Джон Конъли
Душа в пламъци (16)

16

Джоузеф Антъни Туми, или Джоуи Туна^[1], както беше известен на клиентите си в Централния дорчестърски рибен пазар, име, което съдържаше намек за пренебрежителното отношение към рибните пазари в Дорчестър, сякаш те вече излизаха от мода, седеше в своя офис, пресмяташе печалбите за деня и планираше поръчките си за идната седмица. Пазарът около него бе тих. Работата беше приключила към седем часа вечерта и на практика нямаше причина да седи тук след работното време, но му беше приятна тишината на старата сграда, нарушавана само от тихото бръмчене на хладилниците и капещата вода. Всяко време на деня имаше свой собствен ритъм и след всичките тези години, откакто държеше пазара, тялото му бе влязло в хармония с циклите на бизнеса. Затова му бе ясно, че никога няма да се оттегли: свързан бе с този пазар като с пъпна връв. Без него щеше да залинее и да умре. Обичаше го, обичаше усещането за него, звуците, миризмата му. Носеше го навсякъде в сърцето и мислите си, както и върху дрехите и кожата си. Съпругата му, любимата му Айлийн, обичаше да се шегува, че в океана живеят същества, които не миришат толкова силно на сол и на риба, колкото нейният Джоуи. И какво от това, че мирише? Всички сме дошли от океана и вкусът му още се усеща в потта ни. Океанът бе дал живот на Джоуи и продължаваше да го храни. Никога не беше опитвал да се отдалечава от него и винаги бе живял на разстояние, от което се чува шумът на разбиващи се вълни.

При все това идваше тук заедно с първите работници, обработващата бригада, която пристигаше в шест часа сутринта, за да започне да реже рибата — предимно треска, тон и риба меч. В течение на целия ден Джоуи бе едно ненатрапчиво присъствие, защото бе сигурен, че неговите служители правят каквото е нужно за гладкото протичане на обработката; в края на краищата всички бяха при него от дълги години и вече се бе убедил, че дори най-внимателната намеса от страна на работодателя само ги притеснява. Всеки от тях имаше своя сфера на отговорности, работеха добре заедно и когато шефът си пъхаше носа, успяваше единствено да обърка всички. По-добре бе само да се грижи всяка сутрин да има риба за продан, сейф, в който да прибира парите вечер и в края на седмицата да му остават достатъчно средства, за да плаща надниците на всички.

И така, 7,45 ч. сутринта Джоуи Туна правеше бегла проверка, преди да тръгне да обикаля с каната чай в ръката и да си бъбри с клиентите, да проверява дали са доволни, да се интересува как върви бизнесът им и дали близките им са здрави, да им предлага помощ, когато е нужна, и грижливо да отбелязва в умствената си счетоводна книга всяко приемане на подобни услуги за длъжници и кредитори, защото не всеки дълг можеше да се изчислява в долари и центове. Джоуи знаеше имената на всички важни мъже и жени, които прекрачваха прага на Дорчестърския централен рибен пазар, както и на много от не толкова важните. От направените поръчки успяваше да добие представа дори за най-малките промени във финансовото състояние на определен ресторант и внимателно наблюдаваше всички признаци на нестабилност, както за да си гарантира, че и при най-неблагоприятно развитие на нещата сметките му няма да останат неизплатени, така и защото неприятностите на едни означаваха късмет за други. Откриваха се възможности за даване на заеми, подписване на споразумения, придобиване на дялове от фирми почти без пари, а седнеха ли веднъж на масата, Джоуи и неговите съдружници лапаха, лапаха и лапаха. За онези, които бяха уязвими или достатъчно глупави, протегнатата за помощ ръка на Джоуи Туна бе потенциално опасна като злокачествено раково заболяване.

След като фургоните с доставките поемеха към ресторантите, Джоуи често изчезваше за няколко часа, за да се погрижи за други неща, които не бяха свързани с покупко-продажбата на морски продукти, и се връщаше късно следобед, за да направи счетоводния баланс, да преброи парите и да се занимае с дребните проблеми, които може да са възникнали през деня. Напоследък те все по-често бяха свързани с отложени плащания по кредитите или просрочени полици. Това бяха засега временни неуспехи на хора, фигуриращи от десетилетия в счетоводните книги на Джоуи, хора, които бяха наясно с неговите похвати, но също така го познаваха като почтен търговец, като мъж, който държи на думата си и не подвежда честните. Вярно, имаше страна от характера му, която трябваше да бъде избягвана, но той в никакъв случай не бе уникален в това отношение и част от клиентите му бяха не по-малко сурови от него. Джоуи не мамеше. Не смесваше замразено месо от омари с прясното. Не накисваше мидите през нощта, знаейки, че количеството вода, което ще поемат, ще е равно на собственото им тегло и всеки килограм ще се превърне в два килограма; същото нещо можеше да се направи и с треската, макар тя да не поемаше толкова много. Ако бъдеше принуден да замразява риба, замразяваше само по-тлъстите видове — тон, риба меч, сьомга — и въпреки че смъкваше цената, предупреждаваше купувача, че е замразявана и вкусът й няма да е така добър. При Джоуи Туна човек знаеше какво купува.

Рецесията бе тежка за всички и Джоуи им съчувстваше, но позволеше ли съчувствието да застане на пътя на здравия разум, и той, и хората, които работеха за него, щяха да влязат в списъка на американската благотворителна фондация „Юнайтед Уей“. Всичко беше въпрос на баланс. Джоуи имаше своите конкуренти, както всеки друг, и те с радост биха приели недоволните му клиенти. В този град тамтамите на джунглата не замлъкваха нито за миг; само час след като споменеш, че не си доволен от цената за килограм, телефонът ти със сигурност ще звънне и ще ти бъде предложена по-добра. Самият Джоуи не се гнусеше от подмамването на чужди клиенти, така че защо другите да не го правят? Обаче не обичаше да губи своите, а от лятото на три пъти се бе виждал принуден да прави леки предупреждения на ресторантьори, които се изкушават да пренесат бизнеса си другаде, като правеше заплахите по-лесни за преглъщане с помощта на временни бонуси. Трудни времена за честните хора, както и за някои нечестни.

Тази вечер в офиса на Джоуи бе запалена само лампата на бюрото му. Чаят в каничката на електрическия котлон се бе запарил до наситено жълто-кафяв цвят и вкусът му бе станал толкова силен, сякаш смучеше самите листа, но той не обръщаше внимание на това. Чашата чай беше до дясната му ръка и грееше кокалите му. Джоуи не близваше алкохол. Не бе вманиачен на тази тема и нямаше нищо против другите да пият, но бе видял бедите, които пиенето бе причинило на приятели и роднини, и бе решил, че това не е за него. Взел си беше поука от бандата в Уинтър Хил, защото бе наблюдавал как нейните членове затъват в същите онези пороци, които поощряваха у другите. Освен това познаваше собствената си природа: подозираше, че е склонен към пристрастяване, и се боеше, че ако започне да пие или да играе комар, или да ходи по курви, може никога да не спре. Така че пиеше чай, стоеше настрана от конете, оставаше верен на съпругата си и онези, които съдеха за него само по външността му и го чуваха да се шегува със своя страх от пристрастяването, навярно се чудеха каква причина би имал човек като него, който е толкова наясно със себе си и своите недостатъци, да се тревожи, че след като започне да върши нещо, няма да може да се откъсне от него.

Но те едва ли бяха виждали неговите юмруци в действие, защото Джоуи Туна обичаше да работи с ръцете. Веднъж започнеше ли да удря, Джоуи не спираше, не можеше да спре, защото светът му потъваше в мрак и оставаше само ритъмът на юмруците, млатещи чуждата плът, отново и отново, методично, но без всякаква мисъл, прогонвайки удар след удар живота от тялото. И когато накрая светлината пронизваше мрака, червен лъч като зора — предупреждение за овчаря^[2], и той, с болки по цялото тяло, мускулите на гърба и корема пред скъсване, съзираше онова, което ръцете му бяха свършили — онази купчина кървава плът.

Затова Джоуи оставяше побоите на други хора, като се опитваше да ги ограничава само до случаите, когато са абсолютно необходими. Наказанията от по-необратим характер също се контролираха. Разбира се, не се налагаше толкова често да се прибягва до тях, а и подобни действия не бяха препоръчителни дори в краен случай. О, все още имаше безразсъдни младоци, готови да размахат оръжие в лицето на някого, на които им беше приятно да усещат пистолетите под коланите си; квартални бабаити, които искаха да покажат кои са, като пуснат куршум зад ухото на някой нещастник. Но повечето такива млади мъже не доживяваха до старост, а оцелелите посрещаха старостта с трайно ограничено зрително поле, набраздено от вертикалните линии на затворнически решетки. Самият Джоуи беше лежал в затвора, когато бе безразсъден младок и умът му още не беше дошъл, но годините вътре го бяха поохладили и когато излезе, вече бе друг човек. Той бе от онази рядка порода: мъж, който се учи от грешките си и не ги повтаря. Още по-рядко се срещаше престъпник, който да мисли по този начин. По това си приличаха с протежето му Томи Морис, наред с обстоятелството, че и двамата бяха чисти ирландци, заради което толкова дълго време бяха белязани като аутсайдери.

Обикновено тези моменти в тишината на офиса бяха приятни на Джоуи. Доставяше му удоволствие да прави балансите, като знаеше, че бизнесът му върви успешно и носи печалби. Той обичаше реда, винаги го беше обичал, дори още като момче. Беше прибран и никога не губеше нищо. Тази вечер обаче беше разсеян. Историята с Томи Морис му тежеше, но едва ли можеше да очаква Томи просто да легне и да умре. Още се мъчеше да определи точно кога Томи беше започнал да губи контрол над работите си и защо, но нещата лека-полека се скапваха и вече се бяха появили мнозина, готови да се възползват от слабостта му. Джоуи ги бе окуражавал безмълвно, а впоследствие и активно. В бизнеса нямаше място за сантименталности, но му се искаше отношенията му с Томи да не бяха завършили по този начин. Той имаше слабост към Томи, винаги бе имал слабост към него, ала сега бе останал излъган в очакванията си, а надбягванията продължаваха. Накрая Оуени Фаръл щеше да ги спечели, защото бяха нагласени от самото начало, но Томи трябваше да бъде отстранен бързо заради риска пистата да се покрие с мъртви ездачи. Дори може би щяха вече да са го пипнали, ако не беше Мартин Демпси. Демпси бе хладнокръвен, не допускаше грешки. Джоуи почти щеше да съжалява да види и него сред мъртвите.

Но Томи Морис. Какво да правят с Томи Морис?

И сякаш повикан от мрака, Томи му отговори:

— Как си, Джоуи?

Джоуи вдигна очи от книжата. От лявата му страна имаше складово помещение. Там пазеше архивите си заедно с купища компютърна хартия, канцеларски материали и всичко друго, което не искаше да бъде замърсено от влагата и миризмите от долния етаж. Вратата винаги беше отворена, защото неговите служители знаеха много добре, че не бива да влизат без негово разрешение, и той заключваше само вратата на офиса. Сега Томи Морис се появи от складовото помещение, малкото коса, която му беше останала, беше късо подстригана, лицето небръснато, увисналият като блед език над колана корем надничаше изпод ризата, космат и някак си неприличен. Носеше син работен комбинезон от рибния пазар, разкопчан до чатала. Трябва да бе стоял тук почти час, чакайки търпеливо, докато пазарът утихне, докато останат само те двамата.

— Томи — каза Джоуи, — изплаши ме до смърт. — Какво те е прихванало да се завираш в разни килери? Да не си ми хвърлил око? Да не си станал обратен?

Усмихна се на собствената си шега и Томи му отвърна с усмивка. Сякаш бръчките му бяха повече отпреди и набождащата брада беше изцяло бяла. Неуспехът действа така на мъжете, помисли си Джоуи, неуспехът и съзнанието за заплашващата го смърт.

Само че Томи не беше единственият, който усещаше дъха на онази с косата. Той държеше в дясната си ръка пистолет. От заглушителя оръжието изглеждаше по-лъскаво и по-грозно, отколкото беше. Не че му трябваше заглушител. Тук нямаше кой да го чуе, а стъклата и стените бяха дебели. Но за Томи беше типично да обръща внимание на дребните подробности и да изпуска от поглед по-широката перспектива. Затова бе разорен и бягаше, затова с него бяха останали само Демпси и Райън.

— Ти ме познаваш добре, Джоуи. Винаги съм харесвал момичетата.

Така си беше. Томи никога не оставаше без поне две жени, които да върти едновременно. Джоуи бе хвърлял големи усилия да открива кои са момичетата във временните му хареми, с надеждата да го хване със смъкнати панталони.

— Трябваше да си създадеш семейство като мен — каза Джоуи. — То премахва нуждата от всички тези глупости, или поне от повечето, ако си го направил както трябва. Защо не си дръпнеш стол, та на подметките ти да им олекне?

Томи остана на мястото си. Пистолетът не беше помръднал. Все още беше насочен към Джоуи, който не беше въоръжен. В чекмеджето на бюрото му нямаше пистолет. Не бе имал желание да притежава такъв. Той бе Джоуи Туна, посредникът. Когато бе нужно, ставаше Джоуи Тюми, въздаващият справедливост, но справедливост, която бе договорена предварително, определена от мъдри глави. Тя винаги беше това, което бе редно да се направи.

— Това място не се е променило — каза Томи. — Имам чувството, че и книжата на бюрото ти са същите.

— Няма причина да се променя онова, което винаги е работило, Томи. Аз печеля пари. Преди рецесията дори имахме известен растеж всяка година. Тук вършим нещата точно по правилата. Толкова сме чисти, че данъчните са убедени, че сме мръсни. Така беше, когато поех бизнеса от чичо ми, така ще бъде, ако е рекъл Бог, и след като си отида.

Дори не трепна, когато изрече тези думи. Нямаше да достави на Томи това удоволствие. Така или иначе краят още не беше дошъл. Все още можеше да разубеди по-младия мъж. Попита:

— Помниш ли, когато ти дадох първа работа тук?

— Помня — отвърна Томи. — Да чистя вътрешностите, люспите и слузта. Ненавиждах миризмата им. Никога не успявах да я отмия от ръцете си.

— Чистата работа винаги мирише мръсно. Честната работа.

— Понякога мръсната работа също мирише мръсно. Мирише на кръв и лайна. Мирише като това място. Мисля, че си седял тук толкова дълго, че си започнал да се объркваш. Вече не виждаш разликата.

Джоуи изглеждаше оскърбен.

— Знаеш ли, ти винаги си бил мързеливо копеле. Не обичаше тежката работа.

— Не съм имал проблем с тежката работа, Джоуи. Моят баща работеше на доковете, а майка ми миеше подове в офисите. Те ме научиха да уважавам честния труд. Ти беше този, който ме подмами с по-лекото, с обещанието за лесни пари.

— Значи обвиняваш мен за онова, в което си се превърнал? Това са думи на страхливец.

— Не, не те обвинявам. Не би имало значение, който и да ми го беше предложил, щях да приема. Бях още хлапак. Кражбите от камиони, разбиването на складове — всичко това беше моя втора природа. Но все пак ти отвори вратата. Ти ми посочи пътя.

Лицето на Джоуи пламна. При други обстоятелства вече щеше да е запретнал ръкавите на ризата и да свива месестите юмруци.

— Но се и грижех за теб — каза. — Не го забравяй. Когато прекрачваше линията, когато се надценяваше, ги спирах да не ти направят нещо. Имаше хора, които искаха да ти счупят ръка, крак. Онова животно Броган искаше да те ослепи, задето работеше настрани, но аз се застъпих за теб. Казах им, че си амбициозен, че можеш да постигнеш нещо, ако бъдеш насочван правилно. Отърва се леко, с малко бой, а можеше да бъде много по-зле. И когато ги убиха, ти дадох района да го обслужваш. Това те създаде. Аз те създадох. Когато Уайти реши, че ти си заплаха, аз го успокоих. Ако не бях аз, щеше да гниеш някъде под Тениън Бийч или в плитък гроб край река Непонсет. Казах му, че може да ти се има доверие. Казах на всички им, че може да ти се има доверие. Дадох им думата си, че е така, а може ли да се иска нещо повече от думата на Джоуи Туна? Винаги съм бил стабилен. За човека се съди по неговата стабилност, Томи. Знаеш това.

— А сега грижиш ли се за мен, Джоуи? Взимаш ли присърце моите интереси?

— Ти си загазил. Уязвим си. Изкушенията чукат на вратата тъкмо когато си уязвим. Има хора, които искат да знаят, че си благонадежден, това е. Благонадеждният мъж няма от какво да се страхува. Затова дойдоха при мен. Те винаги идват при Джоуи Туна. Аз не тая лоши чувства към никого и никой не храни лоши чувства към мен. Двете страни винаги могат да седнат заедно и да се чувстват в безопасност, когато участва Джоуи Туна. Така е от четирийсет години.

— Както сам каза, защо да променяме онова, което винаги е работило добре?

— Точно така. Нищо по-вярно не е изричано някога.

— Тогава защо са тези промени сега? Тук не виждам човек, който е неутрален.

— Аз взимам присърце интересите на всички, Томи. Искахме само да поговорим с теб, да разведрим атмосферата.

— Затова ли ме търсят момчетата на Оуени, за да разведрят атмосферата? Никога не съм ги вземал за много приказливи.

— Ти се криеше, Томи. Хората бяха разтревожени. Не знаеха къде си. Можеше да лежиш мъртъв в някоя крайпътна канавка.

— Можеше да седя в сградата на федералното управление, искаш да кажеш, с изсипани вътрешности, като някоя от рибите на твоите маси.

— Хората бяха загрижени. Искаха просто да бъдат сигурни.

— Че може да ми се вярва.

— Точно така, че може да ти се вярва. Аз знаех това, Томи. Казах им го. Казах им: Томи Морис е благонадежден. Ще ви го докажа. Ще го доведа тук, ще поговорим и ще видите какъв човек е: сериозен човек. Дойдох да те търся, Томи, но не можах да те намеря. При това положение не можеш да се сърдиш на хората, че са загрижени.

— Затова си мобилизирал момчетата на Оуени да ти помагат.

— Оуени си има свои въпроси към тебе. Иска да откупи твоите дялове. Иска да постъпи както е редно.

— Нима?

— Ти знаеш. Оуени също е човек, на когото може да се разчита. Винаги е бил такъв. Също както и ти. Двама надеждни мъже.

— Оуени надежден? Той винаги е бил продажен малък негодник. Знаеш ли, че момчетата на Оуени изкъртиха с ритници вратата на моя приятелка? Преди две вечери. Пребиха я. Избиха й няколко зъба. Искали да разберат къде съм, но тя не могла да им каже. Не бях ходил при нея от седмици. Стоях настрани, за да я предпазя, а виж какво стана.

— Съжалявам да чуя това — каза Джоуи. — Един мъж би трябвало да вдига ръка на жена само в краен случай.

— Странното е, че не допусках Оуени да знае за нея. Бях много внимателен. Обаче се обзалагам, че ти си знаел. Ти знаеш какви връзки има всеки от нас. Затова ти си човекът, към когото да се обърнат, човекът, който държи пръст на пулса.

Джоуи сложи показалец на бюрото, пръста, който държеше на пулса, и започна да чука силно по дървото, подчертавайки всяка своя дума:

— Хората. Бяха. Загрижени! Ти нямаше да дойдеш по собствена воля. Трябваше да бъдеш накаран да дойдеш.

— Затова ли отвлякоха племенницата ми?

— Не знам за какво говориш. Казах същото и на твоя човек Мартин.

— Тя е дъщеря на сестра ми. Живее в тих малък град, далече от всичко това. Ти ли я откри? Оуени ли я откри?

Докато говореше за своята племенница, в тона му се появи нещо, някаква лудост, която накара стомаха на Джоуи да се свие, пронизан от мъчителен страх. Съзнавайки, че самият той е обречен, Томи сякаш се беше вкопчил в момичето като в единствено избавление. Джоуи бе виждал това и преди — хора, на които им предстои да умрат, да бъдат обсебвани от натрапчиви мисли за приятел, родител, снимка в портфейла, чудотворен медальон с лика на Светата дева и какво ли не друго, надявайки се то да прогони надвисналата жестока реалност.

— Ние не отвличаме малки момичета, Томи. Това не е в стила ни.

— Ами? Откога?

— Господи, Томи, за какви ни мислиш, за педофили ли? За извратени? Тя не е при Оуени. Хората не постъпват така, не и със своите, не и нормалните хора. Те искаха само да поговорите. Ако момичето беше при тях, щяха да ти го кажат. Щяха да ти изпратят съобщение и после щяха да й позволят да се прибере вкъщи — след като ти се явиш. Нашите хора не биха се държали по друг начин. Ние не сме като руснаците. Не сме животни.

Томи кимна. Пистолетът в ръката му трепна. Джоуи видя, че е спечелил предимство, и побърза да се възползва от него.

— Хайде, Томи. Прибери пистолета и ще забравим за всичко това. Ще се обадя на този-онзи. Ще кажа на всички, че могат да бъдат спокойни. Ще им кажа, че Томи Морис е непоклатим както винаги.

Томи започна да закопчава комбинезона. Той беше твърде тесен за него и копчетата му се изплъзваха, ала не поглеждаше надолу.

— А срещата? Съвещанието, на което Оуени не се появи, но ти се появи? Мартин, изглежда, мисли, че това е било съобщение.

— Съобщение ли? Разбира се, Томи, винаги има съобщение. Съобщението беше, че трябва да се явиш и да разчистиш всичките подозрения, да успокоиш хората. Сега го чуваш от първа ръка.

— Не — каза Томи, — съобщението, получено от Мартин, изобщо не беше такова.

— Е, сбъркал е. Моята съвест е спокойна.

— Чудесно — рече Томи. — Тогава и тялото ти може да се присъедини към нея.

Държеше пистолета ниско, до корема си, така че комбинезонът пое отката. Първият куршум улучи Джоуи в корема. Той каза „Ох!“. Звучеше разочаровано, сякаш бе хванал Томи да върши нещо срамно. Подпря се на бюрото и Томи го простреля отново. Джоуи се свлече на пода, взел със себе си шепа фактури. Чашата му падна до него и се счупи. Лежеше редом с парчетата разбит фаянс, чаят се стичаше в цепнатините между дъските. Поемаше въздух на кратки задъхани вдишвания, в устата му имаше кръв. Държеше ръцете си над раните, защото не се решаваше да ги докосне. Примигваше непрекъснато като човек, който се бои от ярката светлина.

— Ох — изпъшка отново. — Ох, не.

Томи стоеше над него.

— Впрочем аз никога не съм те харесвал — каза той. — Никога не си бил човек, на когото може да се разчита.

И остави Джоуи Туна да умре на онова място, с лице до студените дъски, чиято миризма се просмукваше в последните глътки въздух — прощален дар за стария гангстер, който го бе създал.