Джон Конъли
Нечестивци (20)

19

Връщайки се у дома от Уорън, неочаквано реших да поговоря с доктор Робърт Крисчън. Обадих му се без предизвестие в кабинета, гласът му прозвуча разсеяно, неспокойно. Все пак се съгласи да ми отдели няколко минути. Когато пристигнах, пред центъра бе спряла полицейска патрулна кола. Отзад седеше мъж, главата му опряна напред в решетката, която разделя колата на две, а позицията на ръцете му подсказваше, че е закопчан с белезници. Един полицай отвън говореше с жена на около трийсетина години. Главата й оживено се движеше постоянно, кимайки в три основни посоки — към ченгето, към двете деца в нисана отдясно й и към мъжа в патрулката. Ченге, деца, мъж. Познат триъгълник. Жената бе плакала наскоро, личеше отдалеч. Децата й обаче все още плачеха.

— Дълъг ден беше, тежък — въздъхна Крисчън, като затвори вратата на кабинета след мен и се отпусна в стола зад бюрото. — Аз дори още не съм обядвал.

— Вероятно има нещо общо с мъжа отвън?

— Не мога да коментирам — рече Крисчън строго, а в следващия миг реши да се поотпусне малко. — В нашата работа лесни моменти няма. Обаче един от най-трудните, дето изисква най-деликатен, най-аналитичен подход, настъпва, когато разпитваме някого за реакция по повод отправени срещу му обвинения. Ето, преди два дни разговаряхме със задържан в присъствието на полицията, днес майката и децата също пристигат за разговор и какво? Намират бащата паркиран отвън, чака ги. Хората най-различно реагират на твърдения за сексуално малтретиране: някои се слисват и не вярват, че това е възможно, други отричат, трети изпадат в ярост. Вярно е, че не се налага често да викаме полицията. А това сега… беше извънредно труден момент за всички засегнати.

Реши, че ми е казал предостатъчно, и започна да събира разхвърляните по бюрото документи. Сортираше ги и ги вкарваше в различни папки.

— Е, г-н Паркър, какво мога да направя за вас? Слушам ви, но се опасявам, че нямам много време. След два часа имам среща в Огъста със сенатора Харкнес — налага се да обсъждаме въпросите около задължително фиксираните по срок присъди. А пък не съм се подготвил така добре, както бих искал.

Знаех щатския сенатор Джеймс Харкнес. Крайнодесен по убеждения ястреб със силов подход към всеки застанал на пътя му проблем. Не се церемонеше много, обичаше да раздава шамари, раз-два и готово. Напоследък бе оглавил кампания в защита на задължителната присъда от двайсет и една години строг тъмничен затвор за обвинени и намерени за виновни в сексуално издевателство над деца. Без значение дали са се признали за виновни.

— А вие за или против сте?

— Против съм, и то заедно с повечето прокурори, но за господа като добрия сенатор това е все едно да искам Коледа да отменят.

— Мога ли да ви запитам защо сте против?

— Много е просто: това е един от редовните номера за пред електората. И от него само по-зле може да стане, не и по-добре. Вижте сега: от сто стигнали до компетентните власти оплаквания обичайно половината водят до полицейска намеса. От тези петдесет лица на четирийсет им се връчват обвинения. От тези четирийсет поне трийсет и пет правят сделка, като си признават вината. Другите петима стигат в съда и от тях два процента са осъдени, три — оправдани. С други думи, от първоначалните сто души ще имаме поне 30–40, които ще регистрираме и ще следим.

А въведе ли се задължителната 21-годишна присъда, вече няма да има стимул за предполагаемите насилници да пледират виновни и да търсят снизхождение. Те, разбира се, винаги могат да рискуват в съда и по правило прокурорите не обичат да започват процес на базата на твърдения за насилие без солидни доказателства. Нашият проблем, както вече ви казвах миналия път, обаче са огромните затруднения, които срещаме, за да осигурим доказателствата, дето ще тежат в съда и ще гарантират присъда. Значи логиката ми на разсъждение е следната: налице ли е задължителната присъда, възможността повече виновни да се промъкнат през цедилката без наказание практически се увеличава. Няма да успеем да ги зарегистрираме, следователно те ще си действат постарому, докато някой отново не ги обвини или залови. Задължителната присъда е чист демагогски ход на политиците, с него те се правят да изглеждат решителни и безкомпромисни спрямо престъпността, на практика обаче тя е безрезултатна. Честно казано обаче, шансовете ми са далеч по-големи да убедя в тази теза една маймуна, отколкото Харкнес.

— Маймуните преизбиране не ги интересува — усмихнах се аз.

— Аз бих гласувал по-скоро за маймуна пред Харкнес. Винаги има надежда на даден етап тя поне малко да еволюира. Е, г-н Паркър, напредвате ли по вашите дела?

— По малко, да. Какво можете да ми кажете за Галаад?

— Надявам се, че не ме изпитвате на тънки библейски теми, нали? — отвърна ми с въпрос. — Иначе за общността Галаад зная някои неща, както и за „децата на Галаад“, както бе известен случаят.

Нахвърли ми основната фактология набързо, и то в рамките на онова, което вече знаех, макар че според него мащабите на насилието са били далеч по-големи от официално установеното.

— Лично познавам някои от жертвите, затова ви казвам, че съм наясно с онова, което твърдя. Смятам, че повечето жители на Галаад са знаели какво става, на всичкото отгоре повечето мъже са участвали. Поне повече, отколкото бе установено от следствието. След като труповете са били открити, семействата се разпръскват, за по-голямата част от тях никой повече не е и чувал. Други имена обаче изскочиха във връзка със странични случаи. Огромни усилия да ги проследи положи една от жертвите, всъщност момичето, чиито показания помогнаха да бъде осъден Мейсън Дъбъс — човекът, смятан за лидер на насилниците. Неколцина са в затвори в други щати, останалите са мъртви. Дъбъс е единственият жив сред тях или може би единственият, за когото знаем. Ако и други са оцелели, то те наистина са доволно възрастни хора.

— А с децата какво е станало?

— Когато общността се разпаднала, някои си ги прибрали родителите или настойниците. Не знаем с точност къде са отишли. А онези — спасените — са изпратени в домове за сираци. Две деца са взети в „Добрият Бил Хинкли“.

Така се казваше намираща се недалеч от I-95 неголяма институция, където прибират безпризорни. Там осигуряват пансион и училищни занимания за деца и младежи на възраст между 12–21 години, най-вече жертви на сексуално насилие, бездомни, наркомани и алкохолизирани — било пряко или в резултат на семейната среда. Домът съществува още от края на XIX век и дава образование и някаква професия на десетина души ежегодно — младежи и девойки, които иначе биха загинали или попаднали в затвора. Никак не се учудих, че деца от Галаад са отишли там. При сложилите се обстоятелства това може би е било най-доброто, което би могло да им се случи. Жалко, че „Хинкли“ нямаше по-големи възможности.

— Как изобщо е възможно да се получи такова чудовищно нещо? — запитах аз. — Имам предвид мащабите. Изглеждат ми направо невероятни. Цяло селище, колкото градец, за Бога!

— Вижте, г-н Паркър, все пак е било една изолирана комуна в щат, населен с подобни, също отдалечени, закрити за окото на външния посетител общности — отвърна Крисчън. — Освен това от събраните досега доста данни можем да направим някои заключения: основните, замесени в извращенията семейства са се познавали още преди основаването на Галаад. Работили са заедно или са поддържали контакти години наред. С други думи, вече е съществувала някаква структура или подобие на организация, която е управлявала насилията. Със сигурност съществува ясно очертана разлика между четирите или петте основни рода в селището и пристигналите по-късно. Това са две групи, които не поддържат типичните за малка общност връзки — жените не си общуват, децата не играят заедно, мъжете се държат настрани, като, разбира се, изключим задължителните трудови процеси, където това е било невъзможно. Насилниците отлично са разбирали какво вършат, възможно е също да са знаели кои хора са потенциални съюзници и биха споделили вкусовете им. Съответно са разширявали терена си на действие, намирали са нови жертви. Ситуацията е била кошмарна, но за беда има и друг черен фактор, самият Галаад. Това място е като люлка на Злото, то излъчва злощастие. Там сякаш тъмни сили са се пръкнали. Като добавим и естествените обстоятелства, действащи в ущърб на децата — лош късмет, противопоказани съвпадения на място и време, картината става още по-мрачна. Да не забравяме и друго нещо — исторически погледнато, времената са съвсем други: хората не са чували за сексуално малтретиране на деца или поне не така, както е позната и актуална темата днес. Факт е, че чак през 1961 г. лекар на име Хенри Кемпи написва труд, наречен „Синдромът на разрушеното дете“, и открива пътя на истинска революция по въпроса. И все пак онзи труд третира главно физическото насилие. Аз отлично помня, че в началото на седемдесетте години, когато все още бях млад терапевт, сексуалното насилие бе тема, споменавана едва-едва, и то под сурдинка. Сетне се появи феминисткото движение и темата за насилие срещу жената и децата се либерализира, образно казано. През 1977 г. Кемпи написа нова книга — „Сексуалното насилие: още един скрит проблем на педиатрията“ — и според мен всеобщото осъзнаване на сериозния проблем води началото си именно от тогава.

За съжаление можем да кажем, че се появиха и реални пречки. Създаде се климат на постоянно подозрение, тъй като науката в тази област не бе напреднала достатъчно, че да отговори на амбицията проблемът да бъде решен. Ентусиазмът бе налице, но не и крайно нужният в дадения случай скептицизъм. Това доведе до обратни тенденции и застой, през деветдесетте години научната работа и трудовете по темата рязко намаляха. Сега обаче, изглежда, е постигнато равновесие, макар че все още понякога поставяме ударението на сексуалното насилие в ущърб на другите форми на насилие. Според някои статистици около двайсет на сто от децата са сексуално малтретирани, преди да са навършили пълнолетие, обаче далеч по-жестоки и опасни са последиците от продължителната липса на грижи и внимание, наред с физическото насилие. Например вероятността едно занемарено и физически малтретирано дете да стане престъпник е много по-голяма, отколкото едно сексуално насилвано дете. Според повечето регистрирани данни педофилите са обичайно физически малтретирани като деца, но не и жертви на сексуално насилие. Е, прочетох ви лекцията — завърши той, — сега ми кажете на какво се дължи този продължителен интерес към Галаад?

— Даниъл Клей се е интересувал също от него, има картини с такъв сюжет. Научих още, че е разговарял с Мейсън Дъбъс, изглежда е възнамерявал да пише и книга за случилото се в Галаад. Колата му е намерена в Джакман, разстоянието оттам до Галаад е неголямо. Разполагам и с информация, че един от бившите пациенти на Клей е бил насилван там или някъде наблизо от мъже, които носели птичи маски. Всички тези взети заедно факти едва ли са съвпадения, по-скоро ми говорят за някаква връзка.

— Хм, за мен не е особена изненада, че Клей се е интересувал от Галаад — каза Крисчън. — Повечето наши колеги, които работят в Мейн, рано или късно проучват наличния материал. И други са говорили с Дъбъс, включително и аз самият.

Замисли се за миг, сетне добави:

— Обаче не помня да съм срещал описания на Галаад в документацията на Клей за разговорите с пациентите му, макар че някои от тях са споменавали неща по-скоро типични за извънградски пейзаж. Значи някои от децата са виждали дървета, трева, земя. Има общи факти и съвпадения и в описанията на помещенията, където са били насилвани: голи стени, матрак на пода, такива неща. По принцип жертвите са били със завързани очи, и то през повечето време, тоест говорим за случаен поглед, кратка възможност за надникване и нищо повече.

— Възможно ли е насилниците да са били привличани към Галаад поради миналото му? — запитах лекаря.

— Защо пък не — рече Крисчън. — Имам приятел, работи в една много интересна област — профилактика и превенция на самоубийствата. Той например използва такъв термин — „групирани местонахождения“, имайки предвид места, често избирани за извършване на самоубийство главно поради това, че досега там са отнели живота си мнозина други. Тоест едно убийство улеснява друго — има модел, спомагателни фактори, стимули. Със същата логика защо едно място, символ на насилие над деца, да не се стори привлекателно на един педофил? Макар че в същото време там рискът би се увеличил.

— А може би именно рискът е част от привличането?

— Може би. Вашето посещение ме наведе на доста мисли за Галаад. Случаят наистина е необичаен. Първо е мащабен, сетне става дума за насилие над непознати обекти, именно това е нетипичното. При възрастните жертвите могат да бъдат непознати за насилника, но при децата това е рядкост. При момичетата 50 на сто от случаите са в семейството, при момчетата този процент е между 10 и 20. По правило насилниците извън семейството спадат в шест категории, основани на степента на психическа нагласа или фиксация. Те варират между тези с чести несексуални контакти с деца и садистични елементи с редки несексуални контакти. Този тип насилник обичайно търси жертвата си сред непознати деца. Степента на несексуално насилие при децата, които споменават птичите маски, обаче е минимална. Фактически само едно дете говори за сериозно физическо малтретиране — мъжът го душел почти до припадък, в същия миг друг от маскираните му се скарал и го възпрял. Това говори за организиран контрол. Тези мъже не са обикновени педофили, в никакъв случай. Тук има планиране, сътрудничество и някаква степен на въздържане. Употребявам последната дума, тъй като не намирам друга, по-точна. Именно затова в светлината на случилото се поведението на тази група елементи е особено тревожно.

— Вие сигурен ли сте, че след изчезването на Клей наистина вече няма подобни случаи?

— Имате предвид малтретиране, което отговаря на същите характеристики, нали? Е, сигурен съм дотолкова, доколкото познавам стигналата до мен информация. Всъщност мисля си, че това бе една от причините върху Клей да падне подозрение.

— Възможно ли е тези хора просто да са се отказали?

— Не мисля. Възможно е някои от тях да са попаднали в затвора за други престъпления, което би обяснило прекъсването на насилието. Иначе не, не вярвам в термин като „отказване“. Този тип мъже са педофили — хищници. Може дори да са променили подхода си, но този тип нагон просто няма как да изчезне.

— А защо биха променили подхода си например?

— Нещо може да се е случило, нещо, което ги е изплашило или им е дало да разберат, че продължавайки да действат по този начин, рискуват да привлекат извънредно внимание към себе си.

— И дъщерята на Мерик е рисувала мъже с птичи глави… — подхвърлих аз.

— А тя е безследно изчезнала — завърши мисълта ми Крисчън.

— Датата, на която Клей изчезва, почти съвпада с периода, през който Луси Мерик е виждана за последен път — добавих аз. — Вие току-що ми казахте, че няма сведения за други случаи с хората с птичи маски.

— Казах, че с такава информация не разполагам — отвърна Крисчън. — Но и преди ви обясних — не е лесно да издириш евентуалните жертви. Затова е възможно тези хора да продължават да действат, но ние просто да не знаем за това.

И вярно, колкото повече оглеждах възможностите и различните им аспекти, толкова повече се уверявах, че определена логика в казаното от него има. Възможно бе изнасилваните да са продължавали да действат, без това да се е разчуло. По множество причини. Освен това връзка определено трябваше да има между изчезването на Клей и това на Луси Мерик, на свой ред може би и между нейното изчезване и факта, че след това други деца не бяха съобщавали за насилие от страна на хора с птичи маски.

— Може ли да ги е изплашила смъртта на някое дете? — запитах Крисчън. — Дотолкова, че да се спрат?

— Ако е била случайна, а не нарочна, възможно е, да — отвърна той.

— А в обратния случай?

— Тогава вече нещата стават още по-злокобни — мрачно поклати глава той. — В такъв случай вече става дума не само за педофили, а и за убийци.

След тази последна дума и двамата замълчахме. Крисчън си записа нещо в бележника. Извърнал глава към прозореца, гледах как денят бавно си отива — светлите ивици между щорите бавно бледнееха, сетне със залеза на слънцето малко по малко потъмняваха. Не зная защо, заприличаха ми на затворническа решетка и тогава в съзнанието ми се мярна образът на Анди Келог.

— Дъбъс още ли живее в нашия щат? — запитах лекаря.

— Да, има къща в Ансън. Доста изолирана е, на практика е затворник в собствения си дом. В крака му е имплантирано устройство за спътниково проследяване, дават му медикаменти за потискане на половия нагон. Освен това му е забранен достъп до интернет и кабелните телевизии. Следят му пощата, съответно и телефонните разговори и това е едно от условията, с които бе пуснат на свобода условно. Все още представлява потенциален риск за децата, макар и да е доста възрастен. Знаете, предполагам, че лежа в затвора заради случилото се в Галаад. Впоследствие го арестуваха още два-три пъти, не помня точно за какво, но ми се струва, че два пъти беше за сексуално посегателство с риск за увреждане на малолетен, оказа се, че разполага и със снимкова детска порнография и още цяла поредица дребни неща от същия порядък. Последния път получи двайсет години, лежа десет, освободиха го условно при условие да бъде наблюдаван от компетентните органи до края на живота му. Понякога водят при него дипломанти медици, извънредно интересен е като академичен обект, направо живо учебно пособие. Интелигентен е, с достатъчно ясна мисъл за човек над осемдесетте, освен това не отказва да отговаря на въпроси. Предполагам, защото разговорите носят известно разнообразие в иначе монотонния му живот.

— Интересно защо е останал да живее така близо до Галаад — коментирах на глас.

Ансън бе само на седемдесет мили южно от него.

— Струва ми се, че изобщо никога не е напускал щата — рече Крисчън. — Когато разговарях с него, описа Галаад като своята райска градина — нарече го моя Едем. Приведе цяла поредица аргументи, някои от които са обичайно познати в нашата професия — например че децата знаят за секса много повече, отколкото смятаме ние, и съвсем не го отхвърлят; че други общества и култури гледат много по-благосклонно на връзките между деца и възрастни. Че отношенията с малолетните в Галаад били взаимни, основани на любов. Вариации по същата тема съм чувал предостатъчно и от много други източници. Някои дори си вярват. При Дъбъс обаче имах чувството, че той отлично знае защо ги използва — за хвърляне на прах в очите на хора, които смята за по-малко интелигентни от себе си. При това си дава сметка какъв е и това му носи удоволствие. Никога никой не се е надявал, че при него може да има някаква рехабилитация. Сега се опитваме да го държим под стриктен контрол и да научим максимално повече за природата на педофила. И в този смисъл той е доста полезен за нас.

— А мъртвите бебета?

— За тях той обвиняваше жените, макар че не пожела да даде конкретни имена.

— Повярвахте ли му?

— Нито за миг. В онази комуна той е бил доминиращата мъжка фигура. И ако лично не е държал оръдието на убийството им в ръцете си, то стопроцентово заповедта за това е била дадена от него. Но както вече казах, онези събития се развиват в едни доста отдалечени от днес, много по-различни времена. Пък и няма нужда да се връщаме толкова назад във времето, за да намерим примери на родени от кръвосмешение или извънбрачни връзки деца, които умират, защото така е най-удобно за виновниците.

И въпреки всичко Дъбъс е извадил голям късмет, че е отървал живота си, когато хората в Джакман научили какво е ставало в Галаад. Вероятно са имали разни подозрения и преди разкритите бебешки трупове, но самият факт вече коренно променя нещата. Повечето от сградите в онова селище са били разрушени. Оставили една-две плюс незавършената все още църква. Днес може би и самите те вече не съществуват. Не зная, не съм бил там много, много отдавна вече, кажи-речи от студентските години.

На вратата се почука. Влезе жената от рецепцията със сноп съобщения и чашка кафе за Крисчън.

— Как да стигна до Мейсън Дъбъс? — запитах аз.

Крисчън държеше чашката в ръка, отпиваше дълга глътка от кафето. Вече бе станал и мислеше нещо, вероятно за поредната си неотложна задача. За срещата с всевластния, по магарешки инатлив сенатор, който държи много повече на броя на гласовете на изборите, отколкото на положителните резултати в неговия щат.

— Не е трудно — рече Крисчън, докато ме изпращаше на вратата. — Мога да се обадя на офицера, който наблюдава поведението му. Не вярвам да има пречки за уреждането на едно посещение.

Благодарих, излязох. Навън полицейската кола вече я нямаше. Изчезнал бе и нисанът, но няколко минути по-късно го засякох по пътя обратно за Скарбъро. Паркиран бе пред сладкарница, а през витрината зърнах децата — седяха на маса и ядяха някакви жълто-розови пасти направо от кутията. Жената беше с гръб към мен. Раменете й бяха увиснали, стори ми се, че леко треперят, сигурно плачеше.

* * *

Имах да правя още едно посещение днес. Мислех си за споменатата от Анди Келог татуировка и за подхвърлената от Джо Лонг идея, че може би става дума за бивш военен, вероятно служил във въздушнодесантната дивизия. От дългогодишен опит знаех, че такова нещо трудно се проверява. Основната част от архива на военнослужещите се съхранява в национален център за документация „Личен състав“, а той се намира в Сейнт Луис, Мисури. Но дори и да получех някакъв достъп до огромната му база данни, което само по себе си бе отвратително трудна задача, пак щях да имам затруднения, след като не разполагах поне с дребен ключ към самоличността на въпросния човек. Дори и мъгляви подозрения спрямо името нямах, та нямаше смисъл да търся човек, който да рови в регистъра или да използва някоя от търсачките. Така или иначе налагаше се да търся външна помощ и връзки, а за това все още не бях готов. И Администрацията на ветераните (АВ) бе също трудно място за получаване на подобен вид информация. Малко бяха хората, готови да рискуват добре платена федерална работа с осигурена пенсия, отваряйки нечие досие в нарушение на правилата, за да услужат на някакво си частно ченге.

Роналд Стрейдиър бе индианец от племето на пенобскотите в района на Олдтаун. Беше служил в специална част по време на Виетнамската война, днес живееше в околностите на Скарбъро в стар, занемарен фургон с формата на куршум. Преди време разкривената алуминиева конструкция бе дом на човек на име Били Пърдю, днес обаче тя се бе превърнала в реален приют за скитници, всякакви пройдохи и закъсали за пари бивши братя по оръжие, които някак си намираха пътя към Роналдовата врата. Стрейдиър се бе уволнил като военен инвалид след нараняване в гърдите и лявата ръка в резултат на експлодирала автомобилна гума и за беля това се бе случило точно в деня на заминаването му от Виетнам. Само че до ден-днешен не бе сигурен кое го бе наранило повече — гумата или фактът, че е бил принуден да се раздели с немската си овчарка на име Елза. Кучето било армейски следотърсач и истински негов приятел, а сетне го прехвърлили в категорията военни излишъци. И Рони все още не можеше да се примири с тази мисъл, пък и се опасяваше, че виетнамците са изяли бойната му другарка. Сигурен бях, че ги мрази много повече заради това, отколкото че са стреляли по него, докато е носил униформата на американската армия.

Знаех, че Стрейдиър има познат кадрови офицер от АВ за връзка със Службата за инвалидизираните американски ветерани (СИАВ), казваше се Том Хайланд. Беше му помогнал много да потърси правата си на обезщетение, евентуално и пенсия посредством националните канали на СИАВ. А докато Рони се борел с различните бюрократични капани на системата, Хайланд бе станал негов гарант и кажи-речи адвокат. Рони го уважаваше, винаги го превъзнасяше в приказките си. С Том се срещнахме случайно, бях засякъл двамата да ловят пъстърва на Лобстър Шак в щатския парк. Тогава Роналд ми го представи с думите „достоен мъж“, а това бе най-високото признание, дето някога съм чувал да излиза от неговата уста.

В служебното си качество на офицер за връзка със СИАВ Хайланд би трябвало да има достъп до досието на всеки ветеран, който е търсил обезщетяване посредством тази институция. Включително и служилите във ВВС, записалите се на служба от адрес в щата Мейн, получаващите обезщетения на тукашни адреси. Освен това СИАВ работеше в тясно сътрудничество и с други сродни организации като Виетнамските ветерани на Америка, Американския легион и Ветераните от чуждестранни войни. Реших, че ако убедя Роналд да помоли Хайланд, а той на свой ред се навие да ми направи тази услуга, значи току-виж наистина съм се сдобил със списък на потенциално възможни кандидатури.

Вече притъмняваше, когато се добрах до фургона на Роналд. Вратата бе отворена, а Роналд седеше пред телевизора в предното помещение, отвсякъде заобиколен с кутийки бира — повечето празни. Върху апарата имаше дивиди плейър, въртеше се концерт на Джими Хендрикс, звукът бе доста намален. На канапе срещу екрана седеше мъж, който изглеждаше по-млад от Роналд, само че определено по-износен, в лицето поне. Самият Стрейдиър бе доста добре за възрастта си и в отлична физическа форма. Носеше черната си коса късо подстригана, в нея сивееха сребърни кичурчета. Тялото му бе изправено, силно, мускулесто — знаех, че го поддържа с най-обикновена, само че тежка физическа работа. Едър мъж беше, но приятелят му на канапето беше още по-едър, само че приведен, а над покритото му с тридневна четина лице висяха русо кестеняви кичури коса. И той бе фиркан до козирката, но, изглежда, и друсан. Във въздуха се носеше наситена миризма на трева, лъхна ме в лицето, чак главата ми се завъртя. Роналд ми се стори малко по-читав в очите, но вероятно и той скоро щеше да се докара на същото дередже. Нямаше как да не стане, имайки предвид димната завеса наоколо му.

— Човече — обади се приятелчето от канапето, — късмет, че не си от ченгетата.

— В такива случаи човек затваря вратата — отвърнах аз. — Помага, знаеш. По-трудно някак се влиза.

Роналдовият човек кимна мъдро и заклати глава.

— Това е вярно — рече той. — Мнооого вярно.

— Този тук е мой авер, Стюарт се казва — намеси се домакинът. — Служили сме заедно с баща му. А Стюарт воюва в Залива още първия път. Та си говорим за доброто старо време.

— Супер време беше — рече Стюарт и вдигна кутийката с бирата. — Хайде наздраве по тоя случай.

Рони ми подаде кутийка „Силвър Булит“, учтиво отклоних. Той я отвори, капачето изсъска, течността потече направо в гърлото му почти без да докосва устните. Изгълта половината на един път.

— Мога ли да помогна с нещо? — запита ме след малко.

— Търся един мъж — рекох. — Възможно да е бил на военна служба — на дясната ръка носи татуировка на орел. На дечица налита, такъв сорт човек. Рекох си, че може да ти говори нещо. Иначе можеш да поразпиташ или да помолиш онзи твоя приятел от СИАВ — Хайланд. Лицето, за което говоря, е кофти, направо лоши новини. Иначе не бих те молил, Рони.

Роналд се замисли над въпроса. А на Стюарт очите се присвиха от усилие да се концентрира над казаното.

— Човек, дето на малолетни налита, няма да се движи насам-натам, вдигайки шум около вкусовете си — отбеляза Стрейдиър. — Не помня да съм чувал за тип с подобни мераци. Обаче татуировката може и да стесни нещата до някоя степен, а? Ти откъде знаеш за него?

— Малтретирано от него дете е зърнало татуировката. Случайно, разбира се. Човекът е бил маскиран. Това е единствената улика, с която разполагам.

— А хлапето видяло ли е годините?

— Какви години?

— На службата, разбира се. Ако е бил военен, даже и кенефите да е чистел, пак ще е сложил годините на служба. От — до.

Напрегнах паметта си. Не помнех Анди Келог да е говорил за цифри под орела. Трябваше да помоля Ейми Прайс да провери това нещо още при първа възможност.

— Ами ако няма години?

— Значи сигурно не е бил на военна служба — просто отвърна Роналд. — Направил си е татуировка просто за фукня.

— Ще поразпиташ ли тук-таме? Моля те.

— Дадено. Том може и да знае нещо повече. Той за служебните дела е ужасно принципен, знаеш, обаче като става дума за гавра с дечица…

В същия момент Стюарт се изправи и започна да търси нещо по лавиците на стената, като леко потропваше с крак в ритъм с едва долавящото се парче на Хендрикс. От устата му стърчеше прясно запален джойнт. Изрови онова, което търсеше, и се извърна към домакина. В ръка държеше снимка на Роналд в униформа, клекнал край Елза.

— Хей, Рон, човече, това твоята кучка ли беше? — запита той.

Роналд дори не погледна към фотографията — знаеше какво е взел Стюарт.

— Да — отвърна Стрейдиър. — Това е Елза.

— Чудно куче. Срамота е, значи, такова нещо да го сполети — рече Стюарт и размаха снимката пред лицето ми. — Знаеш ли, човече, кучето му го изяли? Изяли го гадовете, ти казвам!

— Чувал съм — рекох кротко.

— Абе аз те питам к’ви са тия шибани хора — продължаваше другият, — дето могат кучето на човека да изядат?

В очите му блеснаха сълзи, едната се изтърколи надолу по брадясалата буза.

— Срамота е, ти казвам — задави се едрият мъж.

И наистина беше срамота. Само че аз мислех за друго.