Джон Конъли
Нечестивци (29)

28

Движех се на север по I-95, когато телефонът ми иззвъня. Беше Луис. Когато се прибрал в Скарбъро, пред дома ми заварил непозната кола. Върнал се, завъртял някой и друг телефон, получил търсената информация.

— Имаш гости, чакат те — каза той.

— Някой познат ли?

— Ами не, освен ако не си решил в Русия да ходиш.

Хайде бе!

— Колко са?

— Двама.

— Къде са?

— Изтипосали са се в двора, баш пред вратата. Руска дума за „деликатност“ сигурно няма.

— Дръж ги под око. Ще ти звънна, когато излизам от шосе 1.

Знаех си, че онези ще цъфнат в Скарбъро, ще задават въпроси, ще надничат тук и там. Нямаше как да оставят смъртта на Демаршън безнаказано, още по-малко без проверка. Бях се надявал обаче, че това в мое отсъствие ще отшуми.

За руснаците много не знаех, като изключим чутото от Луис навремето, както и от множеството вестникарски материали. Повечето източници твърдят, че са силни в Калифорния и Ню Йорк, че главните им групировки на тези две места поддържат контакти със сродни организации от Масачузетс, Чикаго и Маями, от още дузина и дори повече други щати, с мафията в Русия. Знаех също, че всички те формират огромен, мощен престъпен синдикат. Както и по-малките съвременни мафийки, така и техните структури са гъвкаво построени, без солидна видима организация. Това е изпитано средство за защита срещу официалната власт, разследванията на органите на реда и сигурността, внедряването на къртици. Редовите изпълнители, наречени още бойци, са разделени от босовете посредством няколко буферни нива, така че движещите наркотрафика и проституцията на улицата нямат и представа къде в крайна сметка отиват спечелените от тях пари. Затова Демаршън едва ли бе успял да съобщи на Мерик нещо реално важно за мъжете, с които имаше работа. Освен, разбира се, първите им имена, а и те едва ли бяха истинските.

Имаше и друг факт — руснаците очевидно бяха съгласни да отстъпят мащабния наркотрафик на други, макар и да се говореше, че имали сериозни връзки с колумбийците. Наред с множество други операции предпочитаха да се занимават със застрахователни и данъчни измами, пране на пари, кражба на самоличност, което напоследък се превръщаше в доста печеливш бизнес. Накратко казано, въртяха сериозни финансови далавери, неделимо свързани с комплексни компютърни операции, а те по принцип са много трудни за проследяване и съдебно преследване. Интересно ми беше колцина от клиентите на порносайтовете им съзнават на кого фактически разкриват данните на кредитните си карти.

Допусках, че сега двамата са тук да задават въпроси. Ако имаха други цели, едва ли щяха да спрат така тъповато на прага ми и нагло да чакат да се прибера. В същото време това предполагаше, че изобщо не им пука дали колата им ще бъде забелязана, нито пък се безпокоят от потенциални очевидци на онова, за което бяха дошли. Така или иначе обаче руснаците бяха лоша новина. Чувал бях, че след колапса на Съветския съюз италианците изпратили в Москва свои хора да проучат възможностите за силово наместване на новосъздаващите се огромни пазари. Там щом само зърнали какво става по улиците и тутакси се върнали у дома. За беля руснаците ги последвали в САЩ, присъединявайки се към одеската мафия, която действаше на Брайтън Бийч още през средата на седемдесетте години на XX век. Днес в сравнение с новодошлите руснаци италианците бяха просто кротки като агънца. Често съм си мислел, че в тези исторически факти се съдържа немалка ирония. Защото в крайна сметка не комунизмът, а капитализмът докара руснаците пред вратите ни. Кой знае колко ли пъти се е обръщал в гроба си Джо Маккарти — сенаторът, който още през 50-те години яростно преследваше комунистическата идеология в САЩ.

В Скарбъро влязох около четирийсет минути по-късно и минавайки през Оук Хил, звъннах на Луис, казах къде съм. Той помоли да му дам пет минути, сетне да потегля към дома бавно — с не повече от трийсетина мили в час. Зърнах колата още след завоя. Голям черен шевролет беше — четири по четири, — дето разни глезльовци ги карат. Прашинка да видят по колата и са готови орталъка да опищят. Сякаш да потвърди този популярен стереотип, автомобилът просто светеше от чистота. Задминах къщата, направих обратен завой и спрях току зад руснаците с обратната на шофьорската страна към тях. Така ефективно блокирах непосредственото им изтегляне от чакълената алея. Шевито беше по-голямо от мустанга и при евентуално реална мощ на двигателя би могло да избута моята кола от пътя си. Само че в такъв случай сигурно щяха да останат без задница. Интересно е защо досега производителите не са се досетили да слагат задни таранни брони на този тип кола. Вероятно е само въпрос на време да го измислят.

Вратите на шевито се отвориха едновременно, слязоха двама. Облечени бяха в стандартно типичния гангстерски шик — черни кожени якета, черни джинси, черни пуловери. Единият — плешив тип с тяло като сталинистки тип стилизирана статуя — вече бъркаше под якето за пистолета, когато глас зад него произнесе една-единствена дума:

— Недей.

Ръката на мъжа замръзна. Луис стоеше на ъгъла на къщата, в облечена в ръкавица ръка държеше глок. Руснаците бяха като в капан между нас двамата. Аз останах на място, само че вече с насочен в тях револвер.

— Извади ръката от джоба на якето — рекох на плешивия. — Бавно. Покажи оръжието и внимавай как го държиш — само с връхчетата на пръстите.

Руснакът изпълни казаното точно. Партньорът му — здрав червенокос бабаит — вече бе вирнал ръцете. Излязох иззад колата, приближих към тях.

— По очи на земята — кратко нареди Луис.

Двамата залегнаха. Луис ги обискира сръчно, аз го прикривах с револвера. И двамата носеха еднакви колтове, деветмилиметрови, полуавтоматични. Луис извади пачките, дръпна затворите, за да изхвърли патроните от цевите. Метна пачките надалеч в гъсталаците, отстъпи няколко крачки назад.

— Хайде сега на колене — наредих аз. — Ръцете на тила.

Те промениха позите с пъшкане, зяпнаха в мен с пламнали очи.

— Какви сте вие? — запитах аз.

Мълчаха.

— Шестьорки, а? — подхвърли Луис. — Момчета за дребни поръчки.

— Нет — обади се плешивият. — Боевики.

— Боевики, хвани ме знаеш къде — отсече Луис. — Бойци били. Трудно се намира днес качествен материал. Тоя мухльо не може и на прост въпрос на английски да отвърне. К’во става с теб, бе? Да не са те изтърсили от кораба на път за Щатите, а?

— Аз говори английски — обади се руснакът. — Аз говори английски добро.

— Я, мамка му, заговори — засмя се Луис. — Какво искаш — медал да ти дадем? Златна звезда ли, що ли?

— Защо сте тук? — запитах аз, макар че знаех.

— Разборка — отвърна същият. — Ние искаме, хм… — тук се запъна на думата, помисли, току изтърси — … изяснение.

— Разчистване на сметките — изръмжа Луис.

— Добре, ето ти изяснение — казах. — На моя имот въоръжени хора не търпя. Ако сега те застрелям, ще бъде ли това разборка за шефовете ти?

Червеноглавият погледна партньора, сетне отвори уста.

— Ще ни убиете, после по-лошо ще стане. Тук сме, за да говорим за Демаршън.

Този говореше много по-добре от другия, акцентът му почти не се усещаше. Ясно беше, че е по-старши, макар че бе решил да прикрива факта, докато не стане очевидно, че плешивият му партньор не става за преговори.

— За него не зная нищо извън факта, че е мъртъв.

— Полицията те е разпитвала. Има слухове, че оръжието било твое.

— Пистолетът ми бе отнет насила — отвърнах. — Но не зная със сигурност дали Демаршън е убит с него. Допускам, че е така, само че аз на заем не съм го давал, още по-малко за убийства. Човекът, който го взе, използва временното ми неразположение.

— Неразумно е да си загубиш пистолета — каза руснакът.

— Както виждаш, имам и друг. И него да загубя, нов ще взема от приятеля зад теб. Той цял куп оръжия има. Във всеки случай нямам нищо общо с убийството на Демаршън, като изключим пистолета.

— Така твърдиш ти — настоя червенокосият.

— Вярно, но пък виж аргументите ми — отвърнах и размахах пистолета пред лицето му. — Така че голям избор нямаш.

Руснакът ме изгледа, сви рамене, сякаш това бе вече без значение.

— Добре де, вярвам ти. Нужна ни е обаче информация за онзи, който е убил Демаршън. Мерик му беше името, нали? Разкажи ни за него.

— Че защо аз да ви върша работата? Щом ви е нужен, търсете си го.

— Научихме, че и ти го търсиш. Искаш пистолета да си прибереш. Може би ще го намерим, ще ти върнем и оръжието.

Плешивият се захили презрително, избъбри нещо под нос. Прозвуча ми като фрайери. Луис реагира светкавично с удар в темето. Не беше достатъчно силен, че да го приспи, но го просна по очи, а скалпът отзад закърви.

— Баламурници сме били — обясни ми Луис. — Не е учтиво, нали?

Червеноглавият дори не помръдна. Изгледа колегата си с явно разочарование, констатирайки глупостта на постъпката му. Все пак след малко каза:

— Твоят приятел май не харесва руснаци.

— Моят приятел много хора не харесва, но с вас двамата наистина има по-особен проблем — отвърнах аз.

— Може би е расист. Такъв ли си наистина? — обърна очи към Луис червенокосият.

Вътрешно му признах — не се плашеше лесно.

— Няма как да съм расист, бе, човече — избоботи Луис. — Чернокож съм, не виждаш ли? Или ти не знаеш к’во е това расист?

Отговорът, изглежда, задоволи руснака. Погледна ме отново и каза:

— На нас Франк Мерик ни е нужен. Ще бъдеш възмезден, само кажи ни каквото знаеш.

— За пари ли става дума?

— О, да, за пари — светна лицето му, минавахме на тема, където бе силен.

— От пари нямам нужда — отвърнах. — Предостатъчно си имам. Нужно ми е друго — да си вземаш другарчето и да се разкарате оттук. На алеята ми кърви.

Руснакът поклати глава, изглеждаше искрено разочарован.

— Срамота.

— Е, не е трагедия. Ще измия чакъла.

— Имах предвид парите.

— Разбрах. Ставай!

Той се изправи. Зад него Луис вече претърсваше вътрешността на шевролета. От жабката измъкна неголям „Хеклер и Кох П7“, а в специално скривалище под задната седалка намери тактическа карабина „Бенели М 1“. Беше с допълнителна пистолетна ръкохватка и военен формат подвижен панорамен оптически мерник. И на тях извади пълнителите с патроните, отвори багажника на шевито, всичкото им оръжие постави под сивата тапицерия.

— Връщайте се в Бостън — казах на руснака. — Тук вече нямате работа.

— А на шефовете какво ще кажа? — поклати глава той. — Някой трябва да го отнесе за случилото се с Демаршън. За нас това е сериозен проблем.

— Убеден съм, че все нещо ще измислите.

Червенокосият въздъхна дълбоко.

— Сега мога ли да си сваля ръцете? — запита той.

— Можеш, но бавно — отвърнах.

Той ги отпусна, без да бърза, наведе се да помогне на другаря си да се изправи. Темето на плешивия все още кървеше. Сега за пръв път червенокосият успя да огледа Луис добре. Кимнаха си с професионално уважение. Луис измъкна снежнобяла носна кърпа от джобчето на сакото и му я подаде.

— За раната на приятеля ти — рече той.

— Благодаря.

— Знаеш ли значението на блат? — запита Луис.

— Има си хас — откликна руснакът.

— Е, гледай сега, моят приятел отсреща за такъв минава. Човек с тежест, значи уважаван. Не забравяй на шефовете си това да кажеш.

Руснакът кимна отново. Плешивият се качи тромаво на предната дясна седалка, положи глава на хладната кожа на облегалката, затвори очи. Червенокосият се обърна към мен.

— Е, до следващата среща, волк.

Качи се на шевито, запали, аз дръпнах мустанга. Колата на руснаците тръгна по алеята бавно на заден, Луис вървеше с нея, глокът не се отделяше от шофьорския прозорец. Кой знае какви още номера знаеха нашите гости. Шевролетът излезе на пътя, пое по местната отсечка към шосе 1. Двамата гледахме след него чак докато се скри на завоя.

— Украинци. А може би грузинци. Не и чеченци, слава Богу.

— Чеченците толкова ли са страшни?

Той сви рамене, това ми напомни за жеста на руснака.

— Всичките са еднакво кофти. Чеченците обаче са истинска напаст.

— Този червенокосият не приличаше на обикновен изпълнител — подхвърлих аз.

— О, не, не е боевик. Вероятно е от междинните звена, може би помощник на някой от големите шефове. Това значи, че в Бостън са реално ядосани за Демаршън.

— И за човек като него чак такива усилия ли ще правят?

— Не са за него. Пробойна в бизнеса. Губят пари. Сега ченгетата ще започнат да издирват клиентите. Експерти ще се ровят в компютъра, ще задават въпроси за децата. Ще засмърди. Няма как да го оставят току-така. Кофти работа.

Стори ми се, че нещо премълчава.

— Какво има, Луис, кажи ми.

— Честно, не зная. Имам някакво предчувствие, обаче… Ще поразпитам едни хора, ще видим какво ще науча.

— Бостънските юнаци ще се върнат ли?

— Уха! Услуга можем да си направим, ако първи намерим Мерик, малко тежест да си купим.

— Аз Мерик на тепсия да им го предам, просто няма да стане.

— Може така да се получи, че да нямаме избор — поклати глава той и тръгна към къщата.

— Хей, какво точно означава блат? — викнах след него.

— Влияние, брато, извън закона обаче. Така наричат мутрите.

— Ами волк!

— Жаргон за ченге, единак, във всеки случай комплимент беше — отвърна той, прибирайки глока в раменния кобур. — Иначе значи вълк.