Джон Конъли
Нечестивци (22)

21

По пътя обратно към Скарбъро мълчахме потиснати. И Ейнджъл, и Луис бяха ходили на онова място — къщата на Грейди. Знаеха какво се бе случило там, а също и как бе завършило.

Джон Грейди бе убиец на деца в Мейн, къщата му остана необитаема години наред след смъртта му. Всъщност като се замисля, виждам, че в дадения контекст думата необитаема не е точна. По-подходящо би било да кажа притихнала в очакване — на бъдещи събития може би? Защото нещо неведомо и страшно бе останало да витае в нея, нещо от онзи човек, който й бе дал името си. На мен лично поне така ми се струваше, макар че би могло да става просто дума за сенки, естествени изпарения, за злокобната миазма на нейната история или спомените за погубения там живот, объркани в съзнанието ми, създали в него мистично, фантасмагорично страшилище.

Само че не бях единственият, дето подозираше подобни неща. Бе се появил Колекционера, изпит мъж в износени дрехи, с жълтеещи нокти, бе помолил да си вземе сувенир от този дом на смъртта. Едно огледало, нищо повече. Не даваше вид на човек, способен или навит да разбива къщата собственоръчно, но пък имаше странен инцидент с почерка на предупреждение: от ръцете на този страховит мъж с прозвище Колекционера загина дребен крадец на име Крис Тиърни, осмелил се да застане на пътя му. Така или иначе не беше моя работа, нито право да давам разрешение за изнасяне на каквото и да е, но ме бяха натоварили да наглеждам дома. Сетне, когато Колекционера разбра, че няма да получи исканото, сам си го взе, а мене остави ранен, полузаслепен от собствената ми кръв.

Последното, което зърнах, рухнал на пода, с пламнала в болка от силата на удара глава и замъглени от кръвта очи, бе образът на Джон Грейди, затворен в капана на взетото от Колекционера огледало. Безпомощно надничащ от стъклото, отворил уста в безмълвен писък на ужас: Възмездието най-сетне го бе настигнало.

И ето сега същото огледало, деформирано, почерняло, се появи под необитаема къща, затворено в странен шкаф, отразяващо необичайна колекция от несвързани на пръв поглед един с друг предмети. Може би символи от нечий живот или доказателства за възмездие, въздадено именно от онази изпита фигура. В миналото веднъж се бе подписала с името Кушиел^[1], черен хумор някакъв си, прозвището заимствано от тъмничаря на Преизподнята, както го наричат някои хора, но независимо от това и намек за истинската й природа или онова, което тя възприема като свое реално естество. Сигурен бях, че в онази колекция всеки предмет представя нечий отнет живот или по необичаен начин изплатен дълг. А онази воня от кладенеца в мазето? Май че трябва да хвана телефона, да се обадя в полицията. Но какво да им кажа на ченгетата? Че ми е миришело на кръв, но кръв не съм видял? Смърдяло на леш, но труп не съм намерил? В един бюфет или шкаф съм попаднал на разни дрънкулки, на една изписано име, на друга — дата. Как човек да ги свърже с истинските им собственици?

А вие каква работа сте имали в онова мазе, сър? Не знаете ли как се нарича това? Законът го определя като влизане с взлом, нали така? А имаше и още фактори, които трябваше да взема предвид. В миналото съм се изправял срещу лица, не по-малко опасни от Колекционера. Индивиди, чиято природа едва ли мога да обясня по естествен начин, а длъжен съм да призная, че и самият аз не съм я разбирал напълно. Същества, носители на развала, свързани с Отвъдното, служители на Злото. Само че Колекционера беше по-друг. Мотивираха го неща, по-различни от желанието да нарани или да създаде болка. Изглежда, неговото място в ценностната система бе извън конвенционалния морал, в делата му нямаше място за свързани със закон, човещина и милост съждения. Онези, които издирваше, бяха вече премерени — претеглени на везните на една по-друга справедливост, намерени за недостатъчни и осъдени. Той просто изпълняваше присъдата. Точен хирург, който отстранява ракови образувания, изрязва каквото е нужно с крайна прецизност, захвърля в огъня болното, заразеното.

Сега манипулираше Мерик, използваше го да извлича от сенките непознати индивиди, да му ги разкрива. Мерик е бил в тази къща, може би само за кратко време, но е бил. Останките от пилето и смачканата цигарена кутийка го доказваха. И Колекционера пушеше, само че вкусовете му бяха далеч по-екзотични от „Америкън Спирит“. Бе снабдил Мерик с автомобил посредством услугите на Елдрич, още с финанси и жилище, всъщност база, откъдето да действа. Вероятно е имало и поставени условия: Мерик в заключени помещения да не влиза, прибрани предмети да не пипа. Но дори Франк да бе престъпил забраната и да бе отключвал шкафа, за какво биха могли да му говорят онези неща? Нищо особено, просто натрупани по някакъв повод вещи, ексцентрична амалгама от спомени, държани в забутан зад стълбището стар шкаф. Само че шкафът вибрираше, а в мазето тънко миришеше на стара леш. И какво?

Вече ми беше ясно, че Колекционера търси някого. Лице или лица, свързани с Даниъл Клей, само че не самият Клей, ако на Елдрич, разбира се, можеше да се вярва.

За мен възможният отговор бе само един: интересуваха го насилниците, онези, които бяха малтретирали пациентите на Клей. Хората, отговорни за случилото се и с Луси Мерик — ако, разбира се, тук не се лъжех. Затова бяха наети услугите на Елдрич: да осигурява свободата на Франк Мерик и да му сочи вярната посока. Мерик обаче не бе човек, склонен послушно да докладва ходовете си на някакъв си там дъртак адвокат в претрупана със стари хартии кантора. Франк търсеше възмездие, тоест своето отмъщение, и Колекционера сигурно го знаеше. Напълно вероятно бе в даден момент Мерик да излезе извън контрола му и да действа единствено по собствено усмотрение. Това предполагаше проследяване, засичане на действията му, с цел получената информация да бъде незабавно споделена с онзи, който го бе освободил и дърпаше конците му извън кадър. И когато търсените хора накрая излязат на светло, Колекционера щеше да бъде наблизо, готов за своя ход. Защото онези имаха да изплащат тежки, стари дългове.

Кой обаче вървеше подир Мерик? И ето ти отново един-единствен възможен отговор.

Онези — Празните човеци.

Ейнджъл, изглежда, четеше мислите ми или поне част от тях.

— Хей, човече, знаем къде е, нали? — обади се той. — Ако е вързан с тия неща, значи можем да го намерим когато поискаме.

Поклатих глава.

— Къщата е хранилище, нищо повече. На даден етап на Мерик му е било позволено да го използва като жилище и скривалище, може би за определено време. На бас обаче се ловя, че в мазето не е слизал, и още десетачка слагам, че не се е срещал със свързани с тази къща хора, освен с адвоката.

— Ключалката на задната врата беше чисто нова — посочи Ейнджъл. — Дори и така миришеше. Съвсем наскоро е била сменявана. Може би вчера или завчера.

— Така са ограничили влизането на Мерик, който има ключове за старата брава — рекох аз. — Не мисля, че особено ще му пука. Струва ми се, че е бил там за малко, при това не съвсем наскоро, в същото време той си пада свръхподозрителен. Смятам, че скоро ще се опита напълно да се откачи от адвоката. Ще престане да му докладва къде ходи, обаче според мен не знае кой го финансира. Ако знаеше, до тази къща не би и припарил.

— А ние вървим пред този тип, нали? Оставихме къщата в същия вид, в който я заварихме. Знаем, че той е в играта, той обаче не знае, че ние знаем.

— С Колекционера шега не бива — рекох замислено. — Ще усети къде сме ходили.

— Майната му и на него — изръмжа Луис, обаждаше се за пръв път. — Нека да дойде. К’во толкова? Сблъсквали сме се с разни изроди и преди. Един повече, един по-малко.

— Този не е като другите — настоях аз.

— Че защо?

— Защото този страна не взима. За нищо не му пука. Просто идва и си върши работата.

— И сега к’ва му е работата?

— Да си попълва колекцията. И присъди да изпълнява.

— Смяташ, че търси Даниъл Клей? — запита Ейнджъл.

— По-скоро изнасилвачите на малолетните му пациенти. Така или иначе ключов е пак Клей. А Колекционера използва Мерик да ги изкара от дупките.

Луис помръдна в седалката, изсумтя носово.

— Какви са опциите за Клей?

— Същите, както и за другите — или е жив, или е мъртъв. Ако е второто, може би се е самоубил, както подозираше дъщеря му. В такъв случай възниква и въпросът — защо го е направил? Или пък някой му е помогнал? Ако са го убили, тогава налице е възможността да е знаел кои са насилниците, а те са го ликвидирали по понятна причина. Но пък ако е жив, сами виждате колко добре се е укрил. Направил е нужното усилие, дори на дъщеря си не се е обаждал. Ако, разбира се, последното е вярно — тя така твърди.

— Е, да, ти само нейната дума имаш за това — скептично рече Луис.

— Склонен съм да й вярвам обаче. Сетне да не забравяме и случая Пул. Наела Пул, за да издирва баща й, той заминал, повече не се върнал. Според О’Рурк от Портландската полиция той бил аматьор, а може би е имал и приятели сред наркопласьорите. Изчезването му може и да не е свързано с Клей, обаче ако има такава връзка, то възможно е издирването да го е довело до някои от убийците на Клей, а те да са убили и него. Или пък е открил самия Клей и последният го е убил. И в крайна сметка има само две възможности: Клей е мъртъв и отговорните за смъртта му не желаят някой си да задава неудобни въпроси или е жив и предпочита да си живее някъде скрито-покрито. Обаче ако иска да остане скрит по някаква си причина и затова е готов дори да убива, тогава каква е тази причина?

— Всичко се свежда до онези деца, насилените — рече Луис. — Жив или мъртъв, той е знаел много повече за случилото се с тях.

Тъкмо стигахме разклонението за Скарбъро, там поех по шосе 1 и при първата възможност хванах пътя за крайбрежието. Движехме се по пътя сред облените с лунна светлина тресавища, устремени сякаш към тъмнеещото отвъд тях море. Минахме покрай моята къща и думите на Рейчъл отново прозвучаха в съзнанието ми. Призраците са твое творение, бе казала тя. Ти си ги създал, те в теб живеят, теб обитават. Може би бе права? Мисълта съвсем не ме успокои, но и алтернативата й не бе особено приятна: че в къщата на Грейди нещо извън мен се бе пръкнало, за да намери и то място при другите мои творения.

Ейнджъл засече отправения към дома ми поглед и веднага рече:

— Ако искаш да дойдем при теб за малко? Може и да пренощуваме, само кажи.

— Ами, нали сте си платили за луксозна стая в хотела. Наслаждавайте й се, докато можете. Защото в Джакман луксът е кът.

— Къде е Джакман? — запита Ейнджъл.

— На северозапад. Следващата спирка е вече в Канада.

— Че кой пък е в Джакман?

— Ние, от утре или от следващия ден. Джакман е най-близкото до Галаад цивилизовано място. Значи нещата с Анди Келог са ставали или в самия Галаад, или някъде близо до него. И колата на Клей е намерена в Джакман. Келог са го водели в някаква къща, следователно някой от изнасилвачите има достъп до имот някъде в или около Галаад. А Мерик може би вече е бил там, не е открил нищо и затова се е върнал в Портланд, за да тормози Ребека Клей с въпросите си, или пък все още не е направил тази връзка. И ако е така, убеден съм, че скоро ще я направи. Но ние вече сме поне една стъпка пред него.

Отпред се мярна силуетът на „Блак Пойнт Ин“, засвяткаха прозорците му. Приятелите ме поканиха да вечеряме заедно, но не чувствах глад. Видяното в онова мазе ми бе отнело апетита, ама изцяло. Изчаках пред хотела, докато Луис и Ейнджъл се изкачваха по стъпалата отпред. Щом влязоха във фоайето му и закрачиха към бара, дадох на заден, направих маневра и отпраших за у дома.

Уолтър го нямаше, значи бе на разходка с Джонсънови. Реших да не им се обаждам, нека преспи при тях. Те обичайно си лягаха рано, въпреки че Шърли, съпругата на Боб, не спеше добре. Мъчеше я стар артрит и често я виждах да чете край прозореца, запалила портативна подвижна лампа, за да не буди мъжа си. Друг път просто седеше, загледана навън, в подвижните сенки и постепенно бледнеещия мрак, така дочакваше зората. Нямаше смисъл да рискувам да ги будя заради съмнителното удоволствие да водя кучето си на повторна разходка, и то през подобна зимна вечер. Вместо това залостих вратите, пуснах си Бах — диск от цяла колекция негови произведения, подарени ми от Рейчъл с надеждата да разшири музикалните ми хоризонти. Сетне си направих каничка кафе, настаних се пред прозореца на всекидневната, отправих поглед към гората и водните пространства на мочурите. Осезателно усещах движението на всяко дърво отвън, поклащането на клончетата, преместването на сенките. Замислих се върху неведомия, изпълнен с шупли наш свят и се запитах защо ли пътищата ни с Колекционера отново се пресичат? Математическата прецизност на музиката контрастираше с неспокойната тишина на дома и както седях в тъмата, внезапно си дадох сметка, че Колекционера ме плаши. Природата му беше природа на преследвач от рода на хищниците, в безпощадността му и целенасочеността й имаше нещо ужасяващо зверско. Винаги го бях възприемал като човек извън нормите на морала, те просто не го интересуваха, само че това не беше съвсем вярно. По-точно може би бе да кажем, че него го движеше някакъв странен, собствен морал. Норми на поведение, още повече дехуманизирани и нечистоплътни поради непрестанното попълване на въпросната колекция с предмети, които наричаше сувенири. Питах се какво ли ги прави? Може би ги докосва в мрака, а те му напомнят за отнетия живот и неговите жертви. В това привличане имаше нещо нездравословно чувствено, проява на нагон, почти сексуален по естество. Той намираше удоволствие в действията си и въпреки това да го наричаш убиец бе просто неточно. Беше много по-сложна креатура, привличаха я люде, дълбоко съгрешили. И щом бяха подобия на Джон Грейди, то значи извършените от тях грехове са били действително нетърпими.

Нетърпими, но за кого? За Колекционера — да, обаче дълбоко в себе си усещах, че той се изживява като представител на друга, неведома, много по-могъща сила. Може би се самозаблуждаваше, обаче, независимо от такава възможност, именно тази вяра му даваше силата и авторитета, било те илюзорни или не.

Ясна бе и ключовата роля на Елдрич, той осигуряваше анонимните имоти — реални бази, откъдето Колекционера да подготвя делата си, възприемани като дадена му свише роля в света на човеците. Къщата в Уелчвил бе купена доста време преди да се появи възможността Мерик да бъде освободен от затвора. Вярно, междувременно бе взел отношение по случая Грейди и отнесъл огледалото, което днес висеше в онзи шкаф, отразявайки една друга представа за света, изкривена, но пък сигурно отговаряща на неговата собствена. А останалите предмети в колекцията говореха, че е действал и на други места. За жалост нищо от вече казаното не обясняваше конкретно моето вътрешно безпокойство и опасенията за собствената ми безопасност.

Поседях още малко, сетне си легнах. Тъкмо заспивах, когато ми хрумна, че се досещам откъде идва страхът ми. Колекционера непрестанно търсеше нови и нови обекти за наказание. Не знаех откъде идва осведомеността му за чуждите грехове, но сега си дадох сметка, че мога да се окажа следващият, поставен на кантара. Да бъда претеглен и намерен за недостатъчен, а той да въздаде полагащото ми се наказание. Сетне умората надви, заспах.

Същата нощ сънувах стар, познат ми сън. Стоя край езеро, водата му гори, иначе пейзажът наоколо равен, пуст, земята се чернее, твърда като камък. До мен изскочи мъж, едър беше, с огромно, увиснало шкембе и тлъст, подпухнал морав врат. А кожата му иначе бледобяла, сякаш във вените й кръв не тече, защото пък за какво му е на неживия кръв?

И въпреки всичко това нечисто същество не е съвсем мъртво, защото и никога не е било истински живо, а заговори ли, гласът не отговаря на движенията на устните. Думите текат като поток, комплексна смесица от древни езици, отдавна изгубени за живите човеци.

Зад него стоят други фигури и аз им знам имената. На всичките до един.

Той бълва думи от тези вехти, незнайни езици, а аз някак ги разбирам. Извръщам се назад и виждам себе си, отразен в пламтящата езерна вода. Защото и аз съм като тези тук, един от тях, а те ме наричат „Братко“.

* * *

На множество мили разстояние от тресавищата, на тихо и пусто място една фигура слезе по чакълена алея, наближавайки отдалечена от пътя скромна къща. Вървеше безшумно, а и преди това не се чу звук на автомобилен двигател да предизвести пристигането му. Косата на мъжа бе мазна, зализана назад по главата. Носеше изтъркано тъмно палто, черни панталони, а между пръстите на едната ръка святкаше огънчето на горяща цигара.

Спря се, когато стигна на броени стъпки от къщата. Коленичи, прокара пръсти по чакъла, проследявайки някакви си полувидими вдлъбнатини, сетне се изправи и тръгна по стената на дома, заобикаляйки го на път за градината отзад. Захвърли цигарата в плевелите, пръстите на лявата му ръка леко, но внимателно заопипваха дъските на стената. Стигна задната врата, наведе се и дълго се взира в ключалката. Изправи се, извади връзка ключове, намери нужния, влезе.

Прекоси къщата, а пръстите му не преставаха да дирят, докосват, изследват, опипват. Вървеше все по-нататък, вирнал глава нагоре, внимателно душеше въздуха. Отвори празния хладилник, разлисти страниците на Библията, дълго, мълчаливо заглежда следите в прахта на пода в някогашната столова. И ето го, стигна до капака на пода. Отключи, свали катинара, бавно тръгна надолу, слизайки в последния си дом и негово убежище. Пристъпваше спокойно, не личеше да се гневи заради посещението на неканени гости. Тук пръстите му отново заиграха по дръжката на метлата, плъзнаха се надолу, спряха точно на мястото, където я бе стискала чужда ръка. Отново се наведе, подуши фините останки от чуждата пот, задържа в ноздрите миризмата, за да може при среща безпогрешно да я познае. Непозната му беше, както и онази горе, в коридора пред вратата на мазето.

Един от чуждите хора бе останал там. Един горе, двама бяха слизали долу.

Но един от слизалите долу май…

Мина време, провери други неща, накрая се озова пред големия бюфет в ъгъла. Завъртя ключа, отвори вратичките. Очите му пробягаха по колекцията, бързо проверявайки дали нещо не липсва. Но не, всичко си бе на място. Сега ще се наложи да я премества, разбира се, но не беше за пръв път някой да попада на съкровищата му. Дребна неприятност, известно неудобство, нищо повече.

Лицето в деформираното огледало срещна погледа му, за миг се загледа в частичното си отражение. Виждаше само косата и малко от слепоочията в здравите сектори на огледалната повърхност, другата част от лика се губеше, заместена от голо дърво и стопено стъкло. Пръстите полазиха по ключето, сякаш го милват, усещайки проникващите от дълбините далеч отдолу вибрации. Отново подуши веднъж-дваж, най-сетне бе разпознал третата миризма.

И Колекционера се усмихна.