Джон Конъли
Нечестивци (30)

29

Късно същия следобед потеглихме за Джакман, само че по пътя през Шоумът и Хинкли, сетне Скоухигън, Солон и Бингам, Москоу и Каратънк, покрай места без имена и имена без население. Шосето вървеше по накъсания планински терен на Кенебек с множество завои и кривини, през урви, по склоновете им голи дървета, в гората отсреща истински килим от мъртви листа. Типът дървета постепенно се променяше, тук вече настъпваха вечнозелените, извисили върхари в небесата, короните им тъмнеят срещу угасващата светлина на деня. Подухваше вятър, шепнеше между клоните. По едно време постепенно се засили, вихрите засвистяха, носеха мириса на зима и сняг. Студът идваше, това бе повече от сигурно, а щом мразът започне да хапе, тогава и горите притихват, зверовете заспиват дълбокия си зимен сън, дори и птиците стават тромави, сънливи, пестят си енергията.

Бях избрал същия път, по който преди векове генерал Арнолд^[1] повел хората си през планината Кенебек към Квебек. Експедицията му се състояла от хиляда и двеста бойци, тръгнали от Кеймбридж и стигнали в Нюберипорт, сетне предпочели речния път — със салове по виещото се през планинските урви русло, а то ги отвело чак до Гардинърстаун. Там се прехвърлили на леки лодки, поръчали си почти двеста от тях. Всяка носела по пет-шест мъже заедно с провизиите, оръжието и багажа, на тежест общо някъде към триста килограма. Лодките им построила компанията на Ройбен Колбърн от Гардинърстаун. Арнолд бързал, това се отразило на качеството, пък и дървото било сурово. Затова лодките бързо започнали да пропускат, а някои потънали. Така се развалило брашното, барутът, хлябът. Три роти под командата на Даниъл Морган били изпратени в авангард напред към Грейт Керинг Плейс между Кенебек и Дед Ривърс. Останалата част от експедицията следвала бавно отзад, натоварила багажа на волски впрягове, взети под наем от местни заселници. Налагало се да пренесат и останалите здрави лодки, заобикаляйки по сушата непроходимите водопади над Форт Уестърн. Трудно изкачвали замръзналите, обледени склонове край Скоухигън Фолс, повечето мъже вървели пеша, за да облекчават товара на животните. Така било, докато стигнали до последните двайсетина предателски заблатени, мочурливи мили преди Грейт Керинг Плейс. Там попаднали в капана на тресавищата, скрити под дебел зелен мъх, дето от разстояние много приличал на твърда земя. Постигнала ги съдбата на прекаралите прекалено дълго време в открити води моряци, дето халюцинират, виждайки суша там, където има единствено вода, и скачат върху нея само за да се удавят. И хората на Арнолд стъпвали ужким на твърдо, но потъвали, препъвали се в корени и пънове, цамбурвали в смъртоносните тресавищни води, а те се оказали дълбоки. Минало време, с цената на жертви успели да намерят път през тях. И до ден-днешен можете да го различите от околните капани по цвета на растящата там зеленина.

Странни мисли ми се въртяха в главата, докато минавахме по тези места, тук пейзажът бе някак многослоен, настояще върху минало, реки и гори — неразделими от историята си. Крехка е разликата между днешното и онова, което е било някога. Струваше ми се, че тук все още витаят призраците на мъртви войници, минавали през гъсталаци и потоци, почти непроменени през последвалите години. Тук семейните имена са останали същите, хората все още владеят същите земи, купувани навремето от предците им със златни и сребърни пари. Тук отколешни грехове се помнят до ден-днешен поради отсъствието на радикални промени, дето да отмият спомените за тях.

Това беше земята, по която бе стъпвала армията на Арнолд от войници, въоръжени с пушки, брадви и дълги ножове.

Днес по същите места обаче броди друг вид модерно въоръжени мъже, по друг начин стряска бялата тишина на зимата — с отривистия рев на нови видове оръжие, с грохота на всъдеходни джипове и ръмженето на гъсенични машини, дето вървят навсякъде в пустошта. Днес тези гори се пълнят с облечени в оранжеви дрехи глупаци — бизнесмени от Масачузетс, Ню Йорк и други центрове, зарязали за известно време игрищата за голф, за да дойдат тук да трепят елени, мечки, сърни. Това са ловците, водят ги местни хора, за да изкарат малко пари. Благодарни са заради печалбата, а в същото време ги боли от факта, че им е нужна просто за да оцелеят.

Само веднъж спряхме по пътя — пред къща, която поне отвън изглеждаше малко повече от колиба — три-четири подобия на стаи, немити прозорци, интериорът скрит зад евтини завеси. В двора бяха избили високи плевели. Вратата на гаража зееше отворена, виждаха се ръждиви сечива, но и купища спретнато подредено рязано дърво за отопление. Автомобил нямаше, защото едно от условията за освобождаването на Мейсън Дъбъс бе той да не разполага с превозно средство.

Луис остана да чака отвън. Знаех, че ще е нужно голямо усилие, за да изтърпи Дъбъс, защото този човек бе от породата на онези, гаврили се навремето с Ейнджъл като дете. А едно от нещата, за които Луис реално съжаляваше, бе, че не е имал шанса да се добере до същите хора, оставили болезнен белег върху психиката на най-близкия му днес човек. Затова го оставих навън, облегнат на колата с типичното си безразлично изражение на лицето. Наблюдаваше мълчаливо как почуках, а вратата изскърца и се отвори едва, съзрях опънатата отвътре верижка. Мярна се мъжко лице, кожата му жълтеникава, очите кървясали. Виждаше се и едната му ръка, трепереше безконтролно.

— Да? — запита мъжът и гласът му бе учудващо твърд.

— Г-н Дъбъс, името ми е Чарли Паркър. Сигурно вече са ви се обаждали, за да кажат, че ще ви посетя?

Очите му се присвиха.

— Може и така да е. Вие имате ли… как се казваше… хм, документ за самоличност? Разрешително или нещо такова?

Протегнах към него детективската карта със значката. Той я взе и дълго я разглежда, почти допряна до очите, сякаш проверяваше всяка буква по нея. Сетне ми я върна, взря се през рамото ми към Луис и веднага запита:

— Кой е другият човек?

— Приятел.

— Там ще хване настинка. Добре дошъл е, ако иска да влезе.

— Смятам, че ще предпочете да остане там, където е сега.

— Ами хубаво, негова си работа. Само не казвайте после, че не съм го поканил.

Вратата се затвори, чух металически звън — откачаше верижката. Отвори се отново, сега имах възможност да огледам Дъбъс добре. Беше силно приведен от старостта, болестите, прекараните в затвора години, но все още си личеше, че е бил едър и силен мъж. Дрехите по него бяха чисти и изгладени. Носеше черни панталони, синя риза на райета, розова вратовръзка с плътно притегнат възел. Сега усетих и одеколона, който употребяваше. Някаква много старомодна марка беше, тънко миришеше на сандалово дърво и тамян. Странна смесица. Оказа се, че първото впечатление отвън лъже. Интериорът не отговаряше на запуснатия вид на фасадата и двора, тук дъските лъщяха, миришеше на лакирани мебели, въздухът бе чист, пръскано бе с освежителен спрей. На неголяма етажерка в коридора се редяха книги с меки корици. До тях имаше стар телефон с шайба за набиране. На стената висеше копие на „Desiderata“ — това беше програма от дванайсет нива за хора, затруднени от изпитанията на съвременния живот. На други стени бяха окачени репродукции на евтини картини — някои модерни, други доста стари и за мен лично непознати, въпреки че от пръв поглед личеше — сюжетите и образите бяха избирани нарочно.

Дъбъс ме поведе към гостната си стая. И тук бе абсолютно чисто, макар че мебелите бяха купувани втора ръка, по дървото имаше наранявания и множество драскотини. На масичка от борово дърво стоеше малък телевизор, пуснат бе на програма с комедийно шоу. И тук имаше картини, повечето репродукции, но и няколко оригинала — до една пейзажи. Различих нещо познато, приближих да погледна по-добре. Маслени бои, отдалече ми заприлича на гора, потънали в зеленина дървета на фона на кървав залез, сетне разпознах високото дърво най-отзад — беше върхът на камбанария с кръст. Различих и подписа на Даниъл Клей най-долу вдясно. Галаад.

— Той ми я подари — обади се Дъбъс.

Стоеше в далечния отсрещен край на стаята, запазил помежду ни дистанция. Това вероятно бе създаден в затвора рефлекс. Там бързо привиквате да не се бутате в хора, колкото и тясно да е помещението. Иначе може и да пострадате.

— Че защо?

— Защото му разправях за Галаад. Имате ли нещо против аз да седна. Изморявам се. И лекарствата трябва да си взема — посочи с ръка към няколко шишета с таблетки на лавицата над камината.

В нея пращяха и искряха три дебели пъна.

— От тях пък ми се доспива.

Седна, аз се настаних на канапе точно срещу него.

— Ако желаете кафе, мога да направя — рече той.

— Няма нужда, благодаря ви.

— Добре тогава — рече и потропа с пръсти по облегалката на стола, сетне отправи очи към телевизора.

Изглежда, че му бях нарушил вечерната програма. Той обаче въздъхна, очевидно примирен с факта, че тази вечер ще изпусне шоуто, и насочи дистанционното, натисна копчето. Картината изчезна.

— Е, вие от какво по-точно се интересувате? — запита ме той. — При мен постоянно идват хора — лекари, студенти. Какво и да ме запитате, вече поне сто пъти съм го разказвал някому.

— Интересува ме с Даниъл Клей какво сте разисквали.

— За Галаад му разказвах — отвърна Дъбъс. — Аз все за това говоря, все за това ме питат. На някакви тестове ме подлагаха, картини и други неща ми показваха, само че вече не го правят. Предполагат, че всичко за мен са научили, няма какво повече.

— А то вярно ли е?

Адамовата му ябълка подскочи. Чух звук далече долу в гърлото му. Загледа се в мен за известно време, сетне, изглежда, взе някакво решение.

— Ами, вярно! Вярно друг път! Не е. Научават толкова, колкото научават. И вие не си мислете, че ще научите нещо повече.

— А какъв по-точно беше интересът на Клей спрямо Галаад? — запитах кротко.

Не ми се искаше да го антагонизирам. Казваше, че е замаян и му се спи, но отлично виждах, че напрегнато внимава, а умът му сече.

— Искаше да знае какво се е случило. Казах му. Нищо не премълчах. Нямам какво да крия. Не се срамувам от онова, което заедно сме правили. Всичко преиначиха, всичко криво изтълкуваха — рече той и направи гримаса на отвращение. — Изкараха го нещо, дето никога не е било.

Мислено отбелязах начина му на изразяване — „което заедно сме правили“. Сякаш е било по силата на взаимно решение, постигнато между възрастни и деца, като че става дума за ходене на риба или бране на ягоди и малини през лятото.

— Мъртви деца има, г-н Дъбъс.

Той кимна.

— Така беше. Лоша работа. Не биваше да става. За бебета обаче говорим, а времената бяха тежки. Може дори да е било благословия, отгоре дадена — онова, дето им се случи.

— Както съм информиран, едното е имало прободни рани от игла за плетене. Те са причината за смъртта му. Доста особена дефиниция за благословия.

— Вие влизате в ролята на мой съдник, така ли, сър? — присви той очи към мен, а треморът в ръцете му създаваше впечатлението, че се опитва да потисне силен гняв и като че не успява.

— Не е моя работа да ви съдя.

— Точно така. Именно затова се спогаждахме с доктор Клей. Той не ме съдеше.

— А някога заговори ли за децата, дето са му били пациенти?

— Не — отсече Дъбъс и нещо неприятно за миг оживи лицето му. — Опитвах се да подпитвам. Само че той не кълвеше.

След последните думи презрително изпуфтя.

— А колко пъти е идвал тук?

— Два или три пъти, доколкото си спомням. И в затвора ме е посещавал, но там само веднъж.

— И все делови разговори, така ли? Той задава въпроси, вие отговаряте?

— Точно така.

— Но все пак ви е подарил една от картините си. Чувал съм, че бил много придирчив кому какво подарява. Селективно е действал.

Дъбъс се намести в стола. Адамовата му ябълка отново заигра. В съзнанието ми изплава образът на Анди Келог и началните признаци на гнева. Все индикатори за дълбоко натрупан стрес.

— Може би съм му оказвал помощ. И за него не съм бил чудовище някакво си. Както за вашия приятел отвън например. Нали го видях, по лицето му беше изписано. И по вашето също — когато отварях вратата. С учтивост и добри маниери го прикривахте, обаче отлично зная какво ви се въртеше в главата. Сетне влизате тук, заварвате ред и чистота, спретнато. А не вонящ, затънал в собствената си мръсотия и перверзия звяр. Виждате прилично облечен човек, в хубави дрехи, избръснат. Смятате, че ми се иска къщата ми да е смотана отвън ли? Че не желая да я боядисам, да я стегна, да почистя двора ли? Добре — искам, но не мога. Това е истината, това е положението. Правя каквото мога с моите ръце, обаче никой друг тук няма и пръста си да помръдне в помощ на човек като мен да си поддържа дома в ред. Аз си платих за онова, в което ме обвиняват. Години от живота си загубих, обаче не — те ще ме карат да плащам до последния си ден. Аз обаче няма да им предоставя удоволствието да се оставя да ме смачкат. Искате ли чудовища, господине, другаде си ги търсете!

— А Даниъл Клей чудовище ли беше?

Въпросът бе неочакван, не че го шашна, но го принуди дълбоко да се замисли какво да ми отговори. Виждах как целият му интелект е впрегнат в работа — същата онази низка, покварена, скверна интелигентност, която го е мотивирала да постъпва както е постъпвал, а сетне да оправдава действията пред самия себе си. И без да искам, си го представих сред децата на Галаад, посяга към някое, затиснал устата му с едрата си ръка, за да задуши писъка.

— И вие го подозирате, както и много други — рече накрая Дъбъс. — Сега от мен очаквате да ви кажа дали е вярно, защото ако сме споделяли нещо подобно, ако сме имали еднакви вкусове, то аз сигурно ще зная за тях или той самият би могъл да сподели с мен, така нали? Е, ако разсъждавате по този начин, значи сте глупак, г-н Паркър. Глупак сте и някой ден ще умрете по причина на глупостта си. Аз нямам време за разговори с глупаци. Затова по-добре се разкарвайте оттук! Хващайте си пътя и не мислете, че не зная закъде сте тръгнали. Смятате, че в Галаад ви очаква онова, дето го търсите. Той Даниъл Клей именно там намери отговори за въпросите си. О, да, намери търсеното, само че повече никога не се върна. И вие така, отмервайте си стъпките грижливо, иначе и вие няма да си дойдете оттам. Той душата ви ще вземе, старият Галаад.

Сега се усмихваше широко, доволно, същински хранител на истината за Галаад.

— А да сте се срещали с човек на име Джим Пул, а, г-н Дъбъс?

Този път разигра пантомима на дълбоко замисляне.

— Знаете ли, струва ми се, че да. О, да, наистина говорих с него. И той беше глупак също като вас.

— Той е изчезнал безследно.

— Изгубил се е. А Галаад го е прибрал.

— Така мислите, значи?

— Не мисля, зная го. Без значение къде се намира, дали е жив или мъртъв, пленник е на Галаад. Вие само стъпете веднъж там, и вие ще се погубите.

Замълча, изражението му се промени. Сега сякаш се вглеждаше в самия себе си. Очите му спряха да мигат.

— Някои хора твърдят, че ние сме създали Злото там, но не е така. То вече си съществуваше — каза и в гласа му прозвучаха особени нотки, на преклонение и почуда пред нещо всемогъщо. — Почувствах го в мига, когато кракът ми стъпи на онази земя. Старият Лаймли зле избра мястото да строи своя богоугоден град. Самата земя беше отровена, тя и нас впоследствие отрови. А когато се махнахме оттам, гората или онова, което е под нея, отново си я обсеби.

И се изсмя кратко, злокобно.

— Прекалено много време прекарвам сам — рече на глас, по-скоро на себе си. — Много време имам да мисля над нещата.

— На какво викат Проектът, г-н Дъбъс? Какво представляваше той?

Смехът секна, отново стана сериозен.

— Проектът. Хобито. Играта. Все едно и също означават.

— Малтретиране на деца.

Той поклати глава.

— Вие такава дума използвате, но само защото не разбирате за какво става дума. То е прекрасно. Опитвам се да го обясня на всички идващи тук, само че не ме слушат. Не искат да го осъзнаят.

— А Даниъл Клей слушаше ли ви?

— Клей беше различен. Той разбираше.

— Разбираше, но какво?

Само че Дъбъс този път не благоволи да отговори.

— Знаете ли къде се намира Даниъл Клей? — запитах отново.

Дъбъс се наведе напред, очите му придобиха особен блясък.

— Кой знае къде отиват покойниците? — риторично каза той. — Вие отивате на север, може би пък ще намерите отговора. А сега ми е време да си догледам телевизионното шоу.

Натисна копчето на дистанционното, екранът се оживи. Той увеличи и звука. Край на визитата и разговора. Извърна се с гръб към мен, аз си излязох сам.

В мига, когато потегляхме обаче, пердето на единия прозорец се раздвижи, показа се ръка, махна прощално. Почувствах го вътрешно, но бях и сигурен — в чистия си, наистина спретнат дом старецът се смееше подигравателно. Прощалният жест беше чиста ирония.

* * *

В последвалите дни полицията направи големи усилия да възстанови и свърже развилите се последователно събития. Да проследи движенията, да установи връзката между един и друг труп, да разбере смисъла на различните контакти и значението им за убийствата. Дъбъс бе провел два телефонни разговора — и двата с един и същи номер. След смъртта му недалеч от трупа намериха мобилен телефон. Поставил го бе в скривалище под леглото в спалнята, покрито с изобретателно монтирана подвижна дъска. А за да отблъсква любопитните, отгоре винаги бе държал нощно гърне с воняща стара урина. Само едно не бе взел предвид — че в подредения, излъскан дом това е крещящо нетипичен за чистника Дъбъс елемент и той силно бие на очи. Особено пък за опитен следовател. Телефонът бе с предплатена карта, купен с налични пари в голям магазин преди месец. Полицията бързо установи, че това не е първият път или начин Дъбъс да е заобикалял ограниченията върху контактите с външния свят.

Педофилът бе провел предпоследния в живота си телефонен разговор минути след като ние с Луис бяхме потеглили, сетне предполагаемо върнал апаратчето в скривалището и отново седнал да гледа телевизионното шоу. Цък-цък-цък — отмервал часовникът последните секунди на Мейсън Дъбъс. Приближавал мигът, когато той най-сетне щял да напусне грешната ни земя и да се представи пред своя Създател, за да получи справедливост свише, така както се полага на всеки човек.

Само че това все още е било в бъдещето. А в онзи миг се движехме бързо, с Луис почти не разговаряхме. Беше вече тъмно, но луна нямаше. Свиреше музика, диск в плейъра на автомобилната уредба. „Нешънъл“ пееха за гълъби в душата, ястреби в сърцето, аз мислех за хора с птичи глави.

И във времето стигнахме в Джакман, а старият Галаад проникна в душите ни.