Джон Конъли
Душа в пламъци (23)

23

Рандъл се събуди отново в тишината на къщата. Тревожеше се. Не разбираше. Момичето още не се бе върнало. Къде беше? Ослуша се, почти очаквайки да чуе звука на телевизора от долния етаж. Тя не биваше да гледа телевизия след десет часа вечерта, но понякога го правеше и освен ако не беше в лошо настроение, той не й се караше за това. Но от долу не долиташе никакъв шум. В стаята се чуваше само звукът от собственото му дишане.

Имаше време, когато си пускаше музика късно вечер. Шуман, Чайковски, Шопен. Притежаваше колекция от плочи и хубав грамофон. Намираше, че специално класическата музика звучи по-добре на плоча: по-топло, по-човешки. Винаги бе искал да е пианист, но няколкото урока, които бе взел след освобождаването си, бяха показали пълна липса на талант и изключителна непригодност. Можеше да прояви упоритост, но какво би постигнал? Нямаше да се доближи дори и на йота до Ешкенази или Цимерман, големия интерпретатор на Шопен, по-добър дори и от Рубинщайн. Затова се задоволи да се възхищава на великолепието на майсторите. На момичето също бе разрешено да слуша, ако желае. Но то най-често предпочиташе да се измъква. Мразеше неговите дребни удоволствия, мразеше всичко, което му даваше спокойствие и наслада. Но той прощаваше капризите й, защото бе едновременно толкова млада и толкова стара.

Къде беше? Искаше да знае. Онова, което съществуваше между тях, не биваше да приключва по този начин.

Момичето му се беше явило за пръв път, докато беше затворен в една от арестантските килии в участъка. Изолирали го бяха от останалите затворници заради собствената му безопасност. На другия ден трябваше да го транспортират в затвора за малолетни престъпници, където щеше да остане до делото. Нямаше да се иска освобождаване под гаранция, естеството на престъплението не го позволяваше. Освен това се считаше, че момчетата ще са в по-голяма безопасност далеч от домовете си. Макар убийците на Селина Дей да не бяха споменавани публично, дори птиците по дърветата крещяха техните имена. Една от лелите на Селина, която бе интервюирана по телевизията, каза, че не намира в сърцето си прошка за онези, които са отнели живота на племенницата й, въпреки че и самите те са деца. Когато я попитаха дали говори от името на цялото семейство на Селина, тя отвърна остро, че говори от името на всички добри хора.

Майката на Селина не направи никакъв коментар във връзка със задържането на убийците. Това нямаше да върне момиченцето й и възрастта на момчетата само увеличаваше още повече нейния ужас от стореното. На медиите не бе позволено да я доближават, афроамериканската общност бе оградила семейство Дей, за да го защити, така че нямаше камери, които да заснемат жената на около петдесет и пет години, която приближи до дома им и почука на входната врата; нито пък имаше микрофони, които да запишат думите й, когато тя се представи като майката на Уилям Лагенхаймър. Нито един репортер не чакаше с химикалка в ръката, за да опише своите впечатления от сцената, когато майката на Селина Дей отиде при по-възрастната жена и я прегърна бавно и нежно — сега, след като и двете бяха загубили своите деца, скръбта ги обединяваше.

След първоначалния шок от задържането и самопризнанията момчето бе приело своето положение с хладнокръвие, дори със стоицизъм. По-късно психолозите и социалните работници щяха да изразят изненада от поведението му и позовавайки се на него, да правят изводи за неговия характер, но тези изводи щяха да са напълно погрешни. Както по-късно се бе примирил, че не го бива за пианист, без да се натъжи и да ругае съдбата, задето не му бе дала желаната дарба, така бе намерил в себе си сили и след смъртта на момичето. Той знаеше, че съжалението е безполезно чувство, бедната братовчедка на вината. Като момче не бе могъл да го каже с подобни думи, но инстинктивно беше усещал, че не греши.

Ако съжаляваше за онова, което бяха сторили на момичето, то бе само заради последствията.

Килията бе много тясна, а леглото бе твърдо. Бяха му взели връзките от обувките и колана. Не знаеше защо, не и тогава. Някакъв пияница от близка килия крещеше, един от полицаите дойде и му каза да млъкне, а после надникна и в килията на момчето. Попита го добре ли е и то отговори, че е добре. Поиска вода, тя му беше донесена в картонена чаша. След това бе оставен на мира и в килиите се възцари тишина. Опита се да заспи, обърнал глава към стената, и тогава я подуши. Знаеше, че е тя, защото нещо от миризмата й още го съпровождаше. Опитал бе да я отмие от ръцете си, но тя се бе задържала: евтин парфюм от дрогерията, противен и тежък. Тази миризма не му позволяваше да яде затворническата храна, защото се прехвърляше и на нея. Момичето го бе замърсило със своята смрад.

Миризмата стана по-силна, по-остра и той почувства на гърба си ръка, която го дърпаше, искаше неговото внимание. Ала той не желаеше да погледне. Това би означавало да признае реалността на присъствието й, да й даде власт над себе си, а той не искаше това да се случи, така че стисна очи и се престори на заспал, надявайки се, че тя ще си тръгне.

Но тя не си тръгна. Вместо това пръстите й го заопипваха. Докоснаха очите, докоснаха ушите му, после го помилваха по бузата, преди да разтворят устните му насила. Той се помъчи да не разтваря зъбите, но започна да му се повдига и се оригна. Ръката й бе вече дълбоко в устата, върховете на пръстите — на езика му. Захапа ги, ала натискът върху езика му се усили, задави се с повърнатото и с нейната сладко-кисела воня. Заровила едната си ръка в косата му, хванала езика му с другата, тя го накара да се обърне към нея, накара го да погледне стореното от тях.

Не промълви нито дума. Не можеше, защото по време на нападението бе отхапала почти целия си език.

Момчето я погледна в очите й и тя влезе в него, както нападателите й се бяха надявали да влязат в нея. В този миг той бе победен. Тя го пусна, целуна го и той усети вкуса на кръвта. Връхлетя го огромна летаргия и потъна в дълбок сън. Когато се събуди, тя си беше отишла, но се върна същата нощ и следващата, връщаше се всяка нощ след това. Отдъхваше си от нея единствено по време на делото, започна да харесва скуката на съдебните спорове, аргументите и контрааргументите, мненията на експертите, млякото, сандвичите и бисквитите, които му даваха за обед. Единственото му желание бе родителите му да не бяха там. Те не му даваха утеха, защото усещаше срама им от онова, в което се беше превърнал.

Вечер го връщаха в новата му килия в затвора за малолетни. Наричаха ги „стаи“, но все пак си бяха килии. От стаята можеш да излезеш когато си поискаш; от килията не. Понякога тя вече го чакаше там. Усещаше миризмата й още когато наближеше килията и стъпките му се забавяха, принуждавайки пазача да го побутва, сложил едната ръка на гърба му, а другата върху пистолета. Друг път идваше едва след като паднеше мрак и той се чудеше къде ли е ходила. Не му позволяваха да говори с другия обвиняем, така че не можеше да го попита дали момичето се явява и на него, дали дели времето си между двамата като момиче с леко поведение, което не може да реши кой от двамата си ухажори предпочита. Но не, как би могла да бъде и с двамата? Тя прекарваше всяка нощ с него. Когато и да се събудеше, тя беше там. Винаги беше там.

Когато стана почти на осемнайсет, го преместиха в друг затвор и тя го последва. За известно време го накараха да дели килията с друг, но това не продължи дълго. Съкилийникът му бе по-възрастен от него с десет години и миришеше на вкиснато мляко. Едното му око беше по-малко от другото и клепачите му бяха покрити със засъхнали гурели. Имаше криви нокти. Те напомняха тръни. Не говореше. Никога. Изглежда, че и не спеше, защото, докато се мяташе и въртеше на койката, момчето виждаше силуета на главата му да се надвесва над ръба на горната койка и да го наблюдава. На третата нощ, докато спеше, момчето беше нападнато. То знаеше какво иска по-възрастният мъж и се мъчеше да го отблъсне. По някое време виковете му привлякоха вниманието на един от пазачите и на другия ден го преместиха в друга килия и в друго крило, а съкилийника му пратиха в карцера. Момичето го утешаваше. Прегръщаше го в тъмното. Никой повече нямаше да му причинява болка.

Никой, освен нея.

Три дни по-късно неговият мъчител се самоуби в карцера, като отвори артерия на лявата си ръка, разкъсвайки плътта си с ръждив пирон, за да остави кръвта си да изтече.

Онази нощ, когато дойде при момчето, момичето миришеше по-различно.

Миришеше на вкиснато мляко.

Той никога не спомена за нея пред психолог, пред пазач и пред когото и да било. За нея не биваше да се говори. Той беше неин и тя беше негова. Боеше се от нея, но си мислеше, че може би също така я обича.

Сега, години по-късно, в друга стая, в друг щат, искаше тя да дойде и да потвърди, че всичко това най-сетне бе свършило. И сякаш в отговор на желанието му изведнъж усети нейната миризма. Обърна се в леглото и я видя да клечи в сенките и да го наблюдава. Така се стресна, че изкрещя. Напоследък тя рядко го правеше. Когато влизаше нощем в стаята му, се настаняваше тихо до него, като пропълзяваше под юргана от долния край на леглото; или ако беше ядосана, смъкваше завивките му или стържеше по прозореца с нокът и му пречеше да заспи. Иначе си стоеше на своите места, и по-специално в мазето.

Ала откакто детективът го посети, тя се бе променила и той беше сигурен, че отсъствието й бе свързано с него. Но пък от друга страна, вече не помнеше кога за последен път бе канил някого в къщата. Поведението на Рандъл не изглеждаше странно на никого в Пастърс Бей. Колкото по на север в щата навлизаш, толкова по-вероятно е да срещнеш семейства или индивиди, които не желаят да бъдат безпокоени, които предпочитат да си стоят сами. Мейн бе щат на пръснатите къщи, пръснатите градове, пръснатите хора. Ако предпочиташ останалите да живеят толкова близо, че да те чуват, когато се чешеш, има големи градове, които ще ти харесат повече. Ако пък искаш да си се чешеш на спокойствие, тогава Мейн е твоят щат. Дори местните му клиенти рядко стигаха по-далеч от коридора, когато се отбиваха да му донесат документи или да изяснят някой служебен въпрос. Той обикновено предлагаше кафе от любезност, канеше ги да седнат, но те рядко приемаха поканата, а когато я приемаха, момичето не проявяваше интерес към тях. Посвоему тя бе същата самотна душа като него. Те бяха двойка тъмни звезди, свързани помежду си от гравитацията на миналото.

Все пак Рандъл не беше отшелник. Посещаваше заседанията на градския съвет и се занимаваше безплатно със счетоводството му. Помагаше при благотворителните мероприятия, излизаше с лопатата да изрива пътеки за по-възрастните през зимата и дори се бе срещал, много за кратко, с разведена жена, която се бе преместила в Пастърс Бей от Квебек, за да рисува пейзажи, и работеше като доброволка в библиотеката. Тяхната колеблива връзка стана причина в града да плъзнат някои слухове, не на последно място защото се предполагаше, че Рандъл Хейт е гей. Фактът, че не е, разочарова онези, които считаха, че един счетоводител гей внася малко от така нужния колорит в социалния състав на Пастърс Бей, и които сега полагаха големи усилия да намерят друг, който да прилича на гей, за да се компенсира усещането за нарушаване на баланса.

Връзката не беше приключила зле. Не бе имало голям скандал, обвинения, че единият е измамил другия. Рандъл просто бе престанал да се обажда и после бе напуснал града с колата си за две седмици, без да каже на жената къде отива и кога ще се върне. Когато се прибра, тя вече си бе събрала багажа и се готвеше да се премести другаде. Беше решила, че спокойно може да рисува и в град, където има повече от два бара и повече от двама приемливи мъже. Но беше харесвала Рандъл. Казала бе на приятелките си, че не разбира защо той внезапно охладнял към нея. Но момичето знаеше защо Рандъл бе престанал да й звъни. Момичето му бе нарисувало картина. Използвало бе много червено и бе оставило до нея ръждив пирон, в случай че Рандъл не схване достатъчно бързо. Рандъл бе неин, единствено неин. Бяха заедно от толкова време, че нямаше да допусне между тях да застане някоя друга. Рандъл от своя страна бе изпитал остро чувство на вина и двата пъти, когато бе спал с жената от Квебек в нейната разхвърляна спалня, сред незавършени платна и миризма на бои и на разтворители, от която му се виеше свят. Дори докато се движеше в ритъм с нея и лицето й бе заровено на гърдите му, се хвана, че търси следа от познатия дъх на кръв и парфюм, и когато затвори очи и опита да се отдаде изцяло на акта, онова, което видя, бе лицето на момичето.

Той седна в леглото. Часовникът показваше четири часа и тринайсет минути.

— Къде беше? — попита, но тя не му отговори, не можеше да му отговори. Просто остана където си беше, клекнала в ъгъла, със сключени в скута ръце.

— Искаш ли да ти почета?

Тя поклати глава.

— Утре имам много натоварен ден — каза й той. — Умът ми трябва да е бистър. Имам нужда от почивка, а знаеш, че не мога да спя, когато ме гледаш.

Момичето стана и приближи до леглото. Устните му се движеха и остатъкът от езика се движеше като змийска глава в устната кухина. Говореше му, но той не успяваше да разчете думите по променящата се форма на устата. Стори му се, че в начина, по който го гледаше, имаше някаква нежност. Никога досега не го бе гледала така и той разбра, че е изпълнена от състрадание към него. Тя сложи ръка на бузата му и той потръпна от нейния допир.

— Какво има? Какво искаш да ми кажеш?

Тогава момичето се усмихна и това успокои сърцето му. През всичките им години заедно тя никога не му се беше усмихвала. Страхът от нея, който не го напускаше никога, но който се опитваше да крие от себе си и от нея, се надигна. Докосването й бе така студено, че изгаряше кожата и започна да се разпространява като процеждаща се във вените му отрова, докато не се почувства така, сякаш всеки сантиметър от тялото му бе обхванат от студен огън.

Тя отдръпна ръката си и излезе от стаята. Опита да я последва, но краката не го слушаха. Отпусна се на възглавницата и моментално потъна в сън. Когато се събуди на другата сутрин, лявата буза го болеше и беше червена, а момичето си бе отишло от къщата му завинаги.