Джон Конъли
Нечестивци (3)

2

Отмъстителя вървеше по дървените пътеки на Олд Орчард, недалеч от мястото, където безброй лета наред се бе намирала будката на Гадателя. Не я виждаше, нямаше го и стария мъж, вероятно бе починал. Пък може би не бе мъртъв? В такъв случай вероятно не бе в състояние да върти старите си майстории, сигурно и очите му са отслабнали, не в състояние да виждат ясно, ушите — заглъхнали, паметта — прекалено закърняла, за да задържа и подрежда подаваната информация. Отмъстителя се огледа. Дали го помни, ако е жив? Ако не е, дали го е помнел до края? Сигурно така е било, защото не бе човек да забрави такива неща, да изхвърли от съкровищницата факти полезно нещо, което някога някак си би му свършило добра работа.

Беше се захласнал по дарбата на този човек още навремето. Онази прохладна вечер в края на лятото го бе наблюдавал от разстояние цял час и нещо незабележимо, дискретно, преди да се доближи и да го заговори. Изключителен талант за такъв дребен, странно изглеждащ човечец с евтините му дрънкулки в простата будка: да разгадае толкова много неща на пръв поглед, да проникне в същността на даден индивид почти без усилие, най-важното без особено мислене, да нарисува картина на битието му за секунди — време, колкото часовника да погледнеш, часа да видиш. Удивително! Беше се връщал през годините отново и отново, скрит в тълпите, за да го съзерцава оттам. Дали наричащият себе си Гадател го бе усещал? Може би го бе търсил с поглед, с боязливо потръпващи ноздри, като предусещащо близостта на лисицата зайче?

Всъщност не беше ли се завърнал и сега под влиянието на далечна, почти неуловима надежда да завари Гадателя на старото място? Предпочел да изкара зимата близо до морето, вместо да се отправи към по-топли, по-доходоносни места.

И ако го бе намерил тук, какво би казал? Научи ме. Покажи ми как да позная онзи, когото търся. Защото ще ме лъжат. Искам да ме научиш как да разпознавам лъжата…

Щеше ли да обясни защо се е завърнал? А дребният мъж щеше ли да му повярва? Сигурно, защото винаги би разпознал кое е лъжа и кое — истина.

Обаче Гадателя отдавна бе мъртъв, а за Отмъстителя оставаше само споменът на първата им и единствена среща през онзи далечен ден. Кръв имаше по ръцете му тогава. Възложената поръчка бе сравнително проста: да изпрати в гроба уязвим човек — мъж, който би се изкушил да размени онова, което знаеше, срещу протекция от страна на хората, които го търсеха. Само че часовете му бяха преброени още от мига, когато бе побягнал — секунди, минути, дори дни, но не повече от това. Няколко дни, всъщност пет, на шестия бе вече намерен и умъртвен. Страх го беше накрая, много при това, но без болка мина. Защото не бе в нрава на Мерик винаги да мъчи и изтезава. Макар и да не се съмняваше: жертвата е подложена на ужасно мъчение още от мига, когато разпознае неумолимата безпощадност в природата на дошлия за нея. И то е предостатъчно, колкото и кратко да е във времето. Но той бе професионалист, а не садист. Измъчваше само когато му се налагаше.

Мерик. Така го наричаха тогава. Това бе името в един регистър, име дадено му при раждането. Днес то не означаваше нищо за него. Мерик бе убиец, но той убиваше за други, не за себе си. Разликата е много голяма. Човек, убиващ по свои мотиви и за свои цели, е индивид, подчинен и жертва на емоции. Този вид хора правят грешки. Предишният Мерик беше професионалист. Той бе хладнокръвен, лишен от чувства или поне така си казваше сам. Макар и понякога след убийството да си позволяваше признанието, че то му е доставило удоволствие.

Но онзи, старият Мерик, Мерик убиецът, вече не съществуваше. Друг човек бе заел неговото място, обричайки сам себе си в това си превъплъщение, но пък дали бе имал избор? Може би предишният Мерик бе започнал да умира в мига, когато бе родено детето му? Волята му отслабна, в края на краищата съвсем се разпадна, победена от мисълта, че на този свят е дошло ново същество — дъщеря му.

Отмъстителя се сепна: в съзнанието му отново се върна Гадателя. И прекараните заедно с него кратки мигове на това, същото място.

Ако е възможно отново да ме погледнеш, старче, какво ли би видял? Ще ти кажа: човек без име, баща без дете… а сигурно и пламъка на беса му ще усетиш, опустошава го отвътре!

Отмъстителя извърна гръб на морето, закрачи. Работа имаше да върши.

* * *

Когато се прибрах, къщата немееше. Кратко ме поздрави само Уолтър, кучето ми, благодарен му бях за това. След като Рейчъл и Сам заминаха, изглежда, онези другите — отдавна отхвърляни присъствия — бяха намерили начини да обсебят доскоро заеманото от тях двете пространство. Същото, което преди им принадлежеше.

Бях се научил да не отвръщам на зова им, да не реагирам на скърцащите дъски, нито на звучащите върху тавана на спалнята стъпки. Неведомото неспокойно витаеше в таванското помещение, сякаш търсеше някогашното свое сред подредените там кутии, куфари, вехтории. Не откликвах и на тихото потрепване по прозорците, веднъж щом падне мрак, наложил си бях да го обяснявам с прости неща, а не с онова, което наистина беше. Като разклатени от вятъра клончета нежно потупват връхчета по стъклото. Само че пред прозорците ми дървета няма, пък и кой клон би потропвал така редовно, така настоятелно?

Понякога се пробуждах нощем в мрака смутен, объркан, несъзнаващ какво е нарушило почивката ми, единствено разпознавах присъствието на звук, но там, където звук не би могло да има… Дочувах далечно прошепнати думи, отзвучават полека, мозъкът автоматично, сетне и съзнателно сваля повдигнатите временно от съня цензурни бариери.

Но къщата, къщата днес никога не е изцяло празна. Нещо друго си бе намерило дом тук.

Съзнавах, че е трябвало да говоря с Рейчъл относно тези неща, при това много по-рано, още преди да си бе тръгнала. Трябваше да бъда честен, да й призная, че на мира не ме оставят покойните ми жена и дъщеря или може би някакви техни фантомни проекции, дето не са съвсем същите. Рейчъл е психиатър, щеше да ме разбере. Още повече че ме обичаше, значи щеше да се опита да ми помогне. Сигурно щеше да заговори за остатъчни угризения, потиснато чувство за вина, за финия мозъчен баланс, за това, че понякога страданието е така ужасяващо, така остро изживявано, че пълно възстановяване е невъзможно, то просто е извън нормалните възможности на което и да е човешко същество. А аз? Аз бих закимал и повтарял след нея — да, да, разбира се, така е, давайки си сметка, че в думите й се съдържа истина, но тя не е достатъчна да обясни истинската природа на онова, което се случи в живота ми, след като ми бяха отнети жената и дъщерята. Всъщност не, сигурно не бих заговорил с Рейчъл за тези неща. Нищо за тях не бих посмял да споделя, защото да кажа нещо подобно на глас, би означавало на всички тези повтарящи се феномени да придам реалност, каквато не исках и не можех да призная. Отричах съществуванието им, а за беля упорството сякаш засилваше властта им върху мен.

Рейчъл е много красива. Червенокоса е, кожата й бледа. Сам — нашата дъщеря — ужасно прилича на нея, макар че е наследила нещичко и от мен. В последния телефонен разговор Рейчъл каза, че сега Сам спи по-добре нощем. А имаше време, макар и да живеехме под същия покрив заедно, когато сънят й бе направо разстроен. Събуждали сме се нощем — Рейчъл и аз — било от нейния смях, било от плача й. Ставали сме да проверим какво й е, заварвали сме я потънала в сълзи, маха с ръчички нагоре, присяга се към нещо невидимо във въздуха над нея. Или извива глава, следи с очи движението на фигури, които само тя вижда. Усещал съм в такива случаи, че стаята е студена, доста по-студена, отколкото би трябвало да бъде.

И Рейчъл ги забелязваше тези неща, макар и да не казваше нищо.

Преди три месеца случайно посетих лекция в Портландската обществена библиотека. Двама души — лекар и медиум — дебатираха същността и истинността на свръхестествените явления. По едно време, честно казано, ме хвана малко срам от присъствието ми на онова място. Наоколо ми имаше мнозина, които направо воняха, сякаш не се мият достатъчно редовно, а от въпросите им ставаше ясно, че настоятелно приемат за истина всякакви дивотии, за духове изобщо да не говорим. На първо място в приказките им ставаше дума за ангели с формата на феи, летящи чинии и чуждоземни гущери в човешка форма.

Лекарят заговори за слуховите халюцинации, твърдеше, че те са най-често срещаните случаи на възприемане на феномена, най-общо наричан призрак. Изтъкна, че възрастните хора, особено страдащите от болестта на Паркинсон, понякога развиват и странично заболяване, наречено деменция с телца на Леви. Именно то пък обяснява друг феномен, за който има предостатъчно разказвани истории — среща на духове със скъсени тела. Тоест болните просто виждат скъсяване в перспектива. Заговори и за други възможни механизми или причинители на подобни възприятия, например болести на темпоралния лоб, различни видове тумори, шизофрения, а често и депресия. Описа механиката на виденията в полусънно състояние — онези понякога така ясни образи, които ни се явяват в интервала между съня и пробуждането. В заключение призна, че взета сама по себе си, науката не може да обясни по напълно задоволителен начин всичките описани паранормални явления. Все още има прекалено много неща, които човекът не знае, не познава достатъчно добре в детайли и комплексното функциониране на мозъка, реалното въздействие на стреса и депресията, психическите заболявания и състояния, кое реално причинява мъка например, както и истинската й природа, заключи лекарят.

Медиумът бе възрастна жена и противно на лекаря изглеждаше печена лъжкиня, готова да дрънка капитални глупости. Това за съжаление се случва в тази професия, при мошениците, разбира се. Тя заговори за същества с несвършена на този свят работа, за сеанси и послания от „отвъдното“. Оказа се, че има собствено кабелно телевизионно шоу и телефонна линия за специални услуги. Иначе работела безплатно за бедните и наивниците по разни обществени клубове, мотели и планински хижи в американския Североизток.

Заяви, че духовете обсебват дадено място, а не даден човек. Според мен това е лъжа. Веднъж ми казаха, че ние сами създаваме своите собствени привидения. Че всяко едно от тях е просто още едно наше аз: нашата вина, нашите угризения, нашата мъка. Може би това е своето рода обяснение на горното. Защото всеки има своите призраци. И може би не всеки един от тях е наше лично творение, но в крайна сметка те стигат до нас. Винаги и до всички нас.

* * *

Ребека Клей седеше в кухнята у дома си. Пред нея имаше чаша червено вино, макар и неначената, а лампите бяха загасени до една.

Тъкмо си казваше, че би трябвало да помоли детектива да остане с нея. Онзи тип не бе доближавал къщата досега, а тя по принцип вярваше в здравината на вратите и прозорците, както и в ефективността на алармените системи. Особено пък след като детективът бе препоръчал консултант, а последният бе идвал да провери всичко на място. Сега обаче навън бе тъмно, нощта бе факт и всички взети предпазни мерки започваха да й се виждат недостатъчни. Осезаемо усещаше потайните шумове на старата сграда, поскърцването на подовите дъски тук и там, трополенето на някоя от вратичките на шкафовете. Вятърът съскаше и стенеше, разхождайки се на свобода из дома досущ като изпуснато, непослушно дете.

Прозорецът над мивката бе просто тъмен квадрат в бяла рамка, отвън не се различаваше нищо. Имаше чувството, че се носи безплътна в мастиленото пространство и че само някаква си ефимерна преграда я дели от отвъдния вакуум. Единствено далечният шум на плискащи се по плажа невидими вълни донякъде разсейваше това усещане. И тъй като нямаше какво друго да прави, току повдигна чашата към устните, отпи глътчица. Прекалено късно усети вкуса на мухъл в течността, направи гримаса, но успя да я изплюе обратно. Изправи се, отиде до мивката, там изля чашата. Сетне завъртя крана, водата отнесе червените петна. Наведе се, отпи направо от струята, изжабурка се, отми неприятния вкус от устата. Незнайно защо се досети за бившия си съпруг, така му миришеха устата и целувките, особено през последните прекарани заедно нощи преди окончателния разпад на брака и финализирането на развода. Отлично си даваше сметка, че той я ненавиждаше — почти толкова, колкото и тя него сега. И се бе стремял да се отърве от бремето, което заедно носеха. Ребека не можеше да го търпи физически и отказваше да подложи тялото си на нуждите му. Не усещаше дори и частица от някогашното привличане, на което преди се бе радвала, но той бе намерил начин да раздели любовта от нагона и да я подчини на него. Беше се питала често какво ли си фантазира, докато ритмично се движи над нея. Понякога очите му се изпразваха напълно и макар че телата им бяха слети, тя виждаше, че истинското му аз е нейде далече, далече, някъде съвсем другаде. Друг път обаче бе на мястото си, гледаше я задъхан отгоре й с особено омерзение и това я караше да се чувства като изнасилена. Поглеждаше назад в годините и си казваше, че истинска любов между тях никога не е имало, ако изобщо би могло да се говори за подобно чувство.

А в миговете на физическо обладаване тя също се бе старала да си представи бивши или може би бъдещи любовници, та с тяхна помощ да промени неприятното усещане. Но онези, които помнеше, бяха прекалено малко и неизменно свързани с негативни неща. Винаги носеха със себе си собствени неприятности и накрая тя просто се бе отказала от този подход. Всъщност сексуалните й желания бяха спаднали до такава степен, че намираше за по-леко просто да си мисли за друго или да помечтае за бъдещето, когато този мъж завинаги ще изчезне от живота й. Изобщо не можеше да си представи какво я бе привлякло към него в началото, а и него към нея. Предполагаше, че бидейки с малка дъщеря и в неблагоприятно положение заради баща си, се бе стремяла към някаква сигурност, поне временна стабилност, само че той не бе се оказал такъв тип човек. В похотливите му мераци да легне отгоре й бе усетила нещо долно, унизително, сякаш този мъж съзира в нея някаква особена поквара и му се нрави да я докосва, прониквайки в тялото й.

В самото начало бе показал, че не харесва дъщеря й, а детето бе продукт на връзка, започната по време, когато Ребека, изглежда, още не бе узряла за подобно нещо. Обаче знае ли човек? Може би тя не е от онези жени, създадени да имат истинско семейство? А бащата на Джена постепенно се бе отдалечил и изчезнал. Дойде да види няколко пъти детето, а то беше още в първата година. Днес сигурно дори не би я и познал. Не че би могъл, каза си тя внезапно, усещайки, че разсъждава за него, сякаш е жив. Защото животът му бе свършил един ден твърде ненавременно, на далечен, черен път. Бил захвърлен в крайпътна канавка, ръцете му завързани на гърба с кабел, кръвта му бавно изтичала в меката пръст отдолу, за да нахрани разни пълзящи твари и гадинки, които сетне излезли и полазили по тялото, за да унищожат и него. Опита се да изпита някаква мъка, жал поне, не успя. И той не се бе оказал човек за нея. А и за какво ли го биваше? Ако бе читав, нямаше да завърши по този трагичен начин. Обещанията си никога не бе спазвал, ангажиментите не бе уважавал. Неизбежно е било, разсъждаваше тя в мрака, един ден да срещне човек, който просто няма да му прости неточностите. И ще го накаже за издънките, та било и по този краен, необратим начин.

Известно време Джена постоянно бе питала за баща си. Сетне въпросите постепенно оредяха, а през последните години почти не се и сещаше за него или просто предпочиташе да мълчи по темата. Ребека все още не бе намерила подходящ начин да съобщи на дъщеря си за кончината му. Бяха го убили в началото на годината и тя все не можеше да уцели сгоден миг да поговори с Джена за това. Съзнаваше, че нарочно го отлага, но пак не правеше нищо. И в плътния мрак в кухнята неочаквано взе решение: ще й каже истината още първия път, когато момичето отвори дума за баща си.

Отново се замисли за частния детектив. До известна степен бащата на Джена бе причината тя да се обърне към него. А дядото, значи бащата на убития, пръв й бе споменал за Паркър. Оказа се, че навремето ходил при него с молба да потърси сина му, но детективът отказал. Ребека си бе казвала, че би трябвало старият мъж да изпитва към него неприязън, може би горчивина, още повече, когато бе станало известно как са се развили нещата, но не беше така. Може би старикът си бе дал сметка, че синът му е загубена кауза, та дори и цялото му същество да се е опълчвало на тази проста сметка. Щом самият той няма вяра в сина си, как да очаква, че друг човек — при това непознат — може да повярва в доброто му начало? И не се бе разсърдил на детектива за отказа му, а сетне Ребека се бе досетила за споменатото име и след появата на онзи тип го бе потърсила, отново по съвет на дядото.

Изведнъж усети, че все още стои пред мивката, а кранът е отворен. Тогава взе наполовина пълното шише с виното и изля останалото в нея. Водата пое червената течност, завъртя я, понесе я надолу в канала. Жената се ослуша, знаеше, че Джена спи в стаята си на горния етаж. Каза си, че ще трябва да я изпрати някъде, особено ако детективът не успее бързо да разкара непознатия. Досега последният не бе правил опити да се доближава до детето, но Ребека се опасяваше, че това е опасна възможност — ще използва дъщерята за натиск върху майката. В училището ще каже, че Джена е болна, после ще се оправя с последствията от лъжата. А има и друга възможност — защо направо да не им каже истината? Че се е появил един особен тип, върти се около дома им, създава напрежение, плаши дъщеря й. И потенциална опасност има. Затова детето не бива да остане в Портланд. Училищните власти ще разберат.

Но защо всичко това става точно сега? Същият въпрос й бе задал и детективът. Защо именно в този миг ще се появи някой да разпитва за бащиното изчезване, толкова години след него? Какво ли знаеше този човек относно баща й? И за обстоятелствата, при които бе изчезнал? Тя се бе опитала да го запита, но той я бе отрязал и си бе тръгнал с онова особено многозначително изражение, сякаш да рече: „Мен изчезването, госпожичке, хич и не ме интересува. Друго ми е нужно. Той обаче го знае. Отлично го знае.“

Говореше и се държеше сякаш е убеден, че баща й е жив. На всичкото отгоре подмяташе, че и тя е сигурна в същото. Сетне задаваше въпроси, на които тя не можеше да има отговори.

Повдигна глава и внезапно зърна отражението си в прозореца отпред. Гледката я стресна и тя потръпна неволно, а движението размести образа и го раздвои, може би поради някакъв дефект в стъклото. Постепенно се успокои, но за беля двойният образ си остана все така. Хем на нея приличаше, хем не беше тя! Като че кожата си е изхлузила, както правят змиите, а свалената ципа се е закачила върху нечие чуждо лице. Само че в същия миг фигурата отвън се раздвижи и се приближи, а фантасмагоричната илюзия за двойник тутакси се разсея. Остана само непознатият с коженото яке и занизаната като с брилянтин коса. Чуваше гласа му, деформиран от дебелото стъкло, но думите не разбираше.

Той притисна длани към стъклото, плъзна ги бавно надолу, докато китките му допряха перваза. Натисна, но ключалките държаха здраво. Лицето му се разкриви в яростна гримаса, зъбите се оголиха като на звяр.

— Разкарай се оттук! — изпищя Ребека. — Махай се от дома ми, защото знаеш ли… Бог да ми е на помощ, аз ще…

Онзи отдръпна ръце, в следващата секунда тя зърна едната, свита в юмрук, да лети напред. Стъклото издрънча и се пръсна, отваряйки назъбена дупка. Рамката се разтресе, навътре полетя порой стъклени парченца, посипа мивката, юмрукът му се появи буквално пред носа й. Ребека изкрещя неистово, но писъкът бе заглушен от воя на алармените сирени. Кръв рукна по разбитото стъкло, непознатият изтегли ръката си през дупката, без да обръща внимание на острите като клинци ръбове. Те режеха кожата му, оставиха широки червени бразди по дланта, разпраха китката. Той огледа наранената ръка удивено, сякаш всичко случило се е било извън неговия контрол и чиста проба изненада. В същия миг остро иззвъня телефонът, това беше охранителната фирма. Ребека потръпна отново. Ако не отговори, ще повикат полицията, тук ще дойде патрулна кола да провери какво става.

— Не биваше да постъпвам по този начин — обади се онзи отвън. — Моля да ме извините.

Тя обаче не чу добре думите, писъкът на алармата ги заглушаваше. Тогава той кимна с глава и леко се поклони. Жестът бе доволно странен, би трябвало да изразява вежливост, стоеше ужасно не на място. Ребека потисна силен неврастеничен подтик да се изкикоти на нелепостта в ситуацията. Страх я бе, че избухне ли в смях, истерията окончателно ще я овладее, просто никога няма да излезе от нея.

Телефонът млъкна, след секунда звънна отново. Тя не помръдна от мястото си. Замаяно гледаше навън след бързо отдалечаващия се непознат. Извърна очи към мивката — по нея имаше кръв, неговата кръв. Наведе глава и неволно я помириса, смесена с недоизмитото вино, тя имаше особен дъх — непознат, неповторим, ужасяващ. Хрумна й, че нещо липсва… може би потир за причастие?