Джон Конъли
Нечестивци (17)

16

Не беше кратко пътуването до къщата във Върмонт, където сега живееха Сам и Рейчъл заедно с родителите й. Ловенето време на волана изкарах в размисли. Систематизирах наученото за Даниъл Клей, казаното за и от Мерик, опитвайки се да наместя в общата картина тайнствения клиент на Елдрич. Адвокатът ми бе изтъкнал, че клиентът му не се интересувал от Даниъл Клей, а в същото време и двамата всячески помагаха на Мерик, който на свой ред пък страдаше от фикс идеи спрямо същия този Клей. Сетне идваха и тези фантасмагорични Празни хора, каквито и да бяха те в действителност. И аз ги бях виждал или може би бе по-точно да кажа, че се бяха появявали някъде в обхвата на моите възприятия. Прислужничката в дома на Джоел Хармън също ги бе зърнала, а след краткия снощен разговор с Ребека Клей излизаше, че и дъщеря й Джена ги е рисувала, преди да замине за Вашингтон. Единствената връзка между всички тези неща бе Мерик. Когато обаче го бях питал, а и на разпита му зададоха същия въпрос — сам ли работи и дали води някого със себе си, — той се бе изненадал и отговорил отрицателно. А изненадата му изглеждаше напълно неподправена. И така оставаше въпросът: кои са тези бледолики, безоки същества и защо са тук?

Оказа се, че родителите на Рейчъл ги няма. Заминали бяха за уикенда, очакваха ги да се върнат чак в понеделник. Затова пък бе пристигнала Пам — сестрата на Рейчъл — да й помага и да не е сама със Сам. Толкова много бе пораснало това дете, макар че не бях го виждал само няколко седмици! Или може би така ми се струваше, бидейки в ролята на отделен от дъщеря си баща. Човек, комуто е разрешено да следи детското развитие през дълги интервали от време, а не ежедневно, както в нормалните семейства.

Може би размишлявах прекалено песимистично? Не бях сигурен. Иначе с Рейчъл редовно говорехме по телефона. Липсваше ми тя, надявах се, казвах си, че и аз й липсвам. Но за това дума все не ставаше, още повече толкова рядко се срещахме на живо, родителите на Рейчъл все присъстваха, главното внимание се насочваше към Сам. И така все отлагах важния разговор за нас самите, защо и как бяхме позволили нещата помежду ни да се влошат до такава степен. Вече не знаех каква е истината: дали сами си усложнявахме живота в опит да предотвратим една крайна конфронтация, която би ни разделила окончателно? Или пък раздялата бе искрен опит да преоценим досегашното и да вземем решение как бихме желали да живеем занапред? Така или иначе периодът на раздалечаване ставаше все по-дълъг и по-сложен, а от време на време и злокобно придобиваше финални нюанси. За известно време през май Рейчъл доведе Сам обратно в Скарбъро, само че отново намерихме почва за сблъсъци и между нас зейна дистанция, която по-рано не съществуваше. Тя се чувстваше некомфортно в къщата, където едно време живеехме съвсем непринудено, а детето не можеше да спи в старата си стая, будеше се и плачеше. Бяхме ли свикнали вече един без друг, въпреки че аз все така я желаех, струваше ми се, че и тя мен? Сякаш съществувахме в някакъв пренапрегнат свят, където нещата оставаха недоизречени от страх, че формулираме ли ги ясно, крехката тъкан на съвместното ни съществуване ще колабира веднъж и завинаги.

Родителите на Рейчъл бяха ремонтирали старите конюшни в имота си, превръщайки ги в голяма къща за гости. Рейчъл я бе харесала и затова със Сам живееха там. Жена ми отново работеше на договор като лектор в катедрата по психология към Върмонтския университет в Бърлингтън. Там преподавала психология на престъпника, давала и консултации. Разказа ми за това, докато седяхме в кухнята и пиехме кафе, обаче то беше сякаш между другото, не както се споделя с много близък човек, а както бихте заговорили случайно с непознат, срещнат някъде на гости. В миналото тези разговори бяха съвсем други, те създаваха интимност и съпричастие, сближаваха, споделяйки всеки малък детайл. Не и сега.

Сам бе клекнала на пода край нас, играеше си с няколко пластмасови селскостопански животни. Наблюдавах с интерес как взе две овчици, почукна главичките им една в друга, сетне се изправи и подаде по една на нас с Рейчъл. Нещо ме жегна в гърдите, задави ме. Фигурата беше топла, това бе топлината на мъничките детски ръчички.

— Може ли това да е метафора за нашите отношения? — запитах Рейчъл плахо.

Тя бе изморена, а ми се струваше много красива. Извърна очи към мен и зърна погледа ми. Изчерви се леко, отметна падналия върху лицето й кичур коса.

— Не вярвам, че можем да разрешим проблемите, като си чукаме главите една в друга — хапна ме тя. — Иначе си признавам, че бих изпитала удовлетворение твоята глава да я чукна в нещо по-твърдо.

— Хубаво казано — рекох тихо.

Тя се усмихна, протегна ръка, докосна моята с върха на показалеца.

— Не съм искала да те обиждам — рече.

— Не се чувствам обиден. Но ако това ще те зарадва, аз често имам същите пориви — да си блъсна главата в стената.

— Но не да блъснеш и моята? — мярна ме тя с очи.

— Ти си прекалено красива за подобно отношение. Страх ще ме е прическата ти да не разваля.

Разтворих пръсти, стиснах показалеца й леко. Сякаш електрическа искра премина помежду ни.

— Хайде да излезем, да се поразходим — каза Рейчъл. — Пам ще гледа малката.

Изправихме се, тя викна името на сестра си. Пам влезе прекалено бързо, дори време нямах да пусна пръста на Рейчъл. Изгледа ни знаещо, но не и укорно, което за мен все пак бе нещо. Защото бащата се държеше доста по-различно — той да ни види така, сигурно би се развикал. Не се разбирахме с него и то беше така още от началото. А сега вероятно се надяваше, че разривът между мен и дъщеря му е окончателен и необратим.

— Защо пък да не взема Сам с мен? — разприказва се сестрата. — И така се налага да отскоча до магазина да купя туй-онуй, пък тя много обича с хора да се среща, нали, сладичко?

Клекна при детето, целуна го и продължи:

— Нали ще дойдеш с лелчето Пами, а? Ще отидем при играчките, сетне и при книжките. А може и кифлички да купим, нали?

Сам подаде ръчички с готовност, позволи на лелята да я вземе и поведе навън. Рейчъл тръгна след тях да помогне за обличането и наместването на детското столче на задната седалка в сестрината кола. Излязох и аз. Сам се поразплака, когато разбра, че майчето няма да ходи с тях, но и двамата знаехме, че няма да е за дълго. Пам умееше да забавлява деца, пък и колата бе развлечение сама по себе си. Детето ще позяпа пейзажа през прозореца, сетне може би ще се унесе от приятното движение и току-виж заспало.

Изпратихме ги с поглед, сетне последвах Рейчъл по пътечката през градината и навън към ливадите около родителския дом. Хубаво бе мястото, зелено, просторно, отсреща бяха горите. Жена ми вървеше, скръстила ръце на гърдите си, сякаш й бе неудобно, че преди малко се бяхме докосвали.

— А ти как я караш? — запита ме след малко.

— Ами работа все има.

— Нещо интересно?

Разказах й за Ребека Клей, баща й, появата на Франк Мерик. Разказах й още неща и за децата жертви.

— Що за човек е този Мерик? — запита Рейчъл.

Въпросът не бе лесен за отговор, нищо еднозначно нямаше в Мерик.

— Опасен, труден за разбиране — отвърнах. — Смята, че старият Клей е все още жив още, че вероятно знае какво е станало с дъщеря му. Тя е била пациент на Клей, сетне изчезнала безследно. Никой не е в състояние да даде твърда информация по въпроса, обаче общото мнение е, че Даниъл Клей е мъртъв. Или е така, или дъщеря му Ребека е най-голямата актриса, на която съм попадал. Самият Мерик пък вярва в последното. Той е бивш наемен убиец. И в затвор е лежал доста време, обаче в никакъв случай не бих казал, че там са го променили или че е намерил пътя си за приобщаване към обществото. В същото време нещата не са черно-бели. Оказа се, че в затвора се е грижил за едно момче на име Анди Келог, бивш пациент на Клей, малтретиран сексуално като дете. При това дори е съумял да уреди прехвърлянето си в затвор с далеч по-тежки условия, само за да бъде близо до това момче. И не става дума за хомосексуални влечения. Дъщерята на Мерик изчезва именно докато е пациентка на Клей. Възможно е да има някаква връзка между тях тримата — имам предвид и Келог.

— Не е ли възможно Мерик да се е насочил към Келог именно за да получи от него някаква информация за дъщеря си? — запита Рейчъл.

Бързо мислеше жена ми.

— Може би, обаче той не оставя това момче само години наред и продължава да се грижи, доколкото може, за него. Иначе не би му отнело много време да изтръгне всичко, което Келог е знаел за Клей, евентуално и за дъщерята. Но Мерик продължава да прави множество жестове за детето, често и в свой личен ущърб.

— Интересно. Не може да направи нищо за дъщеря си, затова се грижи за това момче, така ли?

Сега в Рейчъл говореше психоложката.

— Казах ти, че този човек е сложен, не черно-бял.

— Звучиш, сякаш си започнал да го уважаваш.

Поклатих глава.

— Съжалявам го. Мисля си, че дори го и разбирам — до известна степен. Но да го уважавам? Не и в смисъла, който ти влагаш в думата.

— А друг смисъл тя има ли?

Не исках, не можех да го кажа. В края на краищата веднага щеше да ни върне обратно към поне една от причините, заради които с нея се бяхме разделили. Затова замълчах.

— Кажи де, защо си траеш? — настоя Рейчъл.

Знаех си, че вече е наясно какво бих отговорил. Искаше от устата ми да го чуе, все едно да потвърди нещо много тъжно, иначе необходимо. Необходимо да бъде потвърдено, за да е наясно с мен.

— Виж — рекох бавно, — този човек има много кръв по ръцете. И никога не прощава.

Отлично съзнавах, че все едно говоря за себе си. Давах си сметка колко много съм приличал на Мерик в миналото. Все едно ми бе дадена възможността да зърна сам себе си в ретроспектива, някаква си версия на мен самия години по-късно, остарял и още по-самотен. А може ли и в бъдещето да ми се случи нещо подобно? Като например опит старо зло силом да оправяш, значи с насилие спрямо други хора.

— И сега си го засякъл, все едно на пътя му си застанал. Щом си намесил полицията, нали? Попречил си на усилията му да разкрие истината за изчезването на дъщеря му. Уважаваш го, както се уважава див звяр, защото иначе току-виж си го подценил. И смяташ, че пак ще застанеш насреща му, нали?

— Да.

Челото й се сбръчка, в очите й светна болка.

— Нещата при теб никога няма да се променят, нали?

Отново млъкнах. Какво можех да й кажа?

Рейчъл не настоя за отговор. Вместо това неочаквано запита:

— Келог все още в затвора ли е?

— Да.

— А с него няма ли да говориш?

— Ще се опитам. Вече се срещнах с адвокатката му. От нея разбрах, че не е добре. Всъщност той отдавна е в психически упадък, но ако продължава да стои в затвор като „Супермакс“ още малко, може би нещата ще станат необратими. Имал е психическо разстройство още преди да влезе там, а сега нещата били — поне според адвокатката — вече почти на ръба на невменяемостта.

— Вярно ли е онова, което се говори за този вид затвори?

— Да, вярно е.

Замълчахме и двамата за известно време. Вървяхме покрай гората, по мъртви листа стъпвахме. Шумоляха приятно под нозете ни, тихо, упоително, сякаш родител кротичко дете успокоява. Понякога обаче шумът бе празен, сух, звучеше като фатален пукот.

— Ами психиатърът, този Клей? Казваш, че според някои източници той може би е давал информация за децата на самите насилници. Има ли нещо, което пряко да го замесва в самото престъпление?

— Не, или поне нищо, което аз лично да съм открил. Според дъщеря му Клей не би могъл да живее с чувството за вина, че не е успял да предотврати целия този ужас. Вярвал е, че професионално е в състояние да установи какво се е случвало. А децата са били разстроени още преди той да се заеме с терапията им — също както в случая на този Келог. Изглежда, че трудно е печелел доверието им, макар че дъщерята помни друго — твърди, че бележел напредък в лечението или най-малкото така си е мислел самият той. Адвокатката на Келог е на подобно мнение — че каквото и да е правел Клей, то е било в правилната посока. Говорих и с един от колегите му, лекар на име Крисчън, който в момента завежда клиника за терапия на малтретирани деца. Той към Клей предимно критики отправяше и най-силният упрек в тях бе, че поначало е бил прекалено амбициран да открие насилие. Имал си набелязани цели и ги преследвал упорито, докато накрая сбъркал в някои професионални оценки, дал погрешно мнение и загазил. Сетне тихомълком го отстранили от списъка на лекарите, работещи в това направление по поръчка на щатските власти.

Рейчъл спря на място, коленичи и откъсна стръкче детелина с мъхнато, сивкаво цветче.

— Я, гледай — възкликна тя. — Това растение не цъфти през октомври и ноември. И въпреки всичко ето го тук, цъфти си напук на природата. Светът се променя, нали?

Откъсна детелинката и ми я подаде.

— Късмет да ти носи — рече тя.

Подържах я в дланта, сетне грижливо я прибрах в найлоновия джоб на портфейла.

— Основният въпрос е как насилниците са се добирали до въпросните деца — замислено каза тя след малко. — След като или ако са едни и същи, кой им е посочвал децата? Защото според разказаното от теб излиза, че все на най-уязвимите са попадали. Откъде са имали тази информация?

— Някой ги е насочвал — отвърнах. — Някой направо им е „подавал“ деца, колкото и гадно да звучи.

— Ако не е Клей, тогава кой?

— Имало е комисия, тя е подбирала подходящите пациенти за Клей. Състояла се е от здравни и социални работници. Ако питаш мен, там е източникът — някой от нейните членове. Иначе съм убеден, че ченгетата са проверявали този аспект, няма как да са го пропуснали. Длъжни са били. И хората на Крисчън също са се опитвали да проверяват, само че — според него — до нищо не са стигнали.

— Обаче Клей изчезва. Защо? Заради случилото се с децата или поради това, че лично е бил замесен? Защото се е чувствал отговорен, или защото е бил отговорен?

— Това е рисковано заключение.

— Само че цялата работа намирисва. Клей да изчезне ей така. Винаги е имало изключения, но не мога да си представя лекар в тази ситуация да постъпи по такъв начин. Говорим за един психиатър, за специалист, а не за обикновен ординатор. Едва ли така лесно ще се огъне, просто за няколко дни.

— Значи или се е скатал, за да избегне евентуално обвинение…

— Тц, и това не ми звучи убедително. Ако е бил реално замесен, би се опитал да замаскира всички следи. За един интелигентен лекар това няма да е толкова трудно.

— … или някой го е отстранил, симулирайки „безследно изчезване“. Може би някой от реално замесените в насилието. Или неколцина от тях.

— А може ли той да е прикрил следите им? Техните?

— По каква причина?

— Изнудване например. Или пък и в него да са тлеели подобни тенденции.

— Искаш да кажеш участие в малтретирането? О, не, за него самия би било извънредно рисковано.

— Прекалено е рисковано, да — съгласи се тя. — Обаче това не изключва възможността и той да е педофил. Нито пък другата възможност — изнудване.

— Значи продължаваме да приемаме тезата, че е виновен.

— Не, просто разсъждаваме, предполагаме.

Интересни разсъждения, но доникъде не водеха. Нещо ми се губеше в цялата картина, но не можех ясно да го формулирам. Тръгнахме обратно към къщата. Луната вече бавно изгряваше над нас. Предстоеше ми дълго пътуване обратно към дома и изведнъж се почувствах неимоверно, непоносимо самотен. Не исках да се разделям с тази жена и с нашето общо дете. Не исках да оставям нещата така. Не можех.

— Рейч… — обадих се и млъкнах, спирайки на място.

Тя също спря, извърна се назад към мен.

— Какво се случи с нас?

— По тази тема вече сме говорили.

— Наистина ли?

— Знаеш, че е така — отвърна тя. — Мислех си, че мога да те контролирам, както и нещата, които вършиш, но може би се оказах неправа. Нещо в мен реагира на ситуацията, сигурно това мое аз, дето е било гневно и наранено. Обаче в теб има нещо, което е толкова силно, че просто ме плаши. И…

Мълчах.

— Когато се върнах в къщата онзи път през лятото, когато ние… не искам да казвам „когато се събрахме пак“, защото то не изтрая достатъчно, че да го наречем с тези думи… значи, когато поживяхме заедно за малко, аз отново… всъщност истински разбрах колко ми е омразно онова място. Ненавистно ми бе да живея там. Не съм го разбирала, докато не си тръгнах, а сетне се върнах, обаче на онова място нещо съвсем не му е наред. Разбирам, че е трудно да обясня какво искам да кажа. Може би и не съм се опитвала да го направя, не и гласно, обаче зная, чувствам, че има неща, които не си ми казвал. Чувала съм те понякога в съня си да зовеш някои имена. Виждала съм те с очите си да вървиш из къщата полубуден и да разговаряш с хора или неща, които аз не виждам, но иначе зная кои са. Наблюдавала съм те в мигове, когато си смятал, че си сам, да откликваш на скрити в сенките неща…

Тя се засмя безрадостно.

— По дяволите, веднъж дори видях и кучето да прави същите неща. Ти и него си го изкрейзил. Аз в духове не вярвам. Сигурно затова и не ги виждам. Вярвам, че те идват от нас самите, не от отвъдно някакво си. Хората сами си ги създават. И всички тези приказки за духове с несвършена на земята работа, обитаващи разни места привидения или хора, отпратени отвъд, преди да им е дошло времето… ей такива неща — изобщо не вярвам и дума от тях. Живите са онези с недовършената докрай работа и най-вече онези от тях, дето не могат да се разделят с миналото. Твоята къща — значи казвам не друга, а твоята къща — е обитавана. Духовете в нея са твои духове. Ти си ги създал и само ти можеш да се отървеш от тях. И докато не го направиш, никой друг не може да бъде част от твоя живот. Защото демоните в съзнанието и в сърцето ти ще го прогонят. Не можеш ли да разбереш? Аз разбирам през какво си минал, какво си изживял през всичките тези години. Изчаквах да ми разкажеш, само че ти не можеше да го направиш. Понякога си мисля, че те е страх — страх те е, че като го направиш, като ми разкажеш всичко, и те ще си отидат. А ти не искаш те да си отидат, нали? Именно те подхранват онази ярост в теб. И затова гледаш същия този човек на име Мерик и го съжаляваш… и дори това не е всичко: ти му съчувстваш. Съпричастен си.

Лицето й се промени, гласът й заедно с него, бузите почервеняха от гняв.

— Е, хубаво, внимавай добре, осторожно се вглеждай в него отблизо, защото ако всичко това не спре, и ти ще станеш като него. В празен съд ще се превърнеш — мотивиран, движен от омраза и мъст, от несъстояла се любов. И в края на краищата не сме разделени просто защото се страхувам за Сам или за мен, или за теб и заради това какво би могло да се случи с всички нас като следствие от твоята работа, о, не. Аз се страхувам от теб, от факта, че част от теб я влече злото и болката и нещастието. Че гневът и мъката в теб винаги ще трябва да бъдат подхранвани. И това никога няма да свърши. Казваш, че Мерик е човек, неспособен да прощава. Е, добре, знай, че и ти също не можеш да прощаваш. Не можеш да простиш дори на себе си, че не си бил на мястото си да защитиш съпругата и детето си, не можеш да им простиш също, че са умрели и са те изоставили. Може би в началото вярвах, че това ще се промени, че нашето присъствие в общия ни живот ще ти помогне да се изцелиш поне малко. Да намериш покой с нас и в нас, само че и това няма да го бъде. Може би го искаш, обаче не можеш да се събереш, че реално да го постигнеш. Ти просто…

И се разплака. Пристъпих, протегнах ръце, но тя се отдръпна.

— Недей — рече ми тихо. — Моля те, просто недей!

И си тръгна, а аз я оставих да си отиде.