Джон Конъли
Нечестивци (16)

15

Не ми отне много време да открия името на адвоката, представлявал Анди Келог при последните му перипетии със закона. Оказа се жена на име Ейми Прайс, имаше кантора в Южен Фрийпорт, на около три мили разстояние от туристическите капанчета на самия Фрийпорт. А разликата между него и южната му част е поразителна. Фрийпорт отдавна бе загубил стария си колониален облик, за да освободи място за множество магазини, превръщайки страничните си улички в паркинги. Южен Фрийпорт обаче бе запазил повечето от старите къщи от XIX век, строени още по времето, когато по крайбрежието около Хараситек като гъби растели и процъфтявали пристанища. Прайс работеше в малък офисен комплекс, състоящ се от две стари — възстановени, разбира се — капитански къщи на „Парк Стрийт“. Бяха част от градския център, разположена току над Фрийпорт Ландинг на неголяма, затворена между четири пресечки площ. Офисите бяха поделени между нея, един счетоводител, фирма финансисти и специалист по акупунктура.

Беше събота, но по телефона Прайс ми каза, че възнамерявала да работи по няколко дела поне до един часа. Минах покрай магазин на име „Кархартс Вилидж Стор“, оттам си купих пресни кифлички, сетне оставих колата и тръгнах пеша към кантората й бавно през центъра. Още нямаше обед, когато влязох в общата приемна. Седнала зад бюро млада жена ме упъти и веднага вдигна телефона да уведоми секретарката на Прайс, че идвам. Минах по коридора вляво, влязох в неголяма стая. Секретарката се оказа млад мъж около двайсетте с червена папийонка и тиранти. При друг на неговата възраст това би изглеждало като грижливо култивирана ексцентричност, обаче смачканата му памучна риза и петънцата от мастило по светлокафявия панталон говореха за чиста проба искреност.

Самата Прайс бе на около четирийсет, с червена къдрава коса, късо подстригана в стил, който би подобавал на поне двайсетина години по-стара жена. На стола й висеше тъмносиньо сако, полата й бе в същия цвят, изглеждаше уморена и като човек, водил прекалено много непечеливши битки със системата. По стените висяха картини с коне. По пода, на прозоречните первази и върху бюрото й имаше купища натрупани папки и все пак атмосферата бе далеч по-радушна и приветлива от офисите на „Елдрич и съдружници“. Сигурно защото тук бяха наясно с употребата на компютри и изхвърлянето на старите книжни архиви.

Вместо да си остане зад бюрото, Прайс ми освободи място на канапето, взе стол и се настани срещу мен. Между нас имаше масичка и скоро на нея се появи кафеник и чашки. Донесе ги секретарят, чието име бе Ърнест, а за труда си взе една от кифличките. Общата конфигурация ме поставяше в леко неизгодно положение — канапето беше по-ниско от стола на Прайс и доста по-неудобно от него. Отлично разбирах, че е нарочно. Ейми Прайс бе губила предостатъчно пъти, за да приема винаги най-лошото за даденост, и, изглежда, затова се беше научила при всякакви обстоятелства да се възползва от каквото и да е налично предимство, колкото и дребно да е то. Забелязах, че носи голям годежен диамантен пръстен. Под зимната слънчева светлина камъкът му игриво блещукаше в различни нюанси, сякаш в него се движеха миниатюрни живи същества.

— Хубав камък — подхвърлих.

Тя се усмихна.

— Вие да не се окажете експерт по скъпоценните камъни вместо детектив?

— Аз съм човек с много таланти — похвалих се. — Та когато детективският бизнес закъса, да имам на какво да се опра.

— Изглежда, добре се оправяте с въпросния бизнес. Щом често пише за вас по вестниците.

Замисли се над собствените си думи и добави:

— Май не се изразих точно. Искам да кажа, че когато някой вестник пише за вас, то материалът винаги изпъква, прави впечатление. На бас се хващам, че сте си хванали приятели журналисти. Не че в статиите ви хвалят, но пък имат уважението ви, то си личи.

— Вестникарската слава е лошо нещо, госпожо Прайс — отвърнах уклончиво, леко раздразнен от намека. — Не е за завиждане.

— Е, може би е така, но аз пак ви желая късмет в тази област, почитатели да привличате. Само че вие май искахте за Анди Келог да поговорим?

Нямаше намерение жената да се будалкаме. И ето ни на темата.

— С него бих желал да говоря.

— Той е в затвора. А в „Супермакс“ не пускат никого.

— Освен вас.

— Аз съм му адвокат и пак постоянно ми се налага да хитрувам и търся пролуки, за да стигна до него. А какви са интересите ви в случая на Анди?

— Даниъл Клей.

Лицето на Прайс се вкамени.

— И какво по-точно?

— Наела ме е дъщеря му. Тя си има неприятности с една личност, която се е захванала баща й да издирва. А пък излезе, че същата тази личност е общувала с Анди Келог в затвора.

— Мерик — откликна Прайс незабавно. — Франк Мерик, нали?

— Значи знаете за него?

— Няма как да не съм чувала за Мерик. Той се е сближил с Анди там.

Тук замълчах, изчаквайки. Прайс се помести на стола, поколеба се.

— Откъде да започна? — запита тя. — Аз Анди безплатно го защитавам, pro bono работя. Не зная доколко сте запознат с обстоятелствата, но ще се опитам да ви ги предам в кратко резюме. Захвърлен като бебе, сетне прибран от сестрата на майката. За съжаление те двамата със съпруга й са се отнасяли много жестоко с детето: предлагали са го на семейни приятели за сексуални удоволствия, значи чиста проба издевателства. Започнал е да бяга от дома още като осемгодишен, на 12 години вече е бил почти неуправляем. От деветгодишна възраст взима лекарства. В училище има огромни затруднения с уроците. Едвам е стигнал до трето отделение. Накрая се озовава в дом приют за деца с психически разстройства. Там е на държавен бюджет, средствата са минимални. Сетне е предложен за мнение и лечение на доктор Даниъл Клей в рамките на пилотна програма за психически травматизирани деца. Такава е и специалността на Клей, особено в случаи на малолетни жертви на физическо и сексуално малтретиране. В началото за програмата били подбрани няколко обекта, Анди се оказал един от тях.

— Кой е решавал кои деца да бъдат включени в тази програма?

— Комисия от специализирани здравни и социални работници, самият Клей. Очевидно още в началото при Анди има значително подобрение. Изглежда, че при него терапията на Клей проработва. Детето става по-общително, агресивността му чувствително намалява. Комисията решава, че в неговия случай общуване с връстници извън приюта може да окаже благотворно влияние, затова го изпращат за по два дни всяка седмица при семейство в Бингам. Въпросните хора държат хижа за спорт на открито: лов, туризъм, планинско речно плаване, такива неща. Постепенно Анди свиква с тях, тогава му е разрешено да живее там постоянно, само че под наблюдението на здравни и социални инспектори. Е, така, изглежда, е било само в началото, защото тази работа е хубава като идея, но трудна за изпълнение. Малко по малко поради доброто му поведение посещенията се разреждат и накрая инспекторите се заемат с други, по-належащи случаи. Разрешена му е относителна свобода, но така или иначе той се е държал добре, не е бягал от семейството и хижата. Говорим за летния сезон. Сетне имало повече работа, хората нямали достатъчно време да отделят за Анди. С други думи, не е имало 24-часово наблюдение цялата седмица и…

Пауза.

— Вие деца имате ли, г-н Паркър?

— Да.

— Аз пък не. Мислех си по едно време, че трябва да имам, само че сега май вече е късно. Може би така е и по-добре, като се има предвид на какво са способни някои хора спрямо децата.

Прайс направи нова пауза, облиза устни.

— Значи, Анди бил отвлечен от място някъде съвсем близо до хижата. Един следобед изчезнал, нямало го два-три часа, сетне се върнал, бил извънредно мълчалив и затворен. Никой не обърнал особено внимание. Той все още не бил напълно като другите деца — имал си своите настроения и физиономии, а хората, които тогава се грижели за него, предпочитали в такива случаи да го оставят на мира. Освен това смятали, че няма нищо лошо да му разрешават да скита в горските околности на воля. Добри хора били онези настойници. Моето мнение е, че поради заетостта си просто не са обръщали достатъчно внимание на Анди.

Както и да е, забелязали някои неща чак след третия или четвъртия път, когато той изчезнал за определено време. Някой от тях отишъл при него, доколкото си спомням, майката е била, питала как е, а той изведнъж я нападнал. Скочил върху й като дива котка, ухапал я, одраскал й лицето. Накрая се наложило всички заедно да го укротяват силово. Повикали полицията, хайде пак го прибрали в приюта. Само че вече не искал да ходи при Клей, социалните работници успявали от време на време да измъкнат някаква частична информация от него. С други думи, фрагменти от случилото се. В дома стоял до седемнайсетгодишна възраст. Сетне хванал улиците и просто изчезнал от хоризонта. Сега нямал пари да си купува лекарствата, които му давали в приюта, затова се захванал с продажба на дрога на дребно, крадял, участвал в побоища. Присъдата му е петнайсет години, само че мястото му не е в „Супермакс“. Вече доста време се опитвам да го прехвърля в психиатрията на Ривървю. Там е реалното му място, защото е болен. Засега обаче късмет нямам. Според щатските власти той е престъпник. А пък те никога не бъркат, нали?

— Но защо не се е оплаквал от насилниците?

Прайс захапа кифличка, аз изчаках. Забелязах, че докато мисли, пръстите й постоянно потропват в някакъв въображаем ритъм по облегалката на стола. Сякаш ноктите си изпробва. Сега спря, захвана се разсеяно да разчупва кифлата. А мисълта й видимо бе съвсем далеч от това действие.

— Сложно е — рече тя след малко. — Отчасти вероятно се дължи на предишните насилия, където отговорните за него възрастни хора не само са знаели за тях, а са били и активни участници. Именно затова не е имал никакво доверие на отговорните фактори. Сетне онова семейство в Бингам тъкмо е било на път да го спечели, когато са се появили нови насилници. Има още една подробност, казана ми лично от него: насилниците заплашвали, че ще наранят осемгодишната дъщеря на настойниците, в случай че той се оплаче от тях. Името й било Мишел, Анди бил много привързан към нея. И се опитвал да я защитава, разбира се, доколкото е имал възможности за това. И по същата тази причина се е връщал.

— Какво искате да кажете с това? Къде се е връщал?

— Онези мъже са му нареждали къде да ги чака за поредната среща. Понякога не се явявали на нея, друг път идвали, но Анди винаги бил на мястото да ги чака. Защото не искал да се случи нищо лошо на Мишел. На половин миля разстояние от хижата имало поляна, а наблизо и река. От поляната надолу към пътя водела горска просека, достатъчно широка лек автомобил да мине. Обикновено Анди чакал там, някой от онези идвал да го вземе. Наредено му било да седи на земята с лице към реката, а чуе ли, че някой идва, в никакъв случай да не се извръща. Завързвали му очите, завеждали го в колата и оттам на друго място.

Нещо сякаш ме сграби за гърлото, в очите ми запари. Извърнах очи от Прайс. В съзнанието ми пламна цветна картина със звук: момченце седи на стар дънер, някъде наблизо ромоли вода, слънчеви лъчи проникват през клоните на околните дървета, птички чуруликат, нечии стъпки зашумоляват, а после настъпва мрак…

— Разбрах, че и на стола са го връзвали два пъти.

Тя ми хвърли бърз поглед, може би бе изненадана колко добре съм осведомен.

— Повече от два пъти са го слагали там. Анди се намира в постоянен омагьосан кръг. Пие силни лекарства, обаче дозировката им трябва да се наблюдава от медицинско лице и съответно да се коригира. Само че това никой не го прави в затвора, тогава медикаментите не действат както трябва, Анди изпада в различни състояния, понякога не е на себе си, обажда се агресията. Той напада надзирател, сетне го бият и наказват, психическото му състояние се влошава още повече, а лекарствата не му влияят или пък му действат зле. Съвсем ясно е, че грешката не е негова, обаче опитайте се да го кажете на надзирател, който е бил заливан с урината му. Случаят на Анди не е единствен, нито нетипичен. Има и други затворници, които трябва да следват строг и постоянен курс на лечение. Всеки го вижда, но никой не знае какво да направи или пък изобщо не го е и еня. Прощавайте, така говоря, когато съвсем ми е писнало. Представете си психически разстроен затворник, който нарушава някакво правило. Веднага го затварят в силно осветена килия, където има още подобни на него. Напрежението там е голямо, той ще направи ново нарушение. Тогава следва по-голямото наказание — столът. Завързан на него, той става още по-неуправляем отпреди. И пак ще извърши нещо непозволено, може би още по-голяма простъпка, дори и надзирател може да нападне. Крайният резултат в случай на някой като Анди е задълбочаване на заболяването му, понякога и със самоубийствени импулси. А къде може да ви доведе опит за самоубийство? Отново и отново на стола.

— Навремето Уинстън Чърчил бе казал, че за едно общество можем да съдим по отношението му към своите затворници. Да не говоря за затвора „Абу Гариб“ и какви ги вършим със затворници мюсюлмани в Ирак и в Гуантанамо, че и в Афганистан и на други места, където сме задържали хора, считани от нас за заплаха. Някои среди изглеждат изненадани от това, обаче достатъчно е само да се огледат, за да видят, че ние вършим същото и с нашите си хора. На първо място съдим деца, както се съдят възрастни. Психично болни отиват в затвора, някои и със смъртно наказание. Завързваме голи човеци за специални столове в мразовити помещения например защото лекарствата им не действат както трябва. И след като сме в състояние да го правим тук, в нашата си страна, какво ли би могло да се каже за отношението към враговете ни навън? Едва ли ще е по-добро!

Тя се ядосваше все повече и повече, а гласът й постепенно се извиси. Ърнест почука на вратата, провря глава и ни изгледа.

— Ейми, наред ли е всичко? — запита той и сега гледаше право в мен, сякаш аз бях виновен за данданията, което може би бе вярно, поне до известна степен.

— Наред е, Ърнест, не се притеснявай.

— Да донеса още кафе?

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— И без това нервите ми съвсем са изтънели. А вие, г-н Паркър?

— О, не, нямам нужда.

Прайс изчака вратата да се затвори изцяло, тогава рече:

— Съжалявам, че така се получи.

— Как се получи?

— Ами развиках се повече от нужното. Вероятно не сте съгласен с мен?

— Защо ми казвате това?

— Вероятно защото съм чела за вас. Вие сте убивали хора. Приличате ми на човек, който съди сурово.

Не бях сигурен какво да й отговоря. Отчасти бях изненадан от думите й, може би дори и ядосан, но в тях острота или реална неприязън нямаше. Всъщност още в началото бе намекнала за какъв ме има, макар и по заобиколен път. А сега просто говореше каквото и мислеше.

— Не смятам, че съм имал голям избор — рекох бавно. — Не и в миналото, тогава, за когато говорите. Може би днес, когато съм наясно с много повече неща, бих действал по-другояче. В някои случаи, но не и във всички.

— Постъпвали сте така, както сте смятали за справедливо.

— Напоследък започвам да мисля, че повечето хора постъпват по начин, който имат за правилен. Проблемите започват, когато се оказва, че начинът е справедлив за самите тях, но не и за околните.

— Егоцентризъм ли имате предвид?

— Може би. Егоистични подбуди. Чувство за самосъхранение. Цял куп неща от този род с корен човешкото его.

— Според вас правили ли сте грешки в делата си — онези, за които ставаше дума?

Усетих, че ме изпитва, подлага ме на своего рода тест, вероятно за да вземе решение дали бива или не с Анди Келог да ме среща. Опитах се да отговарям максимално честно.

— Не мисля, поне не и в крайна сметка.

— Значи вие грешки не правите?

— Не и от въпросния тип.

Прекалено много ставаха условностите.

— Значи никога не сте стреляли по човек, който не е държал пистолет в ръка?

— Не, защото просто не е вярно.

Настъпи мълчание, по едно време Ейми Прайс постави ръка на челото си и дълбоко изпъшка.

— Ама тези неща не са ми работа — въздъхна тя. — Съжалявам. Още веднъж съжалявам.

— Аз дойдох тук, за да задавам въпроси. Не виждам защо и вие да не ме разпитвате. Намръщихте се, когато споменах името на Даниъл Клей. Защо?

— Защото зная какво говорят хората за него. Чувала съм какви ли не истории.

— А вярвате ли им?

— Някой е посочил Анди Келог на въпросните хора. Един вид, издал го е. Онова не е било съвпадение.

— И Мерик е на същото мнение.

— Мерик е жертва на мании. Нещо в него се пречупва в мига, когато дъщеря му изчезва. Не зная дали то го прави по-опасен от преди или пък не.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Не е много онова, което зная. Сигурно сте наясно относно осъждането му и делата във Вирджиния — убийството на Бартън Ридик и експертизата на куршума, чийто резултат свързва Мерик с престъплението. Това мен лично не ме интересува особено, нека бъда честна. Главната ми задача беше и си остава грижата за Анди Келог. Когато за пръв се създаде връзката между него и Мерик в затвора, и аз си помислих същото, каквото и доста други хора: уязвим младеж, възрастен, закоравял затворник, какво може да се очаква? Обаче съвсем не беше хомосексуална история. Мерик истински се стремеше да се погрижи, да направи нещо съществено за младежа. И то по най-искрения, по най-добрия възможен за него начин.

Забелязах, че докато говореше, ръката на Прайс с писалката се движеше по папката в скута й. Неволно, без да се усеща, поне така си мислех. Нито за секунда не погледна надолу към най-горния лист, нито пък отмести очи към мен. През цялото време предпочиташе да се взира навън в хладната зимна обстановка отвъд прозореца й.

Напрегнах очи — птичи глави бе нарисувала.

— Разбрах, че Мерик провокирал прехвърлянето си в „Супермакс“, за да бъде отново близо до Келог — подхвърлих аз.

— Любопитно ми е кой ли е източникът ви на информация, но така или иначе фактите му са точни. Именно това е думата — провокирал прехвърлянето си в „Супермакс“ и там дал да се разбере съвсем ясно за всички, че пред него ще отговаря всеки, който се опитва да закача Анди. Дори и в такава сурова институция като онзи затвор си има начини и пътища за заобикаляне на правилата. Само че дори и страшният Мерик не е в състояние да опази Анди от самия него си.

Междувременно обаче прокуратурата във Вирджиния задвижи преписките около убийството на Ридик и обвинението срещу Мерик. Процедурата бе доста тромава и все пак малко преди датата, когато трябваше да го освободят от „Супермакс“, на Мерик му връчиха документи за екстрадиция. Тогава стана нещо доста особено: появи се нов адвокат, който се намеси в защита на Мерик.

— Елдрич, нали? — обадих се аз.

— Точно така. Намесата му бе особена в много отношения. Първо, не личеше Елдрич да е имал предишни контакти с Мерик. Анди ми съобщи, че адвокатът практически се появил изневиделица и потърсил Мерик за разговор. Просто поискал среща — ей така и предложил услугите си на защитник, макар че преди това, изглежда, не се е занимавал с углавни дела. Движил е корпоративни проблеми, недвижими имоти, все чисти неща, академични, ако мога така да ги нарека. И затова застана в необичайна светлина — кандидат-рицар, защитник на жертвите на съдебната неправда. Така или иначе спечели делото с помощта на събрани от либерални адвокати материали относно неточността на експертизата. На всичкото отгоре поднесе пред съда доказателства за употреба на същото оръжие — с което бе убит Ридик — в друго убийство, извършено, докато Мерик е бил вече зад решетките. ФБР се разколеба, започна да бие отбой относно точността на експертизата и така се стигна до осъзнаване на факта, че достатъчно улики за осъждането на Мерик няма. Прокурорът също се разколеба, защото няма прокурор, дето да продължава обречено на провал още от началото дело. Мерик изкара няколко месеца в затвора на Вирджиния, сетне го освободиха. Излезе си напълно чист от юридическа гледна точка.

— Как мислите — съжалявал ли е, че оставя Анди Келог в затвора?

— Сигурно, обаче по същото време вече си е давал сметка, че извън затвора има какво да върши за самия себе си.

— Имате предвид да потърси дъщеря си?

— Да.

Затворих тефтерчето. По-късно може би щях да питам и за други неща, но за момента бях приключил.

— И все пак бих искал да поговоря с Анди — рекох.

— Ще направя необходимите запитвания.

Благодарих, подадох й визитка.

— Нещо да ви кажа за Франк Мерик — рече тя, докато вече крачех към вратата. — Смятам, че наистина е убил Ридик, още и много други хора.

— Репутацията му ми е известна — отвърнах, спирайки се. — Да запитам за Елдрич — според вас правилно ли е било да се намесва в негова защита?

— Не зная какви точно са били подбудите на Елдрич, само че едва ли е било от загриженост за самото правосъдие. Иначе свърши и добра работа. Експертизата на куршума бе недодялана. Самото обвинение срещу Мерик също беше неточно изработено. Разреши ли човек подобни неща да минат в съда, значи самата система подкопава, непряко спомага за постепенния й разпад. Има и друго нещо: ако Елдрич не бе поел случая, може би щях да поискам специално разрешение аз да се заема с него — усмихна се тя и добави: — Ударението слагам върху може би.

— Не вярвам, че искрено ви се е искало да имате клиент като Мерик.

— О, изнервям се само като чувам, че сега бил в Мейн.

— А не се ли е опитвал да се свърже с вас относно Анди?

— Не. Имате ли представа къде е отседнал?

Това беше точен въпрос, накара ме да се замисля сериозно. Щом Елдрич е снабдил Мерик с кола, а вероятно и с пари, защо пък да не му е намерил и някакво жилище? И ако беше така, може би щях да го открия, респективно да попадна на повече информация и за Мерик, и за мистериозния клиент на Елдрич.

На вратата на кантората Ейми Прайс неочаквано запита:

— Значи дъщерята на Даниъл Клей ви плаща да правите всички тези неща?

— Не — отвърнах. — Не всички тези неща. Плаща ми да я предпазвам от действията на Мерик.

— Тогава защо сте тук?

— По същата причина, по която вие може би щяхте да поемете защитата на Мерик. Нещо не е наред в цялата тази история. Тревожно ми става. Искам да разбера какво е то.

Тя кимна.

— Добре. Ще ви се обадя относно Анди.

Малко по-късно телефонът ми иззвъня, отсреща беше Ребека Клей. Информирах я за ситуацията около Мерик. Елдрич го бе уведомил, че до понеделник не е в състояние да направи нищо за него. Чак тогава би могъл да се обърне за помощ към съдия, и то при положение че Мерик е все още задържан, без да му е било предявено обвинение. О’Рурк не бе убеден, че някой съдия би позволил на ченгетата от Скарбъро да държат Мерик в кауша, след като вече е прекарал там 48 часа. Независимо от факта, че по принцип законът разрешаваше да го задържат още толкова време.

— А после? — запита Ребека.

— Напълно съм убеден, че повече няма да ви закача. Видях как реагира, когато му казаха, че ще го приберат за през уикенда. Той от затвор не се бои, страх го е от друго — да не загуби свободата да търси дъщеря си. А тази свобода е в момента пряко свързана с личното ви добро състояние. Когато го освободят, ще му връча съдебното нареждане, но ако желаете, ще продължим да ви охраняваме още ден-два. Просто за всеки случай.

— Искам Джена да си дойде у дома — рече тя.

— Не бих ви съветвал да бързате в това отношение.

— Безпокоя се за нея. Целият този случай… струва ми се, че зле й влияе.

— Защо така мислите?

— Намерих в стаята й рисунки.

— Рисунки? На какво?

— Мъже някакви, бледолики, безоки. На призраци приличаха, на посетители от отвъдното. Разказа ми една несвързана история за това, че ги виждала или че ги сънувала. Бог знае какво точно. Искам да е близо до мен, постоянно да я следя.

Не казах на Ребека, че и други са виждали нещо подобно, моя милост включително. Стори ми се по-правилно да я оставя да мисли, че фантомоподобните са продукт на Джениното въображение и нищо повече.

— Добре, само ми дайте още няколко дни и тогава — обещах й аз.

Тя неохотно се съгласи.

* * *

Същата вечер с Ейнджъл и Луис похапнахме на „Фоур Стрийт“. Луис отиде на бара да проучи каква е водката им, аз и Ейнджъл останахме на масата да си приказваме.

— Отслабнал си — коментира Ейнджъл, като кихаше и постоянно си бършеше носа с книжни кърпички, ръсейки парченца от тях по покривката.

Представа си нямах как е успял в Напа да хване настинката, обаче пък бях сигурен, че нямам и желание да го разпитвам по темата.

— А ти изглеждаш чудесно — избудалках го аз. — Пък дрехите по теб още повече.

— Нов човек съм станал — усмихна се той. — Храня се здравословно, редовно спортувам, кучето разхождам.

— Аха, браво, браво. Хубави дрешки, екологично съобразена храна, в спортен клуб ходиш, куче си си купил.

Ейнджъл се усмихна отново, замисли се за миг, току запита:

— Ти сигурен ли си, че не си гей?

— Няма начин — рекох. — Време нямам за такива неща.

— Сигурно точно за това те харесвам — заяви той. — Ти си си гей, без да си гей. Нещо като неосъзнат.

Ейнджъл се бе появил тази вечер, облечен в едно от старите ми, изхвърлени от употреба кафяви кожени якета, дето имитират пилотските. На места материалът бе така изтъркан, че направо белееше. Изтритите му джинси бяха „Ренглър“ с вълнообразна бродерия по задните джобове, а тениската бе марка „Хол&Оутс“. Всичко това означаваше, че в модно отношение Ейнджъл все така си бе някъде около годината 1981.

— А възможно ли е човек да е гей, пък и хомофоб, а?

— О, да. Все едно самоненавиждащ се евреин, а разликата между двете категории е в храната. Във втория случай е по-добра.

Луис се върна.

— Тъкмо му разправях колко е гей — каза му Ейнджъл, като в същото време си мажеше филийка с масло.

Частица от маслото капна върху тениската, а той я изгреба с пръст и го облиза. Лицето на елегантния Луис остана каменно, само едва забележимо леко присвиване на очите за частичка от секундата показа неодобрението му.

— Аха — кимна Луис. — Само дето не мисля, че си подходящ да оглавиш зарибяването на нови членове.

Засмях се, такъв им бе хуморът на тези мои стари приятели.

Сетне ядохме, говорихме за Мерик, разправих им какво съм научил от Ейми Прайс. По-рано през деня се бях обаждал по телефона на Мат Мейбъри, посредник при продажбата на недвижими имоти от Масачузетс. Познавах го отдавна, фирмата му вършеше добър бизнес почти в цяла Нова Англия. Печен беше, затова помолих справка да ми направи: дали „Елдрич и съдружници“ са участвали през последните години в сделка с имоти в зоната на голям Портланд. Не беше лесна задачата, затова и аз цял следобед бях въртял телефоните по хотели и мотели, обаче напълно безполезно. Все едно питах: могат ли да ме свържат със стаята на Франк Мерик? И всеки път отговорът бе, че такъв човек при тях няма. Знаех, че е възможно да е използвал друго име. Така или иначе ясно беше, че е полезно да съм наясно накъде би се отправил Мерик, когато ченгетата го пуснат.

— Виждал ли си Рейчъл напоследък? — запита ме Ейнджъл по-късно.

— Преди няколко седмици.

— Как са нещата между вас?

— Не особено блестящи.

— Лошо, срамота е.

— Ами да, за съжаление.

— Но ти трябва да се опитваш да промениш нещата, нали го съзнаваш?

— Благодаря за съвета.

— Може би не е лошо сега да отскочиш до нея — докато Мерик е в пандиза.

Замислих се върху думите му, в същото време се зададе келнерката със сметката. Много ми се искаше да ги видя и двете. Да прегърна Сам, да говоря с Рейчъл. И без това непрекъснато слушах приказки за хора — мъчители на деца и за съсипания им в резултат на това живот.

Луис извади пачка, започна да отброява банкноти.

— Може би пък да отида да ги видя — изтърсих аз.

— Ние ще ти гледаме кучето — обеща Ейнджъл. — На разходки ще го водим. Ако е таен гей като теб, нищо против няма да има.