Джон Конъли
Нечестивци (24)

23

Отдалеч личеше, че Рики Демаршън е неудачник. Жилище му бе двоен алуминиев фургон, зиме студуваше като куче в него, лете се задъхваше, сякаш го пекат на слаб огън, подгизнал от пот в жегата. Там винаги смърдеше на собствените му телесни сокове, вонеше на гнило и плесен, на мръсотия, кисело, отдавна непрани дрехи. Преди години фургонът беше зелен, но лудориите на времето в съюз с недодяланите бояджийски способности на Рики си бяха казали думата. Макар и боядисван веднъж-дваж, сега бе мръсно, измито синкав, на цвят досущ като умираща морска животинка на дъното на силно замърсен воден басейн.

Намираше се някъде по северния периметър на парк, дявол знае защо наречен „Борова гора Спокойствие“. Името бе чист фалш, защото тук бор дори и за цяр нямаше, а това бе направо рекордно постижение в щат като Мейн. За спокойствие изобщо да не говорим, все едно върху мравуняк чашка силно кафе да изсипеш. Мястото бе направо потискащо — дере, по склоновете му единствено трънливи храсталаци. Погледнеш ли го, все едно целият парк бавно потъва надолу, сякаш земята го всмуква. За това впечатление обаче главна роля играеха тукашните обитатели, здравата обременени с житейски проблеми от типа на безпътицата, завистта, чувството за малоценност.

Те бяха главно скитници и пройдохи, по-интересно обаче бе, че мнозинството се състоеше от жени. Злобни, освирепели харпии, устати, цинични до нецензурност в приказките, те изглеждаха като че ли времето е спряло някъде през осемдесетте години на XX век. Облечени в избелели джинси, сака с подплънки, с пънкарски прически, едновременно агресивни и комплексарки, жените обикаляха баровете в Южен Портланд, Олд Орчард и Скарбъро. Налитаха главно на гадняри с пари за пръскане или мускулести женомразци, в чиято извратеност намираха временно удовлетворение най-често за сметка на самопрезрението. Някои имаха деца, а момчетата сред тях неволно вървяха по пътя на споделящите майчините легла мъже, макар и да ги презираха. Момичетата обикновено се опитваха да избягат от майчината съдба, създаваха си собствени семейства, обръщаха гръб на майките си, без да съзнават, че постепенно заприличват именно на тях.

Повечето от мъжете бяха неудачници като Рики, по-старите — хора похабени, с прецакан живот. Намираха се и такива с нелошо минало, но разбити семейства, съсипани кариери. Някои бяха на социални помощи, други имаха някаква работа — предимно ниско платена и мръсна, било в някоя кланица, било по пристанищата. Затова най-често в парка смърдеше на загнила риба и разлагаща се пилешка кожа.

И Рики бе имал подобна работа. Лявата му ръка беше изсъхнала, безпомощна, в пръстите нямаше достатъчно сила да задържат предмет — резултат от някакъв проблем при майчината бременност. Бореше се с този недостатък и донякъде успяваше — криеше сакатата, ненужна ръка, напрягаше воля да не мисли за нея. Животът обаче често му бе изигравал някой от мръсните си номера, подхвърляйки му нещо за препитание, което за беля изискваше две здрави ръце. Това не помагаше на психическото му състояние, още по-малко на вероятността да си намери работа. Но дори и да не беше сакат, имаше други недостатъци горе-долу в следния ред — липса на свястно образование, на амбиция, енергия, умение да общува, почтеност, реална човечност, пък на него и едва ли можеше за нещо сериозно да се разчита. В крайна сметка всичко това накуп го изключваше от категорията на който и да е вид нормално заплатен труд. Оставаше му възможността да корми пилета, да сортира смърдяща риба, но и там не беше особено подходящ.

Първата си работа бе започнал на най-ниското стъпало в предприятие за обработка на пилета за заведенията за бързо хранене. Задачата му бе да мие подовете с маркуч, със силна струя вода чистеше кръвта, перата и дребните вътрешности. Там дните му бяха изпълнени с мръсотия и воня, жестокост и брутални гледки. Като панирано писукане по повод садизма на някой и друг оператор на поточна линия, намиращ удоволствие в измъчването на птиците, чупейки крилата и краката им. На конвейера животинките висяха с главата надолу, в дадена отсечка главите им се потопяваха във вода с течащ ток за зашеметяване преди етапа с автоматизираните гилотини за обезглавяване. Поради редица технически неточности и мърдането на пилетата много от тях избягваха допира с водата и отиваха на гилотината в съзнание. Оттам телата минаваха през вани с вряла вода за сваляне на перата, сетне ги режеха и кълцаха, за да ги превърнат в късчета безвкусно месо за масовия консуматор.

Странното бе, че Рики не получи отвращение към него. Ядеше пилешко дори и от продукцията на предприятието, където бе работил. Гледките там не го бяха разстроили особено — нито ужасната воня, нито жестокостта, пък да си кажем истината, личната му хигиена бе под всякаква критика, така че бързо свикна с още цяла гама неприятни миризми. Все пак съзнаваше, че да бъдеш мияч в кланица е далеч под нормите за що-годе носещ удовлетворение живот, затова реши да напусне и да си потърси нещо по-прилично за вадене на хляба.

Откри го в компютрите. Имаше естествено предразположение към техниката и въпреки липсата на амбиция и особена енергия бе находчив, а със здравата си ръка бе развил немалко сръчности. Да бе разпознал и култивирал тези си способности още като хлапе, вероятно би разгърнал скрития си талант, би напреднал в съответната област, дори и би забогатял. Или поне така обичаше да мечтае по онова време, забравяйки купищата други недостатъци, довели до полуплачевното му битие в парка без борове, реално спокойствие и единствено развлечение порно по телевизията.

Най-напред успя да се сдобие със стар макинтош. Сетне тръгна на вечерно училище, това не бе трудно, записаха го безплатно като инвалид. Късно нощем обикаляше денонощните супермаркети, крадеше компютърна литература. Започна да посещава интернет клубовете, научи се да тегли от мрежата, да сваля информация, програми, цели технически ръководства, които жадно изучаваше и поглъщаше.

И ненадейно, като по чудо се оказа може би най-богатият сред съседите си, макар че те съвсем и не подозираха за това. Дори би могъл да си позволи да се премести някъде на що-годе по-приятно място. Относителното му забогатяване се дължеше най-вече на лекотата, с която се научи да използва разните свободни ниши в интернет и възможностите, които те предоставяха за организиране на най-различни услуги. На първо място тези от сексуално естество и тъй като съвсем случайно „Борова гора Спокойствие“ му бе дала старта в този бизнес, естествено възникналата в него благодарност засилваше привързаността му към парка и поне засега го въздържаше от преместване.

Съседка му беше жена на име Лайла Мей, която забавляваше мъже във фургона си, срещу заплащане, разбира се. Тя си рекламираше услугите по обичайните канали, но колкото и най-изобретателно да променяше имената и да пробутваше други хитрини, ченгетата от отдела за борба с порока редовно я прибарваха и глобяваха. Междувременно за нея писаха и във вестниците и това се оказа особено мръсен номер, защото в места като „Борова гора Спокойствие“, независимо от собствения си морал и запитания, хората винаги имат нужда да сочат някого с пръст и да го поругават като по-долен от тях самите, колкото и абсурдно да звучи това. И Лайла Мей — „курветината от фургона“ — се оказа постоянна прицелна точка на критики, нападки, обиди.

Беше хубава жена, поне според местните стандарти, пък и нямаше никакво намерение да се отказва от доходния занаят и да търси ниско платена „почтена“ работа. И ето го насреща й Рики, запознат с проблема й, седнал една вечер на бира с нея. По това време той вече владееше повечето от тайните на световната мрежа, бе се научил да използва рационално донякъде и немощната си ръка, сърфираше на воля, често и за порноматериали. Затова й предложи някои алтернативни начини за рекламиране на услугите. Отведе я във фургона, настани я пред компютъра и демонстрира част от идеите си. Наложи се тя да отваря всички прозорци и да си напоява носната кърпичка с парфюм, за да изтрае уханията в неговия дом, но това бе дребна работа в сравнение с впечатлението, което й направиха неговите умения. Още същата вечер Лайла Мей се нави Рики да я рекламира по неговите си начини, дори обеща да го обслужи безплатно на рождения му ден, стига като хората да се изкъпе.

Лайла бе първата, но много скоро посредством нея с Рики се свързаха и други жени. Той ги промотираше на един и същи уебсайт с нужните подробности относно видовете услуги и цените, предлагаше дори и портрети на онези, които бяха готови да показват прелестите си и за целта бяха достатъчно представителни. За щастие проектът потръгна отлично, Рики завъртя още пари, името му се поразчу в определени среди, но за нещастие това привлече вниманието на редица от дребните сводници, чиято работа започна да куца. Защото множество жени, принудени по-рано да търсят тяхната протекция, сега движеха самостоятелно, и то напълно успешно.

Имаше един доста плачевен период, в който известни хора заплашваха Рики, че току-виж загубил и здравата си ръка. Изтърпя го донякъде с помощта на късмета. После се появиха други господа — от източноевропейски произход — с връзки в Бостън, те го потърсиха, предложиха компромисни решения. В началото бяха любопитни да разберат докъде се простират бизнесменските качества на Рики и връзките му с жените от неговия контингент. Двама лично се появиха в Мейн за разговори на място. Впоследствие бързо бе постигнато споразумение за известни промени в бизнеса плюс пълна гаранция за защита срещу физическите заплахи. Много скоро същите господа направиха нова оферта, този път с искания Рики да изгради още подобни сайтове за други жени плюс някои специализирани опции, които били в състояние да организират. Внезапно Рики се оказа затънал в работа до шията, претоварен с материал, на който представляващите закона институции едва ли биха погледнали благосклонно, още повече че голяма част от него съвсем ясно засягаше деца.

В края на краищата Рики се оказа в позицията на посредник и прекоси някои опасни граници завинаги. Сега вече не ставаше дума само за снимки на жени и деца, а и за конкретни улеснения на заинтересуваните от по-активна връзка с харесваните от тях обекти на снимките. Рики нямаше физическо вземане-даване с жените или децата. Съвсем просто казано, той бе първото ниво на контакта. Какво става след това, не го интересуваше. Някой по-чувствителен човек би се разтревожил, изпитал угризения, загубил съня си. Не и Рики, претръпнал в пилешкия бизнес. Достатъчно бе само да си представи конвейера с увисналите пилета и маркуча в ръката му и да прогони всякакви съмнения.

И така, макар все още външно да изглеждаше неудачен жител на криво наименувана комуна с фургони, чиито обитатели бяха на ти с бедността, в привидната си немотия самият той бе напълно заможен. Част от парите криеше, повечето обаче отиваха за постоянно модернизиране на компютърния му хардуер и софтуерни продукти, за дивидита, компютърни игри, научна фантастика и комикси, а от време на време се отбиваше и при някоя проститутка, чиито форми бе харесал на снимките. Фургонът си оставаше в същия изпаднал вид, за да не привлича ненужно внимание от страна на собствениците на парка, данъчните власти и закона. Сега се къпеше доста по-често от преди, а напоследък и още повече поради грозната закана на един от бостънските господа. След поредно посещение при Рики костюмът му се вмирисал ужасно, колата му смърдяла по целия обратен път. Въпросният човек бе казал, че при още един такъв случай здравата ръка на Рики отива на кино — ще я отреже, за да му я натика в задника, а по клавиатурата ще трябва да работи със залепена на челото пръчица. Заканата, макар и фигуративна, реално бе впечатлила нашия герой.

И ето го една вечер скоро след това пред компютъра, пръстите на здравата му дясна ръка летят по клавиатурата. Рики Демаршън, забогателият пройдоха, съставяше програма, която при правилна парола и точна комбинация от точки и кликвания ще даде достъп на даден потребител до съответния материал и информация. Системата предполагаше още и употреба на поредица ключови думи, добре известни на хората със сексуални вкусове към деца. Една от най-обикновените сред тях бе „Лоли“ — повечето педофили я разпознават като предупредителен сигнал, че следва нещо интересно. От съображения за сигурност Рики бе дал същото име — Лоли — на въображаема проститутка, чието лице, физически характеристики и история бяха електронно подбрани от отделни обекти и използвани за създаване на нов образ. Веднъж, след като потенциален клиент прояви интерес към Лоли, на екрана му излиза втори въпросник с питане за „предпочитаема възраст“ с опции от „шейсет +“ до „законосъобразна -“. При посочване на последната клиентът получава абсолютно невинно по съдържание писмо в електронната поща, този път с друга ключова дума — Рики предпочиташе „хоби“, още един добре познат на педофилите термин от съответното арго. И питането продължава до фазата, където се искат данните от кредитната карта на клиента. След като мине задължителното й регистриране, вече следват образите и информацията.

Рики обичаше да работи нощем. В парка реално спокойствие настъпваше едва някъде след два-три часа, когато караниците в семействата и ревовете на алкохолици и пияници почти утихваха. Седнал в уютния мрак в караваната, осветена единствено от компютърния монитор и святкащите на небето звезди, видни през отворения на тавана люк, Рики си представяше, че лети в космоса. Това беше любимият му блян — да се носи плавно в безбрежното пространство в огромен звезден кораб, безтегловен, безпроблемен, потопен в красота и тишина.

Рики не знаеше на каква възраст са децата на снимките. Преценяваше грубо, че вероятно са на по дванайсет, най-много тринайсет години. Не го биваше много-много да определя такива неща, освен като ставаше дума за най-мъничките, реално хлапенца, където място за голяма грешка във възрастта просто нямаше. Опитваше се да не мисли кой знае колко много за тях, да не гледа снимките, защото все пак има неща, за които дори и безчувствен човек като него би изпитал резерви. Ама пък какво толкова — не му е работа да поставя под въпрос чуждите вкусове, я. Туп, туп, туп — пръстите му хвърчат по клавишите, образ след образ влиза в огромната памет, намиращ своето място в създадената от Рики виртуална вселена от секс и специфични желания. И така се бе заплеснал в звука и ритъма на заниманието, че не чу почукването по вратата. Чак след малко, когато посетителят удвои силата на тропането, усети присъствието отвън, преустанови работата и запита:

— Кой е там?

Отговор не получи.

Стана, прекрачи до прозореца в ъгъла и открехна пердето. Навън валеше, стъклото бе мокро, замъглено и все пак му се стори, че на вратата няма никой.

Не притежаваше оръжие. Не обичаше особено пистолетите. По насилието не си падаше, поначало не бе такъв характер. По-скоро бе предпазлив, смяташе, че прекалено много са хората, дето дори и заострен молив не бива да носят, та камо ли заредено оръжие или нож. С присъщата за него изкривена логика бе стигнал до заключението, че пистолет, това означава престъпник и обратното. Себе си в ролята на престъпник не виждаше, следователно нямаше нужда от такъв. По силата на обратното уравнение пистолет нямаше, следователно престъпник не можеше да бъде.

Отстъпи от прозореца, погледна към заключената врата. Можеше да я отвори, но пък защо да го прави? Ако отвън е имало някой, сигурно вече си бе отишъл. Подръпна долната си устна, замисли се за миг и се върна при компютъра. Тъкмо проверяваше кодовите поредици, когато хлопането се потрети. Този път идваше от прозореца, където бе надничал преди секунди. Рики изпсува и отново повдигна крайчеца на пердето. Сега ясно видя сянката пред вратата. Мъжът беше набит, доста ячък на вид, със зализана черна коса, тя мътно лъщеше от дъжда и брилянтина.

— Какво желаете? — запита го той.

Мъжът кимна с главата към вратата, с други думи — ела тук.

— Мамка му — изруга Рики.

Онзи отвън не приличаше на ченге, ама хич, поне не и на тези, които Рики познаваше. По-скоро имаше вид на някой от бостънските господа. Те имаха лошия навик да цъфват по никое време. И все пак човек с такива неща би трябвало много да внимава. Върна се на компютъра, бързо изписа няколко команди. Различните прозорци започнаха да се затварят, включиха се защитите, образите се превърнаха в символи, повечето от ключовия текст — в неразчитаема абракадабра от букви и знаци. Промени се конфигурацията на отваряните материали така, че реши ли някой да проверява къде е бил потребителят преди малко, с какъв материал е работил, ще попадне в лабиринт от неизползваем код и буферни файлове. Рики бе вече достатъчно начетен в компютърните дела, за да знае, че съдържанието на компютъра му не може да остане завинаги защитено от достъп на външни хора. Ще дойдат, не дай Боже, ченгетата с техни си компютърджии и ще му отворят тайните. Но разчитането на огромния по обем материал би отнело доста време, може би месеци на цял екип специалисти, при това имаше и система за автоматично изтриване.

След малко стана, закрачи към вратата. Не беше уплашен. Нали имаше протекцията на Бостън? Тя бе отдавна обявена навсякъде в средите, откъдето би могло да дойде физическа заплаха. Нямаше от какво да се бои.

Човекът на прага носеше тъмносини джинси, опъната по тялото синя найлонова риза, изтрито черно кожено яке. Главата му бе леко голяма спрямо тялото, макар и в същото време да се създаваше впечатлението, че е скъсена, сякаш на менгеме притискана между брадата и косата. Рики си каза, че новодошлият му прилича на гангстер, а това, макар и странно, го успокои още повече. Единствените бандити, с които си имаше работа, все от Бостън пристигаха. А щом този мъж мяза на такъв, значи оттам трябва и да идва.

— Харесва ми вашият дом — рече мъжът неочаквано.

Лицето на Рики се сбърчи от объркване.

— Сигурно се шегувате — отвърна той.

Мъжът измъкна голям пистолет, насочи го в Рики. Беше с ръкавици, а пистолетът бе смит десетка, разработен специално за ФБР, но Рики нямаше как да знае този факт. Както и това, че оръжието е крайно необичайно за частно лице. Посетителят обаче бе наясно с тези неща, именно за това бе предпочел да го отнеме от друг човек по-рано същата нощ.

— Кой сте вие? — запита го Рики.

— Аз ли? Аз съм онзи, дето търси — отвърна мъжът. — Отстъпи от вратата.

Рики побърза да се подчини.

— Не правете нещо, за което сетне ще съжалявате — рече Рики, когато мъжът влезе във фургона и затвори вратата след себе си. — В Бостън има едни хора, на които това няма да се понрави.

— В Бостън казваш, а? — изгледа го мъжът.

— Точно така.

— Амиии. А как мислиш, тези от Бостън могат ли да се надбягват с куршума, а?

Рики се замисли върху въпроса.

— Предполагам, че не.

— Хубаво тогава. Да приемем, че в момента ти от тях особена полза нямаш, не, господине — продължи новодошлият и набитото му око се закова на компютъра и мнозинството допълнителни устройства около него. — Хм, доста впечатляващо, а?

— Вие от компютри разбирате ли? — запита Рики с интерес.

— Не много — призна мъжът. — Тия неща някак незабелязано минаха покрай мен, аз повече с други дела съм се занимавал. Имаш снимки там, а?

Рик преглътна трудно.

— Не ви разбирам…

— Ами, разбираш ме и още как! Не бива да ме лъжеш, не, господине! Нали виждаш — аз имам пистолет, а ти не, нали? Излъжеш ли, ще позная и току-виж съм си изпуснал нервите, ами да. И това няма да е в твой интерес, не, господине. Затова пак ще те запитам: там снимки има ли?

Рики реши, че щом въпросът е зададен по този начин, значи човекът знае и отговора. По-добре е истината да каже, но все пак започна да усуква.

— Може и да има. Зависи какви снимки са ви нужни.

— Охо, ти знаеш какви. Голи момичета. Както в списанията.

Рики въздъхна с облекчение, макар и да се опитваше да не му личи.

— Ами да, разбира се. Голи мацки колкото си щеш. Искате ли да ви покажа?

Мъжът кимна, Рики повторно почувства лекота, още повече че онзи затъкна пистолета в колана на панталоните. Седна на стола и пръстите му заиграха. Програмите бяха отворени отново и когато екранът светна, видя отражението на човека отзад — приближи се съвсем и се наведе напред. Сетне засвяткаха различни образи на млади жени — полуоблечени, събличащи се, чисто голи, наведени, в различни пози.

— Всякакви имам — изтъкна Рики очевидното.

— Ами на деца? — запита онзи отново.

— Не — излъга Рики. — С детски не се занимавам.

Мъжът изпусна лека въздишка на разочарование. Замириса на канелена дъвка, но дъхът не можеше да прикрие разни други, излъчващи се от него миризми: евтин одеколон, още и тънък неприятен мирис, далечно напомнящ на пилешките.

— Какво ти е на лявата ръка? — неочаквано запита той.

— Така съм се родил. Изсъхнала е, не мога да я движа добре.

— Иначе на допир усет има, така ли?

— Ами да, но не мога да…

Така и не довърши изречението. В горната част на същата ръка почувства гореща, изпепеляваща болка. Отвори уста да изреве, но дланта на мъжа го предвари, плътно запуши зейналата паст, задави звука. С другата ръка отново раздвижи проникналото в плътта на Рики дълго, тънко острие. Сакатият се сви в стола, загърчи се, но писъците ехтяха единствено в съзнанието му, а във фургона се чуваха единствено едва доловими стонове.

— На глупак ще ме правиш, а? — изръмжа мъжът. — Нали те предупредих? Това беше за последно, да, господине.

Направи рязко движение, измъкна ножа. Рики подскочи, дясната му ръка се стрелна към раната само за да се отдръпне отново при допира — заболя го още по-страшно. Чак се разплака, макар и да се срамуваше.

— Е, имаш ли снимки на деца в компютъра?

— Да — бързо издърдори Рики. — Имам. Ще ви покажа. Само кажете какво искате: момчета, момичета, малки, по-големи? Каквото речете, само повече не ме мъчете.

Мъжът бръкна в джоба, измъкна черен портфейл, а от него — снимка.

— Тази позната ли ти е?

Момиченцето бе красиво, чернокосо. Облечено бе в розова рокличка, в косата имаше панделка в тон с нея. Усмихваше се, в отворената уста се виждаше, че му липсва зъбче на горната челюст.

— Не — отвърна Рики.

Ножът се насочи към ръката му отново, този път той изрева предварително, а в гласа звучеше отчаяние и пълна искреност.

— Не! Честна дума! Казвам ви, че не я познавам! Не е била на нашите снимки. Никога, Бога ми, кълна ви се! Отлична памет имам за снимки.

— А снимките откъде ги вземаш?

— Най-вече от Бостън. Те ми ги изпращат. Понякога се налага да ги сканирам, иначе идват на дискове. И филми получавам. Но най-често компютърни дискове, понякога дивидита. Аз само на сайтовете ги качвам. На дете през живота си не съм посягал. Ей на, честен кръст! И работата не ми харесва, но нали трябва да се яде… просто правя каквото ми наредят.

— Ти каза най-вече…

— Моля?

— Каза, че най-вече идвали от Бостън. Откъде другаде получаваш?

— Понякога разни хора ми носят също… хм… Ама вече не.

— Кой по-точно?

— Ами мъже. Тоест мъж искам да кажа. Имаше един човек, той носеше добри материали. Видео. Само че това беше много отдавна. Преди години.

Рики лъжеше, премълчавайки подробностите. Колкото и да бе странно, болката в лявата ръка го държеше нащрек, съзнанието му — изострено, помагаше да разсъждава ясно относно възможностите за още мъчения, може би много по-страшни. Ако не изиграеше козовете си точно… Вярно, един мъж бе идвал, носеше видеофилм с отлично качество. С домашна камера правен, непрофесионална, с малко паразитен шум, но образът бе великолепен, снимано бе отблизо. Жестът бе на добра воля, не за пари. Онзи се надяваше да го допуснат до едно от децата, препоръчано му от общ познат от същия щат. Човек от същата категория хора, със същите наклонности. Господата от Бостън бяха предупредили Рики, че подобно нещо може да се случи. И се бяха оказали прави.

— Името?

— На мен лично никога не си го е казвал. Пък и не съм питал. Материалът бе добър, платих му.

Това бяха полуистини, примесени с лъжи, но Рики вярваше, че номерът ще мине. Глупак не беше, съзнаваше го, а и логика имаше в твърденията му.

— И не те беше шубе, че може да е бил ченге?

— О, не, ченге определено не беше. Достатъчно беше веднъж да го погледна, че да съм сигурен.

От носа му се проточи светла лига, премеси се с неизсъхналите сълзи.

— А откъде беше?

— Не зная. Вероятно някъде от север. Не съм сигурен.

Мъжът наблюдаваше Рики внимателно, изпитателно, тутакси засече примигването при поредната лъжа. В този миг самият Дейв Гловски би се гордял с него.

— Да си чувал някога за място на име Галаад?

Отново зърна същото примигване, мимолетен сигнал за лъжа — лицето издаваше краткия мозъчен импулс, съпроводил неистината.

— Хм, не, не съм, освен може би в неделното училище… от Библията, нали?

Мъжът замълча, остана замислен за известно време. Рики се поуплаши, може би прекали с лъжата?

— Имаш ли списък на хората, дето си плащат за това?

Рики поклати глава.

— Плащането е с кредитни карти. За финансите се грижат мъжете в Бостън. Аз само с електронна поща работя, с адресите.

— А кои са тези мъже в Бостън?

— От Източна Европа, руснаци. Зная само малки имена. Разполагам и с телефонни номера за връзка, в случай че имам неприятности.

В следващия миг изруга мислено. Май не биваше да напомня на този опасен тип, че се ползва с протекция. Разбира се, че ще има телефони за връзка, в случай че бизнесът се окаже застрашен. Но не трябваше да му го намеква отново, току-виж го ядосал. Мъжът, изглежда, прочете мислите му.

— Страшно няма — рече той. — Известно ми е, че в подобни случаи си длъжен да им се обаждаш. Както сега например. Смятам, че и без теб ще научат. Рано или късно. Мен това не ме безпокои. Да идват. Я сега разкарай това от екрана.

Рики преглътна. Притвори очи за миг, благодари на Бога за късмета си. Наведе се над клавиатурата, започна да затваря файловете. Разтворил леко устни, каза:

— Благодаря…

Куршумът проби немалка дупка в темето му, а изходната рана бе още по-голяма. Оловото разби екрана на монитора, нещо в него избухна с кратък гръм, сетне пламна. Кръвта изпръска разбитата техника, закипя на високата температура, изпарявайки се със съсък. Изхвърлената гилза се удари в съседен шкаф и тупна в краката на стола. Убиецът я подритна, изпращайки металното цилиндърче някъде под дивана. На подовия линолеум личаха кални отпечатъци от ботите му. Отвори шкафа, безпогрешно познал къде са парцалите. Хвърли стара кърпа на пода, забърса с крак, изчисти стъпките, сетне внимателно изтри и подметките си. Огледа се, доволен от свършеното, открехна вратата, заслуша се внимателно. Изстрелът бе отекнал доста силно, но съседните фургони тъмнееха. В по-далечни прозорци съзря блясъка на телевизори, чу и гласове от програмите, обитателите бяха издънили звука. Излезе навън, тихо затвори вратата и фигурата му бързо потъна в нощта. На недалечна бензиностанция спря, обади се по телефона в полицията, за да съобщи за чут в парка изстрел. Добави, че зърнал отдалечаващ се, стар на вид мустанг и бързо затвори, без да каже името си.

Франк Мерик не обичаше да му се бъркат в делата, обаче спрямо този детектив изпитваше известно уважение. При това нямаше смисъл да го убива, това, вместо да реши проблемите, би създало още повече от тях. Но пък убийството на трети човек с пистолета на детектива му се стори добър ход. Ще му се отворят неприятности, колкото да престане да диша във врата му, а рискът за самия него бе минимален.

Знаеше, че в тази игра не е съвсем сам. Но това не го плашеше. Още отпреди му бе омръзнал старият адвокат с постоянните си въпроси, а пък след последната си намеса в негова полза при ареста му в Портланд Елдрич бе заявил, че слага край на професионалните им отношения. Обаче тлеещите в него и по-рано съмнения се изостриха, след като чу приказките на детектива относно мотивите на Елдрич и особено коментара му за третото лице, което движело конците извън кадър. Така или иначе време бе да приключи с поставената цел. Тук имаше още малко работа, сетне ще тръгне на северозапад. Отдавна да е вече там, но по-рано бе вярвал, че някои от отговорите на въпросите се крият тук — в това неголямо крайбрежно градче. Сега вече не бе така сигурен, а и Галаад все по-силно го зовеше.

Мерик измъкна лепливата лента, закачи пистолета на детектива отдолу на шофьорската седалка. Отдавна не бе носил оръжие, още по-отдавна не бе стрелял, и то в разгневено състояние. Сега старите вкусове се връщаха. Бе си поставил за цел да се движи без оръжие, просто би било много опасно ченгетата да намерят такова в него, дори и случайно да е. Не му се ходеше в затвора отново, дори не му се и мислеше за подобна възможност. Обаче бе дошло време за действие и от задачата си нямаше да отстъпи. А пистолетът на детектива бе отлично пригоден за работата, която го очакваше.

— Не се страхувай, малката ми — прошепна Мерик, излизайки от бензиностанцията, отново на път на изток. — Малко остава. Татко ти идва.