Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Unquet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Нечестивци

Преводач: Светлозар Николов

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-464-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3043

История

  1. — Добавяне

14

По времето, когато от Скарбъро успях да стигна до окръжния център Къмбърланд, улиците бяха задръстени с какви ли не автобуси: жълтите училищни, Питър-Пановите, изобщо всичко, що се търкаля на четири колела и може да побере повече от шестима души. Всичко живо бе тук, мач на „Пайрътс“ имаше. Напоследък треньорът Кевин Дайнийн бе повел момчетата си към върха на Атлантическата дивизия на националната хокейна лига и надеждите бяха с тях. В началото на седмицата сразиха най-големите си съперници „Хартфорд Улф Пак“ със 7:4. Сега идеше ред на „Спрингфийлд Фалкънс“ и поне пет хиляди фенове се бяха изтресли тук за мача.

На леда в залата комик в птичи костюм вече забавляваше публиката с разни тъпи смешки. Всъщност да бъда поточен: разсмиваше част от запалянковците. Иначе имаше разни други хора, дето нямаха желание да се посмеят.

— И това пък ако не е най-тъпият спорт — презрително отсече чернокожият Луис.

Носеше сив кашмирен лоден върху черен костюм, набутал ръце дълбоко в джобовете на връхната дреха, забол брада в навития около врата дълъг червен шал. Имаше вид на човек, току-що принуден да слезе от влак някъде в дивата сибирска пустош. Беше си обръснал мефистофелската брадичка, но не и главата, иначе косата му бе съвсем къса, сивите косми почти не личаха. Пристигнаха с Ейнджъл по-рано през деня, затова и бях купил два билета повече, в случай че им се идва на мача. Ейнджъл обаче хванал настинка в Напа и предпочел да остане в моята къща да си ближе раните и да се самосъжалява. И ето ти го Луис сам, крив и мърморещ — мой компаньон за вечерта.

През последната година нещата между нас двамата се бяха поизменили. Всъщност винаги съм бил по-близък с Ейнджъл. За неговото минало знаех много повече и през не особено продължителната си кариера на ченге му бях помагал, че дори и защитавал. Тогава усещах нещо дълбоко положително в него и бях реагирал спонтанно. Днес ми беше трудно да обясня точно какво е било то — но сигурно е имало нещо общо с вродената почтеност и състраданието спрямо низвергнатите. От друга страна пък, бе доволно трудно да се взреш в криминалното му минало и да отсееш нещата — кое какво и къде е.

И в партньора му бях доловил някои качества, но там случаят бе доста по-различен. Луис бе убивал много преди аз за пръв път да дръпна спусъка в миг на гневен изблик. В началото и при него то е било израз на справедлив, макар и яростен вътрешен бунт, впоследствие обаче бързо бе осъзнал, че има истинска дарба да убива, а се бяха появили и поредица хора, предложили добри пари да наемат талантите му за свои нужди и поръчки. Мислех си, че тогава не е бил много по-различен от Франк Мерик, но с течение на времето моралният му компас се бе коренно променил, и то в посока, доста далечна от тази на Мерик.

И все пак си знаех, че Луис не е много далеч от мен самия. Притежаваше едно мое качество, което отдавна нямах охота да призная дори и пред себе си — импулсът да посегна и да ударя, стръвта към насилието. Всъщност именно присъствието на Луис в живота ми бе станало причина да си дам отлична сметка за тях и благодарение на това да овладея прийомите на самоконтрола. На свой ред му бях помогнал да намери отдушник за гнева, начини да го контролира по достоен за себе си път, дори да го насочва към подобряване на околния свят. През последната година заедно бяхме станали свидетели на неща, които ни промениха, потвърждавайки съмненията ни за природата на изпълнения с празнини грешен наш свят. Макар и рядко да бяхме споделяли тези си чувства, все пак намирахме обща почва, колкото и кухо да е кънтяла тя понякога под стъпките ни. Метафори използвам, разбира се.

— И знаеш ли защо в тази игра няма чернокожи? — продължи Луис. — Първо — защото е бавна. Второ, защото е тъпа. И трето, защото е на студено. Само ги виж ония долу.

Измъкна ръце от джобовете, кимна към леда, разлисти страниците на официалната програма.

— А повечето дори и американци не са, ами канадци. Канадци, за Бога! Ние нямаме ли си тук достатъчно бели повлекановци, та и от Канада да ги внасяме, кажи ми само?

— Ние в САЩ обичаме да помагаме на канадците — обясних му аз. — Така им даваме възможността да си спечелят реални долари.

— За да ги изпращат у дома на семействата, както гастарбайтерите от Третия свят — презрително изпуфка той и с омерзение изгледа неколцината играчи извън терена. — Ей оня смешник в птичите дрехи е по-атлетичен от тях.

Седяхме в блок Е, отдясно на центъра и над кръглата заледена арена. И следа нямаше от човека, когото чаках — обещания от посредника Бил, макар че сигурно бях нетърпелив. Според казаното от Средата той бе от предпазливите хора, още повече че ставаше дума за типове от рода на Мерик. Вероятно бе достатъчно съобразителен да се е спотаил някъде и сега да ни наблюдава оттам. Е, ще му стане по-спокойно, когато научи за окошарването на Франк поне за два дни и нещо. Така си бяхме купили малко време, за което бях благодарен, макар че в замяна се налагаше да защитавам хокея и да обяснявам фините му нюанси на човек, който признаваше само баскетбола и атлетичните пистови дисциплини.

— Хайде-хайде — рекох добродушно, — не си честен. Почакай само да започнат играта. Тогава ще видиш дали са толкова бавни.

— Я да се шибат — изруга Луис. — Бързина ли? Това е например Карл Люис. Джеси Оуенс беше бърз. Дори и Бен Джонсън беше светкавица, нищо че гълташе допинг. Атия долу са като снежни човеци, на тенекиени кутийки сложени.

В същия миг прозвуча силен глас по високоговорителите. Обяви, че на спортното игрище е „забранена употребата на обиден език и нецензурни думи“.

— Ама какво искат тия, бе? — искрено се възмути Луис. — На мач да не мога да псувам ли? Я да си го начукат отзад!

— Е, то е само така, за пред хората — успокоително се обадих аз, тъкмо когато съседът — мъж с две дечица — укорно изгледа приятеля ми, понечи да се обади, сетне отново измери едрата фигура на Луис и предпочете да си затрае, нахлузвайки шапките надолу върху детските ушички.

Прозвуча „We Will Rock You“ на „Куин“ и „Ready to Go“ на „Република“.

— К’ви са тия музикални изгъзици, бе? — отново се възмути Луис.

— Виж, човече, това е бяла музика — примирително обясних аз. — Зная, че за тебе е кофти, обаче какво да правя сега? Такава чернокожите не танцуват, ама пък те и на хокейни мачове не ходят, нали?

Луис ме изгледа със съжаление, а в същия миг екипите излязоха на леда. Хайде отново засвири бяла музика, Луис се намръщи още повече. Както обикновено, през първата третина раздаваха сувенири, тенис фланелки с отборните емблеми, по някоя и друга шапка, безплатни бургери, талони с намаление за пазарния център.

— Мамка му и нещастници — отново се оплака Луис. — Ясно е, че тия идиоти трябва да раздават нещо, за да задържат публиката, иначе кой ще остане на тая дивотия?

В края на третината „Пайрътс“ поведоха с 2:0, реализатори бяха Зинън Конопка и Джоф Питърс. Все още нямаше и следа от човека на Средата.

— Сигурно е заспал някъде — ухили се Луис. — На това зрелище и аз бих задрямал.

В момента, когато отборите излизаха на терена за втората третина, към нас се приближи дребен човечец с грубовато лице и яке с логото на „Пайрътс“, влизайки по нашия ред откъм дясно. Имаше козя брадичка и очила със сребристи метални рамки. На главата бе нахлузил черна шапка също на „Пайрътс“, ръцете бе заврял дълбоко в джобовете. Не беше много по-различен от стотици други посетители по околните скамейки.

— Паркър, нали? — запита ме той.

— Точно така. А вие сте Бил?

Той кимна, но не извади ръцете от джобовете на якето.

— Откога ни следите? — запитах го аз.

— От преди първата третина — отвърна човечецът.

— Много сте предпазлив — неутрално рекох аз.

— От предпазливост глава не боли — рече той.

— Франк Мерик е в ареста — обадих се отново.

— Ами добре, само че аз откъде да го зная, нали? За какво го прибраха?

— За тормоз.

— Да задържат Франк Мерик за тормоз?

Бил изпръхтя недоверчиво.

— Аре стига бе. Защо не и за пресичане на червено? Може би разрешителното за кучето не е носил, а?

— Трябваше да организираме задържането му поне за малко — казах. — Такива неща като защо тук не играят.

Бил хвърли бърз поглед към Луис.

— Не искам никого да обиждам, но един чернокож господин на хокеен мач бая внимание привлича — бавно рече той.

— Ние сме в Мейн — отвърнах. — Тук чернокожият ще изпъква, където и да се намира.

— Това е вярно и все пак можехте малко да туширате нещата.

— Да ви изглежда като човек, дето ще се навие пиратска шапка да носи и пластмасово ятаганче да размахва? — пошегувах се аз с името на любимия отбор.

Бил отново хвърли бърз поглед към Луис, отмести очи.

— Вярно, че не. По-скоро с истински ятаган в ръката си го представям.

Набито око имаше този Бил. Намести се до мен и доста време мълча. Три минути и малко преди края на втората третина Шейн Хайнс намери пролука и заби шайбата във вратата на фалконите. Минута и половина след това Джордан Смит вдигна резултата на 4:0. Това май предрешаваше играта.

Бил се изправи.

— Хайде да ударим по бира — предложи той. — Четири поредни победи, общо девет от десет мача. Най-добрият старт след онзи от сезона 1994–1995, а? Аз пък тогава мачовете трябваше в пандиза по телевизията да ги гледам.

— И това го смяташ за наказание, така ли? — обади се неочаквано Луис.

Бил го измери продължително, но премълча.

— Той по хокея много не си пада — примирително обясних аз.

— Така изглежда — поклати глава Бил.

Излязохме от залата, взехме си три малки бири в пластмасови чашки. Доста хора се точеха навън, ситуацията на терена наистина вече изглеждаше безинтересна.

— Между другото, благодаря за билета — обади се Бил. — Напоследък невинаги успявам да си намеря сухо за хокея.

— Няма защо — отвърнах.

Той замълча, красноречиво загледан в издутината на сакото ми, където държах портфейла. Извадих го, дадох му петдесетте долара. Той грижливо сви петте банкноти, прибра ги в левия джоб на джинсите. Тъкмо си отварях устата да го поразпитам за Мерик, когато откъм залата долетя здрав рев. Нямаше начин човек да сбърка — ясно се чуваше името на фалконите. Бяха вкарали гол.

— Мамка му! — изруга Бил. — Ние ги урочасахме, не биваше да излизаме! Трябва да се върнем.

Върнахме се. Докато чакахме началото на последната третина, Бил отвори дума за престоя си в мейнския „Супермакс“. Тази система затвори бе разработена в САЩ специално за да приема от други наказателни институции най-буйните затворници, рисковите потенциални бегълци и онези, които представляват заплаха за околните. Всъщност най-често там местят непокорните и контрабандистите от другаде — за назидание или наказание. Мейнския го откриха през 1992 г. в Уорън. Наред с другите си килии разполага със стотина единочки, всички със стопроцентово максимално строг режим. След закриването на стария мейнски затвор на име „Томастън“ „Супермакс“ бе постепенно разширяван, добавяха му нови сгради, подобно на крепостни стени около главната цитадела в центъра, и сега има килии за общо 1100 затворници. А повечето от затворниците от „Томастън“ бяха постепенно прехвърляни в „Супермакс“. И Бил беше от тях.

— По едно и също време лежахме в макса, Мерик и аз — каза Бил. — Аз бях за двайсетачка — за кражба. Е, за кражби по-точно. Да не повярва човек, а? Двайсет години за някаква си свивка. Шибаните убийци лежат по-малко. У мен ченгетата намериха само отвертка и малко жица. Казах им, че с тях си поправям радиото в колата. А те ме изкараха буен, рисков беглец и хайде в макса. Сетне нещата загрубяха. Взех, та изкрейзих, шибнах едно ченге, то с мен постоянно се ебаваше. Ама си платих, нали? Стоях си до края. Шибани ченгета. Мразя ги!

Затворниците обичайно наричат надзирателите ченгета. В края на краищата нали са част от същата закононалагаща система както полицията, прокурорите и съдиите.

— На бас се ловя, че не си виждал макса отвътре, нали? — подхвърли Бил, вече бяхме на ти.

— Не съм — признах аз.

В тези затвори не допускат никого извън самите затворници и охранителния персонал. Иначе бях чувал предостатъчно, за да съм сигурен, че е по-добре там изобщо човек и носа да не си подава.

— Много е кофти, брат ми — рече Бил с такъв тон, дето говори повече от фактите.

Не беше от бившите пандизчии, дето разказват сърцераздирателни истории за лош късмет, мръсни прокурори и прочие. И не се опитваше да лъже. По-скоро, изглежда, бе закопнял някой да го послуша по темата.

— Смърди, брат ми, смърди — и буквално, и иначе. Урина, кръв, драйфано. По пода гадости, по стените — също. Зиме изпод вратите сняг навява. Вентилаторните шахти бръмчат и скърцат, луд ставаш. Направо изкрейзваш, спиране няма, ушите и главата ти в тъпан се превръщат. Опитвах тоалетна хартия в ушите, ама не става, чувствах, че постепенно откачам. Заключен си двайсет и три часа в денонощието. Пет пъти в седмицата имаш по един час в кучешката колибка. Така му викахме на двора за разходка. Еба ти двора. Коридорче, метър и осемдесет широко, девет метра дълго. Аз ли не зная, сума ти години съм го мерил. Светлините не се гасят — денонощно ти блести в очите, седем дни в седмицата. Радио, телевизия, такива неща няма, само бяла светлина и шум. И четка за зъби не ти се полага. Дават ти едно пластмасово стъргало вместо четка, ама то и половин парче работа не върши.

Бил отвори уста, посочи дупките сред пожълтелите си зъби с пръст.

— Ей ги на, пет зъба ми липсват — рече той. — Просто си изкапаха. И като става дума за това, да ви кажа направо: системата „Супермакс“ е форма, по-точно инструмент за психологическо мъчение. Знаеш за какво си там, но не и какво да направиш, за да се измъкнеш. И това съвсем не е най-лошото. То идва, когато се сджафкаш здраво с ченгетата и тогава те ти прилагат стола.

И за стола знаех. Така викат на едно съоръжение за укротяване. Използва се срещу достатъчно успели да ядосат надзирателите затворници. Тогава четирима или петима ти се дотрисат в килията, облечени в пълна броня, от онази, дето я използват по време на безредици, че и с електропалки, за да извършат извеждането. Затворникът получава нужната порция бой с ток, натиснат е на леглото или пода, закопчан с белезници, прикачени към пранги за краката. Свалят му дрехите и го помъкват към специална стая за наблюдение. Той крещи и реве, обаче полза няма. Слагат го върху стола, завързват го с ремъци, затягат хватката. Там ще стои гол часове наред — на студено. Колкото и да е странно, затворническите власти упорито твърдят, че столът не бил наказателно средство, а просто начин за контролиране на затворници, които представляват заплаха за околните или застрашават собствения си живот. Портландският вестник „Финикс“ се бе сдобил някак с видеозапис на едно такова извеждане. Ирония на съдбата някаква си, защото самите власти са наредили тези операции да бъдат записвани с камера като доказателство, че никой не измъчва поверените им затворници. Според хора, видели с очите си мерките, трудно бе човек да си представи друго, освен това, че извеждането и столът са изцяло санкционирано от щатски органи насилие, граничещо с мъчение.

— И на мен ми го приложиха веднъж — продължаваше Бил. — След като треснах онова ченге в сурата. Повече не ми се е случвало. Просто сетне си налягах парцалите. А на Мерик му се случи няколко пъти, само че просто не успяваха да го пречупят. И все за едно и също нещо.

— Не те разбрах, какво имаш предвид?

— Мерик го наказваха все заради едно хлапе на име Келог. Анди Келог му викахме. Той беше нечитав, но грешката не бе негова. Всеки го знаеше. Като дете са го ебавали и никога след това не се е оправил. Все за разни птици говореше. Всъщност за хора като птици…

Тутакси прекъснах Бил.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че този Келог е бил сексуално малтретиран ли?

— Ами да. Доколкото разбрах в края на краищата, хората, които са го изнасилвали, са носели птичи маски или нещо подобно. Помня го от „Томастън“, и други го знаят от там. Всички бяхме там в началото. Само че никой не грееше какво точно и как се е случило. Една приказка вървеше, че бил насилван от „хора като птици“, и то многократно. А преди тях, изглежда, е имало и други. Положението му след това е било плачевно, от километри се виждаше. Тъпкали са го с медикаменти, направо беше психиран, като омагьосан значи. Единственият, който успяваше да се доближи до него по човешки, бе Мерик и това поне за мен беше истинска изненада. Защото този човек за социален работник не може да мине, а в категорията на добряците изобщо не се вписва, и дума да няма. Корав беше, брутален. Обаче с това хлапе се получи съвсем друго. Опитваше се да го защитава. И не говоря за някаква си педерастка история. Първият, дето се опита да подхвърли нещо в тази връзка, беше и последният. Мерик главата му направо щеше да откачи. Като я хвана през решетките, едвам го отърваха ченгетата. Дойдоха в пълна сила, пуснаха му ток и така спасиха онзи. Сетне Келог замина за макса, защото все псуваше ония гадняри, а Мерик сам си организира и него да го прехвърлят.

— Значи Мерик нарочно се озова там?

— Ами да, така са ми казвали и други, ама аз и сам съм виждал много неща. Преди да прехвърлят Келог, Мерик си гледаше работата, държеше си главата ниско. Е, разбира се, като изключим случаите, когато някой се закачаше с хлапето или пък бе шантав достатъчно, че да си го мери с Мерик. След като Келог замина обаче, Мерик лудна, постоянно ги вършеше едни такива, колкото да вбесява ченгетата, и накрая те нямаха друг изход, освен и него да изпратят в макса. При това там той нямаше някакви особени възможности да направи нещо повече за хлапето. Обаче не се отказа. Говореше с персонала, опитваше да ги навие да извикат психиатър, да лекуват Келог. Един-два пъти дори успя да поговори с момчето преди поредното му изпращане на стола. Така се получи, че и самите надзиратели са го извеждали от килията да увещава Келог, защото той само него слушаше, макар и невинаги. Казвам ти, че това момче все на стола стоеше. Може и още да е на същото дередже, като си помисля как стояха нещата.

— Значи Келог е още в затвора?

— Ако питаш мен, никога няма да излезе. Не и жив. Струваше ми се, че това хлапе постоянно искаше да умре. И наистина е чудо, че все още е жив.

— Ами Мерик? Ти с него разговарял ли си? Разказвал ли ти е нещо лично за себе си?

— Не, той беше единак. Време имаше единствено за Келог. Е, случи се веднъж-дваж да разменим по дума — било когато са ни водили в лечебницата или случайно при разминаване в кучешката колибка. Но за всичките онези години общо не е било повече, отколкото ние с теб тази вечер. Обаче за дъщеря му знаех. И винаги съм си казвал, че именно затова съжаляваше Келог и се мъчеше да му помогне.

Последната третина започна. Вниманието на Бил тутакси се прехвърли на леда.

— Чакай малко, не разбирам — подхвърлих нарочно. — Какво общо има дъщерята на Мерик с това хлапе Келог?

Бил неохотно извърна глава от терена, за да ми каже няколко неща, но то бе за последно тази вечер.

— Ами виж — дъщеря му изчезнала безследно, докато той е бил в пандиза — рече той. — Почти нищо си нямаше от нея. Няколко снимки, една-две рисунки, изпратени му от майка й в затвора, преди детето да изчезне. Именно тези рисунки го привлякоха към Келог. Келог също рисуваше. И на неговите рисунки, и на тези на момичето имаше мъже с птичи глави.