпокоени от проявите на свои служители. Бях започнал да се занимавам дори с възстановяване на открадната собственост, но то бе само стъпало по-нагоре от това да прибираш телевизорите и пералните на хора, пропуснали поредната вноска, и парите се изкарваха трудно. В най-добрия случай трябваше да се ровя из заложните къщи за препродавани стоки и след това да съобщавам на собственика, че може да пострада заради тези сделки, при условие че той е почтен човек, и че съм в състояние да докажа, че продава крадени вещи. В най-лошия случай ми се налагаше да тропам по вратите на разни вехтошари, мошеници и професионални крадци, които са склонни да гледат на сътрудниченето като на последна възможност, когато лъжите, заплахите и старото надеждно насилие не са били достатъчно убедителни.

След като се разбрахме, че ще поема случая „Хейт“ и тя, както му е редът, се опита да ме преметне с полагащите ми се проценти, а аз се изсмях и почаках да стане отново сериозна, Ейми предложи да види какви документи по делото за убийството на Селина Дей могат да се намерят. Ако те бяха засекретени, както твърдеше Рандъл Хейт, тогава достъпът й до материалите, които може да ползва, щеше да е ограничен. Междувременно Хейт бе потеглил обратно към Пастърс Бей, където щеше да седне в своя домашен офис и да направи списък на всички хора наоколо, с които е влизал в допир, включително деловите контакти и всичките си познанства, колкото и бегли да са били, като наблегне особено на пристигналите наскоро в този район и на новите си клиенти. След ден-два аз щях да отида у тях, да поговоря с него и да опитам да разбера дали в града има човек, който е започнал да се държи по-различно с него, или новодошъл, който може да е свързан по някакъв начин със Северна Дакота, с някой от затворите за малолетни, в които Хейт е излежал първите години от присъдата си, или с щатския затвор. Трябваше също така да потърся възможни допирни точки между затворите в Нюпорт и Бърлин, макар да не изглеждаше особено вероятно те да са слабите звена, ако прехвърлянето му под новата самоличност бе протекло гладко. След това оставаше само да се направят справки в публичните и частните архиви, за да се установи местонахождението на тези хора, да не би някой от тях да е дошъл в Източен Мейн и тук да се е натъкнал на Рандъл Хейт.

Докато шофирах, си мислех каква ли може да е причината за сплашването на Хейт. Изнудването бе очевидният отговор, но това би означавало, че въпросният човек не е отговорен за отвличането на Ана Кор. Защо ще привлича вниманието към себе си, ако е извършил сериозно престъпление, включващо отвличането на младо момиче?

Втората възможност беше садизъм: на някого да му е приятно да гледа как Хейт се гърчи от безпокойство — от чиста отмъстителност или пък защото е загубил дете при сходни обстоятелства и измъчването на мъж, извършил престъпление спрямо друго дете, го доближава най-много до измъчването на онзи, който е посегнал на неговото дете.

Третата възможност бе тази, която ме интересуваше най-много, макар да се опитвах да не й отделям специално внимание, за да не разсъждавам предубедено и така да пропусна решаващи доказателства в полза на другите две. Както бе казала Ейми, тази възможност бе Рандъл Хейт да е взет на мушка от човека, отвлякъл Ана Кор, като прелюдия към превръщането му в изкупителна жертва за престъплението. Ако случаят беше такъв, тогава щеше да е необходимо Хейт да изпадне в паника, да избяга и информацията за неговото минало да бъде разкрита анонимно пред полицията и пресата, така че посоката на разследването да се отклони от човека, отговорен за изчезването на Ана, и да се насочи към него. Дори и ако Хейт не избяга, нищо не пречеше информацията да изтече и разследването да тръгне в друга посока.

Но пък Хейт можеше да не устои на напрежението и посъветван от адвоката си, да отиде в полицията, да признае истината за своето минало и така на теория да обезвреди единственото оръжие на своя мъчител: тайната, в която бе пазено някогашното му престъпление.

Обаче Хейт нямаше алиби за деня, в който бе изчезнала Ана Кор, и това бе сериозен проблем. Той ни бе казал, че си е бил вкъщи и е преглеждал документацията на мебелна фирма, базирана в Нортпорт. Счетоводните книги и фактурите били в пълен безпорядък и той възнамерявал да прекара целия ден, опитвайки да въведе някакъв ред. За беда бил поразен от двайсет и четири часов грип и през повечето време повръщал или лежал на дивана в замаяно състояние. Затова не бил включвал компютъра, нито пък бил използвал телефона или интернет. Нямал никакви посетители и каквото успял да хапне, било от домашния му хладилник. Никакви доставки на храна, нищо, което да потвърди присъствието му в къщата. Така че ако се обърнеше към полицията, Рандъл Хейт щеше да се превърне в заподозрян дори и да е напълно невинен. Онова, което щеше да последва, щеше неминуемо да промени неговия живот, а желанието му бе да живее както досега — ако това изобщо беше възможно. Той беше напълно наясно, че никой повече няма да му даде нова самоличност, и се боеше, че ако миналото му стане известно, при наличието на интернет истината ще го преследва навсякъде. Рандъл Хейт беше изтерзана душа. Ейми бе опитала да го успокои, че двамата с нея ще направим всичко по силите си, за да го защитим, но виждах в очите му, че той не го вярваше. Грижливо изграденият му живот се разпадаше и маската, която бе носил, се смъкваше от кожата му, лющеше се и падаше, за да открие отново лицето на убиеца Уилям Лагенхаймър.