Джон Конъли
Душа в пламъци (29)

29

Когато най-сетне двамата с Уолш си тръгнахме от бара, нощното небе беше ясно. Той бе оставил без коментар предположението ми, че Енгъл получава информация от Бостън — или от член на все повече стесняващия се кръг около Морис, или от човек, който е близък до онези, които го искат мъртъв, и аз бях счел за разумно да не го притискам с въпроси. Вместо това се бяхме върнали на темата за Ана Кор и бях разбрал, че Уолш, който нямаше собствени деца, бе приел изчезването й като лична кауза и користното отношение на Енгъл към съдбата й започваше все повече да го дразни. Когато по-рано вечерта ме беше подкачал, наричайки ме кръстоносец и благороден рицар, той се беше присмивал не толкова на мен, колкото на самия себе си.

Попита ме какво ще правя сега, след като Рандъл Хейт бе „свалил от плещите си бремето на своето минало“, и аз отговорих, че бремето на Хейт едва ли може да бъде отхвърлено толкова лесно.

— Той е сърдит — казах аз.

— Защо?

— Защото мисли, че е оценяван по една-единствена лоша постъпка и не може да избяга от тази оценка.

— Но никой не е знаел какво е сторил, докато не е дошъл при теб и Ейми Прайс.

— Той е знаел. Хейт е каша от противоречия, бъркотия от самоличности. Единственото нещо, в което може да бъде сигурен за себе си, е, че е присъствал, когато Селина Дей е умряла, но при все това не е много наясно колко голямо е било участието му в случилото се.

— Той е част от социален експеримент — каза Уолш. — Като изключим това, че никой не е наблюдавал внимателно обектите, след като са били пуснати в джунглата.

Намерил бях примери и за други подобни опити, ала не бяха много. На учениците, убили невръстния Джеймс Бългър през 1993 г. в Англия, бе дадена нова самоличност след излежаване на присъдата, макар че единият от тях, Джон Венабълс, впоследствие бе осъден за притежание на детска порнография и бе върнат в затвора за две години. Съучастникът му в убийството Робърт Томпсън очевидно не беше създавал повече неприятности. На медиите е било забранено да разкриват подробности за техните нови самоличности. Изглежда, че съдия Боуенс бе изпреварил своето време, предвиждайки проблемите, пред които ще се изправят Лони Мидас и Уилям Лагенхаймър, след като бъдат освободени. Но за жалост не беше предвидил психологическите трудности при адаптирането към нова самоличност, особено след подобно тежко престъпление срещу дете, извършено, докато и те самите са били още деца.

— Ти, изглежда, много се интересуваш от Лони Мидас — казах аз.

— Двамата с теб вършим това от много време — отвърна Уолш. — Пъхнеш ли зад решетките човек, който е затаил злоба, той може би ще намери начин да потърси възмездие, след като бъде освободен. Щом получим архивните документи от Северна Дакота, ще научим повече за Мидас и тогава ще можем да го приберем на топло или да го задраскаме от списъка. Аз няма да оставя Валъри Кор да се люшка на вятъра с години, стига да е по силите ми. Искам дъщеря й да бъде намерена, за предпочитане жива. Но в цялата тази работа има нещо съмнително и разказаното от Хейт днес потвърждава това. Някой си играе с всички ни, не само с Рандъл Хейт.

След това Уолш бе извикал да донесат сметката, но бе накарал мен да платя. Сега над нас се стелеше ноемврийският мрак, пронизван от светлинките на мъртви звезди. Моят дядо знаеше това-онова за нощното небе и беше опитал да ми го предаде. По спомен успях да открия Водолей и Пегас, Риби и Кит, с Юпитер в центъра им. Под бледнеещия сърп на Луната ниско на източно-североизточния край на небето скоро щеше да се покаже Венера. С напредването на месеца тя щеше да става все по-малка и по-ярка, отдалечавайки се от нас и едновременно с това приближавайки се до Слънцето. Астрономите в Нова Англия обещаваха този месец да се видят на два пъти метеоритни дъждове: от Тауридите на кометата Енке и Леонидите на кометата Темпъл-Тътъл^[1]. Тауридите щели да бъдат по-ярки, Леонидите — по-многобройни. Щели да напомнят на хората, които ги наблюдават, за неспирното бързо кръжене на Земята около Слънцето, за движението на нашата планета в космическото пространство и ако са достатъчно мъдри, за да го разберат, за собствената им незначителност. Уолш вдигна поглед към нощното небе и потръпна пред неговата необятност. Желанието му да се напием и двамата не се беше осъществило, но трийсет и шестте часа без сън бяха изчерпали силите му и аз се бях примирил, че ще трябва да се разправям с него за ключовете от колата му.

— Тя е като една от онези звезди — каза той.

— Кой? Жена ти ли?

— Не, не тя. Не това имах предвид. Ана Кор е като една от онези звезди. Загубена е там някъде в безкрая и ние не знаем дали е жива или мъртва. Просто трябва да се надяваме, че светлината й няма да угасне, преди да успеем да стигнем до нея.

— Имаш нужда да се прибереш вкъщи, Уолш. Искаш ли да те закарам?

— Твърде далече е. Ще спя в колата си. Впрочем, дори да бях в окаяно състояние, пак нямаше да се съглася ти да ме возиш. Не искам да бъда съпътстваща щета, когато съдбата те настигне.

— Знаеш ли, ти си поетично настроен полупиян. Харесвам това у теб.

— А ти не си толкова лош. Съжалявам за онова, което казах за дъщеричката ти в Пастърс Бей. Не беше хубаво. Беше… и аз не знам какво беше. Отчаяни приказки.

— Не го приех лично.

Той залитна от изтощение. Ако се строполеше, щеше да е като рухване на сграда.

— Ана Кор е мъртва — каза той.

— Не знаем това. Ако започнеш да мислиш така, това ще определя начина, по който ще водиш разследването. Знаеш го. Вярата, че може да е още жива, ще те стимулира.

— Правилото за трите часа, човече. Ако не бъдат намерени…

— Знам правилото — казах. — Трябва да живеем заради изключенията.

— Показахме майка й по телевизията. Апелирахме да ни бъде оказана помощ. Ако беше някой откачен, щеше да я пусне или да я убие. Не я е пуснал, следователно…

Той вдигна ръце, после ги пусна да паднат безсилно край тялото. И продължи:

— Не знам какво пропускаме. По някое време ти светва и си казваш, както шибаният капитан Хайндсайт от „Саут Парк“^[2], „да, така е станало“. Или се сещаш навреме и си героят, или откриваш решаващата нишка, която е трябвало да се проследи, със закъснение, едва когато всички вече търсят върху кого да стоварят вината. Тогава, ако си хитър, си замълчаваш. Ако си глупак или идеалист, си признаваш и ти казват да си мълчиш. Крайният резултат е все същият — мъртво дете. Обаче ако отвориш кутия номер едно, ничия пенсия няма да е застрашена.

— Ще те закарам у вас — казах аз и го хванах за лакътя. Хайде.

— Махни ръцете си от мен! Не искам да си отивам вкъщи. Жена ми мрази, когато се прибирам пиян. Не, мрази, когато се прибирам сълзливо пиян. Никой не обича хленчещите.

Вратата на бара се отвори и отвътре излезе нашата келнерка. Държеше в ръка ключовете от колата си и навличаше палтото в движение. Видя ни, понечи да продължи по пътя си и да не се меси в нещо, което не я засяга, после размисли и дойде да попита дали всичко е наред. Името й — запомнил го бях от сметката — беше Тина.

— Добре сме — каза Уолш. — Само трябва да си намеря колата. Първо правило на пиенето и шофирането: винаги помни къде си паркирал.

— Не се тревожете — успокоих я аз. — Той няма да ходи сам никъде. Ще го кача на моята кола и ще го закарам в някой мотел.

— Гаджета ли сме? — попита Уолш, връщайки ми с моите камъни по моята глава. — Защото не помня да съм те канил на среща. Върви да се возиш сам. Задник.

Тина застана пред него с ръце на устата. Явно не за пръв път си имаше работа с трудни клиенти и не се боеше нито от Уолш, нито от мен.

— Слушай, господине — каза тя. — Аз ти сервирах тази вечер и не престанах да ти сервирам, защото мислех, че ще си по-умен от останалите скапаняци, които пият, докато очите им плувнат в алкохол, защото имаш полицейска значка. Ние не позволяваме на никого да нощува на паркинга, а ти в момента не можеш дори да уцелиш с пръст кормилото. Послушай приятеля си и го остави да те закара някъде да поспиш.

— Той не ми е приятел. — Опита да се направи на обиден, но думите му прозвучаха просто сърдито.

— В сравнение с мен той е самият Исус Христос — рече Тина. — Престани да се държиш като дете и прави каквото ти се казва.

Уолш отново залитна и облещи очи срещу Тина.

— Ти си лоша.

— На крак съм от седем часа, имам втора работа, която започва в девет сутринта, и бебе на осем месеца вкъщи, което след три часа ще започне да плаче. Ако не влезеш в пътя, ще те нокаутирам и ще хвърля орехите ти на катериците, разбра ли?

В маниера й имаше нещо. Не точно сурова обич, но нещо сурово.

Уолш отвърна, подобаващо укротен:

— Разбирам, госпожо.

— Да виждаш пръстен на тази ръка? На петдесет ли съм? Приличам ли ти на госпожа?

— Не, госпожо… госпожице.

— Знаете ли, понякога мразя тази работа — каза тя. — Помогнете ми да се справя с него.

Хванахме го — тя от едната страна, аз от другата, — отведохме го до моята кола и го сложихме на задната седалка. Той изломоти някакво извинение, каза на Тина, че е много добра и никой мъж не я заслужава, и моментално заспа.

— Имал е лоша седмица — казах аз.

— Знам. Чух, че говорите за изчезналото момиче. Ще се погрижите ли за него?

— Ще се постарая да му намеря легло за нощта.

— Добре ще е. Добре ще е и да му помогнете да намери онова момиче.

Тя се обърна кръгом и закрачи към колата си. Известно време следвах задните й светлини по път, над който бяха надвиснали голи дървета, и присъствието й ми даваше утеха, но после тя зави на изток и я загубих. Чух Уолш да шепне от задната седалка „съжалявам“, ала не знаех на кого говори.

 

 

Рандъл Хейт още беше със същите дрехи, в които беше облечен на срещата с полицаите онази сутрин. До него имаше бутилка скоч, подарена му преди четири години за Коледа от клиент и останала неотворена до тази вечер. Рандъл не пиеше много, когато нещата вървяха добре, и когато пиеше, предпочиташе вино, но дори и тогава се ограничаваше с една до две чаши. Момичето не беше доволно, когато пиеше повече от това.

Но момичето си беше отишло.

Без нея се чувстваше изгубен в собствената си къща. Тя бе останала с него толкова дълго, че бе свикнал с присъствието й. Страхът от нея се бе превърнал в страна от живота му. Тя бе станала за него нещо като отдушник, фокус на другите му по-неясни тревоги: ужаса от разкриването, от връщането в затвора, от това, че цялата паяжина от полуистини, която бе изплел за своя защита, ще излезе наяве. Без нея бе твърде много насаме със самия себе си.

Но не смееше да приеме, че тя вече е престанала да го измъчва. Може би дори съществата като нея се уморяваха от своите игри. Не можеше да се реши да я нарече призрак, защото не вярваше в призраци — странно упражнение по логика, което дори самият Рандъл признаваше, че не би издържало една по-внимателна умствена проверка, но което все пак му позволяваше да я разглежда като специфична проява на първична енергия, вариант на същата онази енергия, която бе подхранила фаталното нападение върху нея преди всичките тези десетилетия. Той знаеше, че има професионалисти, които, ако беше признал пред тях, че призракът на мъртво момиче живее заедно с него в дома му, щяха да се хванат за своите учебници по психология и да започнат да го разпитват за чувствата за вина и разкаяние, които изпитва. Тогава щеше да е принуден да ги излъже, също както бе лъгал по време на разпитите и през годините след своето освобождаване. Той беше добър лъжец, което го правеше и добър актьор. Можеше да имитира цяла поредица от емоции — разкаяние, смирение, дори любов — до такава степен, че сам не можеше вече да различи престореното чувство от истинското дори докато го изразяваше.

Но сега, докато седеше на своя любим стол, бе сигурен в истинността на своята емоционална реакция: беше бесен. Беше бесен на адвокатката и на частния детектив. Беше им бесен заради принудителното си саморазкриване и за това, че бяха скрили от него потенциалната опасност, която представляваше гангстерът, вуйчо на Ана Кор. Беше бесен на онзи, който и да бе той, който го плашеше с миналото му. Беше бесен на града Пастърс Бей, задето не бе успял да го скрие от лошия поглед на един враг.

И беше бесен на момичето: бесен му бе, задето го бе преследвало толкова дълго и задето го бе изоставило тъкмо сега.

Пийна още от уискито. Не му доставяше удоволствие, но чувстваше, че подхожда на настроението му повече от виното. Стомахът му къркореше. Не беше ял от много часове, ала имаше по-голяма нужда от алкохол, отколкото от храна. На сутринта щеше да си пати от това.

Взе телефона и набра номера на адвокатката. Беше премислял отношенията си с нея цял ден, разглеждал бе отново и отново своите действия и алкохолът бе наклонил везните. Времето изтичаше. Знаеше това. Скоро щеше да бъде принуден да изостави своята настояща самоличност и да потърси друга. Присъствието на адвокатката и детектива в живота му само щеше да направи това още по-трудно. Остави съобщение, че повече няма да има нужда от нейните услуги и услугите на детектива. Нито пък ще му трябва съмнителната опека на двамата идиоти, които се очакваше да го защитят, ако стане нужда, при положение че успеят да размърдат навреме дебелите си задници. Беше хладно учтив, докато благодареше на адвокатката за всичко, което бе сторила за него; поръча да му изпрати окончателната сметка, когато й е удобно, и затвори телефона с чувството, че владее положението. Започнал бе да тегли всичките пари от сметките си още когато пристигна първата заплашителна пратка и сега имаше 15 000 долара в брой. Не бяха много, но бяха достатъчни за начало. Щеше да е принуден просто да изостави къщата засега. По-късно щеше да измисли какво да прави с нея. Трябваше да информира началник Алън, че заминава, само така щеше да е на чисто с полицията. Двамата с Алън винаги се бяха разбирали добре, имали бяха сърдечни професионални отношения. Щеше да каже на Алън, че се бои и иска да стои настрана от Пастърс Бей, докато случаят „Кор“ бъде приключен, ако това изобщо се случеше. Дори можеше да прекара две-три нощи в някоя приятна странноприемница, преди тихомълком да се отправи нанякъде. Може би към Канада. Този път щеше да опита да се скрие в голям град.

Тропането по задната врата го стресна толкова, че катурна страничната масичка и бутилката уиски започна да се излива на килима. Вдигна я преди да е изцапала много, после завинти капачката и хвана бутилката за гърлото, размахвайки я като бухалка.

Чукането се повтори.

— Кой е? — извика, но нямаше отговор.

Отиде в кухнята. На заключената врата имаше стъкло, но отвън не се виждаше никой и сензорът за движение, който включваше нощем лампата над вратата, не се беше задействал. Съжали, че няма пистолет, но законите за притежание на оръжие бяха такива, че бе невъзможно да го купи без усложнения, а никога не бе имал причина да си го набави по втория начин. Остави бутилката и взе от рафта нож за обезкостяване. Погледна през кухненския прозорец и видя на полянката зад къщата силуета на момичето. Въпреки светлината на бледия полумесец то не хвърляше сянка, защото самото то едва ли бе нещо повече от сянка. Момичето вдигна дясната си ръка, направи му знак с показалеца и той се готвеше да отвори, когато друга фигура привлече вниманието му.

Зад нея имаше мъж, той стоеше между двете върби в дъното на градината, чиито почти оголени клони висяха толкова ниско, че очертанията им се сливаха с неговите и той приличаше на построение от кора, вейки и умиращи кафяви листа. Мъжът не помръдваше и Рандъл не можеше да види лицето му, но въпреки това знаеше кой е. В края на краищата и двамата имаха пръст в смъртта на Селина Дей.

Дръпна се от вратата. Момичето вече не се виждаше на полянката, но тропането се чу отново.

Чук-чук-чук.

Отново бе дошло пред вратата. Излез. Излез, излез, защото времето тече и е дошъл приятел, който винаги си очаквал да дойде. Не можеш да се скриеш от него, както не можеш да се скриеш и от мен. Бягството няма да ти помогне, вече не. Наближава краят, разплатата.

Чук-чук-чук.

Излез. Не ни карай да влизаме вътре, за да те вземем.

Чук-чук-ЧУК.

Той отстъпи заднешком в дневната и видя как фигурата на мъжа се появи до стъклото, с момичето до себе си, и как топката на вратата се завъртя — веднъж, два пъти, — но въпреки това включващата се при движение лампа не светна. Рандъл взе телефона и опита да се обади в полицията, но по линията се чуваше само кух свистящ звук като от бурен вятър, брулещ голи върхари. Това не бе звукът на затворена линия. Телефонът все още работеше, само че беше свързан с някакво друго място — дълбоко, тъмно и много, много далечно.

Силуетите на мъжа и момичето изчезнаха. Линията се изчисти. Гласът на оператора, приемащ спешни обаждания, попита каква услуга му е нужна, но той не отговори. След няколко секунди върна слушалката и бавно се свлече на пода. Момичето можеше да влезе. То не се нуждаеше от врати и прозорци. Защо не влизаше?

Отговорът бе, че момичето си имаше нов приятел, специален приятел.

И Рандъл видя на нощното небе да блещукат отдавна мъртви звезди.