Джон Конъли
Душа в пламъци (28)

28

Остатъкът от деня бе загубено време. Моят интернет доставчик сякаш бе даден за претопяване и бях принуден да се задоволявам с недотам добрия сигнал в кафенето, който не вършеше работа за търсенията, които ми се налагаше да направя. Единствената интересна информация дойде от Ейми Прайс, която беше разбрала — по различни клюкарски канали — защо Р. Дийн Бейли, страшилището за гейовете, имигрантите, безработните, разорените и другите опасни елементи, застрашаващи хегемонията на дясното крило в Северна Дакота, се бе съгласил да подкрепи предложението на съдия Боуенс за даване нова самоличност на Лони Мидас и Уилям Лагенхаймър след освобождаването им от затвора. Изглежда, че Бейли не бе обичал много-много и цветнокожите и бе споделял мнението, че Селина Дей, казано с любимата фраза на женомразците от затворите по целия свят, „сама си го е търсила“, след като е влязла в онази плевня с две бели момчета. Обаче се е разкъсвал между желанието да изглежда безпощаден към престъпниците и страха да не разгневи чернокожата общност (защото е имало вероятност, макар и съвсем слаба, тя да е свързана с терористи), като не прати до живот зад решетките две бели момчета, които по негово мнение просто са били във властта на хормоните си. Така съдия Боуенс бе изиграл Бейли, като му бе обещал мълчалива подкрепа за всичките му политически амбиции в бъдеще, подкрепа, която впоследствие се бе оказала по-скоро пълно мълчание. За да улесни изграждането на новата идентичност, Боуенс се бе свързал със свои съмишленици от правосъдната система и без да навлиза в подробности за Лагенхаймър и Мидас, бе организирал редица прехвърляния на затворници между щатите по различни политически и хуманни съображения, както мошеник размества картите в играта „Познай къде е дамата“.

Нощта падна и стана време да се срещна с Уолш. Той бе оставил съобщение на телефона ми, в което настояваше за моето присъствие в „Едс Вил“, долнопробен бар на шосе 52 северозападно от Камдън, наречен така, защото в страничната му стена бе вградена задната част на „Куп дьо Вил“^[1] 58-а година. Това може би изглеждаше малко безвкусно, като се вземат предвид многобройните катастрофи, приписвани на злоупотребата с алкохол в „Едс“, но повечето хора предпочитаха да го приемат като проява на черен хумор, точно както и никой от местните не наричаше бара с истинското му име; на хората от околностите на Камдън той беше известен като „Дедвил“. В него сервираха добра бира и още по-добра храна, но той не бе точно от полицейските барове, което навярно бе и причината Уолш да го избере за нашата среща.

Когато пристигнах, самият той вече привършваше бутилка червено пиво „Лобстър ейл“ от пивоварната „Белфаст Бей“. Всъщност сгреших, ако се съдеше по изцъкления му поглед, беше обърнал първата преди доста време и имаше вид на човек, който е на път сериозно да се натряска. Настанил се бе в сепаре и се беше изтегнал от едната страна, горното копче на ризата му бе разкопчано и вратовръзката му беше разхлабена. Огромните му крака висяха от ръба с кръстосани глезени. Приличаха на миниатюрни канута.

— Закъсня — каза той.

— На любовна среща ли сме? Ако знаех, щях да побързам.

— Нямаше да си правя любовни срещи с теб дори да бяхме в затвора, но щях да те преотстъпвам срещу цигари. Сядай. Плашиш ме с твоята трезвост.

Седнах срещу него, но не свалих якето и не разкопчах ризата си.

— Труден ден в службата? — рекох.

— Точно ти ли ме питаш? Заслугата е отчасти твоя.

— На теб не може да ти се угоди. Лош бях, когато не ти казвах кой е клиентът ми, а сега съм лош, защото ти казах.

— Клиентът ти е боклук.

— Не, клиентът ми е бил боклук, когато е бил на четиринайсет години. Сега е счетоводител в малък град и иска просто да продължи живота си.

— За разлика от момичето, което е убил. Как върви нейният живот? О, чакай, тя няма живот, защото е мъртва.

— Така ли ще я караме? Защото в такъв случай ще трябва да понаваксам, за да достигна нивото на твоята пиянска самоувереност.

— На теб не ти трябва пиене, за да бъдеш самоуверен. Обзалагам се, че си се пръкнал от по-самомнителна и от теб самия утроба. Акушерката е трябвало да те плесне по-силно и после да те даде за осиновяване на религиозни фанатици.

Келнерката дойде, но приближи доста колебливо. Ясно беше, че не си прекарваме много весело и тя не бе сигурна, че новите количества алкохол ще оправят положението.

— Той ще пие същото, което пия аз — каза Уолш. — И аз ще пия същото, което пия.

Засмя се. Келнерката не се засмя в отговор.

— Всичко е наред — каза Уолш. — Аз съм полицай. — Започна да рови в джоба си за значката и й я показа. — Виждаш ли? Ченге съм. Тези ги дават само на детективите.

— Чудесно — отвърна тя. — Вече се чувствам по-защитена. Искате ли да видите менюто?

— Не — каза Уолш.

— Да — казах аз. — Той има нужда да хапне. Защо просто не ни донесете най-големите бургери, които имате?

— И ти ли си ченге? — попита тя.

— Не, той е кръстоносец — рече Уолш. — Той е благородният рицар.

— Явно съм благородният рицар — рекох аз. — Може да не бързаш толкова с бирите.

Тя ни остави с явно облекчение. Уолш въздъхна и прибра полицейската си значка.

— На жена ми не й е приятно, когато разговарям с келнерки.

— Май и на келнерките не им е приятно, когато разговаряш с келнерки.

Уолш или ме игнорираше, или толкова бе потънал в мисли за съпруги и келнерки, че за известно време бе престанал да забелязва присъствието ми.

— Дай ми номера й и ще я успокоя — казах аз.

— Страхотна е. Ще я харесаш. Тя няма да те хареса, но ти ще я харесаш.

Той допи остатъка от бирата и тресна бутилката толкова силно на масата, че бе цяло чудо как тя или масата, или и двете не се счупиха.

— Е, защо е това пиене, детектив?

Той затвори очи за няколко секунди и когато ги отвори отново, те бяха ясни, изцъкленият поглед беше изчезнал. Не беше пиян, просто много, много му се искаше да се напие и беше толкова уморен, че още една-две бири щяха да са достатъчни, за да постигне желания резултат.

— Знаеш ли колко по-близо сме сега до откриването на Ана Кор, отколкото бяхме, когато започнахме? Николко. Изобщо не сме помръднали. Никой нищо не е видял. На паркинга до малкия мол, откъдето е изчезнала, няма камери. Направихме списък на превозните средства, които са били паркирани там по същото време, но той е само частичен. От десетте, които успяхме да издирим, осем са били карани от жени, а две от възрастни мъже. Всичките са чисти, но утре ще ги проверим още веднъж, в случай че сме пропуснали нещо. Дотам сме стигнали, да проверяваме тъпи предположения.

— А бащата?

— Алекос ли? Днес го открихме. През последните осем години живее в будистко свърталище в Орегон. Не чете вестници, не гледа телевизия, не ползва интернет. Федералните са го разпитали и считат, че е чист. Дори са му позволили да говори с Валъри Кор този следобед. Той не се вписва във всичко това.

— Все още разполагате с Рандъл Хейт — казах аз. — Разполагате с пликовете и с разказаното от него.

— Алън сне пръстовите отпечатъци на Хейт този следобед. Ще ги използваме, за да го елиминираме като заподозрян. На някои от снимките има отпечатъци, но се обзалагам, че са на Хейт. Самите снимки са поне второ поколение, така че едва ли са правени от онзи, който ги е изпратил. Ще изследваме лепилото на пликовете с надеждата да открием следи от слюнка, а по хартията и съдържанието им може би ще открием епителни клетки. Може да ни провърви с някой косъм или ресница, но ако ДНК-то не е в системата, това ще ни е от полза само ако имаме заподозрян. Етикетите с адреса са напечатани на машина, така че почерковият анализ отпада. Засега тази чаша е наполовина празна, приятелю, и това, че онзи, който тормози клиента ти, е същото лице, което е отвлякло Ана Кор, си остава само предположение.

— А Лони Мидас?

— Мистериозният изчезнал съучастник? Вече се свързахме със Северна Дакота и те ще направят копия от архивите. Ще ги получим до понеделник.

Чудех се дали ще успея да убедя Уолш да ми ги покаже.

— Чувам мислите ти — каза той. — Отговорът е „не“. Не може да видиш документите от архива.

— Това е впечатляващо. Трябвало е да станеш улична врачка. Следили ли са движението на Мидас и Хейт след освобождаването им от затвора?

— Засега знаем само, че Хейт е поддържал връзка с тях известно време, но Мидас не е. Подробностите ще трябва да почакат, докато получим материалите от архива.

— Значи не знаят къде е Мидас?

— Както изглежда, нямат представа.

Бирата пристигна. Аз отпивах от моята бавно, същото правеше и Уолш. Пиянската сцена бе прекратена за известно време.

— Единствената светлинка за деня бе Томи Морис — каза Уолш. — И да, в началото аз бях също толкова изненадан от споменаването на името му.

— Федералните са го хванали?

— Не, той ги е хванал. Това ще ти хареса. Томи Морис, заедно с дясната си ръка, прословутия бомбаджия на име Мартин Демпси, са влезли в къщата на Кор и са държали двама агенти на мушката, докато заместник-шерифът е броял облаците отвън. Томи е искал да говори със сестра си, какво друго е можел да стори?

При изчезване на дете беше рутинна практика двама полицаи, а понякога, когато в издирването се включваше ФБР, двама федерални агенти да стоят непрекъснато при родителите му. Правеше се главно като израз на подкрепа и грижа, но това също така позволяваше на разследващите да се запознаят отблизо с динамиката в семейството. Тъй като Валъри Кор бе сестра на Томи Морис, това правеше семейната й динамика особено интересна.

— Агенти на Енгъл ли бяха?

— Да. Очаквало се е да поддържат връзка със специалното звено за спешни действия при отвличане на деца на ФБР, но на тях не им е била нужна такава връзка. В края на краищата те са тук най-вече заради Томи Морис, не заради Ана Кор.

— Валъри Кор каза ли какво са си говорили с брат й?

— Само че Томи е бил загрижен за племенницата си и е искал да знае има ли някакъв напредък в издирването й. Тя не е могла да му каже много. Томи я вързал, по-скоро за заблуда, оставил агентите на пода, вързани и със запушени уста, и отново изчезнал в заешката си дупка. Колата, която са използвали, е била открадната от кинотеатър и после зарязана край извънградски базар, но продавачка в магазин за трикотажни изделия видяла, че някой взел Томи и Демпси. Автомобилът, с който са ги прибрали, също се оказа краден и още не сме го открили. Предполагаме, че и него са оставили някъде и сега са на третото си пътуване за деня.

— Да се справи с двама федерални агенти — това е впечатляващо.

— Енгъл не мисли така. Двамата агенти вече са по средата на пътя за Бойси, Айдахо. Зове ги кариерата да залавят контрабандисти на картофи. Но да се върнем към сериозния тон. Новината от Бостън е, че пет от момчетата на Оуени Фаръл са се загубили от радара. Трима от тях са професионални убийци, а другите двама — обещаващи новаци. Енгъл е прегракнал от крясъци, а Пастърс Бей започва да прилича на Тумбстоун^[2] в нощта преди голямата стрелба.

— Енгъл е странен човек — казах аз. — Поема голям риск, като използва случая „Кор“ като примамка, за да залови Томи Морис.

— Както показват днешните събития.

— Но Енгъл не е глупак.

— Не, не е.

Уолш ме наблюдаваше, очаквайки да види накъде може да тръгне потокът на моите мисли. Или знаеше нещо повече от мен за играта на Енгъл, или бе стигнал до същите изводи, към които се приближавах и аз.

— Глупав човек би оставил Томи Морис да беснее на свобода с надеждата късметът или здравият разум да надделеят — продължих аз. — Умният би се постарал да изглежда така.

Уолш продължаваше да мълчи, но лявата му вежда се повдигна окуражаващо и когато заговорих отново, получих кратки иронични аплодисменти.

— Той следи Томи Морис — казах аз. — Някой докладва на ФБР.