Джон Конъли
Нечестивци (32)

31

На следващата сутрин потеглихме на север за Джакман. На старата фактория спряхме, наложи се да изчакаме — пътят бе задръстен от маневриращ ТИР. Макар че бе ноември, по фасадата й висяха разноцветни тениски, все едно бяха прострели пране да съхне. Встрани се мъдреше доста старичка черно-бяла полицейска патрулка, а на шофьорското място се пъчеше кукла. Гледката имаше символично ироничен смисъл, все едно да каже, че толкова далеч на север полицаите наистина са кът.

— Че тук ченгета никога ли не стъпват? — запита Луис.

— Доколкото си спомням, някъде през шейсетте или седемдесетте имаше един полицай.

— Само един? И к’во му се случи? Умря от скука ли?

— Струва ми се, че по тези места наистина е кротко, произшествия почти няма. Обаче все трябва да има някакъв представител на закона с функции на мирови съдия и ограничени полицейски пълномощия.

— Сигурно си проспива дългите зимни нощи.

— Ами чакай да помисля. О, да, в миналото имало убийство тъдява.

— В миналото, а?

— Доколкото съм чел, случаят доста нашумял. Застреляли човек на име Нелсън Бартли, държал пристана на реката, лодките въртял. Намерили трупа му под изкоренено дърво.

— Че кога е било това?

— Хиляда деветстотин и деветнайсета година. Тогава било много модно да контрабандират ром.

— И викаш, че оттогава насам друго сериозно престъпление тук не е било извършвано?

— По тези отдалечени места хората обичайно доживяват до късни години. Не бързат да умират, дето се казва — отвърнах аз. — Това на теб може и удивително да ти се види.

— Аз в такива среди не се движа.

— Ами да, то се знае. Ти по дълбоката провинция не си падаш, селския живот не обичаш, нали?

— Има защо — като дете в дълбоката провинция предостатъчно съм живял. И да знаеш, и тогава не ми допадаше, ама хич. Не вярвам днес нещата особено да са се променили.

До факторията имаше тоалетна на два етажа. На горната врата пишеше консерватори, а на долната — либерали.

— Твоите хора — засмях се, посочвайки долната на Луис.

— Не са моите. Аз съм либерален републиканец.

— Така и не зная какво точно означава това.

— Означава, че вярвам в правото на хората да вършат каквото си искат, стига да не го правят близо до мен.

— Мислех си, че ще е нещо далеч по-комплексно.

— Тц, това си е то. Ти какво мислиш? Да изляза на улицата и да викам, че съм гей ли?

— Аз на твое място не бих викнал дори и че съм чернокож — обади се Ейнджъл от задната седалка.

— Хей, хора, не се хващайте за глупости — обадих се аз, този път сериозно. — В рамките на майтапа, това е просто трик да разсмеят туристите още на влизане. Градчета като това не могат да оцелеят, нито да мръднат поне малко напред, ако местните хора са тесногръди, фанатици и идиоти. Не ги съдете погрешно.

Не очаквах, че ще млъкнат, но точно така стана.

Отвъд факторията и малко вляво внушително в бледосивкавото небе извисяваха куполи двете камбанарии на църквата „Сейнт Антъни“. Строена от гранит през 1930 г., тя би изглеждала съвсем на място във всеки голям град, но тук стоеше някак несъвместимо с факта, че местното население едва ли надхвърляше хиляда души. И все пак храмът бе дал някакъв подтик на Бенет Лъмли при създаването на Галаад, може би стимул да сътвори нещо още по-голямо. Затова камбанарията на неговата църква бе по-висока от тези на „Сейнт Антъни“.

Джакман, известен в началото още и като Холдън, бе заселван от англичани и ирландци, а по-късно към тях се присъединили и французи. Районът около факторията бе част от област на име Малка Канада, след нея и до моста се простираше католическият квартал, именно затова и „Сейнт Антъни“ бе на източната страна на реката. Веднъж прекосите ли моста, навлизате в протестантска територия. Там имаше конгрегационалистка, че и епископална църква, тоест за протестанти от типа, които един католик би могъл да толерира и харесва — така поне разправяше навремето дядо ми. Нямах точна представа какво и до каква степен се е променило оттогава, но бях сигурен в едно: старото разделение си оставаше същото, може би плюс-минус няколко къщи.

Боядисаната в червено жп гара Джакман се намираше на минаващата през града железопътна линия, днес вече частна собственост. Главният мост бе в ремонт, затова се наложи да хванем по отклонението и да прекосим реката по временно съоръжение, навлизайки в административен район на името на река Муз. Отдясно се издигаше неговата конгрегационалистка църквица, скромна постройка, дето спрямо „Сейнт Алтъни“ изглеждаше както местната детска бейзболна лига в сравнение с „Ред Сокс“.

Минахме още известно разстояние, насреща ни се появи табелата на холдънското гробище, а то се намираше срещу образователния център „Уиндфол“, пред който бяха подредени сините му училищни автобуси, в момента празни. Оттук надолу към гробището водеше стръмен, застлан с камъни път. Заледен беше, стори ми се и опасно хлъзгав, затова оставихме колата горе на шосето, по наклона тръгнахме пеша. От едната страна зърнах заледено езерце, от другата — заблатени боброви басейни, също по-замръзнали отгоре. Не бяхме минали голямо разстояние, когато на хълма отляво се мярнаха първите надгробни камъни. Гробището не изглеждаше голямо, заобиколено бе с мрежеста ограда, отпред имаше отключена портичка колкото един човек сам да мине. Някои от гробовете бяха от XIX век, може би от времето, когато Холдън е бил още само колония.

Загледах се в първите пет непосредствено до вратичката — три големи надгробни камъка, два — по-малки. На първия бе написано — Хати Е., съпруга на Джон Ф. Чайлдз, отдолу стояха датите на раждането и смъртта й: 11 април 1865 г. и 26 ноември 1891 г. До нейния бяха двата малки камъка: Клара М. и Вайнъл Ф. Според надписа Клара М. се бе родила на 16 август 1895 г. и починала само месец по-късно — на 30 септември 1895 г. Времето, прекарано на този свят от Вайнъл Ф., бе дори още по-кратко: роден на 5 септември 1903 г., той бе починал на 28 септември същата година. Четвъртият камък бе на Лилиан Л., втората жена на Джон и вероятно майка на Клара и Вайнъл. Родена бе на 11 юли 1873 г., починала около година след сина си — на 16 май 1904 г. Последният камък принадлежеше на Джон Ф. Чайлдз, надживял и жените, и децата си: роден на 8 септември 1860 г., починал на 18 март 1935 г. Други гробове наблизо нямаше. Дали Джон е бил последният от рода? Тук, в това малко гробище, историята на живота му бе изложена съвсем бегло върху пет каменни плочи с издълбани по тях надписи и кръстове.

Само че паметникът, заради който идвах, се оказа в най-далечния южен край на гробището. На него нямаше имена, нямаше и дати, било на раждането, било на смъртта. С длето бяха изчукани следните думи — „ДЕЦАТА НА ГАЛААД“, а отдолу още една дума, издълбана три пъти поред:

БЕБЕ

БЕБЕ

БЕБЕ

Имаше още и кратък надпис: Бог да се смили над душите им. Като некръстени са ги погребали извън границите на гробището, но бе повече от ясно, че в по-късни години в миналото някой дискретно бе размествал периферията и оградата, за да помести Децата на Галаад в новите му физически очертания. Жестът говореше много за някои от тогавашните жители на Галаад, проявили тази човешка милост. Или това бяха близките, майка, баща например? Така или иначе някой истински или гузен човек носеше заслугата днес клетите жертви да спят вечния си сън при другите покойници.

— Какво ли се е случило с мъжете, дето са ги убили? — запита на глас Ейнджъл.

Загледах се в него, лицето му бе посърнало, изглеждаше състарено от състрадание.

— Мъже и жени — коригирах мисълта му аз. — Няма как жените да не са знаели. Участвали са в стореното. Какви точно са били съображенията, не ми е понятно, но може и децата да са били родени в резултат на кръвосмешение. За две от тях не зная как е станало, третото обаче е умъртвено с игла за плетене скоро след раждането. Ти да си чувал някога мъж да пробожда бебе с подобна игла? Не, това е женска работа, прикривали са факта, било от срам, било от страх или някаква друга причина. Не мисля, че по този пункт Дъбъс лъже. Компетентните власти подложили две девойки на преглед, установено било, че са раждали в недалечното минало, обаче нямало конкретни доказателства да свържат намерените трупове именно с тези две момичета. Тогавашната съдебна медицина не е разполагала с днешните средства, знаеш това. А комуната се обединила около становището, че техните деца били осиновени от външни хора. Никакви документи за раждането нямало, което само по себе си е престъпление, само че по онова време кой ли би се заел само заради това съдебно преследване да провежда. А на следствието Дъбъс съобщил, че новородените били отведени някъде в Юта. Осиновителите дошли една вечер с кола, взели ги и си заминали. Това е била официалната му версия тогава, чак доста години по-късно той се отмята от нея и твърди, че родилките са убили пеленачетата. Така или иначе около седмица след разкриване на труповете комуната е вече разтурена, а хората заминали кой накъдето види.

— Готови да изнасилват на други места — подметна Ейнджъл и поклати глава.

Не отговорих. Какво ли можех да кажа, още повече пък на него — също жертва на подобен тип сексуално малтретиране? Като дете алкохолизираният му баща бе извършил непростима гадост — давал го под наем на педофили срещу заплащане на час. Този факт бе една от причините той да бъде сега тук заедно с мен в това студено гробище в този отдалечен северен град. Затова с Луис бяха тук — двама бивши хищници по дирите на настоящи хищници, само че от различен тип. Сам не зная справедлив ли бях в тази квалификация, но със сигурност бих могъл да кажа, че днес не ставаше въпрос за поръчки или пари. Навремето бе истина — единият бе убивал за пари, другият бе елитен взломаджия. Но не и днес. Бяха тук по същата причина, по която и аз: обърнеш ли гръб на деяние като сексуално насилие над деца било днес или вчера, защото така е по-лесно и по-безопасно, значи да станеш съучастник в това най-мерзко престъпление. Откажеш ли да разровиш мръсното и да извадиш на бял свят фактите, значи помагаш на изнасилваните.

— Виж, някой, изглежда, редовно поддържа гроба — обади се отново Ейнджъл.

Прав беше. Тук нямаше плевели, тревата бе грижливо подрязвана, боята на издълбаните в камъка букви бе подновявана с четчица, сега изпъкваха отчетливо.

— Кой ли би се грижил за гроб от преди петдесетина години? — запита той.

— Може би човекът, който днес притежава Галаад — отвърнах аз с внезапно вдъхновение. — Хайде да идем да го питаме.

* * *

На разстояние пет мили по шосе 201, отвъд река Муз и след бележещия края на град Санди Бар километричен камък имаше знак. Сочеше на север към туристическите маршрути на Болд Маунтин. Усещах, че сме близо до Галаад. Пътят, по който хванахме, нямаше име и сигурно щеше да бъде доста трудно да се доберем дотук, ако Ейнджъл не бе идвал по-рано да разузнае кое къде е. Стигнахме и до споменатия от него знак — „Частна собственост. Влизането забранено!“. Под знака имаше списък на категориите хора, дето са особено нежелани — най-горе бяха ловците и пътуващите търговци. Още половин миля по-нататък спряхме пред порта с дебел катинар и ограда, която потъваше в простиращата се и от двете ни страни гора.

— Галаад се намира ето там — каза Ейнджъл и посочи с ръка на север и навътре в горите. — Може би не повече от миля и нещо.

— А къщата?

— Не е далеч, само че по ей онзи черен път — посочи той засъхналите коловози в коравата почва отвъд оградата.

Нямаше как. Изкарах колата встрани на тревата. Прекачихме се през портата и навлязохме в гората.

Да сме вървели може би петнайсетина-двайсетина минути, не повече, тогава излязохме на разчистената площ.

Повечето постройки все още съществуваха. В район, където дървото е главен строителен материал от столетия насам, Лъмли бе предпочел да използва камъни, толкова сигурен е бил, че идеалната му комуна ще просъществува вовеки веков. Къщите бяха строени солидно в различни модели и размери. От двустайни до далеч по-големи структури, където удобно могат да се поберат дори пет или шест семейства с деца. Личеше, че повечето са били разрушени, други нарочно опожарени, една обаче бе възстановена, поне до известна степен. Нов покрив й бе поставен, на четирите прозорци имаше дебели метални решетки. Предната й врата от здрав, плътен дъб беше заключена. Струваше ми се, че в комуната не е имало повече от трийсетина семейства, и то в най-силния й период. В Мейн се намират доста такива места: забравени села, постепенно обезлюдени, умиращи градчета, комуни, създадени на базата на криворазбрана, незаслужена вяра в някой харизматичен проповедник. В съзнанието ми изплаваха развалините на Санкчуари на Каско Бей, образът на пастора Фокнър, спомени за изкланото му в Арустук паство. Галаад бе нещо подобно в дълъг, позорен списък на провалени начинания, обречени на гибел по вина на недостойни, безскрупулни мъже с низки страсти.

Тук над всичко останало определено доминираше високата камбанария на Църквата на Спасителя, построения от Лъмли съперник на „Сейнт Алтъни“. Построен, но не докрай, защото се виждаше, че стените са били издигнати, също и камбанарията, но покривът не е бил сложен, служба никога не е имало. Видно бе, че това е по-скоро паметник на една човешка суета, отколкото Божи дом. А гората бе настъпила отвсякъде, за да си възвърне заграбения от човека терен. Стените бяха плътно увити с бръшлян, получаваше се впечатлението, че църквата е дело на природата. Построен с листа и филизи храм, с трева и бурени под, с дърво за табернакул, защото на мястото на олтара растеше буен кестен, разперил клони като скелетоподобните останки на налудничав проповедник, зовящ на свещен бой против светския разгул, с окапала от мраз и вятър плът, костите потъмнели под жарта на слънцето и дъждовните стихии.

Всичко в Галаад говореше за смърт, разпад и поквара. Дори да не знаех за поруганите тук деца, за умъртвените пеленачета, това място пак щеше да предизвика у мен вътрешен смут и чувството, че съм омърсен. Вярно, в недостроената църква имаше и нещо величествено, може би поради монументалните размери, но в тях нямаше красота, създаваше се впечатлението, че дори и природата е опустошена поради допира си с това място. Дъбъс бе прав в едно. Лъмли бе направил дълбоко погрешен избор за местонахождението на комуната си.

Ейнджъл понечи да пристъпи напред към църквата, спрях го с ръка.

— Какво има? — недоумя той.

— Не докосвай тези растения — отвърнах аз.

— Че защо?

— Отровни са.

Вярно беше: тук дом си бяха намерили сякаш всички пагубно отровни растения, скверни бурени, парливи цветя. Някои от тях бяха нетипични за толкова отдалечени на север райони, знаех, че не би трябвало да виреят по тези места, още повече в подобни концентрации и гъстота. Зърнах планинска лавровишна с насечената си, ръждива на цвят кора, встрани растяха непознати за мен розово-бели цветя с червени точици, приличаха на опръскани с нечия кръв парцали. Докоснах ги с дълъг клон, цветовете им се раздвижиха заплашително, реагираха на допира като жилещи насекоми, по-скоро като хапещи животни. Видях бяло змийско коренче, тъкмо цъфтеше. То пуска млечен сок, фатален било за човек, било за животно. Имаше още кървавиче и пача трева, а встрани в полузамръзнал мочур бе избуял воден бучиниш, правите стъбла сякаш кимаха, разлюлени от вятъра с острите си като зъби листа, всяка частица от тях потенциално смъртоносна. И старо биле растеше, беладона, дето човек ги среща по полетата, а не в планината, и змийско мляко, че и бодливи тръни, дори и бръшлянът бе отровен вид. Тук нямаше птици и животни сигурно и през лятото, ясно защо. На това място винаги ще бъде пусто, тихо и отровно, казах си безгласно.

Отправихме погледи към масивния купол на камбанарията, върхът й доста над околните дървета. Иззад бръшляновите листа части от сводестите прозорци слепешката се взираха в околната гора, горната част на купола — там, където би трябвало да е камбаната — зееше кухо, макар че бръшлянът се бе увил и по нея. Врати не видях, само правоъгълна празнина в основата на камбанарията и на една от страничните стени, а и прозорците тъмнееха празни. Дори най-обикновен опит човек да се доближи би предизвикал одрасквания или убождане от всички тези стъбла и листа, дето блокираха пътя. Когато се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че в права линия докъм дупката в църковната стена растенията бяха доста по-ниски. Някой някога бе минавал оттук, проправяйки си път сред отровната зеленина.

На изток от храма забелязах някогашна просека, изсечена в гората с брадви — в нея нямаше високи дървета, само гъсталаци и бурени. Оттам бяха пренасяли строителния материал за нуждите на комуната, обаче половин век по-късно и тази връзка с нормалния свят отвъд бе потънала в шубраци.

Върнахме се назад към ремонтираната къща. Кимнах на Ейнджъл, той извади връзка фини инструменти и се зае с ключалката.

— Бая време не е отваряна — отбеляза той, измъкна от джоба спрей WD-40, напръска процепа и пак забърника в него.

След минута и нещо се чу изщракване. Ейнджъл протегна ръка, натисна вратата, помогна си с рамо, тя се открехна навътре.

Влязохме. Имаше две стаи, и двете празни. Подът бе бетонен, очевидно правен по-късно, а не заедно с оригиналната структура. Зад гърбовете ни през отворената врата нахлу слънцето, до преди лъчите му възпрепятствани от силно замърсените стъкла на прозорците. Само че нямаше какво да осветяват, просто нямаше нищо. Луис потупа с пръст един от близките прозорци.

— Виж ти — плексиглас. Я, тук май има нещо… — рече и пръстът му полази по контура на рамката. — Някой може би е опитвал да разхлаби рамката.

Приближих се и също видях резултата от опитите на нечий остър инструмент да разбие цимента. Доникъде не бяха стигнали, но все пак проваленото усилие бе оставило следи. Луис клекна, загледан в нещо, засечено от зоркия му поглед.

— Ето, и тук погледни — обърна се той към мен.

В долния десен ъгъл на плексигласовото стъкло ясно съзрях драскотини. Наведох се още повече, за да виждам по-добре, обаче Ейнджъл ме предвари.

— Инициали — рече той. — Ето — Л.М.

— Луси Мерик — рекох на глас.

Това трябваше да е, какво друго? Други следи по стените или прозорците не открихме, макар че търсихме внимателно. Ако инициалите бяха случайни, на някое от дошла на разходка тук група деца, логично бе да има и други имена. Ама не, отлично знаех, че такава вероятност никога не е имало. Галаад не беше място за разходки, било за само дете или група деца, още по-малко доброволни.

И в този миг нещо вътрешно ми прошепна, че това е къщата, където са водили Анди Келог, а по-късно и дъщерята на Мерик. Анди Келог се беше връщал, увреден, травматизиран, но все пак жив. Луси Мерик — напротив. Изведнъж въздухът ми се стори тежък, запарен, някак си мъртъв, заразен от онова, което се бе случило в стаята. Тук е било, да — сърцето ми го казваше.

— Че защо тук? — тихо запита Луис. — Защо ще ги водят чак в тази пустош?

— Заради всичко, което се е случвало преди — отвърна Ейнджъл и проследи с пръст надрасканите в плексигласа букви.

Направи го грижливо, нежно, като възпоминателен жест. Стреснах се, напомняше за посланието на прозореца в тавана на моя дом, където бях чел написани в прахта думи.

— Стимулирали са перверзното си удоволствие, повтаряйки нещо вече случвало се в миналото. Все едно традицията възкресяват…

Думите на Ейнджъл събудиха в мен и спомен за коментарите на Крисчън: как явление като Галаад — източник на злокачествено излъчване — може да привлича и влияе върху други насилници във времето, аналогиите с т.нар. „групирани местонахождения“ и още, и още. Дали нещо подобно не е привличало вниманието на Клей към Галаад? Може би с чисто научна цел е искал да пресъздаде събитията от преди половин век… или на други да помогне да го направят? И още веднъж: може би интересът му към всичко това съвсем не е бил болезнено извратен? Ако изобщо можем да разсъждаваме в тази насока. Може би не бива да търсим вина в него? Възможно да е бил ръководен изцяло и само от професионалното любопитство на лекаря терапевт. Именно то да го е привличало към това скрито дълбоко в северните гори място. А сетне, след като го е виждал с очите си и може би почувствал атмосферата тук, последната го е обсебила психически и постепенно е намерила място и художествен израз в картините му. Като онази в кабинета на Хармън, която Мерик бе надраскал и разкъсал. Като онази, която висеше в къщата на Мейсън Дъбъс. А и тази връзка — Клей-Дъбъс — беше доста особена. Вече бях почти сигурен, че вървим по стъпките на доктор Клей в северна посока, попадаме на оставени от него следи. Кой бе изсякъл път сред отровните растения към църковната врата? Той бе възможна кандидатура за това. Но защо Клей бе подарил своя картина на Дъбъс? Или педофилът лъжеше? Клей е държал на своите произведения, това бе повече от ясно. А този жест не ми приличаше на израз на проста благодарност. Друг бе смисълът му. По-скоро наподобяваше жест на уважение, почти на обич. И това ме плашеше още повече.

Отново тръгнах да оглеждам двете стаи с надежда първия път да сме пропуснали други следи от присъствието на Луси Мерик. Нищо подобно обаче не открих. Тук сигурно са държали матраци, одеяла, може би книги и списания. Електроинсталация имаше, ключове по стената също, но не и крушки във фасонките. В един от горните ъгли на втората стая открих белези от винтове, говорещи, че там е била монтирана някаква метална пластина, но каква и защо не бях сигурен. Под белезите бе пробита дупка. Доста по-голям от нея отвор, само че сега запълнен и замазан, имаше встрани в стената. Ясно личеше къде е бил, досетих се и за какво е служил — беше отвор към комина за кюнците на старомодна отоплителна печка, може би по-късно да са я сменили с газова? Старото огнище също бе ликвидирано, мястото му — зазидано с тухли. Луси Мерик бе изчезнала безследно някъде през септември. Тук вероятно вече е било доста студено. Как ли се е отоплявала, ако, разбира се, наистина са я държали тук? На това отговор нямах. Всичко е било изнесено, това беше ясно, както и фактът, че двете стаи не са използвани години наред.

— Тук са я убили, нали? — запита ме Ейнджъл.

Стоеше до прозореца, пръстите му все така върху надрасканите в плексигласа инициали, сякаш се опитва да осъществи контакт с Луси Мерик, да я докосне, да я успокои. Да й предаде, че все пак, където и да се намира, нека знае, че на света има хора, дето скърбят за нея.

Приближих се до него, отново погледнах буквите. Малки бяха, едва се забелязваха. Страхувала се е похитителите й да не ги зърнат. Може би е вярвала, че когато един ден я освободят, инициалите ще бъдат доказателство за случилото се с нея. А може би е съзнавала, че никога няма да я пуснат да си иде и все се е надявала някой някога да ги намери и да научи за съдбата й? Някой, който я обича, който мисли за нея…

— Друго от децата не е убито — казах в отговор на въпроса. — Нали затова са носили маски. Да не могат по-късно да ги разпознаят. При нея може би е имало нещо по-крайно. Или нещо извънредно се е случило, просто не зная. По някакъв начин е загинала, може да е била убита. Сетне са разчистили абсолютно всички следи, заключили са и повече не са се връщали тук.

Ръката на Ейнджъл потръпна, отдръпна пръсти от прозореца.

— Този Касуел, новият собственик… той би трябвало да знае какво се е случило тук.

— Да — потвърдих думите му аз. — Би трябвало.

Тръгнахме към вратата, първи вървеше Луис. Точно на прага се спря, високата му, едра фигура запълни рамката, затъмни слънцето. Отвори уста да каже нещо, така и не го направи. Нямаше и нужда, тук звукът се носи надалеч кристално ясно. Ние с Ейнджъл отзад отлично чухме металическото изщракване — някой зареждаше рязана пушка. Сетне чухме и гласа:

— Хей, момче, опичай си пипето, че кат едното нищо ти отнасям шибаната глава!