Джон Конъли
Нечестивци (33)

32

Ейнджъл и аз замръзнахме на място отзад, безпомощни като парализирани. Луис остана в същата поза на вратата, само дето широко разтвори ръце встрани, за да покаже на човека отсреща, че в тях няма оръжие.

— Аре сега, излез бавно — продължи гласът. — И ръцете на главата. Онез пичове отзад също така. Мен не ме виждате, ама аз ви виждам. А опитате ли номер да ми въртите, ей го гусин Лъскавия тук с баровското сако пръв го отнася с трето оче в челото.

Настъпи мълчание, след малко онзи викна отново:

— Вие сте незаконно на чужда собственост. Сигурно и въоръжени, а? Няма съдия в щата, дето да ме осъди, ако ви отстрелям барабар с патлаците, дето ги носите, а?

Луис мудно пристъпи напред, сложи ръце на тила, направи още една бавна крачка, загледан към гората отсреща. Нямахме избор, затова с Ейнджъл последвахме примера му. Опитвах да засека посоката на гласа, но когато и ние стъпихме на прага, навън цареше пълна тишина. След минутка от храстите вляво се измъкна мъж. Зелени камуфлажни гащи носеше, куртка в същата окраска, в ръце държеше карабина браунинг, напълно сериозно оръжие. Едва ли имаше повече от петдесет и няколко години, едър беше, но не и мускулест. Бледолик, с прекалено дълга коса, неугледно полегнала на главата му като мръсен парцал за миене. Видът му на не спал доста време, очите му — изхвръкнали от орбитите, сякаш нещо в главата му ги натиска навън, пък и зачервени, наоколо им кожата като че бавно се бели, за да открие алената плът отдолу. Цялото му лице бе прясно нарязано от несръчно бръснене — по бузите и брадата, и врата аленееха резки от бръснача.

— Кои сте вие, бе? — запита той.

Държеше здраво карабината в ръцете, само гласът му потреперваше, като че самочувствие можеше да демонстрира било физически, било гласово, но не и двете заедно. Имаше му нещо на този човек.

— Ловци — отвърнах аз.

— Аре бе! — подигра ми се той. — И без пушки к’во ловите?

— Хора — отвърна Луис просто.

Имах усещането, че във фалшивата самонадеяност на човека отсреща цъфна още една пробойна. Представих си тялото му под дрехите замрежено от фини пукнатини като порцеланова кукла, готова да се пръсне на хиляди дребни парченца.

— Вие ли сте Касуел? — запитах аз.

— Кой се интересува?

— Името ми е Чарли Паркър. Частен детектив съм. Тези хора са мои колеги.

— Аз съм Касуел, това тука е моя земя. Работа на нея нямате, не съм ви викал.

— Именно по работа сме тук, г-н Касуел.

— Амиии, и к’ва е тя?

— Искаме да ви зададем някои въпроси.

Дулото на оръжието в ръцете му подскочи леко, Касуел натисна спусъка. Куршумът свирна над главите ни, аз обаче трепнах неволно. Той презареди рязко, окото на карабината отново немигащо се взря в нас.

— Ама вие май не ме чувате. Не сте в позиция въпроси да ми задавате.

— Добре тогава, щом с нас не искате да говорите, ще се наложи с полицията. Изборът си е ваш.

Касуел се замисли, ръцете му нервно заиграха по карабината. Видях, че се поти, дланите му бяха мокри. Уплаших се да не стреля неволно, току-виж наранил някой от нас.

— К’ви са тия приказки за полиция, а? Аз с ченгетата проблеми нямам.

— Вие ли сте ремонтирали тази къща? — посочих с ръка постройката зад нас.

— И аз да съм, к’во толкова? Имотът си е мой.

— Странно обаче, не е ли така? Развалина да поправяш в изоставено село.

— Закон да има, дето го забранява?

— Не, няма. Обаче може да има закон срещу онова, което е вършено в нея.

Играех си с нервите на този тип — току-виж отново загърмял. Но нещо ми подсказваше, че няма да стане. Въпреки мнимата самонадеяност, професионалното оръжие и рейнджърското облекло в Касуел имаше нещо мекушаво, на току-що въоръжено фукливо хлапе приличаше.

— Не разбирам за к’во намеквате — рече той, обаче отстъпи крачка назад.

— Намеквам за онова, което е ставало в Галаад — излъгах го аз. — И за ония деца, дето са били убити.

Особена поредица емоции се разигра по потното Касуелово лице, също както в несполучливо шоу. Първо регистрира шок, сетне страх, последва го бавно, тромаво осъзнаване на факта, че всичко това е ставало в далечното, а не в близкото минало. Със задоволство констатирах последвалото успокоение, което той се опита да прикрие с непукизъм, също несполучлив. Но усетих, вече усещах, че знае. Знаеше какво се е случило с Луси Мерик.

— Аха — рече той на глас най-сетне. — Вярно е. Затова и гоня хората от това място. Откъде да зная к’ви може да привлече?

— Сигурно — обадих се аз. — А какви привлича?

Касуел се затрудни, за този въпрос готов отговор нямаше. Пък сам се бе набутал в неудобното положение. Помисли, реши да се измъкне с обичайната си арогантност.

— Всек’ви. Вас к’во ви интересува?

— А защо сте купили този имот, г-н Касуел? Странно нещо, като се досети човек какви неща са ставали тук.

— Закон против купуването на земя няма, нали? Аз цял живот тук съм живял. Земята е евтина, без пари я взех, дето се вика. Именно заради миналата си история.

— А тази история не ви ли тревожеше?

— Мен ли? Ама хич не ме е тревожела. Сега…

Не го оставих да довърши.

— Аз просто разсъждавам, защото то ясно се вижда — нещо ви безпокои, не изглеждате добре. Видимо сте стресиран, право да ви кажа. Изглежда, нощем не можете и да спите. И доста уплашен ми изглеждате.

Този път май право в десетката ударих. Истината бях налучкал, това тутакси се отрази в реакцията му. Фините пукнатини сякаш се разшириха, порцеланът се пропука още повече, ръцете му трепнаха веднъж-дваж, цевта на карабината се килна към земята. Усетих напрежението в Луис, преценяваше си възможностите, цялото му тяло се изпъна като струнка, готов да измъкне пистолета.

— Тц — поклатих глава и той безропотно се подчини.

Касуел усети какво впечатление създава. Изпъчи се отново, вдигна карабината. Пак я насочи в нас, опря приклада в рамото, примижа с едното око през мерника, щръкнал върху браунинга като извития гръбнак на дива котка. Луис издиша тихо, ядно, на мен обаче Касуел вече ми бе ясен. Фасада без реално покритие, арогантност върху най-обикновена наглост. Нямаше от какво реално да се тревожим.

— Аз от вас не се боя — заканително рече той. — Хич не си правете илюзии.

— Тогава от какво се плашите?

Касуел разтърси глава, от челото му изхвърчаха капки пот.

— Вдигайте се оттук тримата и чупка в колата. Ръцете на тила и повече да не съм ви видял. Първо и последно предупреждение, после да не се каете.

Изчака ни да тръгнем, тогава бавно заотстъпва към гората.

— Хей, г-н Касуел, да сте чували за някоя си Луси Мерик? — извиках високо, спрях и без да махам ръце от тила, извърнах глава към него.

— Не съм — отвърна той, сетне настъпи дълга пауза, сякаш опитваше себе си да убеди, че е така. — Изобщо ми е непознато името.

— Ами за Даниъл Клей да сте чували? — отново запитах аз, все от същото място.

Този път поклати глава.

— Аре, разкарайте се. Повече няма да говоря с вас.

— Пак ще дойдем, г-н Касуел. Мисля, че знаете защо.

Той не отговори. Продължаваше да върви заднешком с насочена към нас пушка, влезе сред дърветата, постепенно потъна в гората. Изглежда, повече не го интересуваше дали наистина ще си отидем или не, само бързаше да увеличи разстоянието между себе си и нас. Питах се кому ли ще се обади, след като се прибере в дома си и реши, че е в безопасност. Но това вече нямаше чак толкова голямо значение. Бяхме близо до целта. И без да зная точно защо, Касуел така или иначе бавно се разпадаше психически, аз пък имах намерението да помогна за ускоряването на този процес.

* * *

Същия следобед заговорих младия барман в хана, онзи, дето бе присъствал на сценката с Ейнджъл и ловците от Хобокън, Джърси. Казваше се Скип, посмяхме се на името му. Двайсет и две годишен беше, обясни ми, че следвал градоустройство и комунално планиране в университета на Южен Масачузетс, тъкмо се готвел магистърска степен да защити. Баща му бил един от собствениците на комплекса, затова Скип работел в бара или ресторанта лете и когато може през ловния сезон. Каза още, че като си вземе дипломата, ще потърси работа в окръга Съмърсет. Не искал да напуска щата, за разлика от мнозина други млади хора. Хубаво беше да чуя подобни оптимистични надежди Мейн да се превърне в по-добро място за живот. Хубаво, макар и двамата отлично да знаехме какви са напоследък реалните възможности на нашия регион.

От Скип научих някои неща за Касуел. Семейството му било тукашно вече три-четири поколения. От бедни победни били, а Касуел понякога се цанел за ловен водач през сезона. Повече обаче го търсели като общ работник по строежи и ремонти на местните къщи. Когато купил земята на Галаад, за нея платил, без да прави банков заем, което за тукашните, особено по-бедните, било доста необичайно, да не кажа невъзможно. А земята съвсем не била чак толкова евтина, както бе заявил самият той, независимо от свързаната с историята й лоша слава. Никой не очаквал Отис Касуел да извади такава готова сума, а той не възразил срещу цената. Дори и не се опитал да се пазари с агента по недвижимите имоти, който му я продал от името на наследниците на Бенет Лъмли. След това оградил мястото, закачил познатия ни вече надпис „Частна собственост. Влизането забранено!“ и много-много на публични места повече не се появявал. На имота си стоял, никой не го и посещавал. Никой нямал повод или нужда за това.

Позамислих се. Две бяха възможностите, нито една от тях не рефлектираше добре върху Касуел. Първата бе, че анонимни лица са му дали парите за покупката, за да пази интересите и действията им там в тайна, а Касуел просто се е правел, че не знае и не вижда какво се случва в ремонтираната къща. Другата възможност бе по-лошата: че е действен участник в тамошните събития. И в двата случая знаеше достатъчно, че да си заслужава най-настойчиво да вървя подире му. Намерих телефонния му номер в местния указател, набрах го от стаята в хана. Още на втория сигнал вдигна.

— Очаквате обаждане, нали, г-н Касуел? — запитах го любезно.

— Кой е насреща?

— Вече сме се срещали. Паркър се казвам.

Той затвори. Аз пак набрах. Този път трябваше да изчакам три или четири сигнала, преди да вдигне слушалката.

— К’во искате? — троснато ме запита. — Вече казах — няма за к’во да говоря с вас.

— Смятам, че знаете какво искам, г-н Касуел. Искам да ми разкажете какво е ставало в онази празна къща с плексигласовите стъкла на прозорците и дебелата врата. Искам да ми разкажете за Анди Келог и Луси Мерик. Направите ли го, може би ще успея вас лично да отърва.

— Да ме отървете ли? От к’во да ме отървавате? За к’во ми говорите?

— От Франк Мерик например.

Отсреща настъпи мълчание.

— Тук повече не се обаждайте — след малко заговори Касуел. — Ник’ъв Мерик не познавам, нито пък другите имена съм ги чувал, дето ги редите.

Реших да опитам нов подход.

— Хей, Отис, този човек е на път към теб. Повярвай ми, човече. Иска да научи какво е станало с дъщеря му. Изобщо няма да е учтив като нас, нито ще се церемони. И друго ще ти кажа: твоите приятелчета с теб ръцете ще си измият, на него теб ще подхвърлят, а той жив ще те изгризка, повярвай ми. Или ще решат, че ти си най-слабата брънка във веригата и просто ще те елиминират, както сте постъпили с Даниъл Клей.

— Ние не сме… — започна Касуел, сетне се усети.

— Не сме какво, Отис? Нищо не сме направили на Даниъл Клей, нали? Не сме го убивали, а? По-добре сам ми разкажи за него.

— Да ти го начукам! — разяри се Касуел. — Да те чукат рогатите оттук до ада и обратно, чуваш ли!?

И пак затвори. Трети път позвъних, само че този път никой не вдигна. Телефонът звъня, звъня отсреща, представях си белия несретник Отис Касуел в бедняшкия си дом, разярен, но и неистово уплашен, запушил уши с длани, за да не чува звука. И така чак докато в гнева си грабне телефона и изскубне кабела от розетката в стената.

* * *

Падна нощта. Срещата ни с Касуел бе белязала началото на края. На север се движеха и други хора, сред тях и Мерик, само че пясъчният часовник на живота вече бавно е отмервал последните му часове. По-късно си представих друга метафора: не ще да е било през финия отвор в средата на двойната стъкленица с обърнатите конуси. Животът му се е скъсявал, все едно пясъкът е изтичал между стиснати в юмрук пръсти. Защото, задавайки прекалено много въпроси за Даниъл Клей, сам бе осъдил себе си. Доброволно бе приел тази участ, залагайки на карта всичко. Вероятно е съзнавал, че рискува фатално. Може би се е надявал времето да му стигне поне гроба на дъщеря си да успее да открие.

И така, Мерик посрещнал нощта в хижа на име „Олд Муз Лодж“. То е може би малко странно, но звучи топло. Буди асоциации за старото мейнско гостоприемство, за дървени подове, широки маси и високи столове, за мили, любезни стопани. За големи камини, в тях палав огън пламти, весело озарява лицата на гостите. За спретнати стаи и легла с балдахини, миришат на чисто, новоизпрано спално бельо, атмосферата напомня какво е било преди век, говори за стари корени и отколешни здрави традиции. За закуска с кленов сироп, палачинки и бекон пред прозорец с чудна гледка — отвън тихи планински езера, водите им кристални, а наоколо мили и мили вечнозелена гора.

Хубава картина, приятни представи за подслон, топлота, удобно легло. Само че действителността била друга: в „Олд Муз Лодж“ никога никой не бил отсядал да пренощува, поне не и в истинско легло. В миналото разни пияници си отспивали в задната стая, но пък на пода, и то така упоени от алкохола, че удобството едва ли някога е било на дневен ред пред забравата, която този тип мъже обичайно търсят във виното. Но днес същото помещение било постоянно заключено, единствено за склад служело. Собствениците се бояли да не им бъде отнето разрешителното да сервират алкохол. Всяка година тази възможност била любима щекотлива тема за местния вестник и по-голямата част от тукашното население: хижата имала лоша слава като сборище на впиянчени типове и скитници. И все пак топлото впечатление, което име като „Олд Муз Лодж“ може да остави у вас, не било чак толкова далеч от реалността.

Подовете наистина били дървени, масите широки, а столовете високи. И камина с буен огън имало.

Мерик се настанил на маса за двама в задната част на бара, загърбил вратата, но пък на стената насреща му висяло огледало. Там виждал всички новодошли, без те веднага да го забележат. Горещо било, потял се здраво, но дебелото кадифено яке от гърба си не свалял. Едната причина за това била, че държал пистолета в джоба за бърза реакция в случай на нужда. Другата — постоянно кървящата му рана в хълбока, защото свали ли връхната дреха, околните ще видят пропилата се през превръзките в ризата му кръв.

Убил руснаците още веднага след Бингам — по-точно след вилицата, където „Стрийм Роуд“ се отделя от шосе 201 и върви по река Остин към махалата Мейфийлд. Знаел, че все някъде по пътя ще го настигнат, затова ги очаквал. Убийството на Демаршън само по себе си било достатъчна причина да го потърсят, обаче имало и други сметки за разчистване. По-стари били, във връзка с две изпълнени от него поръчки — едната в Малка Одеса, другата — в Бостън. Отдавна чакал да го посетят, дори се чудел защо не направили поне опит, докато бил в затвора. Всъщност именно непробиваемата система на супермакса го предпазила от проникване на техни хора, останалото свършила репутацията му. А след смъртта на Демаршън приказките плъзнали, и то светкавично, във всички посоки. Телефони звънели, съответни длъжници били търсени, услуги поискани.

Казвал си, че може би не бивало да затрива Демаршън, но дребният изрод с изсъхналата ръка така или иначе го отвращавал. Освен това безспорно бил част от веригата събития, отнели дъщеря му, сигурно и живота й. И в това отношение адвокатът Елдрич се оказал напълно прав. А щом цената за гибелта на Демаршън била отново смърт, Мерик нямал нищо напротив да отвърне със същото. Казвал си, че каквото и да става, няма да го спрат да стигне в Галаад. Защото бил сигурен, че там са отговорите на всичко, което жизнено го интересувало.

Питал се също как така руснаците успели да го засекат така точно. Все пак колата му била сменявана на два пъти, движел се динамично, обаче ето на — в един миг след него се залепили онези двамата в черния автомобил 4×4. Може би не бивало да оставя жив бившия съпруг на Ребека Клей, но все пак като професионалист имал и принципи — не убивал безразборно и без приемлива причина за това. А онзи Лежер така или иначе нищо особено не знаел. Дори и бившата съпруга му нямала достатъчно доверие, че да сподели важни неща за баща си с него.

По едно време се усетил, че някой постоянно следи къде ходи, какво прави. Дал си сметка, че е много възможно така да е било още от самото начало на търсенето му. Замислил се за възрастния адвокат в онази натъпкана със стари бумаги кантора и незнайния му благодетел. Същият, дето нареждал на Елдрич да му помага, същият, който щедро отпускал пари, осигурявал скривалища, давал му информация. Сетне и онзи детектив споменал нещо подобно, а пък адвокатът наистина никога не му дал задоволително обяснение защо така безкористно му помага. Така постепенно недоверието спрямо Елдрич растяло, това довело до постепенно дистанциране от него, е, разбира се, без да се смята последният арест и престоят в дранголника през онзи уикенд. Само че и след него, когато се стараел грижливо да маскира следите си, пак имал онова силно вътрешно чувство, че някой го наблюдава и ходи подире му. Имал това особено усещане най-вече, когато е на улицата сред много хора или в супермаркет, пазарен център, бар, дори понякога и сам. Веднъж зърнал неугледна фигура — мъж във вехто черно палто, сторило му се, че същият внимателно го наблюдава, полуприкрит зад облаци гъст тютюнев дим. Опитал на свой ред да го проследи, но онзи изчезнал яко дим и Мерик никога повече не го срещнал.

И тогава започнали кошмарите. За пръв път сънувал страхотии скоро след като получил кола и пари от Елдрич. В съня му го посетили бледи, безплътни образи, с черни дупки вместо очи, зеещи беззъби усти, кожата им сбръчкана и напукана, облечени в стари, полуизгнили дрехи, без копчета, с червено-кафеникави петна по яките и ръкавите. Мерик се стряскал и будел в мрака, струвало му се, че ги вижда и на живо, бавно, неохотно да се отдръпват от него. Но това било все на границата между съня и полубудното, несъзнателно състояние. И винаги оставал смътният спомен, че се навеждат над него, докато спи, взират се в лицето му, а от устните им дъх не излиза, само мирише на леш и зловония, всъщност вонята се излъчва някъде от вътрешността им. А след като се отказал от онова скривалище, кошмарите значително намалели, но пак имало нощи, когато се будел, потънал в пот, задъхан, изплаващ от дълбоките бездни на съня с безнадеждното чувство на удавник. Имал усещане по кожата като че гнусни, лигави твари са го облазвали, миришело тънко на развала и загнило. Още по-лошо било и това, че тази миризма понякога оставала по него дни наред. Че и повече.

Може би не друг, а самият Елдрич го е издал на руснаците, смятайки, че вече се е превърнал в рискова тежест? Той или другият — неговият клиент, може би същият онзи полудрипав тип с цигарата? Защото Мерик вече подозирал, че тайнственият мъж в черно е дискретният клиент на адвоката. Само че не можел да бъде сигурен, пък и това не било чак толкова важно. Нещата вече отивали към края си и скоро щял да намери истинския мир или поне така си мислел.

Руснаците били невнимателни. Зърнал ги още отдалече, движели се постоянно зад него на буферно разстояние от три-четири коли, от време на време изпреварвали, колкото със сигурност да го виждат. Бидейки печен в тези неща, Мерик направил най-елементарните проверки да засече него ли следят, или е просто съвпадение. На едно място спрял да види дали ще го задминат. Задминали го дори без да се извърнат към него, вперили очи право напред, докато той ужким проверявал пътя, разтворил картата върху волана. Можели да стрелят в онзи момент, само че пък прекалено много трафик имало, моментът не бил подходящ. Постоял няколко минути, сетне потеглил, ускорил и веднага ги зърнал отпред, били в крайното дясно платно, карали бавно, изчаквали той пак да се изнесе пред тях. Усмихнал се криво, след няколко мили свил по „Стрийм Роуд“, а там знаел подходящо за целите му отклонение — черен път. Хванал по него, минал миля и нещо покрай изоставени, полусрутени къщурки, разрушени фургони и автомобили без гуми. Сетне и тези жалки символи на крайна беднотия и разруха останали зад гърба му, пътят станал още по-разбит, колата заподскачала по бабуните, попадала в дупките, той се тресял в седалката, чак гръбнакът го заболял. Постепенно навлязъл в гората, минал още малко разстояние, тук отвсякъде — север-юг, изток-запад — имало само дървета. Загасил двигателя, заслушал се. Те идвали, чувал тресящата се из ямите им кола. Излязъл, оставил вратата отворена, потънал сред дърветата, тръгнал назад — в посоката, откъдето дошъл. Руснаците скоро се показали. Спрели зад изоставената кола. Мерик си представял разговора в купето. Какво друго ще обсъждат, освен убеждението, че са го вкарали в капана, сега как да го убият по най-безопасния за тях начин? Приклекнал в храстите зад техния автомобил, Мерик видял червенокосия на волана да се извръща назад. Всъщност нямали кой знае колко опции. Едната била да се върнат и да изчакат по-подходящ момент на главния път. Другата — да излязат от автомобила едновременно и да го подгонят из гората. Най-уязвими ще бъдат, когато изскачат от колата, но пък ще разчитат на шанса си: най-много единия да убие, обаче ще издаде къде се намира, а винаги може и да не улучи. И при двата случая вторият ще го довърши пръв. Надеждата крепи човека, усмихнал се Мерик.

Така и не дочакал да вземат определено решение. Още щом червеноглавият отново се обърнал напред, Мерик излетял от храстите и открил бесен огън през задното стъкло. Разлетели се отломки от задния прозорец, предното стъкло тутакси се обагрило в червено, човекът на волана се килнал встрани. Вторият успял да се сниши, отворил вратата, изпълзял на земята и загърмял с колта. За Мерик връщане назад вече нямало и ето — усетил парване в хълбока, кратко усещане за вцепененост, сетне съкрушителна, огнено разкъсваща болка. Променил позицията, продължавал да стреля в движение и със задоволство чул предсмъртния вик на руснака. Тялото му подскочило на земята, отпуснало се, стрелбата спряла.

Приближил бавно и внимателно, огледал сгърчената фигура, но усещал стичащата се по кръста и крака му кръв, вече обагрила ризата и панталоните. Изритал встрани пистолета, сетне заобиколил колата. Червенокосият бил отвън, полуоблегнат на предната гума. Имало две попадения в него: едното малко под врата, второто — право в гърдите. Очите му били полузатворени, все още дишал, макар и плитко. Като изпъшкал от болката в хълбока, Мерик приклекнал, взел колта на руснака, претърсил джобовете на сакото му. Извадил резервна пачка за пистолета и портфейл. Името на шофьорската книжка било Евгений Утаров. Не означавало нищо за него.

От портфейла измъкнал 326 долара, захвърлил го обратно върху умиращия, парите прибрал. Изплюл се на земята, зарадван, че в плюнката розово няма. И все пак се ядосвал на себе си. За пръв път го ранявали от много, много години насам. Фактът говорел може би за напредването на възрастта, за неумолимия ход на времето, за човешката тленност. Изправил се, усетил кратко замайване, дори се залюлял. Движението привлякло вниманието на човека на име Евгений. Той отворил очи и се опитал да каже нещо. Мерик се понавел колкото можел, опрял ръка на автомобила.

— Име ми дай — рекъл той. — Имаш още време. Иначе ще те оставя тук да умираш бавно. Часовете ще се точат, болката ще те изяжда. Дай ми име и всичко ще свърши за миг.

Утаров прошепнал нещо.

— По-високо, хайде де — рекъл Мерик. — Няма как повече да се наведа.

Утаров отново опитал. Този път думата излязла отсечена, остра, сякаш някой нож върху камък точи, дълбоко в гърлото на умиращия.

— Дъбъс — рекъл той.

Мерик стрелял два пъти в главата му, сетне си тръгнал, като залитал, а след себе си оставял кървави следи, прилични на размазани върху горския килим ягоди. Опрян на своята кола, съблякъл дрехите, останал гол до кръста. Раната кървяла обилно, куршумът бил проникнал дълбоко в плътта. В миналото имало хора, на които би могъл да се обади за помощ, но всички те отдавна вече били мъртви. Окървавената риза затегнал на кръста, за да спре кървенето, облякъл на голо дебелото яке. Десетката, в която сега имало само три патрона, прибрал на старото място — под шофьорската седалка. Колта пуснал в джоба на якето. Маневрата за обръщане на колата му струвала доста усилия и мъчителни болки. Движението по неравния път било направо агония, скърцал със зъби, за да не вика, и накрая успял. Излизайки на шосето, минал може би три мили, извадил късмет — на практикуващ ветеринар попаднал. Позвънил на къщата с табелата, допрял пистолета в гърдите на възрастния мъж, който отворил вратата, и поискал първа помощ. Старият поклатил глава, но нямало какво да прави, заел се. Извадил куршума, дезинфекцирал, сложил лекарства, превръзки. Мерик успял да удържи на болката и замайването, не припаднал, но бил почти на границата.

За Дъбъс знаел — кой е, какъв е. Защото всичко започвало от него — още от първия път, когато насилил дете. Сетне отнесъл злото и покварата със себе си в Галаад, а оттам нещата се разширили и разпространили като разсейки на злокачествен тумор. Мерик заплашил ветеринаря, питал къде е къщата на педофила. Старецът му казал, Дъбъс бил доволно известен по тези места. Мерик заключил ветеринаря в мазето, но не забравил да остави две бутилки с вода, хляб и сирене. Обещал му да се обади на ченгетата най-много до двайсет и четири часа.

От кабинета взел още дезинфекционни средства, бинтове и марли, обезболяващи, а в гардероба открил панталони, които му ставали. Подходяща риза нямало, облякъл старата, само панталоните сменил. И отново потеглил, а шофирането било доста трудно, макар и обезболяващото лекарство донякъде да помагало. В Каратънк отново хванал по шосе 201, следвайки дадените му от ветеринаря указания, и ето го накрая в Мейсън пред дома на Дъбъс.

Последният го видял през прозореца. Всъщност отдавна го и очаквал. И още говорел по телефона, когато Мерик разбил бравата с един изстрел и влязъл в дома, ръсейки капки кръв по чистия под. Дъбъс натиснал червения бутон за прекъсване на разговора, пуснал телефона на стола край себе си.

— Зная те кой си — обадил се той.

— Това е хубаво — отвърнал Мерик.

— Твоето момиченце е мъртво.

— Зная.

— Скоро и ти ще го последваш.

— Може би, ти обаче ще умреш преди мен.

Дъбъс насочил в него ситно треперещ пръст.

— Ти какво си мислиш? Че ще се моля живота да ми пощадиш ли? Мислиш си, че ще се хвана да ти помагам ли?

Мерик вдигнал колта.

— Не, не мисля — рекъл и два пъти стрелял в Дъбъс.

Старият мъж лежал, сгърчен на пода, а Мерик взел телефона и натиснал бутона за пренабиране.

Отсреща отговорили на втория сигнал. Всъщност нямало глас, но той чувал дишането. Сетне линията прекъснала. Мерик пуснал телефона в джоба си и напуснал. Дъбъс вече агонизирал, дишал ситно, трескаво.

Имал обаче още мъничко живот. Чул отдалечаващите се стъпки, сетне запалването на двигателя и потеглящата кола. В гърдите чувствал неимоверна тежест, пробождала го остра болка, сякаш върху му някой пирони забивал. В тавана гледал, в устата му бавно се набирала кръв. Усещал, че от смъртта го делят мигове. Зашепнал молитва, умолявайки Всевишния греховете му да опрости. Устните се мърдали беззвучно, опитвал се точните думи да намира, но се намесвали спомени, давели словото. Пречел и бликащият гняв, че ще трябва по този начин да умре — жертва на убиец, който може в невъоръжен, немощен старец да стреля.

Изведнъж усетил мраз, студен въздух полъхнал, зад себе си чул звук. Някой приближавал. Първата му мисъл била, че Мерик се връща, за да го довърши. Извъртял главата, доколкото му било възможно. Отзад обаче нямало никакъв Мерик. Видял само лешовете на мръсно, полуизгнило палто, стари полуразкапани обувки, зацапани с пръст. Носела се воня на леш, задавила го дори и в сетния му дъх. Отляво прошумели още стъпки, усещал присъствието на неведоми същества, безплътни фигури, сякаш го гледат, очакват нещо. С мъка завъртял глава отново и този път зърнал бледите очертания, лица като нарисувани с бяло, зеещи усти, черни празни очи, напукана, разкъсана кожа. Отворил уста в опит да каже още нещо, но в него повече нямало думи. Нямало вече и дъх.

И така умрял, загледан в дошлите за него. Празни човеци.

* * *

Мерик гонел колата, въртял километраж, но губел сили, зрението започвало да му играе номера. Очите му се премрежвали, загубата на кръв си казвала думата. Успял да стигне до онази хижа „Олд Муз Лодж“ и заблуден, както и мнозина други в миналото от името, решил, че ще намери подслон и легло, а може би и медицинска помощ.

И ето го, седял на масата за двама, отпивал джим бийм след погълнатите обезболяващи, от време на време задрямвал на стола и все се надявал, че ще събере душа достатъчно, за да продължи към Галаад. Никой не му обръщал внимание, никой не го закачал. В това заведение поощрявали консумацията на алкохол, а ако някой задреме на масата, добре е дошъл, само шум да не се вдига, пиянски издънки да не стават. Джубоксът свирел кънтри и хонки-тонк, ама не силно, от стената в него се взирали стъклените очи на препарирани животни. Мерик се унасял все повече, несигурен наистина ли спи или е буден. По едно време минала келнерката, запитала как се чувства, а той й кимнал, поръчал още едно уиски, макар че първото стояло почти на половината. Сетне се стреснал, решил, че могат да го изгонят, пък не се чувствал все още готов да потегли.

И така заспивал, събуждал се, отново задрямвал. Звучала музика, унасяла го, сетне затихвала и пак започвала. Чувал гласове, шепот…

тате

Мерик отворил очи. На стола отсреща седяло момиченце. Чернокосо, с напукана кожа, разкъсана там, откъдето са излизали газовете на разложението. По челото пълзяла някаква гадина. Понечил да я замете, но ръцете му не се и помръднали.

— Хей, миличко — отворил уста той. — Къде беше?

По ръцете на детето имало пръст, някои нокти били счупени.

чаках

— Какво чакаше, моето момиче?

тебе

Мерик кимнал.

— Досега нямаше как да дойда. Бях… бяха ме затворили, но винаги само за теб съм мислил. За миг дори не съм те забравял.

зная, тате, ти си бил далече, далече, сега си тук до мен наблизо, сега можем да бъдем заедно

— А с теб, детенце, какво се случи? Защо избяга?

заспах, тате, заспах и не можах да се събудя.

В гласа нямало емоции, очите на момиченцето не мигвали. Мерик забелязал, че едната страна на лицето й била вишневочервена, минаваща в лилави, синкави цветове.

— Е, времето дойде, съвсем скоро ще е, миличко — рекъл той и отново протегнал ръка.

Този път имало сила в нея, пресегнал се да погали детето по бузата, а пръстите му се ударили в нещо хладно и твърдо. Чашата се преобърнала, уискито се разляло по масата и за миг той се върнал в действителността. Момичето го нямало, алкохолът потекъл между пръстите му и по пода. Отнякъде се появила келнерката и му казала:

— На вас, изглежда, вече ви е време да си ходите у дома.

А Мерик кимнал и отвърнал:

— Да, мисля, че сте права. Време е да се прибирам…

Изправил се, усетил как изжвакала насъбралата се в обувката му кръв. Стаята шеметно се завъртяла около него, а той сграбчил масата, за да не падне. Замайването преминало, отново почувствал болката в хълбока. Навел очи, съзрял избилата по крачола на панталона кръв. Келнерката също зърнала червеното петно.

— Хей — стреснала се тя. — Какво е…

Сетне погледнала Мерик в очите и там видяла нещо, от което гласът й секнал. А той бръкнал в джоба, намерил банкноти. Отделил двайсетачка и още десетка, пуснал ги в подноса й.

— Благодаря ти, миличка — рекъл и сега в очите му имало истинска нежност, а келнерката не била сигурна дали на нея говори или нещо друго му се привижда. — Веднага потеглям.

И човекът наистина си тръгнал, пресякъл бара и дансинга с танцуващите двойки, минал сред масите с пияниците, влюбените, приятелите. Движел се от светлината към мрака. От живота в нас към този отвъд. Излязъл навън, а хладната нощ отново го разлюляла, завил му се свят, но скоро му минало. Извадил ключовете от джоба на якето, закрачил към колата, а с всяка поредна стъпка от раната бликала кръв, още и още. И всеки изминат метър малко по малко ускорявал края.

Спрял при колата, с лявата ръка се опрял на покрива, с дясната отключил. Отворил вратата и са понавел, тогава зърнал отражението си в стъклото на задния прозорец, а след секунда към него се добавило още едно, затрептяло зад рамото му. Това било птица, гигантски гълъб с бяло лице, черна човка, дълбоко хлътнали в орбитите човешки очи. Разтворила крила, едното отишло по-нависоко и било черно, а не бяло. Вместо пера по края си имало хищно закривени нокти, а в тях бляскало нещо продълговато, метално.

Крилото заиграло, забило с меко свистене, Мерик почувствал нова, остра болка, парнала го в мига, когато силен удар пречупил ключицата му. Извил се в опит да извади пистолета от джоба, но се появила нова птица — този път ястреб. А той държал бейзболна бухалка, истински старомоден „Луисвил Слъгър“, дето навремето ги правели по поръчка. В ръцете на познавач истинският слъгър чудеса прави, удари ли топката, иди я търси. Само че този път бухалката отивала право в главата му. Нямало как да избегне удара, подложил лявата си ръка. Ударът натрошил лакътя, а крилете продължавали да пляскат, ударите се сипели един подир друг и все по-жестоки. Мерик рухнал на колене, нещо в главата му изхрущяло, в очите му нахлула алена кръв. Отворил уста да заговори, но нямал с какво да артикулира думите. Защото поредният удар начупил и почти отнесъл челюстта му. Металната щанга описала още една и още една дъга, сега Мерик вече лежал на ледения чакъл по очи. Приличал на могъщо повалено дърво, само дето кръвта му обагряла ситните камъни в алено, а зверските удари продължавали да валят. Цялото му тяло издавало странни, меки звуци, в началото костите пращели, сетне се чувало само подобно на стонове жвакане, жизненоважните органи се разкъсвали един по един.

А той като по чудо бил все още жив.

Ударите секнали, но не и болката. Нечий обут в тежка бота крак се мушнал под корема му и рязко тласнал тялото нагоре и назад. То се извъртяло, тупнало по гръб, сетне здрава ръка в ръкавица го сграбила за яката и го помъкнала назад, захвърлила го в полуседнало положение, опрян на автомобила. Едната ръка лежала на земята, почти смазана, другата — дясната, — безчувствена, на прага на колата. Виждал света през разкривена карминена призма, а в него гротескно се мърдали птици като хора и мъже като птици.

— Тоя пукна — рекъл глас, далечно познат на Мерик.

— Ами, не е — отвърнал друг. — Все още не.

Сега чувствал горещ дъх близо до ухото си.

— Не биваше да идваш тук — обадил се вторият глас. — Просто трябваше да забравиш. Тя отдавна е мъртва, но до последно я биваше, да знаеш.

Усещал движение отляво. Внезапно щангата го праснала над ухото, през призмата бликнала светлина, превърнала света в многоцветна дъга, а в нея алените тонове били най-силни. В угасващото съзнание заиграли още и още цветове, същински калейдоскоп.

тате

На път съм, почти пристигам, миличко…

Но чудото продължавало, той не умирал.

Последвал ритник, поместил тялото, пръстите на дясната ръка помръднали, плъзнали се под седалката. Полазили за миг, допрели ръкохватката на десетката. Нещо отвъд им придавало воля, замътеният мозък изпращал сигнали. Боже, дай ми сила само за миг…

тате

Почакай секунда, миличко, татко първо трябва нещо да свърши…

Пръстите бавно обхващали дръжката, опитвали да откачат пистолета, в премазаните стави обаче нямало сила. Последвал нов ритник, а той отхвърлил тялото странично. Разбитите кости, разкъсаната отвън и отвътре плът потръпнали от движението, болката била нечовешка. Сега обаче Мерик лежал на чакъла странично, ръката с пистолета под него. Чудото продължавало, а насладили се на делото си и резултата от него, хората птици сега не внимавали особено, пък и нощта била тъмна.

Отворил очи, а те може би са били отворени и преди това, но той не го знаел. Залели го нови вълни на агония, но завесата с аленото многоцветие за миг се вдигнала. Бузата му била допряна в обледените камъни. Някъде отпред съзрял две фигури една до друга, тъкмо обръщали гръб на колата, не били на повече от четири-пет метра.

Напрегнал всичко, що било останало в него, а то било сетната воля на смъртника, изострена от жаждата за мъст, гнева на поругания, ината на смазания. Поместил ръката веднъж, хайде още веднъж, и внезапно повдигнал пистолета. Може би това не била негова сила, може би нечия друга помагала на смазаните кости, защото наистина усетил натиск върху ставата на показалеца си върху спусъка като от чуждо невидимо присъствие.

Човекът отдясно направил смешно движение, сякаш танцува степ, рухнал с раздробен глезен, изревал нещо. Мерик не го разбрал, както не осъзнавал и къде го е улучил, но пръстът дръпнал спусъка още веднъж. Сега мишената се разместила, защото другият се навел да помага на ранения и куршумът свирнал над тях.

Мерик имал времето и същата помощ за трети изстрел, тъкмо преди мракът да го погълне завинаги. Последният куршум пробил дупка в челото на надигащия се с помощта на другаря си ранен, излязъл през темето с червено облаче досущ като мъгла. Оцелелият се опитвал да изтегли трупа встрани, но кракът на убития се заклещил в някакъв корен. От вратата на заведението изскочили хора, нямало как изстрелите да не привлекат внимание. Гласове се разкрещели, към сцената хукнали мъже и живият побягнал, оставяйки мъртвеца на мястото.

Мерик издъхнал в същия миг. Една жена се надвесила над него, келнерката от бара, заговорила нещо, но той нямало как да я чуе. Бил вече на друго място.

тате?

ето ме, Луси.

И това било краят.