Джон Конъли
Душа в пламъци (12)

12

На онези, които чакат, понякога им се случват хубави неща.

Този път не беше така.

Малко преди осем часа вечерта, когато бях висял там толкова дълго, че краката ми бяха изтръпнали, чух вратата да се отключва и в стаята влезе масивен човек. Името му беше Гордън Уолш, който бе преди всичко специалист по убийствата в Централния следствен отдел. Пътищата ни се бяха кръстосвали в миналото и аз още не бях успял да го настроя съвсем срещу себе си, което можеше да се счита за не по-малко чудо от възкръсване на мъртвец. Преди работеше в Бангор, в едно от доскоро трите звена на Централния следствен отдел в щата, но реорганизация на отдела ги беше свела до две, в Грей и Бангор. Бях чул, че Уолш се е преместил в Грей и базата му е в офиса на областния прокурор. Това не го затрудняваше особено. Живееше в Оукланд, на практика еднакво далече и от Грей, и от Бангор. Пастърс Бей попадаше в юрисдикцията на звеното в Грей, тъй като се намираше в северната част на окръг Нокс, въпреки че в случаи като този териториалните определения бяха променливи и личният състав в Грей, възлизащ на шестнайсет детективи, можеше при необходимост да бъде допълнен от неколцина техни колеги от Бангор.

Сега Уолш имаше вид на човек, който току-що е вдигнат от дълбок сън, за да спаси покатерила се на дърво безстопанствена котка. Той погледна черния ми костюм и тъмната ми вратовръзка и каза:

— Обади се собственикът на погребалното бюро. Иска си дрехите.

— Детектив Уолш — отвърнах му аз, — още ли проверяваш на терен якостта на полиестера?

— Аз съм честен държавен служител. Нося каквото мога да си позволя. — Потри между пръстите си подгъва на сакото и тихо изстена.

— Статично електричество ли?

— Аха.

— Въздухът е наелектризиран.

Той още се подпираше на стената и нямаше признаци настроението му да се подобрява. Напротив, с всяка изминала секунда сякаш ставаше все по-кисел. Уолш не беше от хората, които крият чувствата си. Сигурно плачеше от умиление, когато види календар със снимки на кученца, и виеше срещу луната, когато „Ред Сокс“ загубят мач.

— Изпратиха те да ме размекнеш ли?

— Да, надяваме се да ти подейства по-благият тон.

— Искаш ли курабийка? Хубави са.

— Хапнах една. Хубави са. Обаче трябва да внимавам за линията си. Жената иска да живея достатъчно дълго, за да стигна до пенсия. Но не и по-дълго. Само докато чекът мине по сметката.

Отдръпна се от стената, преди да бе започнала да се изкорубва, и се тръшна на стола от другата страна на малката маса. Отвън мъжът в комбинезон бе приключил работата по форда. Беше продължил дори когато взе да се мръква, като бе включил осветлението в гаража, за да може да свърши. Събираше инструментите и фенерите си, когато Алън излезе да говори с него. Механикът извади пакет цигари от джоба на комбинезона и двамата изпушиха по една, докато обикаляха автомобила, при което механикът явно сочеше недостатъците му. Много скоро щях да науча какво е състоянието на машината.

— Какво мислиш за него? — попита Уолш.

— За Алън ли? Не знам нищо за него.

— Би трябвало да е някъде другаде, а не тук, в девета глуха. Умен е, отдаден е на работата. Добре се справя със случая „Ана Кор“ засега.

Остави името да виси като кука. Аз не захапах, или поне не толкова силно, че да се закача.

— Ти ли ръководиш разследването?

— Позна. Ако си се облякъл за погребение, малко си подранил.

— Кой е наблюдаващият старши полицай?

Във всяко разследване имаше главен детектив, който на свой ред докладваше на наблюдаващ старши полицай.

— Мат Прейгър.

Познавах Прейгър. Беше добър, макар да имаше необяснима слабост към попа и мюзикълите. Разумно беше, че бяха избрали него и Уолш да работят по случая „Кор“. Те бяха двама от старшите детективи в Мейнската щатска полиция и се сработваха, общо взето, добре с останалите.

— И така — продължи той, — макар да съм сигурен, че си ужасно вбесен, задето си принуден да висиш тук и да гледаш как навън се смрачава, вместо да си си тръгнал и да въздаваш запазената си марка справедливост някъде другаде — или пък да почистваш зад бара, в който работиш, когато времената са тежки и на света временно му е писнало от герои, — трябва все пак да признаеш, че тук е центърът на провеждащо се в момента разследване за изчезнало младо момиче и Алън е постъпил правилно, като те е заключил и те е оставил да се пържиш тук известно време.

— Не му се сърдя за стореното.

— Добре. Тогава да се върнем към случая. Случая на твоя клиент, предполагам?

— Може би.

— Нужно ни е да знаем.

— Ще трябва да се обадите на Ейми Прайс и да отправите исканията си към нея. Аз работя за нея. Не мога да ви кажа нищо, ако тя не ми разреши.

— Говорихме с нея. В сравнение с нея ти изглеждаш благоразумен.

— Тя е адвокат. Адвокатите са благоразумни само когато това им изнася.

— Е, значи поне по този въпрос сме на едно мнение. Познавам те: ако някъде има неприятности и ти се появиш, значи имаш някакво отношение. Когато става дума за теб, съвпаденията отпадат. Не знам защо е така и ако бях на твое място, бих се замислил, но засега това ми говори само, че причината да си тук най-вероятно се пресича в някоя точка със случая „Ана Кор“ и искам да ми кажеш къде точно е тази точка.

— Този разговор се върти в кръг. Нает съм от Ейми Прайс, което означава, че всяка информация за клиента е поверителна.

— Заложен е животът на младо момиче.

— Разбирам това, но…

— Няма „но“. Касае се за дете.

Той повиши тон. Чух шум пред вратата, но никой не влезе.

— Слушай, Уолш, искам не по-малко от теб Ана Кор да бъде върната вкъщи здрава и невредима. Всичко, което мога да ти кажа, е, че засега не вярвам клиентът ми да има нещо общо с изчезването й и не съм открил никакви доказателства за връзка между моето проучване по молба на клиента и вашето разследване.

— Това не е достатъчно. Няма да ти позволим да се обадиш по телефона.

— Тук ръцете ми са вързани. Ейми е сериозен човек, аз я харесвам и й вярвам, но знам, че ако пристъпя правилата за поверителност, ще ме направи на нищо, да не говорим за действията, които може да предприеме клиентът. Отново ти казвам: доколкото знам, случаят на клиента няма отношение към отвличането на Ана Кор, но съм го посъветвал да се свърже с полицията във връзка с въпроса, с който се занимаваме, просто за да няма недоразумения.

— И как реагира клиентът ти на този твой благороден жест?

— Клиентът мисли върху това.

Уолш вдигна ръце.

— Е, това е направо чудесно. Това много ме успокоява. Твоят клиент размишлява дали да изпълни дълга си и да сподели информация, която може би има отношение към течащо разследване. Изчезнало е четиринайсетгодишно момиче, а моят опит показва, че онези, които отвличат четиринайсетгодишни момичета, не са много склонни да вземат присърце интересите им. А ти, ти, копеле безгръбначно, прехвърляш своите морални отговорности на адвокат. Сега вече достигна самото дъно на блатото, Паркър, оваля се в жабуняка и паразитите. А би трябвало повече от всички да си наясно, че не бива да постъпваш така. Гледа ли новините? Видя ли как плаче Валъри Кор за детето си? Знаеш през какво преминава тя, а ще стане и още по-лошо, ако не открием дъщеря й навреме. Искаш ли това да тежи на съвестта ти, ти, който си загубил собствено си дете и разбираш…

Споменаването на Дженифър свърши работа — то и фактът, че Уолш беше прав. Моментално скочих на крака, Уолш също скочи. Чух се да му крещя, загубил контрол над себе си, и дори нямах представа какви думи изричам. Уолш също ми крещеше, от устата му хвърчаха слюнки, показалецът му беше забит в лицето ми. Вратата зад нас се отвори и Алън влезе заедно с друг, по-възрастен униформен полицай, когото не бях виждал до този момент; зад тях имаше тълпа хора, които ни зяпаха: госпожа Шей, механикът, партньорът на Уолш, Соумс, двама от щатската моторизирана полиция и още двама в костюми.

Дори в своя гняв и самосъжаление, в самоувереността си, която използвах, за да прикрия срама, разпознах единия от тях и разбрах, че играта е взела нов обрат. Отдръпнах се от Уолш и от най-лошите си инстинкти.

— Искам телефон — казах. — Искам да се обадя на адвоката си.

Вратата отново беше заключена и отново останах сам. Не бях арестуван и не ми беше повдигнато никакво обвинение. Нито пък се бе появил телефон. Може би щяха да ме задържат за възпрепятстване на следствието, но Ейми щеше да разчисти хоризонта от това обвинение само с едно махване на ръката. Проблемът беше в това, че докато седях в стаичката и се пържех на бавен огън, усещах, че Уолш е прав. Знаех, че не е редно да се държа така, както се бях държал. Знаех това, защото носех спомена за детето си, където и да отидех. Болката от нейната загуба тежеше като камък в сърцето ми и никому не бих пожелал, не бих могъл да пожелая подобно страдание. По закон бях в правото си да премълча онова, което знаех за Рандъл Хейт; в морално отношение заслужавах презрение, защото правото на поверителност, което имаше Хейт, не бе толкова важно, колкото правото на живот на детето. Но макар да чувствах, че Хейт преиначава и манипулира истината в своя изгода, все пак не бях убеден, че е замесен в случилото се с Ана Кор, каквото и да бе то. В същото време, въпреки твърденията си пред Уолш, не можех да бъда сигурен, че няма връзка между неговите неприятности и изчезването на момичето, само защото все още не бях открил доказателства за обратното. Но дори и да имаше някаква връзка, не бих повярвал, че лицето, което изпраща на Хейт снимки и дискове, може да е било дотолкова небрежно, че да остави улики по съдържанието на пликовете или дори по самите пликове. Ала това не бе моя работа. Аз нямах в мазето си лаборатория по криминалистика и не се знаеше какви следи от ДНК могат да бъдат открити, ако пликовете и съдържанието им бъдат подложени на изследване.

Безпокоеше ме и човекът, когото видях да се обръща и да ме поглежда от вратата на офиса на полицейски началник Алън. Никога не бяхме се срещали, но лицето му ми беше познато: виждал го бях да се навърта около процеса по закона за борба с организираната престъпност, който бе воден в Огъста по-рано тази година, и докато ме интервюираха след операцията против контрабандата, за която писаха вестниците през лятото. Името му бе Робърт Енгъл и имаше мъглявата титла заместник-надзорник по операциите в звеното за борба с организираната престъпност при Бостънския отдел на ФБР. На практика работата му бе свързана с много пътувания, той изпълняваше ролята на канал за информация и взаимопомощ между отделите в Ню Ингланд и трите отделения за борба с организираната престъпност към централата на ФБР във Вашингтон: Коза Ностра и рекет; Престъпност от Евразия и Близкия изток; Азиатски и африкански престъпни организации. Работеше също така съвместно с Обединените отряди за борба с тероризма по откриването на потенциални източници за финансиране на тероризма в средите на организираната престъпност. Енгъл бе опитен дипломат, който внимателно си проправяше път в безпощадния свят на самото ФБР с неговите битки на живот и смърт и нестихващи ежби със сродните служби — особено с Бюрото по алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и експлозивите. Освен това беше работил за възстановяване на репутацията на ФБР в Бостън след разкритията за тайни споразумения между някои агенти и водещи фигури от организираната престъпност в града.

Нямаше никаква видима причина Енгъл да е в този забутан полицейски участък по време на разследване за изчезване на младо момиче. Обаче той беше тук и неговото присъствие обясняваше някои от странностите в случая, включително и времето, което бе минало, преди майката на Ана Кор да направи публично обръщение. Това говореше за конфликт на становища, а присъствието на Енгъл означаваше, че в разследването участват поне два клона на ФБР. Плюс това, щом Енгъл беше намесен, федералните или знаеха за някаква дейност на организираната престъпност в Пастърс Бей, или търсеха някого в периферията — някой с връзки, простиращи се извън рамките на града.

Трябваше да говоря с Ейми, за доброто на двама ни. Сега беше по-важно от всякога да убедим Рандъл Хейт в необходимостта да се яви и разкрие естеството на посланията, които му се изпращаха, и причината да му бъдат изпращани, дори с риск да разруши своето грижливо пазено съществуване. Едно беше да дразниш Мейнската щатска полиция, а аз имах солидни причини да върша това колкото е възможно по-рядко. Лицензът ми като частен детектив веднъж вече бе анулиран заради това, че бях ядосал Мейнската щатска полиция, и всяка нова наказателна мярка срещу мен можеше да завърши с отнемането му завинаги. Но да се бъзикаш с ФБР беше съвсем друго нещо. Ченгетата можеха да ми повдигнат обвинение или да ме пуснат, но федералните имаха право да ме тикнат зад решетките за колкото време поискат. На Ейми вероятно щеше да й се размине, защото дори ФБР не обича да опандизва адвокати без сериозна причина. Аз, от друга страна, бях само някакъв си частен детектив и макар да знаех, че в Бюрото има хора, които се интересуват от мен и, по свои съображения, са готови да ми предложат известна протекция, бях напълно наясно, че те биха го сторили по-скоро от чувство за дълг, отколкото от някакви особени лични симпатии, и идеята да ме приберат за някое време в ареста — окръжния или някой по-мрачен — можеше да им се види привлекателна като начин да ми бъде напомнено, че толерантността им си има граници.

По някое време, след като бе изтекъл още почти цял час, ключът отново се превъртя. Този път влезе Алън и вратата остана отворена. Зад гърба му сградата бе относително тиха. Енгъл и придружителите му, Уолш и щатските — всички бяха отишли някъде другаде. Виждаха се само по-възрастният полицай с фуражката под мишница и хубава млада жена с долнище на анцуг и стара фланелка на „Блекбеърс“, която, изглежда, бе сменила временно госпожа Шей, но вече обличаше палтото си, готвейки се да си тръгне.

— Свободен си да си вървиш — каза той. Не изглеждаше много доволен.

— И това е всичко?

— Това е всичко. Решението не беше мое. Ако зависеше от мен, досега щеше да си ни казал всичко, което знаеш.

— Няма да ми повярвате, но не бих ви съдил, ако бяхте тръгнали по трудния път.

— Спести си това. По един или друг начин ще открием с кого си говорил. Вече започнахме да разпитваме за колата ти. Селището е малко и хората са нащрек. Все някой ще е видял къде си паркирал и ще започнем оттам. Не забравяй да кажеш това на своя „клиент“. Можеш да вземеш от Беки пистолета и телефона си.

Подадох на Беки моята карта. Тя не беше така любезна, както госпожа Шей, и нямаше вид на жена, която яде много курабийки, но така или иначе й благодарих. Щом стигнах до колата си, включих телефона и набрах номера на Ейми. Тя се обади още на първото позвъняване.

— Благодаря ти, че ми се притече на помощ — казах.

— Боях се да не решиш, че заплашвам мъжествеността ти. Пуснаха ли те да си ходиш?

— Неохотно. Не искам да ти го казвам по телефона, а съм твърде уморен за разговор тет-а-тет. Можеш ли да ми отделиш време утре сутринта?

— Преди всичко останало. Ще съм тук в осем. Междувременно говорих с нашия клиент.

— И?

— Мисля, че след разговора ви днес започва да вижда накъде отиват нещата, но още не е готов да говори.

— Извий му ръцете. Или скоро ще проговори, или ще го издам.

Прекъснах връзката. Бях уморен, почти бях склонен да потърся място за преспиване в Пастърс Бей, но един поглед по пустата главна улица ме накара да взема друго решение. По някое време може би щеше да се наложи да се навъртам по-близо до този град, но нямах желание да оставам в него. Може да бе от умората след часовете, прекарани в малката стая, и от сянката, която изчезването на Ана Кор бе хвърлило върху града, но имах чувството, че дори и без травмата от нейното изчезване пак щях да бързам да се махна от Пастърс Бей. Като го гледах сега, без жива душа навън, ме обземаше усещането, че тук има нещо много нередно: това място не бе подходящо за град, или поне за този град. Още първият камък бе положен неправилно, първата къща бе построена на лош терен и с неприветливо изложение и заради тези първоначални грешки всичко от там нататък се бе получило изкривено и небалансирано. Джиесемът ми изписука. Имах съобщение, но то идваше от блокиран номер. Така или иначе го отворих. То гласеше: НАЧАЛНИК АЛЪН ЛЪЖЕ.

Затворих съобщението и отново погледнах тъмната, грозна улица, сякаш очаквах изпращащият го да се окаже сянка сред по-дълбоките сенки, но нищо не помръдваше. Проклета умора. Желанието ми да напусна Пастърс Бей вече беше неудържимо. Завъртях ключа за запалването и чух само глухо тракане. Опитах отново, но този път нямаше дори тракане. Акумулаторът ми бе сдал багажа. Още не бях успял да прокълна бога, който ме бе довел на това място, когато някой почука на прозореца ми. До мен стоеше механикът, стиснал нова цигара между устните. Свалих прозореца.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Във всяко едно отношение — отвърнах.

Камионът му беше паркиран наблизо и той се върна с резервен акумулатор. Вдигна капака, закрепи клемите и ми каза да опитам. Колата веднага запали. Без да свалям крак от педала на газта, бръкнах в портфейла си за двайсетачка. Той видя какво правя и поклати глава.

— Няма нужда да ми плащаш. Това и курабиите на майка ми може би ще помогнат да не си тръгнеш оттук с толкова лоши впечатления.

— Госпожа Шей ти е майка?

— Да, и не предлага тези курабии на всеки. Казвам се Патрик Шей, но всички тук ме наричат Пат. И знам кой си; навярно целият град вече знае.

Ръкувахме се и той махна резервния акумулатор от мустанга.

— Хубава машина. Сам ли я поддържаш?

— Донякъде.

— Харесвам тези стари коли. Каквото и да им се повреди, може да се оправи лесно. Не ти трябват компютри. Само грес и майсторлък.

— Видях те да работиш по онази „Краун Виктория“ отзад. Предполагам, че имаш договор да ремонтирате градските автомобили?

— Да, и ако съм късметлия, ще го имам и утре, след като шефът разбере, че съм ти помогнал. Той не е от онези, които прощават. За предпочитане е да не го ядосваш.

Каза го небрежно, но в тона му се долавяше по-остра нотка. Не започнах да го разпитвам. Той каза довиждане и после добави:

— Мисля, че ще се виждаме пак, нали?

— Защо го казваш?

— Защото имаш вид на човек, който не бяга, когато някое куче го залае, дори куче със зъби като на шефа.

— Струва ми се, че е добър в онова, с което се занимава.

— Добър е, но за полицейската работа в малък град с малки проблеми. — Отвори вратата на камиона. — Работата е там, че сега имаме по-голям проблем.

— Ана Кор.

— Точно така.

— Не вярваш, че ще може да я открие?

— Не е моя работа да преценявам това.

— ФБР затова ли е тук?

Той поклати глава и се усмихна.

— Добър опит, господин Паркър. Аз само поправям коли.

Карах след него два-три километра и той ми светна с мигачите, когато отби от главния път. Продължих нататък, като си мислех за съобщението по джиесема. Алън почти не бе разговарял с мен и в няколкото думи, които си разменихме, не можех да открия нищо, което да буди съмнение, а това означаваше, че лицето, изпратило анонимния текст, вероятно използвайки блокирана уебстраница, говори за нещо, което не ми беше известно. Но пък можеше и да е просто опит да се размъти водата, също както и пратките до Рандъл Хейт, в който случай беше възможно и зад двете да стои едно и също лице или група лица.

Започваше да ми се иска никога да не бях чувал за Ейми Прайс и да не бях срещал Рандъл Хейт, дори да ги нямаше допълнителните усложнения от присъствието на ФБР в лицето на агент Енгъл. Енгъл бе тежка артилерия. Щом като беше напуснал леговището си в Бостън, за да дойде в Пастърс Бей, то бе, защото в обстоятелствата около изчезването на момичето имаше нещо, което го интересува. Но онова, което действително интересуваше Енгъл, бяха организираната престъпност и тероризмът, а аз нямах желание да се изправям срещу гангстери и терористи без подкрепление.

Край Белфаст спрях на една бензиностанция и се обадих още веднъж, този път от обществен телефон, защото джентълмените в Ню Йорк, на които звънях, не обичаха обаждания от джиесеми. А и джентълмените в Ню Йорк изобщо не бяха джентълмени.