Джон Конъли
Нечестивци (8)

7

За закуска похапнах ягоди, пих кафе. В плейъра имаше диск на „Делгадос“ — „Universal Audio“, пуснах си го, докато закусвах. Уолтър се замота из градината, облекчи се в храстите. Върна се в къщата, легна в панерчето и заспа като заклан.

Когато привърших кафето, взех списъка на бившите приятели и близки на Даниъл Клей и го разстлах на масата. Най-отдолу добавих „Елдрич“. Прегледах имената няколко пъти, подредих ги по начин, по който желаех да говоря с тях. Първи бяха местните, само че онези, които живеят извън града.

Сетне хванах телефона и започнах да въртя с надежда да си уредя срещи. Още началните три опита се оказаха пълен провал. Първият от въпросните лица бе променил адреса си, вторият бе починал, третият — бивш преподавател на Клей — се бе пенсионирал и преместил в Бар Харбър, само че страдаше от остра форма на Алцхаймер и според снаха му не разпознавал дори и собствените си деца.

С четвъртото име извадих повече късмет. Беше на счетоводител, също починал миналото лято, обаче съпругата му на име Селин заяви, че нямала нищо против да си поговорим за Клей. Можело и по телефона — веднага, още повече, когато разбра, че съм нает от дъщерята на Даниъл детектив. Заяви, че винаги е харесвала Дан и отдавна го смята за прекрасен компаньон. Двамата с покойния й съпруг били на погребението на неговата жена, още по времето, когато Ребека била на четири или пет години. Майка й починала от рак, двайсетина години по-късно и на съпруга на Селин поставили същата диагноза, а Даниъл Клей дошъл пък на неговото погребение. Призна дори, че известно време се е надявала двамата с Дан да се съберат, защото имали общи вкусове, при това тя харесвала Ребека, но за беля изглеждало, че лекарят вече е привикнал да живее без семеен партньор.

— А сетне той изчезна — заключи Селин.

Отворих уста да задам въпрос относно обстоятелствата при изчезването му, но не стана нужно, тя сама продължи.

— Зная какво говореха хората за него, само че Дан не беше такъв. Поне не и онзи Дан, когото познавах — заяви тя. — Той държеше на децата, с които се занимаваше, дори може би прекалено много. Обичаше ги, това можеше да се прочете в очите му, по лицето му, да се усети в гласа, когато говореше за тях.

— Значи е споделял с вас относно различните си случаи?

— Имена никога не е споменавал, конкретни неща — също. Понякога ми разказваше какво би могло да се случи на невръстни дечица: липса на грижи, побоища, хм, нали се досещате, и други, много по-лоши… хм, беди. Съвсем ясно бе, че се тревожи. Не понасяше дете да страда. Мисля си, че именно това му отношение понякога предизвикваше конфликти с някои хора.

— Какви хора?

— Колеги професионалисти, други лекари, които невинаги виждаха нещата по неговия начин. Имаше например един човек на име… ох, как ли се казваше? Виждах му името някъде напоследък… о, да! Крисчън. Доктор Робърт Крисчън, от „Мидлейк Сентър“. Той и Дан постоянно спореха, било в научните си съобщения и докладите, било на професионалните им конференции. Струва ми се, че работеха в доста тясна област, та много често мненията им се сблъскваха, най-вече по отношение на подхода към пациентите.

— Отлична памет имате, що се касае до събития от по-далечното минало, госпожо Хавър — похвалих я аз, внимавайки в гласа ми да не прозвучи съмнение или недоверие, макар и да изпитвах по малко и от двете.

— Много харесвах Дан, през онези години сме споделяли част от живота си, така да се каже — вяло рече тя и аз почти съзрях тъжната й усмивка. — Той се ядосваше извънредно рядко, но пък никога няма да забравя онова изражение, което се появяваше на лицето му, стане ли дума за Крисчън. С Дан бяха постоянни съперници, повече или по-малко. Най-вече защото се занимаваха с професионална оценка на твърдения относно малтретиране на деца, включително и сексуално, разбира се, а двамата използваха различен подход. Струваше ми се обаче, че Дан бе малко по-непредпазлив от доктор Крисчън, така поне си мисля сега. Той бе склонен да вярва на дадено дете още от началото, и то на базата на своя приоритет — че е длъжен да предпазва децата от всякакъв вид злини. Беше и импулсивен, в него имаше нещо рицарско, такъв вид посветеност на професията вече почти не се среща. За него не бе професия, а призвание. Докато при доктор Крисчън нещата не стояха така, той по по-друг начин ги виждаше. Дан често казваше, че Робърт Крисчън е прекален скептик, че при него обективността се бърка с недоверието. И тогава стана белята. Дан представи оценка, значи професионално мнение, а тя се оказа погрешна, в краен резултат един човек почина. Но вие сигурно вече знаете тези неща. След онзи случай мисля, че при него идваха много по-малко пациенти, а по едно време, изглежда, и изобщо спряха.

— Помните ли името на човека, който е починал?

— Доколкото си спомням, нещо немско имаше в него. Май че беше Мюлер? Да, почти съм сигурна, че така се казваше. А момчето, което беше пациент тогава, вече трябва да е на около двайсетина години. Изобщо не мога да си представя що за живот е живяло, като зная, че твърденията му доведоха до смъртта на баща му.

Записах си името Мюлер, поставих стрелка към другото име — на доктор Робърт Крисчън.

— А сетне, напълно естествено, започнаха и слуховете.

— Слухове за злоупотреба с пациенти, с лекарската етика, така ли?

— Именно.

— А тях обсъждаше ли ги с вас?

— Не, по онова време ние вече много рядко се виждахме. След смъртта на г-н Мюлер Даниъл се затвори в себе си, изобщо престана да общува. Само не ме разбирайте погрешно, той и преди това не си падаше много по купони и събирания. Е, на официални вечери от време на време ходеше, а и при мен се е отбивал за по едно кафе или чаша вино. Искам да кажа обаче, че след смъртта на Мюлер всичко това спря. Изглежда, нещо стана със самочувствието му, мога само да си представям някои неща, но смятам, че след твърденията за злоупотреба с пациентите той съвсем го изгуби.

— Вие на тези твърдения не сте вярвали, така ли?

— Вижте, отлично зная колко посветен на работата си беше. Никога няма да повярвам на крайните неща, които някои хора говорят за него. И може да ви прозвучи изтъркано, обаче проблемът му бе именно в това, че прекалено много държеше на професията и пациентите. Стремеше се всячески да ги предпазва от нараняване, в края на краищата се оказа, че не е в състояние, самият той е уязвим.

Благодарих, а Селин ме подкани, имам ли нужда, пак да й се обадя. По всяко време. Преди да прекъснем разговора, спомена няколко имена на хора, с които бих могъл да разговарям, обаче те всички фигурираха във вече направения от Ребека списък. И все пак постара се жената да ми помогне, което не мога да кажа за следващите двама, на които позвъних. Единият бе адвокат на име Елуин Старк, който бил приятел на Клей, освен това го бе и представял служебно. Познавах донякъде Старк, бях го виждал тук-таме из града. Беше висок, мазен, обичаше да ходи облечен в тъмни костюми на райета, типични за старомодните мафиоти и търговците на скъпи антики. Съвсем вярно би било да кажем, че не беше склонен към благотворителност в правните дела, същия принцип видимо прилагаше и в телефонните разговори, за които не му е платено. Именно Старк се бе занимавал с процедурното движение на документите относно юридическото обявяване на Клей за покойник.

— Мъртъв е — рече ми Старк по телефона, след като секретарят му ме бе държал в безтегловност поне петнайсетина минути, след което обяви, че господин адвокатът няма възможност да ме приеме, но би могъл да ми отдели една-две минути, ей така просто по милост, за кратък телефонен разговор. — И няма какво повече да говорим по въпроса.

— Обаче дъщеря му има проблеми с един човек, който не е съгласен с този факт. И съвсем не желае да приеме версията, че Клей е мъртъв.

— Хубаво, обаче дъщерята разполага с официален документ, в който се казва именно това. Какво очаквате да ви кажа? Познавах Даниъл. Поне два пъти годишно заедно ходехме на риба. Добър човек беше. Малко напрегнат може би, но това в неговата професия се случва.

— След като го споменахте, той говорил ли ви е за професията си?

— О, не. Аз съм адвокат по бизнес дела. Тези приказки за деца направо ме депресират.

— Още ли сте адвокат на Ребека Клей?

— Аз й извадих документа като лична услуга. Сега тя има да вади още куп документи за наследството и правата си. Аз пък съвсем не съм очаквал да ме преследват разни частни детективи и да ме разпитват по въпроса, значи спокойно можете да смятате, че повече услуги няма да й правя. Вижте, Паркър, вие сте ми много добре известен. И ми става неспокойно дори само като говоря в момента. Нищо хубаво не може да излезе от продължителен разговор с човек като вас, затова му слагам края сега.

И го направи.

След това позвъних на един доктор на име Филип Кошър — бившия личен лекар на Клей, а разговорът ни се оказа още по-къс. Изглежда, Даниъл бе имал доста подобни приятелства, в които личното се смесваше с професионалното.

— Нищо не мога да ви кажа — заяви Кошър. — Моля да не ме безпокоите повече.

И също ми затвори. Това вече ми се стори като предзнаменование. Още веднъж се обаждах, този път с цел да си уговоря среща с доктор Робърт Крисчън.

* * *

Клиниката „Мидлейк Сентър“ се намира на „Горъм Роуд“. Всъщност на неголямо разстояние от мястото, където живеех преди, ако, разбира се, отивате с кола. Сградата бе отвсякъде заобиколена с дървета и не се различаваше много от стотиците анонимни офисни комплекси. И адвокатска кантора би могла да бъде, и център за продажба на недвижими имоти. Обаче бе съвсем друго — място, където се лекуват малтретирани и лишени от родителски грижи деца. Още и деца, които твърдят, че са жертва на такова отношение или някой друг твърди тези неща вместо тях. Влязох през главната врата, намерих се в боядисана в пъстри жълти и оранжеви краски чакалня. В единия й ъгъл бе организиран кът за детски игри — кукли, камиончета, мечета, боички бяха разхвърляни по подовата настилка, а на съседни маси бяха подредени книги за деца в различна възраст. На лавица срещу мен — на височина повече отколкото могат да стигнат детските ръце — стояха брошурки с информация относно местната служба за бързо реагиране в случаи на сексуално насилие срещу деца, както и за други обществени организации.

Седналата зад бюро секретарка записа името ми и се обади по телефона. Не минаха минута-две и на съседната врата към клиниката се появи дребен мъж с бяла коса и спретнато подстригана брада. Вероятно бе на петдесетина години, носеше отворена на врата риза и леки памучни панталони. Стисна ми ръката крепко, иначе изглеждаше предпазлив и малко притеснен. Отведе ме в облицован в жълтеникав чам кабинет, а по стените имаше етажерки с множество книги и подвързани документи. Благодарих му, че ме приема веднага и без формалности, той сви рамене.

— Човешко любопитство — рече ми. — Много време мина, откакто някой ми е споменавал Даниъл Клей, поне извън рамките на нашата медицинска общност тук.

Наведе се напред в стола и добави:

— Нека да сме наясно още от началото — искрен ли сте с мен, и аз ще бъда искрен с вас. Иначе няма да се получи. И още нещо: с Клей имахме разногласия по известни въпроси. Зная, че не ме обичаше много. И аз не съм го обичал особено, честно казано. В професионален план бих казал — да, повечето колеги вярваха, че е сърцат лекар, каквото и да означава това, поне докато не започнаха слуховете. Сърцатият фактор обаче би трябвало да бъде балансиран с обективност, а пък според мен това качество липсваше при господин Даниъл Клей в нужното количество. Имам предвид количество, което да придава тежест на мненията му, за да бъдат приемани сериозно.

— Зная, че сте се сблъсквали на професионална основа — рекох. — Именно затова съм тук. Работя за дъщеря му. Има едно лице, постоянно пита за баща й. Тя се тревожи.

— Аха. А вие сега се връщате назад във времето в опит да откриете защо някой си се интересува така много от него толкова години сред изчезването му, нали?

— Нещо подобно.

— Ами аз заподозрян ли съм? — усмихна ми се той.

— А трябва ли?

— Вижте, имало е случаи, когато, ей на, честна дума, готов съм бил да го удуша. Със собствените си ръце, от все сърце. Той умееше да ме дразни по уникални начини — и лично, и професионално.

— Бихте ли ми обяснили малко по-подробно.

— Дадено. Във всеки случай на първо място нужно е да научите с какво се занимаваме ние в нашия център. Казвам, че е необходимо, за да разберете и него самия, а също и какво се случи преди изчезването му. Тук извършваме медицински прегледи, правим психологични преценки, даваме мнения относно случаи, където има твърдения за малтретиране на деца, било физическо насилие, било сексуално, емоционален тормоз или други неща в резултат на пълно отсъствие на родителски грижи. Системата е следната: в централата ни в Огъста работи екип, който следи или получава сигнали за такива случаи. Веднъж подаден, сигналът отива при супервайзър, който го проучва, взима съответно решение дали да изпрати човек от социални грижи или не. Понякога сигналът идва от местната полиция, може от прокуратурата, може от неправителствени организации или социални институции, изобщо групи, които следят за насилие срещу деца и прочие. Също може да се обади представител на местното училище, родител, съсед, дори самото дете. Тогава приемаме детето за преценка и мнение. Ние сме главният изпълнител на този вид социални грижи в нашия щат. Когато Даниъл Клей се зае със същата задача, ние все още не бяхме съвсем стъпили на краката си, не разполагахме с нужната материална база. По дяволите, това се случва на всекиго, нали така? Днес нещата тук са далеч по-добре организирани. В тази сграда вече можем да извършваме всичко: прегледи, оценки, консултации, първоначални разговори с детето и предполагаемия извършител на насилието. Всичко накуп, комплексно, така да се каже.

— А преди да бъде открит вашият център, тези дейности кой ги извършваше?

— Различни терапевти. Съответният пациент дете се преглежда от даден лекар, сетне се изпраща другаде за консултации и мнение.

— Значи при Клей, така ли?

— Да, и при него, но още веднъж искам да подчертая, че според мен Клей не бе достатъчно внимателен. Нашата работа е изключително деликатна, лесни отговори просто няма. Всички очакват ние да дадем прецизна преценка, значи определено да или не — съдии, прокурори, съвсем естествено и засегнатите страни, респективно родители или настойници. И съответно се разочароват, когато понякога не сме в състояние да го направим.

— Не съм сигурен дали съм разбрал — рекох му аз. — Нали затова сте тук?

Крисчън се помести на стола, отново се наведе напред, разпери длани встрани като в почуда. Ръцете му бяха чисти, ноктите изрязани извънредно ниско, чак бялата мека плът се виждаше под тях.

— Вижте, годишно при нас постъпват осемстотин-деветстотин деца. Що се касае до случаите на сексуално малтретиране, едва при пет на сто можем да говорим за положителни физически доказателства в оценката — да речем охлузвания или разкъсвания на химена или ректума. Повечето от тези деца са тийнейджъри и дори при тях да има индикации за сексуална активност, пак е трудно да се твърди със сигурност дали е ставало със съгласието на индивида или не. Имаме достатъчно много случаи на момичета, при които със сигурност е налице проникване и въпреки това нормалният преглед не показва разкъсване на химена. Дори и да установим със сигурност, че сексуалният акт е бил насилствен, пак доволно често не сме в състояние да установим кой е извършителят и кога е станал актът. Единствено можем да твърдим положително, че сексуален контакт е имало. Дори и при съвсем малко дете данните могат да бъдат почти незабележими или изобщо да отсъстват, особено като се вземат предвид нормалните анатомични изменения, които настъпват в детския организъм. Физическите данни, с които до преди време се доказваше аномалия, днес юридически се смятат за неспецифични, тоест неопределени. Единственият абсолютно сигурен начин да се докаже сексуално малтретиране е тестът за предавани по полов път болести (ППБ), което автоматично предполага, че извършителят е бил заразен. Ако тестът е положителен, тогава малтретирането е доказано като факт, но пак сме далеч от установяването на реалния насилник, освен ако не е маркирана негова ДНК. И ако насилникът не е заразен с ППБ, значи не разполагаме с нищо.

— А поведението на детето? То не се ли променя след малтретиране?

— Ефектите са различни, нямаме специфични поведенчески модели, които определено да предполагат малтретиране. Може да попаднем на потиснатост, безпокойство, нарушения на съня, понякога нощни страхове, когато например детето се буди разплакано или крещи в съня си и трудно можем да го успокоим, само че на следващата сутрин не разполагаме с нищо определено за пред съда. Има и други показателни симптоми като гризане на ноктите, скубане на коса, отказ да се посещава училището, настоятелно желание да се спи при родител, на когото детето има доверие. При момчетата се наблюдава повишена агресивност, при момичетата — затваряне в себе си, депресивни състояния. Само че — забележете, тези модели на поведение могат да възникнат и при съвсем различни ситуации — родителите се развеждат, детето изпада в стрес. Сами по себе си те не представляват сериозно доказателство за малтретиране, насилие и прочие, още повече за пред съда. При това поне при една трета от малтретираните деца подобни симптоми не се наблюдават.

Стана ми топло, свалих сакото, продължих да записвам. Крисчън се усмихна.

— Доста по-сложно, отколкото предполагахте, а?

— В известен смисъл.

— Ето затова оценителният процес и техниките на разговаряне с детето са ужасно важни. Професионалистът не бива да навежда детето на дадени мисли, респективно отговори.

А аз смятам, че Клей постъпваше именно по такъв начин, поне в известен брой случаи.

— Като например в случая на Мюлер?

Крисчън закима.

— Случая Мюлер бихме могли да дадем като учебников пример за нещата, които могат да се объркат, докато проверяваме твърдения за малтретиране на дете. Като манипулирането му от страна на родител; професионалист, който загърбва обективността в някакъв свой зле разбран рицарски порив; съдия, който пред сивото и многоцветното предпочита нещата в черно и бяло. Има специалисти, които вярват, че голямото мнозинство твърдения за сексуално малтретиране, възникнали в течение на развод и съдебна битка за родителски права, са си чиста фабрикация. В психологията вече дори има и термин за детски поведенчески модел при подобни случаи. Наричат го синдром на родителско отчуждение: когато детето се идентифицира с единия родител и при това отблъсква другия. Отрицателното отношение към отчуждения родител е отражение на чувствата и позициите на другия родител, а не на самото дете. Това е сравнително нова теория и не всички колеги я възприемат, но като се обърна към случая Мюлер, не мога да не си кажа, че за Клей тези неща би трябвало да са били доволно ясни. Майката е била крайно враждебно настроена и ако той си бе свършил домашното както се полага и бе задал нужните въпроси за нейното здравно състояние и минали заболявания, щял е да установи поредица индикации за разстройство на личността. Той обаче е предпочел да вземе нейната страна и сляпо да приеме детската версия за станалите в семейството неща. По този начин целият случай се превръща в реално нещастие за всички засегнати, още повече наврежда и на репутацията на работещите в тази област професионалисти. Обаче най-лошото от всичко е, че един човек губи не само семейството, а и живота си!

Крисчън леко повиши тон и в същия миг усети, че е пренапрегнат. Сниши глас, смени позата на стола и каза:

— Моля да ме извините, тук малко се поувлякох.

— Няма защо — отвърнах. — Нали аз ви запитах за семейство Мюлер. Иначе говорехте за техниките за разговаряне с децата.

— О, да, в известен смисъл те не са чак толкова сложни. Обаче не бива да се задават въпроси от рода на „Нещо лошо ли ти се е случило?“ или „Лицето Х къде те пипаше? На някое по-специално място ли?“. И това важи особено много за случаите при най-малките деца. Те понякога се опитват да спечелят благоразположението на специалиста, смятат, че като му отговорят утвърдително, и ще могат да си ходят. Имаме още и примери и за т.нар. „приписване на чуждо качество“, когато детето е чувало нещо си и автоматично го прилага върху себе си, може би като начин да привлече внимание. Понякога още в началото можете да получите прекрасна и точна информация от източника, а по-късно той да се откаже от по-рано казани неща, тоест да се самоопровергае и то най-често под натиска на член на семейството. Типичният пример е с момиче в тийнейджърска възраст. Майката има нов приятел, той харесва детето, след известно време посяга, започва да го насилва, детето споделя с вас, но майката не желае да загуби финансовата поддръжка на любовника, предпочита да обвини детето в лъжа. Изобщо при тийнейджърите са налице редица предизвикателства. Понякога ще ви излъжат, ако от това печелят нещо, по принцип обаче са силно устойчиви на чужди внушения. Проблемът е, че веднъж малтретирани, те изпитват чувство на вина или срам и понякога доста дълго време няма да ви кажат нищо. А последното нещо, което биха споделили с непознат, е принудителният орален или анален секс.

Крисчън помълча малко и продължи:

— А оценката трябва да се прави много внимателно, като едновременно се имат предвид всички тези фактори и елементи. Позицията ми винаги е била една и съща: никому не вярвам, единствено вярвам на факти и данни. Тях ги представям на полицията, на обвинителите, на съдиите, когато и ако нещата стигнат до съд. И знаете ли какво? Ядосват ми се. Както вече ви казах, тези органи очакват твърди отговори. За беля в повечето случаи не можем да им ги дадем.

Ето, именно в това отношение се различавахме с Даниъл Клей. В нашата професия се намират специалисти с почти политически тип отношение спрямо малтретирането. Считат, че то е крайно гнусно, и разговарят с децата с презумпцията, че малтретиране винаги е имало. По този начин оцветяват оценките си емоционално и оттук нататък объркват всичко. А Клей стана търсен човек и защо? Защото се разчу, че отидеш ли при него, няма начин да не потвърди, че сексуална злоупотреба е имало. Било при първа оценка, било в случаи, когато някой адвокат изпраща клиенти при него за второ мнение. Е, именно това му създаде неприятностите.

— Добре, бихме ли могли да се върнем на Мюлер за миг?

— О, да. Ерик Мюлер. Напълно документиран случай. Още по онова време вестниците изнесоха цял куп подробности. Разводът бе раздухан също най-скандално, жената искаше да получи родителските права. Изглежда е упражнявала натиск върху сина си — по онова време на дванайсет години — да обвини баща си в сексуално насилие. Бащата отхвърли обвиненията. Клей обаче даде силно изобличаващо мнение. И пак уликите не бяха достатъчни за присъда, затова делото отиде в семеен съд, където тежестта на доказателствата е по принцип снижена спрямо наказателното право. Там бащата загуби, дадоха правата на съпругата, той се самоуби месец след това, а причините бяха най-вече в отношението на обществото спрямо него и по-специално един екстремен случай на побой. Детето по-късно се самоопровергало пред свещеник, сетне всичко се разчу. Извикаха Клей пред лекарската комисия по етика. Там решиха да не го закачат, обаче нещата и без това изглеждаха зле. Скоро след този момент той престана да дава мнения.

— Това негово решение ли беше, или някой му го наложи?

— По малко и от двете. Сам реши повече да не дава оценки и мнения, само че едва ли щеше да има клиенти в случай че бе продължил да практикува. По онова време ние тук вече започвахме да работим нормално, затова и бремето за повечето случаи падна върху нас. Използвам тази дума, но това бе тежест, която поемахме с добра воля. Нашият морален ангажимент и привързаността ни към каузата на детското здравеопазване съвсем не са на по-ниско ниво от тези на Клей. За разлика от него обаче, ние никога не изгубихме баланса в отговорността ни спрямо всички засегнати. И на първо място спрямо истината.

— Знаете ли къде е синът Мюлер сега?

— Мъртъв е.

— Какво се случи с него?

— Пристрасти се, стана наркоман, почина от свръхдоза хероин. Това стана… хм, май че преди четири години във Форт Кент. С майката какво точно стана, със сигурност не зная. По едно време чувах, че живеела в Орегон. Отново се омъжила, мисля, че има и друго дете. Да се надяваме, че спрямо него съдбата ще бъде по-милостива, отколкото с първото.

Нещата започваха да звучат монотонно. От Мюлеровия случай май нищо нямаше да излезе. Нито следа, нито идея. Прехвърлих разговора върху темата за сексуални издевателства върху други пациенти на Клей. Крисчън май че знаеше всички подробности, защото прекалено бързо и леко боравеше с тях. Възможно бе да е преглеждал някои материали преди пристигането ми, а може би примерите бяха от този тип, дето по начало мъчно се забравят.

— В продължение на три месеца ни препратиха два случая на предполагаемо сексуално малтретиране — каза Крисчън — с общи елементи. Извършителите са били непознати на съответното дете или се предполага, че са били непознати, защото са носели маски. И при двете деца, в двата случая.

— Маски?

— Птичи маски. Насилниците — трима в единия случай, четирима във втория — са прикривали лицата си с маски под формата на птичи глави. Жертвите — момиче на дванайсет и момче на четиринайсет години — са били отвлечени. Момичето — когато се е връщало у дома след училище, момчето — от място край извадена от строя жп линия, където пиело бира. И двете жертви са отведени на непознати за тях места, там систематично изнасилвани в продължение на часове, сетне върнати и оставени недалеч от местата, откъдето първоначално били взети. Това се е случило преди години: първия път по средата на осемдесетте, втория път — в началото на деветдесетте. За първия се разчу при опит за самоубийство на момичето, вече на деликатната възраст осемнайсет години и точно преди сватбата му. За втория научихме, след като момчето бе предадено на съд поради поредица престъпления с по-лек характер и адвокатът му прибягна към изнасилването на крехка възраст като смекчаващо вината обстоятелство. Съдията не бе склонен да повярва на твърденията, обаче, когато и двата случая бяха препратени при нас, просто нямаше начин да пренебрегнем сходните обстоятелства и характеристики. Двете деца не са се познавали, живели са в градове на стотици мили един от друг. Обаче подробностите в техните разкази си приличаха абсолютно, най-вече описанието на маските.

И знаете ли още кое беше общото? И двете деца са лекувани в миналото от доктор Даниъл Клей. Момичето направило оплакване за изнасилване срещу свой учител, твърдението обаче се оказало невярно. Било е мотивирано от ревност, смятайки, че учителят тайно харесва негова приятелка. Беше също един от редките примери, където в мнението си Клей не подкрепяше оплакването. Момчето пък е било изпратено при него след опит за сексуален контакт с десетгодишно момиче от същото училище. Клей бе заключил, че са налице индикации за сексуално малтретиране на момчето в по-ранна възраст и това е може би причина за поведението му. Нищо повече. В по-късно време попаднахме на още шест случая с участие на носители на птичи маски. Три от тези шест се оказаха бивши пациенти на Даниъл Клей, обаче установихме, че всичките са от преди изчезването му. С други думи, нямаме нови случаи с подобни инциденти след третото тримесечие на 1999 г. Това обаче не значи, че такива изобщо не е имало, просто при нас съответни сведения не са пристигали. Има още нещо: повечето от въпросните деца се оказаха участници в различни простъпки, именно и затова твърденията за сексуален тормоз спрямо тях са заявени по-късно във времето.

— Какво разбирате под различни простъпки?

— Общо взето, антисоциално поведение. Престъпна дейност, хулигански дела, след като родителите или настойниците не са полагали нужните грижи, не е имало и контрол. При това оказа се, че някои от тях вече са правили оплаквания за малтретиране, което би могло да е вярно или пък не. Обаче при такива случаи компетентните власти не са много склонни да вярват. А полицаите, особено ченгетата мъже, трудно приемат за истина оплаквания за изнасилване, особено когато идват от криминално проявени момичета в тийнейджърска възраст. И друг аспект: въпросните деца са още по-уязвими, тъй като никой не се интересува за тях, никой не ги търси.

— Значи излиза, че преди някой да е направил опит да запита Клей за подробности относно тези случаи, той просто изчезва?

— Е, повечето от тях станаха наше достояние след изчезването му — обясни Крисчън. — Нашият проблем е в това, че ни се е налагало да изчакваме да попаднем на индикации за подобни издевателства, вместо да издирваме въпросните деца. Причините са ясни: закрити дела и свидетелски показания, етика, запазване на тайната на пациента, дори естественото отделяне на децата от семейството след порастването им. И като говорим за всички тези злоупотреби, трябва да отчетем факта, че всяка една тяхна жертва би трябвало досега да е поне над 18 години, като се има предвид, че навремето е била някъде между девет и петнайсет. И да го кажа с най-обикновени думи: не можем да пуснем обявления във вестниците с молба жертвите на изнасилвачи с птичи маски да ни се обадят. Просто така не става.

— Бихте ли се ангажирали с твърдение, че Клей би могъл да е сред тях?

Крисчън въздъхна дълбоко.

— Това е големият въпрос, нали? Такива слухове определено имаше… вие обаче познавахте ли Клей?

— Не.

— Беше висок човек, доста висок. Към метър и деветдесет. И много слаб. И да бъдем точни: такъв мъж се помни, отличава се от другите. А ние проверявахме случаите един по един, особено описанията, давани от децата за предполагаемите изнасилвачи. Е, нито едно от тях не би могло да важи за Клей.

— Тогава фактът, че някои от тях са му били пациенти, може да е просто случайност. Или съвпадение.

— Разбира се, че това е възможно. Беше много добре известен като терапевт на деца, които твърдят, че са били малтретирани. Налице е и друга възможност: деца, лекувани от толкова посветен на професията си специалист, биха могли да бъдат нарочени като мишени именно защото са били негови пациенти. И ако не той лично, то мнозина други от службите, през които е минавала документацията им, биха могли нарочно или неволно да изпуснат едно или друго — адрес, име и така нататък. Макар че собствените ни проверки в тази насока не доведоха до никакви резултати. Така че всичко остава в зоната на предположенията.

— Да имате представа къде са тези деца сега?

— За някои от тях — да, имаме. Само че нямам право да ви давам информация. Съжалявам, отлично разбирате защо. Може би мога да ви покажа някои моменти от твърденията им, без да разкривам имената. Само че това едва ли ще ви помогне особено да научите повече от вече наученото.

— Ще ви бъда много благодарен, ако го направите.

Той ме поведе назад към чакалнята, остави ме там, върна се в кабинета си. Двайсетина минути по-късно се появи, носеше снопче разпечатки.

— Ето, това е всичко, което мога да ви дам. Опасявам се, че повече няма как.

Благодарих му за отделеното време, за тази конкретна помощ. Той рече да му се обадя пак, ако имам нужда, и ми даде домашния си телефон.

— Как мислите, доктор Крисчън, Даниъл Клей покойник ли е?

— Ако е бил замесен в онези гнусотии — а забележете, не твърдя, че е бил, — тогава е ясно, че не би желал да бъде опозорен, тотално унищожен като име и хвърлен в затвора. Ние с него по много въпроси имахме коренни различия, иначе винаги ще казвам, че беше човек ерудиран, културен и горд. Ако е бил виновен, може би сам си е отнел живота. Да погледнем така: ако не е бил замесен по някакъв начин, добре, защо тогава ще бяга? Вижте, просто не знам. Може би двете събития — разкритията за малтретиране на онези деца и изчезването на Клей — са две напълно несвързани едно с друго неща и ние напразно петним репутацията на един невинен човек. Пак казвам, не мога да зная. И все пак е странно, че толкова време мина и никаква следа от него не е намерена. Аз винаги единствено с наличните данни и факти работя, с нищо повече. И с онова, с което разполагаме в дадения случай, бих казал, че Клей е мъртъв. Е, в такъв случай нещата се свеждат до следното: или се е самоубил, или някой го е убил.

* * *

Тръгнах си от „Мидлейк Сентър“, насочих се направо към къщи. Седнах в кухнята и разтворих дадените ми от Крисчън разпечатки. Както беше казал, от тях почти нищо ново не можеше да се научи, само дето прочетеното ме докара почти до отчаяние. Боже мой, не че имах нуждата някой да ми го напомня, но все пак просто думи няма, тоест човешкото слово е слабо и недостатъчно да опише онова, което възрастните са в състояние да причинят на децата. Данните от прегледите на детските тела не доказваха нищо конкретно, бяха мъгливи, неопределени, навеждащи на съмнения, но нищо повече. При това като се има предвид, че по време на изнасилванията децата са били със завързани очи или са били така травматизирани, че сетне не са могли да си спомнят нищо определено за извършителите. Но Крисчън се оказа прав относно Клей: нищо от все пак наличните описания не отговаряше на физическите му характеристики.

Завърших четенето, реших да изведа Уолтър на разходка, та и аз малко да се разтоваря. През последната година кучето бе пораснало и узряло, нищо че все още беше млад пес. Сега бе по-кротък и не така плашлив, иначе бе истински бащичко, в смисъл че носеше кръвта на прародителите си — големите ловни кучета на старовремските плантатори и първи заселници в Скарбъро. Навремето дядо ми бе разправял за пътуващ за източните щати циркаджия, който водел със себе си лъв и отседнал за една нощ да преспи в къщата на местния превозвач — собственик на ферибота. Имало и други хора там, пили доста, по едно време един от тукашните ловци предложил облог — да пусне кучето си в единоборство срещу лъва. Който спечели, дава буренце ром. Шоуменът се съгласил, отворили вратата на клетката, вкарали вътре кучето. Доста местни жители се събрали, зрелището било обещаващо. Кучето зърнало лъва, в следващата секунда му се нахвърлило и право за гърлото го захапало. С лекота го преметнало по гръб на пода и се захванало да му прегризва гръкляна. Циркаджията ревнал, платил на местния буренцето ром плюс 50 долара отгоре с молба да му позволят да застреля песа. Така и станало, чак тогава отървали лъва. Е, вярно е, че Уолтър съвсем не беше убиец на лъвове, но пък беше моето куче и аз го обичах. Когато отсъствах за ден-два, че и за повече, съседите ми Боб и Шърли Джонсън прескачаха до нас, хранеха песа и го наглеждаха. А понякога го вземаха у тях, Уолтър нямаше нищо против да ходи на гости. Иначе бродеше по околните тресавища на воля, вечер се прибираше и те се надпреварваха да го глезят. Пенсионери хора, нямаха си свое куче, а Боб си умираше просто да го води на разходка. Така нещата се уреждаха благоприятно за всички засегнати.

Походихме с кучето нагоре-надолу, по едно време се озовахме на Фери Бийч. Вече ставаше късно, но пък наистина имах нужда от чистия въздух и малко почивка на открито, затова и не бързах да се прибираме. Уолтър пристъпи към водата на едно място, замислено пусна лапа в нея, извади я почти веднага и укорно излая към мен, сякаш имах магическата сила да вдигна водната температура в каналите, та той да погази на кеф там. Изведнъж, както махаше опашка, песът се наежи, козината на гърба му настръхна. Замръзна на място, взрян в нещо зад мен, а кучешката паст се разтвори, показаха се острите бели зъби, чу се приглушено ръмжене, някъде дълбоко сякаш от корема му идваше.

Извърнах се рязко. Мъжът, изглежда, стоеше сред дърветата. Всъщност загледан право натам, където смятах, че се намира, съзирах само клончета, полусенки, лунни лъчи. Извръщайки леко глава, стори ми се, че с периферното зрение го виждам по-ясно. И наистина, различаваше се по-добре, ако изобщо не се взираш право в него. Сякаш е кух, призрачен… Но така или иначе там беше. Кучешката реакция бе най-доброто доказателство за това. А в съзнанието ми мигом изплава картината на събитията от предната нощ: онова присъствие сред дърветата откъм изток — мъжка фигура в старо кафеникаво палто, чертите неясни, разлети в мрака, очите и устата — тъмни петна, зеят на фона на светлата кожа. На периферията на гората, нещо мъгливо, постепенно изчезва, разсейва се като дим, детско гласче шепне в сенките, думи надраскани на прашното прозоречно стъкло.

Празни човеци.

Оръжие не носех. Отивайки при доктор Крисчън, бях оставил пистолета в колата, сетне като извеждах Уолтър, изобщо не ми хрумна да го вземам с мен. А десетката, смит и уестъна, беше в спалнята. Защо ли не взех някой от тях?

— Ало, как сте? — викнах към онази неясна фигура отсреща, махнах с ръка за поздрав.

Човекът не помръдна. Палтото му мръснокафеникаво, цветът почти се слива с дърветата, сенките, песъчливата почва. От лицето му се вижда само частица, белите бузи — като загатнати, очите и устата — като дупки, а там, където би трябвало да са устните — фина мрежа от бръчици, същото около ямите на очите, като че кожата на тези места се е свила, изсъхнала.

Приближавах се бавно — Уолтър до мен — с надежда да го видя по-ясно, но той леко отстъпи назад и още, и още, а мракът го обгърна и постепенно погълна.

И след миг просто изчезна. Уолтър се укроти, ръмженето секна. Кучето предпазливо пристъпи към мястото, където стоеше фигурата, започна да души земята. Очевидно не хареса миризмата, защото носът му се сбръчка, прокара език по зъбите, сякаш опитва да я прогони от себе си. Проврях се между дърветата и закрачих напред към края на плажа, но там нямаше и следа от жив човек. Не чух и шума на запален двигател, на отдалечаващ се автомобил. Всичко тук изглеждаше тихо, неподвижно.

Зарязахме плажа, тръгнахме назад към дома. Сега Уолтър се държеше плътно до мен, само от време на време спираше, за да се взре в дърветата от лявата ни страна, оголил зъби в няма заплаха към нещо все така незнайно.