Джон Конъли
Нечестивци (19)

18

Отведоха ни обратно в преддверието с чакалнята. Полковник Лонг вървеше до нас, мълчеше, но вътрешно видимо кипеше. Остави ни там, кратко рече, че ще отиде да провери какво е състоянието на Анди Келог. Ейми Прайс седна на стол, аз застанах прав до нея. Мълчахме и двамата, наоколо ни имаше прекалено много хора, неудобно бе да говорим за случилото се. Бегло огледах най-близките физиономии — всички бяха еднакво без настроение, измъчени, замислени, загрижени. Малцина разговаряха. Имаше доста възрастни мъже — бащи, братя, приятели. Някои жени водеха деца, но дори и те бяха мрачни и потиснати. Разбираха какво е това място и то ги плашеше — личеше им по лицата. Не бе трудно човек и мислите да им прочете. Тук не се тича, не се вика, не се говори високо. Иначе току-виж заключили те в някоя тъмна килия също както баща ти. Или брат ти, може би чичо ти. Така се постъпва и с лошите деца. Затварят ги, стоят зад решетките дълго време, зъбите им изкапват, блъскат си главите в стените, за да заглушават болката и мъката.

След малко Лонг се появи на бюрото на рецепцията и ни кимна. Приближихме се веднага. Обясни, че този път носът на Анди бил счупен още по-зле. Изгубил е и зъб-два, има охлузвания и синини, получени по време на мелето, наречено укротяване. Иначе бил нормално добре, колкото за него си. Раната на челото изисквала няколко шева, в момента бил в затворническия лазарет. Не са го били, нито ток са му пускали, още повече че адвокатката е присъствала на собственото му избухване. Засега няма признаци на мозъчно сътресение, но ще го оставят в лазарета за двайсет и четири часово наблюдение. Във всеки случай наложително било да го вържат, за да са сигурни, че няма да се самонарани или нападне някого от медицинския персонал. Ейми Прайс се извини, извади телефона и се оттегли встрани да говори с някого. С Лонг останахме заедно. Все още изглеждаше доста ядосан — може би на самия себе си и на хората си заради случилото се с Анди Келог.

— И преди е вършил точно същите неща — мрачно процеди той. — Казах им да го следят изкъсо.

Хвърли бърз, кос поглед към Прайс. Казах си, че сигурно донякъде и нея вини — отпратил е мъжете си по-надалеч само заради адвокатката.

— На този младеж мястото му не е тук — подхвърлих аз кротко.

— Решението е на съдията, не е мое — със същия тон отвърна той.

— Така или иначе това решение е погрешно. Нали чу какво ми разказа? Струва ми се, че е изгубил надеждата още в началото, но онези изверги са му отнели колкото и малко от нея да му е била останала. Този затвор го влудява все повече и повече, а съдията не го е осъдил на постепенно обезумяване, нали? Не можете да го държите тук без каквато и да е вероятност някога да излезе на свобода и да очаквате, че психическото му състояние ще е нормално. Пък то е било дебалансирано още в самото начало.

Лонг бе достатъчно почтен човек, за да изпита все пак някакво неудобство от думите ми.

— Затворът няма психиатър. Правим каквото можем за него. Опитваме се всячески.

— Едва ли е достатъчно — заядох се аз, но вътрешно знаех, че вината не е лично негова.

Келог е бил съден, и то повече от един път, получил поредна присъда, изпратили го в затвора. Не беше работа на Лонг да критикува подобни решения, пък и нямаше никакво право.

— Може би си мислиш, че е бил по-добре заедно с онзи тип Мерик наоколо за компания, а? — запита ме Лонг.

— Мерик поне е отблъсквал другите изверги.

— Ти него май не го слагаш в същата категория?

— Виж, мисля си, че въпросът е спорен.

Той повдигна вежди, изгледа ме с удивление.

— Може би си имаш някаква тайна слабост към Франк Мерик, а? Само че внимавай да не го срещнеш насаме, а той пък случайно нож да държи в ръката.

Въздъхнах. Лонг беше и прав, и неправ. За съжаление нещата просто никога не са черно-бели, нито пък толкова прости. Не съм се съмнявал, че Франк би убил хладнокръвно и без скрупули, само че в сегашната ситуация имаше и скрити фактори. Бих казал нечия интелигентна задкулисна режисура. А Мерик бе нечий инструмент. Сам тръгнал да дири своята правда, някой в същото време бе намерил начини да го използва и за други, свои си цели. От думите на Лонг обаче нещо ме жегна — бяха ударили право в целта. Също както и тези на Рейчъл. Наистина изпитвах симпатии към Мерик. И защо пък не? И аз бях баща. В минало и в настояще време. Загубил дете, бях направил всичко, за да заловя отговорния за смъртта му. Съзнавах, че и сега бих направил всичко, за да защитя Сам и майка й. От къде на къде тогава да съдя Мерик за това, че търси истината за съдбата на дъщеря си?

Освен това, като захвърлим настрана съмненията, сега знаех повече, отколкото само преди час. За съжаление и Мерик имаше същата информация. Дали вече не бе започнал да души около Джакман и развалините на Галаад за следи от хората, които смяташе отговорни за изчезването на дъщеря си? Или бе попаднал на улика, която да го отведе до мъжа с татуирания орел? Така или иначе и аз трябваше да отскоча до Галаад. Всяка следваща моя стъпка, изглежда, все натам водеше.

Ейми Прайс се върна.

— Обадих се на няколко места — рече ми тя. — Мисля, че можем да намерим съдия, който да симпатизира на ситуацията около Анди и ще се съгласи да нареди прехвърлянето му в Ривървю.

Сетне се обърна към Лонг.

— Пред следващите няколко дни ще уредя да бъде направена независима психиатрична оценка на Келог. И ще ви бъда много благодарна, ако приемете тези мои усилия с разбиране.

— Вижте — бавно каза Лонг, — всичко трябва да мине по законовия път. Сетне, получа ли нареждане от губернатора, не само няма да ви преча, ами всячески ще улесня експертизата. Ако трябва, на психиатъра и палтото ще му държа.

Ейми изглеждаше задоволена от отговора, а и нямаше какво повече да очаква, затова ми даде знак, че си тръгва. Реших да я последвам, а Лонг внимателно ме хвана за лакътя и ме задържа за малко.

— Длъжен съм да ти насоча вниманието към няколко неща — рече той. — Първо онова, дето ти казах за Франк Мерик, е самата истина. С очите си съм виждал на какво е способен. За малко щеше да убие затворник, който отне десерта на Келог. Онзи нещастник изпадна в кома само заради една купичка евтин сладолед. Прав си, че чух какво каза Анди Келог тук. Само че и по-рано съм го чувал, нищо ново за мен не носи. И искаш ли да ти кажа какво мисля? Смятам, че Мерик използваше Келог. Въртеше се около него, за да научи какво знае. Постоянно го подпитваше и разпитваше, напъваше го да си спомня за онези мъже и стореното му от тях. Значи със сигурност носи лична отговорност за прекомерното психическо напрежение на Келог. Той го е докарвал до тези състояния, с възбуда над критичната граница, при която нишката се къса и напрежението избухва, а с последиците трябва да се оправяме ние.

На хокейния мач обаче ми бяха казали доста по-различни неща. В същото време знаех, че бившите затворници са склонни към сантиментални оценки. А в място като затвора, още повече като „Супермакс“, където добротата е стопроцентова рядкост, дори дребни актове на човещина в нечии очи могат да придобият колосални размери. Въздъхнах — истината вероятно се криеше някъде по средата между казаното от Бил и Лонг. Сива — между черното и бялото. Вече бях видял как Анди Келог може да реагира на по-продължителен разпит за извършените над него насилия. Може би Мерик се бе научил да контролира този тип негови изблици? Не се съмнявах обаче, че понякога е имало и случаи, когато се е провалял. А тогава последиците е отнасял Анди.

— Второ — за татуировката, която младежът спомена. Може би става дума за военен или бивш военен. Така ми се струва. Мисля, че в тази насока можеш да търсиш.

— Благодаря ти. Някаква идея откъде да тръгна?

— Аз не съм детектив — отвърна Лонг. — Обаче ако съм на твое място, може би бих отправил поглед на юг. Към Форт Кампбел, да кажем. ВВС.

И си тръгна, понесъл масивното си тяло, изправено като дъска. Скоро се скри зад първия завой на коридора.

— За какво ставаше дума? — запита ме изчакалата ме Ейми Прайс с любопитство, само че аз премълчах.

Форт Кампбел е разположен точно на границата между Кентъки и Тенеси, там винаги е имало военновъздушни подразделения. По-точно 101-ва въздушнодесантна дивизия.

Наричат бойците й Пищящите орли. Но може би имаше и други.

С Прайс се разделихме на паркинга. Благодарих за помощта й, помолих да се обади, ако мога на Анди Келог с нещо да помогна.

— Отговора го знаете — рече тя веднага. — Само ги намерете тези хора и тутакси ми позвънете. Най-лошият адвокат ще им намеря.

Опитах се да се засмея на хумора й, но не се получи. Усмивката ми замръзна някъде на средата между устата и очите. Тя отлично съзнаваше какво си мисля.

— Франк Мерик — рече на глас.

— Аха, Мерик.

— Мисля си, че ще е хубаво да ги намерите преди него.

— Мога и на него да ги оставя.

— Вярно, че можете, само че въпросът не е за него, не е дори и за Анди. В този случай виновните трябва да излязат на светло, а справедливостта — да възтържествува. Наложително е някой да отговаря публично пред обществото. И други деца са пострадали в миналото, това е повече от сигурно. Може и още да пострадат. Необходимо е да намерим начините да им помогнем. И на тези, които са вече възрастни. И на потенциалните бъдещи жертви. Но това няма да се получи, ако Франк Мерик ги преследва и убива тайно. Пазите ли ми визитката?

Измъкнах портфейла, разтворих го. Там беше. Тя кимна, почука картончето с показалец.

— А загазите ли, веднага ми звъннете, чувате ли?

— Какво ви навежда на мисълта, че мога да загазя?

— Вие сте нещо като рецидивист, г-н Паркър — рече тя, като се качваше в колата. — Човек, повтарящ делата си. Неприятностите са ви занаят, изглежда, без тях не можете.