Джон Конъли
Нечестивци (1)

Пролог

Светът е претоварен с опустошени неща: разбити сърца, нарушени обещания, разсипани хора. А и самият свят е конфигурация също така нестабилна — шуплеста, изпълнена с кухини структура, където миналото се просмуква в настоящето, където вината — бреме на кървави дела и вехти грехове — погубва животи, погребва деца при бащини останки в нечистите руини на последиците.

Аз съм един от опустошените, а в ответ съм отмъщавал, сеейки разрушение. Днес се питам каква ли още агония ще са в състояние да издържат живите преди Вселената да се намеси, преди някаква външна сила да реши, че изтърпяното е предостатъчно. Имаше време, тогава смятах, че всичко е въпрос на баланс, но вече не вярвам, че е така. Мислил съм, че стореното от мен е нищо в сравнение с онова, което ме е сполетяло. Днес обаче разбирам — така единствено говори слепият глас на жаждата за мъст. Тя ескалира. Губи контрол. Една болка води до друга, нещата се натрупват до степен, когато първото посегателство е изцяло забравено в хаоса на последвалото.

Веднъж бях Отмъстител. Повече няма да бъда.

Светът обаче си остава все така претоварен с опустошени неща.

 

 

Олд Орчард Бийч, Мейн, 1986 г.

Гадателя извади пачката банкноти от джоба, близна палеца, крадешком преброи дневната печалба. Слънцето залязваше, надвиснало над водата в разпилени, пламтящи в алено огнени отсенки. Хора все още имаше по дъсчените пътеки край плажа, щъкаха насам-натам с безалкохолни напитки в ръце, отпиваха от пластмасовите бутилки, други похапваха маслени пуканки направо от пликовете. По-надалеч, на плажния пясък и край морето, се мяркаха спорадични фигури, тук-таме по някоя хваната за ръце, разхождаща се двойка, но имаше и самотници. През последните няколко дни времето бе се променило, вечерните температури значително спаднаха, появи се хладен вятър — предвестник на тепърва започващи, по-значителни промени. Студените вихри метяха брега, подмятаха пясъчните зрънца досущ като игриви снежинки в падащия здрач, а посетителите започнаха да се прибират значително по-рано от преди. Гадателя знаеше, че сезонът отива към края си, скоро за него тук работа повече няма да има. И как да има, като туристите намаляха, а липсват ли зяпачи и баламурници, то значи край и на неговите занимания. Пък щом е така, повече няма да бъде и онзи, който познава разни неща, нали? Ще си остане просто дребен, незначителен човечец, застанал пред маса с разхвърляни по нея знаци, везни, джунджурийки и дрънкулки, защото без публика да гледа номерата, все едно уменията му не съществуват.

А тълпата гости бързо изтъняваше и скоро курортът вече нямаше да бъде така доходоносен за Гадателя и колегите му: амбулантни търговци, собственици на люлки, въртележки и стрелбища, продавачи на щандове и будки, шарлатани на дребно. Всички те ще трябва да си събират чукалата и да си заминат по живо, по здраво на по-топли и по-атрактивни места или пък някак си тук да се окопаят и да изкарат зимата с помощта на лятната печалба.

Гадателя чувстваше осезателно соления морски бриз по лицето и кожата на голите места на тялото, полепналите по пръстите на краката песъчинки. Усещането не го дразнеше, напротив — напомняше, че е жив. Ами да — жизнеутвърждаващо беше, никога не бе пропускал да го отбележи, дори и след толкова много години в занаята. Морето му даваше прехраната, защото то привличаше тълпите хора, а Гадателя просто ги причакваше да дойдат. И тази връзка с безбрежната водна шир се основаваше на далеч по-дълбоки причини от парите, които му осигуряваше. Точно така, в морето той разпознаваше нещо от своята собствена същност и природа, например във вкуса на потта си, истинско ехо от далечния му произход, а и от самото начало на всичко живо. И дълбоко вярваше в тезата, че човек, който не разбира зова на морето, е просто изгубен сам за себе си.

Палецът му експертно прехвърли банкнотите, устните безмълвно повториха сметката. Завърши, прибави сумата наум към настоящите си авоари и веднага я сравни с миналогодишната печалба за същия период. По-малка беше, както и тогавашната беше по-слаба от предишната година, за съжаление тенденцията си оставаше все същата. Днес хората бяха далеч по-цинични от преди. И те, пък и децата им все по-рядко заставаха пред непознатия дребен шоумен и второстепенната му — за тях — панаирджийски вид атракция. Налагаше се да работи все повече и по-усилено, а печалбата за беля постоянно спадаше, макар и не до такава степен, че да го откаже от избраната професия. И в края на краищата какво ли пък друго би могъл да работи? Да чисти масите по разни заведения, да обслужва клиенти може би? Да се цани например в Мики Ди^[1] за обща работа както някои от най-отчаяните му познати, дето бяха зарязали старите си начинания? За да стигнат до жалкото положение да носят мръсната посуда и да чистят след разни мяукащи бебешори и мърляви тийнейджъри? Тц, това Гадателя не го устройваше. Той вървеше по свой неотклонен път вече почти четирийсет години. И не се чувстваше зле, готов бе да си повярва, че ще го бива още известно време. Разбира се, като се приеме, че Онзи горе ще го пощади — онзи там високо, дето реално разполага с човешките съдбини. Мозъкът му все така сечеше като бръснач, пък и очите му си бяха на място зад стъклата на очилата в тъмните рамки. И все така добре виждаха всичко, дето трябва да съзреш и разпознаеш в поредния баламурник, че да припечелиш полагаемото и ежедневния хляб. Някои хора биха нарекли уменията му дарба, но той лично не мислеше така. То си беше сръчност, занаят, развиван и усъвършенстван години наред. Преди всичко беше наследство, може би по-точно казано, далечно наследен усет, качество добре развито в отколешните ни предци, сетне притъпено от постепенно създаваните удобства и охолството на модерния ни свят. А онова, което той все пак наистина притежаваше, бе първично, също както при природните стихии, при теченията, приливите и отливите на океана.

Дейв Гловски, наричан Гадателя, се бе появил на Олд Орчард Бийч за пръв път през 1948 г. Тогава беше на 37 години и през изминалите десетилетия не бе и помислял да променя нито терена, нито основните инструменти на занаята. Държеше концесия — постоянно платено местенце, будка като щанд, на дъсчените пътеки, в него доминираше стар дървен стол, хванат с вериги за завинтен в дъските още по-стар кантар от доволно прочута марка. Още и жълто боядисана на ръка табела с груба рисунка на лицето му и надпис с името, професията, местонахождението. За онзи тип хора, дето, макар и дошли на морето, пак може да не са сигурни къде точно се намират и какво виждат очите им. Та затова на надписа пишеше: Гадателя, Палъс Плейланд, Олд Орчард Бийч, Мейн.

Така постепенно се бе превърнал в неотделима съставна част от Олд Орчард. И истинска забележителност, толкова типична, колкото и финият пясък в местно сервираните газирани напитки или дъвчащите бонбони, прочути със свойството да вадят старите пломби от зъбите на туристите. Тук беше неговата територия, както обичаше да казва, познаваше я в най-интимни подробности. Достатъчно дълго бе живял тук, упражнявайки занаята, че знаеше всичко, усещаше дори и най-незначителната промяна като, да речем, нечий обръснат мустак или прясно боядисана ограда в района. Всъщност тези неща бяха важни за него, той бе природно наблюдателен, а пък държеше да поддържа и мозъка си постоянно активен, защото благодарение на него печелеше насъщния. Така че винаги забелязваше всичко, което става около него, запомняше подробностите, сортираше ги и подреждаше на подходящи места в обемистата си и невероятно услужлива памет, по всяко време готов да извади този или онзи детайл или факт, който би му послужил най-добре и най-доходоносно. А псевдонимът му бе неточен в известен смисъл на думата. Защото Дейв не гадаеше, нито пък налучкваше. Дейв Гловски забелязваше и познаваше. Преценяваше. Анализираше. Измерваше, изчисляваше. А имаше и още умения. За съжаление от тези глаголи хубаво прозвище не се получава. Не звучи добре, не прави нужното впечатление — нито Дейв Преценителя, нито Дейв Изчислителя, още по-малко Дейв Познавача. Няма я онази тънка струйка с особен привкус както при Гадателя. И затова още в самото начало се спря на него. Хубаво стои като за шоумен, нали?

Дейв обичайно познаваше теглото ви до плюс-минус килограм и нещо. Не познае ли, получавате премия. Ако темата за теглото обаче не ви е по вкуса, е, тогава добре, довиждане и приятен ден! Защото някои хора — особено по-закръглените матрони — никак не обичат някой да им изтъква колко тежат посред бял ден и пред любопитна тълпа ухилени кибици. Моля ви, не се обиждайте, благодаря ви, че се отбихте, ще каже любезно усмихнат Дейв, че дори и ще се поклони. В края на краищата и Гадателя не бе толкова мераклия някоя тристафунтова като расово добиче американка да вземе да му потроши кантара, само и само за да й докаже, че ще отгатне телесното й тегло. Какво толкова, минава на следващите опции — да познае възрастта или рождената ви дата, професията, марката на колата ви — местна или вносна, — че дори и какви цигари обичате да пушите. Какво? Ако не познае ли? Значи окаже ли се неправ, колкото и голяма рядкост да бе това, вие си тръгвате възнаграден за загубеното време — с премия от безкрайните му запаси. Я пластмасова кукличка, шнола за коса, пакетче дъвки, я найлоново пликче с разноцветни ластичета, я нещо друго от този род. Щастлив сте, защото смятате, че сте надхитрили, значи победили онзи смешен дребен човечец с възглупавите му детски номерца. Ами да, показали сте му кой е по-умният. Обаче я ви хрумне, я не да се досетите, че в началото сте му платили петдесет цента срещу удоволствието да чуете нещо, което така и така си знаете още от преди. Все пак носите придобивка, нищо, че пликчето с десетината ластичета например струва един цент на едро, още по-малко на разпродажби. Не всички хора са толкова наивни, разбира се. Може пък да се извърнете да огледате човека още веднъж, преди да се отдалечите. Ще видите мъж с умни очи и тениска с голям черен надпис — „Дейв Гадателя“. Направили са му я безплатно, като услуга в магазинчето за щамповане на тениски няколко щанда по-надолу по дървената пътека. Защото тукашните търговци познават Дейв отлично и го уважават. И тогава може би ще си дадете сметка, че Дейв е човек интелигентен, изобретателен.

А Гадателя наистина бе умен, с интелект от рода на Шерлок-Холмсовия, този на Дюпен или на онзи дребния белгиец на име Поаро. Умееше да наблюдава, да долавя, да прави множество изводи от привидно незначителни неща. По човешките дрехи, по обувките съдеше за редица обстоятелства в бита на обекта. Интересно е как даден човек си носи парите, какви са му ръцете, особено какво е състоянието на ноктите. Какви неща привличат вниманието или интереса му, докато върви по дъсчената пътека, та дори и мимолетните му колебания и паузи. Не по-малко важни са гласовите особености с най-дребните нюанси, с характеристики като тоналност и звучене на изговора. Разните неволни, несъзнателни жестикулации или гримаси. По такива начини един индивид разкрива много за себе си. Зависи кой го гледа, как го прави и какви аналитични способности притежава. Ето, за подобни качества ставаше дума при Дейв, човек в съвременно общество, чиято култура отдавна не цени такива прости нещица.

Хората не слушат, не виждат каквото трябва и както се полага, просто защото си мислят, че чуват и знаят всичко необходимо. И затова най-често изпускат повечето от реално важните неща, тъй като ушите и очите им са настроени да следят новостите и кича, подхвърляни им от телевизията, радиото, филмите. А старото забравят или отхвърлят още преди да са схванали значението или стойността му. Е, Гадателя не беше от този тип люде. Защото принадлежеше към друга категория, една далеч по-стара порода. Органична система, настроена да възприема по-особени неща, дето за другите остават невидими като обект на зрението или усета: особен шепот да чува, фини миризми да усеща, такива, дето, докосвайки фините косъмчета в носа, изпращат светлинно-цветни сигнали в мозъка. Зрението бе просто един от използваните от Дейв инструменти, при това често играеше второстепенна роля спрямо другите му качества. Както и първите обитатели на Земята той не разчиташе на очите си като главен източник на информация, защото еднакво вярваше във всичките си сетива, използвайки ги комплексно, пълноценно. Съзнанието му бе като радио, постоянно настроено да приема дори и най-слабите емисионни излъчвания на всичко живо отвън.

Някои неща му бяха съвсем лесни: разбира се, сред тях относително прости бяха възрастта и теглото. И с хорските автомобили беше така, поне в началото, когато повечето летовници идваха на Олд Орчард с американски марки. Чак по-късно — през осемдесетте и деветдесетте — вносните започнаха да стават по-многобройни, но дори и тогава шансът беше почти равен.

Професията? Е, понякога движението на хората наоколо много помагаше — изскачаха полезни подробности. Гадателят внимателно слушаше кой как поздравява, отговорите, реакциите на най-различни ключови думи. А докато следеше разговорите, Дейв не преставаше да оглежда дрехите и кожата на посетителите за разни показателни знаци. Силно износен маншет на десния ръкав на ризата би могъл да означава чиновническа работа на бюро, при това ниско платена, щом и през ваканцията човекът ще носи същата дреха. Петна или вдлъбнатини на палеца и показалеца също подсказват нещо подобно — стационарна професия с писалка. Понякога съзираше слабо забележими сплесквания по върховете на пръстите, било на едната, било на двете ръце. Първото подсказва продължително работил със сметачна машина човек, второто почти със сигурност — машинописец. Готвачите често носят следи от професионалните си занимания по тялото — неголеми белези от изгаряне по бицепсите, по китките — от скарите или грила, мазоли по показалеца — от ножа, множество фини по-стари или по-нови резки от леки порязвания и прочие. Много лесно се познават монтьорите. Няма механик, дето да е в състояние да почисти наслаганите с години в кожата масла и грес. Ченгетата също се познават по очите и поведението, военните — най-вече по стойката, все едно с униформите идват.

Обаче наблюдателността без работна памет и статистика не върши голяма работа. Затова Гадателя безспирно трупаше информация на базата на тълпящите се по крайбрежието туристи, отбирайки, систематизирайки различни елементи на разговора и изговора, облеклото, личните вещи. Някой си наблизо реши да запали, Дейв автоматично запомня, че обектът носи зелена вратовръзка, пуши „Марлборо“. Срещу работното му място някой паркира, Дейв го отбелязва в бездънната си памет например като „фордът с червените тиранти“. Така или иначе постепенно в течение на много години си бе създавал систематизиран фонд факти досущ като база данни за по-нататъшно ползване. Защото макар и почти никога да не бъркаше, все пак налице бе критерият за професионалната гордост и необходимостта да създадеш добро шоу, с което многобройните кибици и сеирджии да те запомнят. Така де, Гадателя да не бе оцелявал десетилетия наред на Олд Орчард, правейки грешки, сетне раздавайки на туристите ластичета и други евтини дрънкулки вместо извинение.

Сега прибра парите в джоба и отново се огледа, преди окончателно да сложи край на работния ден. Уморен беше, главата го наболяваше също, но знаеше, че веднъж отидат ли си, тези хора ще му липсват, мястото ще опустее, скучно ще стане. Иначе познаваше мнозина, които постоянно критикуваха настоящото състояние на Олд Орчард и твърдяха, че прекрасният плаж е вече почти съсипан от кажи-речи цял век постоянни строежи и всевъзможна експлоатация. От присъствието на големите люлки, въртележките, влакчетата и другите типични за един увеселителен парк атракции, от миризмата на сандвичи с кренвирши и бургери, на захарен памук, на плажни масла. Може би тези критици имаха право, но пък за хора с тяхното мислене има множество други места, където да отидат, докато малко са онези, където едно семейство с деца може да прекара поне седмица сравнително евтино, радвайки се на море с пясъчен плаж и атракции като предизвикателствата на Гадателя. Вярно, Олд Орчард вече не е това, което някога бе представлявал. Днес хората са други, младежите и децата доста по-буйни, някои от тях дори и опасни. Градът изглежда по-евтин, по-безвкусен, няма я някогашната атмосфера на чистота и невинност. Оушън Парк, старият типично семеен курорт за религиозни хора и част от Олд Орчард, сега изглежда като антика от минала ера, където образованието и самоусъвършенстването също са били част от нечия ваканция, наред с отдиха и развлеченията и в никакъв случай по-малко от тях. Питаше се колцина от идващите тук да пият евтина бира и да лапат лангуста от картонени тарелки са чували някога за методистите — основатели на Лагерната асоциация „Олд Орчард“ някъде през 70-те години на XIX век? Институция, събирала понякога десетхилядна публика, привлечена от пламенни оратори, възхваляващи достойнствата на един праведен, чист живот. Я се опитай днес да навиеш някой турист да се откаже от слънчевия следобед, че да изслуша нечия двучасова проповед на библейска тема. Много здраве ще имаш да го убедиш. И няма нужда да бъдеш гадател, че да познаеш какви са шансовете за това, нали?

Така или иначе Дейв много обичаше Олд Орчард. Благодарение на мъничката концесия бе имал привилегията да познава лично хора като Томи Дорси^[2] и Луис Армстронг. Можеше да го докаже — снимките им с автографи висяха на стената в квартирата му. Но докато тези познанства представляваха връхни мигове в живота му, ежедневните отношения с обикновените хора му носеха постоянно удоволствие, от друга страна пък, поддържаха в него младежки дух и бистър ум. И затова независимо от морето, без хората Олд Орчард не би бил същият.

Гадателя вече прибираше професионалните си помагала, когато се зададе онзи мъж. Би било по-правилно може би да кажем, че Дейв усети приближаването му още преди да го е видял — обадиха се наследени от отколешните му предци особени качества. Защото прадедите му едва ли са разчитали само на зрението си в осветените от мъгливи пламъчета праисторически пещери. Далеч повече сетивни механизми са им били нужни, за да оцеляват в обкръжението на страховити хищници и стотици други врагове, затова са били в постоянен контакт с околната природа.

Вече предупреден за идването му, Дейв се извърна ужким случайно и незабележимо започна да изучава непознатия: беше над трийсетте, но изглеждаше по-възрастен от годините си. Сините джинси висяха по него по-широчки, отколкото повеляваше текущата мода, тениската бе леко нацапана по корема, ботите — тежки, по-скоро за мотоциклет пригодени, отколкото за автомобил, и все пак го нямаше онова изтъркване на подметките, типично за мощен като „Харли Дейвидсън“ мотор. Косата бе черна, мазна, сресана назад и бухнала отпред в подобие на перчем, лъщеше мътно. Чертите — остри, почти деликатни, брадичката дребна. Лицето и главата изглеждаха по-малки, сякаш свити от продължително притискала ги неимоверна тежест. А под загорялата кожа лицевите кости изпъкваха във формата на хвърчило. На челото току под косата започваше стар белег — три успоредни линии, като че с остра вилица правени чак до върха на носа. И на други места имаше белези, само че по-малки. Устата бе закривена в подобие на постоянна гримаса, от едната страна надолу, от другата пък нагоре. Създаваше се впечатление, като че някой е изрязвал части от прословутите маски на старогръцката драма — една на смеха, друга на плача, за да ги комбинира върху черепа му. Устните изглеждаха прекалено големи. Бихме могли да ги наречем чувствени, дори сладострастни, само че общото поведение на този човек не издаваше подобна склонност. Очите бяха кафяви, напръскани с мънички бели петънца, досущ увиснали в космически мрак звездици и планети. Миришеше на одеколон, само че под това козметично лустро се носеше тънка воня на животинска мас, на кръв и загнило, на екскременти и урина, така както често замирисва тялото, когато животът отстъпва на смъртта и човешкият организъм угасва.

Внезапно Дейв Гадателя си пожела да бе затворил поне петнайсетина минути по-рано. Да бе залостил и заключил вратата на будката с тежкия катинар, да се бе отдалечил на достатъчно разстояние от любимите си кантари и знаци. При това толкова бързо, колкото на тези все пак по-напреднали години го държат краката. В следващия миг опита да отмести очи от новодошлия, обаче с голямо учудване установи, че продължава да го анализира, да извлича информация от движенията му, облеклото, тази непривична миризма. А човекът бръкна в джоба на джинсите, извади метален гребен, прокара го през косата си с дясната ръка, а лявата вървеше след нея, за да прибира и приглажда омазнените косми. Наклони глава леко надясно, сякаш се оглежда в несъществуващо или видно само за него огледало, а на Гадателя изведнъж съвсем неочаквано му хрумна, че самият той е това огледало — онзи отсреща като че проникваше в него, разпознавайки „дарбите“ му. Дейв затаи дъх, но въпреки усилията си да спре и да извърне очи продължаваше ментално да разчленява суетния мъж на съставните му части. Правеше го противно на волята си, защото съзнаваше, че непознатият отлично знае какво става, но въпреки това се забавлява, усещайки как го опипват неведомите пипала на по-възрастния мъж.

Чисти панталони, прани, гладени, но на колените зацапани, май че с кал. А петната на тениската на засъхнала кръв приличат. А под ноктите — пръст, да, пръст. И вонята. Мили Боже, вонята…

Сега странникът застана съвсем близо пред него, ръката бавно прибра гребена в стегнатия джоб. Усмивката стана по-широка, ама толкова фалшива беше, че просто… Тогава мъжът заговори.

— Ти си онзи, дето познава, нали? — запита той, а в акцента прозвучаха южняшки нотки, но имаше нещо и от американския изток, и то от дълбокия.

Опитваше се да го прикрие, но на Дейв ушите му бяха в превъзходна форма.

А мейнският акцент в изговора не бе като на роден тук. Не, този човек явно притежаваше способността да се слива с всяка среда, каквато и да си избере, отлично заимствайки изговорни образци и формати, безпогрешно усвоявайки говорната специфика на хората около себе си. И в същото време сякаш мимикрираше и се прикриваше както…

Както се прикриват хищниците.

— Свърших за днес — отвърна Гадателя. — Пък съм и изморен. Никакви сили вече не са ми останали.

— Е, хайде де, за още един сили все ще имаш — откликна онзи и Гадателя усети, че съвсем не го придумват.

Това беше направо заповед.

Огледа се, търсейки някакво извинение, някаква причина, по която да се измъкне, но не намери. Непознатият като че бе обсебил околното пространство за лично свое ползване. По периферията на дъсчената площ минаха неколцина, но те гледаха в друга посока и очевидно бързаха по някаква си своя работа. Сякаш нарочно не погледнаха нито веднъж към Гадателя и другия до него. Сякаш нарочно извръщаха глави към други будки и щандове, към морето, към паркираните в далечината автомобили, към лицата на непознатите, с които се разминаваха. Дори в дъсчената настилка гледаха, сякаш там намираха отговор на внезапно хрумнали им мисли.

Така изглеждаше, но за мъдър човек с опита и способностите на Дейв това съвсем не бе случайно. А пък и един внимателен страничен наблюдател би забелязал пробягващия по лицата на малцината окъснели минувачи страх, докато бързаха да отминат и загърбят будката с двамата застанали пред нея мъже. В същия миг те вероятно донякъде приличаха на самия Дейв, колкото и малко да бе това сходство — в тях се обаждаше някакъв древен, първичен инстинкт, пробуден в дремещото им подсъзнание съвсем необяснимо и неочаквано в тази светла лятна вечер, когато слънцето полягаше на запад, окъпано в кървящи тонове.

Може би тези хора не съзнаваха какво всъщност вършат или може би самоуважението или по-скоро инстинктът за самосъхранение не би им позволил да си го признаят. Така или иначе интуицията им подсказваше да се отдалечат максимално повече и по-бързо от човека със зализаната черна коса. Той излъчваше нещо особено злокобно, може би флуиди на опасност, заплаха. Погледнеш ли го в очите, със сигурност рискуваш да привлечеш вниманието му към себе си.

Значи по-добре е да гледаш в друга посока. По-добре е за теб някой друг да пострада, някой непознат, нали? Нека някой друг поеме негативите на недоволството му, вместо то да се насочи към теб. Затова продължавай да вървиш, влизай в колата, пали и давай газ и нито за миг не се обръщай назад. Защото човекът с ленивата полуусмивка може да запомни лицето ти, регистрационния номер, цвета на колата, тъмната коса на съпругата, узряващото тяло на малката дъщеря. И затова се преструвай, че нищо не си забелязал. То и какво толкова може да си видял, нали? Хиляди пъти по-добре, отколкото някоя нощ да се събудиш и да зърнеш този мъж надвесен над теб, целият оплискан в кръв, докато проникващата от съседната спалня светлина и мекият звук на падащи капки ужасяващо подсказват какво се е случило. Кап-кап-кап по пода, карминената локва бавно расте по голите дъски, изтича от същество, което е било живо… твоето дете.

В същия миг Дейв вече бе сигурен, че този човек не е много по-различен от него самия. И той е наблюдател, колекционер на човешки характеристики, само че в неговия случай анализът е само прелюдия към болката и смъртта. Усети още, че единственият наличен звук сега е далечният прибой на вълните, всъщност не толкова далечен и все пак в някакво друго измерение. Отдалечаващите се гласове заглъхнаха, нямаше ги вече и шумовете на въртележките, люлките, влакчетата. А непознатият заговори отново, тонът му изключваше всякакво невнимание от страна на Дейв.

— Искам нещо да ми познаеш — каза той.

— Какво по-точно? — запита Гадателя и сега доброжелателността го напусна изцяло, гласът му прозвуча съвсем иначе.

Защото нямаше място за добронамереност. Двамата бяха повече или по-малко равни.

Мъжът протегна към него свита в юмрук ръка. Между пръстите му се показваха облите краища на две монети по двайсет и пет цента. Дейв се пресегна, взе ги, усети, че ръката му леко потреперва.

— Кажи ми от какво си печеля прехраната — обади се непознатият. — Искам обаче да се понапрегнеш — да дадеш най-доброто от себе си. Ама най-доброто…

Дейв чу и разбра заплахата. Всъщност би могъл да му каже нещо безобидно, нещо невинно. Като например — градинар си. Или транспортен работник. Или…

В кланица работиш.

О, не! Прекалено близо. Не бива.

Унищожител си. На живи същества. Разкъсваш, убиваш, жертвите в земята заравяш, доказателствата да прикриеш. Понякога нарочените се съпротивляват. Виждам белезите по челото, на брадичката. Ето и на челото грапавите очертания, отгоре възпалената зачервена кожа, там и косата не е пораснала изцяло. Какво се е случило последния път? Някой е успял да се изтръгне от хватката? Нечия ръка е съумяла да отскубне кичур от косата ти, нали? Сигурно болката разпалва стръвта в теб, още повече ти харесва да разрушаваш? Ами тези разрези по челото? Ти си насилник, но насилието се е обръщало и срещу теб. Белязан си като предупреждение към другите — та видят ли те, дори и разсеяните и будалите да разберат какво ги чака. Някой се е жертвал, но предупреждението е налице…

Излъже ли, сигурно го очаква смърт. Вероятно не днес, дори не и утре, цяла седмица може да мине. Но този човек ще помни, ще се върне. Някоя нощ. Дейв Гадателя ще се прибере в стаята си, а този същият вече ще седи на стол в мрака срещу прозореца, в лявата му ръка цигара, в дясната ще проблясва острие.

„А, ето те и теб. Най-сетне успя да се прибереш. Отдавна те чакам. Помниш ли ме? Поисках нещо да ми познаеш, а ти сгреши. Подхвърли ми някаква си дрънкулка за обезщетение, дето си ме избудалкал. Но това не е достатъчно за мен, сгрешил си, че ще ме задоволи. Дошъл съм да поправя грешката ти. Смятам, че наистина трябва да знаеш как си изкарвам хляба. Ето, ела да ти покажа…“

Непознатият протегна и двете ръце към Дейв, обърна ги с дланите нагоре, сетне ги завъртя обратно, показвайки деликатни пръсти, само дето под ноктите имаше черно.

— Е, хайде, казвай. И точно да е.

Дейв се взря в очите му.

— Причинител си на болка — каза той.

Непознатият, изглежда, се развесели.

— Ама наистина ли?

— Измъчвал си…

— Хайде бе!

— … и си убивал — допълни Дейв, тогава сам чу и видя себе си някак отвън и отстрани.

Изглежда се носеше в ефира над мястото, сцената се разиграваше пред очите му, все едно бе страничен наблюдател, душата му вече предусещаше разделянето с предстоящия живот.

Мъжът поклати глава, вгледа се в ръцете си, изглеждаше безмълвно удивен на онова, което бяха разкрили те.

— Е, добре — рече той след малко. — Предполагам, че си струваше парите. Петдесет цента човешки пари. Ами да, грешка няма. Точно такава е приказката. Точно такава.

Кимна сякаш на себе си и добави тихо:

— Аха. Аха.

— Ако искаш, вземи си нещо от тези тук като премия — рече Дейв. — Премия в случай че не съм познал.

И показа с пръст ластичетата, шнолите, найлоновите пликове с разноцветни гумени балончета.

Вземи си нещо. Повече дори, моля те. Всичките ги вземи, колкото си искаш, само се махай оттук и ме остави на мира. Върви си и повече не се връщай. И ако това ще те утеши, знай, че никога, ама никога няма да забравя как миришеш. Никога. Ще я помня тази воня и винаги очите на четири ще си отварям, в случай че се върнеш.

— Тц — поклати глава непознатият. — Задръж си ги. Аз съм задоволен. Забавлявах се.

Отстъпи назад, като все така кимаше и под нос повтаряше „аха, аха“. И тъкмо когато Гадателя вече смяташе, че се е отървал от него, мъжът се спря и подхвърли:

— Професионална гордост.

— Моля? — стресна се Гадателя.

— Мисля си, че това ни е общото — гордеем се с работата си. Можеше да ме излъжеш, но не го направи. И аз можех да те излъжа и да взема няколко лайняни балончета, но не го направих. Ти показа към мен уважение, аз ти отвърнах със същото. Ние сме мъже — ти и аз.

Дейв премълча. Нямаше какво да каже. Изведнъж усети нещо в устата си. Раздвижи език, беше горчиво и гадно. Понечи да отвори уста и жадно да вдъхне соления морски въздух, но реши, че сега не бива. Не и докато онзи е все още наблизо. Първо да се отърве от него — страх го бе, че с едно такова вдишване може да погълне част от скверната му същност, току-виж отровил себе си.

— Можеш да разкажеш на хората за мен, ако пожелаеш — продължи другият. — Не ми пука особено, така или иначе. Отдавна ще съм се разкарал оттук, още преди който и да е да се е досетил да ме потърси. Пък и да ме намерят, какво толкова? Какво ще ми кажат? Че някакъв си смотан, дребен панаирджийски тарикат в евтина тениска ги е изпратил да ме търсят? Все едно че имам нещо да крия или някакви грехове да признавам, а?

Ръцете му опипаха джобовете на джинсите, едната се плъзна вътре, извади пакетчето с цигарите. Беше смачкано, доста сплескано. Изтърси от него тънка медна запалка, сетне и цигара. Повъртя я из пръстите — палеца и показалеца, — запали, прибра запалката и пакетчето обратно в джоба.

— Пък може би ще прескоча някой ден пак насам, а? — рече мъжът. — Ще те потърся тогава.

— Ще те чакам — отвърна Гадателя.

Пък ела, като толкова много искаш, животно такова! Може и да ме е страх, има и защо, ама няма да ти го покажа, хич и не очаквай. От мен лично такова удовлетворение няма да получиш.

— Е, надявам се да е така — поклати глава непознатият. — Наистина се надявам.

Само че Гадателя никога повече не го срещна очи в очи, макар че често мислеше за него. Така или иначе поне два-три пъти през останалите му години живот се случи да се заглежда в минаващите по дъсчените пътеки тълпи, готов да се закълне, че онзи, същият човек, е нейде там сред тези хора. Гледа го, прикрит зад нечий гръб, и се усмихва. Или пък го наблюдава заканително, съжалявайки за онзи случай, когато му бе разрешил да надникне в истината, и крои планове как да поправи грешката си.

А Дейв Гловски по прозвище Гадателя почина през 1997 г., кажи-речи половин век след първата си поява на Олд Орчард Бийч. Беше разказвал на някои хора за непознатия, поне на неколцина, дето имаха желание да слушат подобни приказки. Описваше им тънката воня на мас, мръсотията под ноктите, ръждивокафеникавите петна по тениската. Някои от слушателите скептично клатеха глави и си казваха, че това са само опити на стария шоумен да поразкраси легендата около собствената си личност. Други обаче гледаха по-сериозно на тази история, запомняха я и на свой ред я преразказваха. Защото винаги има хора, които вярват на такива неща и ще се оглеждат за подобен човек, в случай че отново се появи.

Гадателя, разбира се, се бе оказал отново прав: този, същият мъж, се завърна по тези места през последвалите години. Понякога идваше по лични причини, друг път по чужда поръчка, отнемайки, но веднъж и създавайки живот. Когато дойде за последен път, облаци се извиха, небесата потъмняха, а той диреше смъртта и спомена за една смърт в лицата на хората. Опустошен беше, а гневът му носеше човешка гибел.

Наричаха го Мерик Отмъстителя.