Александра Маринина
Не пречете на палача (9)

Осма глава

Все пак Президентът назначи две комисии за изработване на варианти за изход от чеченската криза и Вячеслав Егорович Соломатин бе доволен от своята предвидливост — работата по търсенето на „личното решение“ на Президента бе започната своевременно. Сауляк бе обещал да направи всичко възможно. Самият Соломатин така и не се бе срещнал с него, защото Павел избягваше да му се появи пред очите, но по телефона му бе казал: „Разбирам вашата загриженост и вашите мотиви. Трудно се оправям в политиката, още повече, след като две години фактически бях изолиран от нея. Но аз съм привърженик на стабилността и обичам своите навици. Допада ми сегашният Президент, не преследвам смяна на курса и не жадувам за социални промени. Затова съм готов да ви помогна в името на това, всичко да си остане такова, каквото си е.“

Соломатин бе останал удовлетворен от обещанието му и не се бе заел да разяснява на Сауляк своите истински мотиви и да му показва истинската дълбочина на загрижеността си.

Трагедията на Вячеслав Егорович се състоеше в това, че явявайки се по своя статус нещо като портиер, той имаше душата на слуга и самочувствието на посивял кардинал.

Някога преди много години комсомолският лидер от по-горните класове по време на един съботник се приближи до шестокласниците, хвърли критичен поглед на работния им фронт и заяви назидателно:

— Ама че сте ми работничета! Сякаш не заради себе си миете, а заради някой чужд чичко. Вие ще живеете и ще се учите в това здание, на вас самите трябва да бъде приятно, когато стъклата на прозорците са чисти и прозрачни. А вие какво? Само ги размазвате. Я погледнете у това момче как чистичко се получава. Той истински се старае, по пионерски, а вие само отбивате номера. Вземайте пример от него.

Слава Соломатин се изчерви. На него му викаха „маминото синче“. Нямаше баща, майка му се трудеше на две работни места, а сестричката му беше много мъничка и Слава непрекъснато ту ходеше до магазина, ту водеше сестричката си на детска градина, ту я вземаше оттам, ту пък миеше пода и прозорците на тяхната квартира. Той ужасно се притесняваше от това и когато момчетата го викаха да поиграят футбол или да отидат на кино, им отказваше под предлог, че „мама не му е разрешила“. В действителност, майка му беше непрекъснато на работа, но Слава не можеше да се застави да произнесе: „Не мога да дойда, защото трябва да обеля картофи, да смеля месо, а след това да взема сестричката си от градината“. Предпочиташе момчетата да си мислят, че има много строга майка. Затова му бяха лепнали и това „мамино синче“.

И изведнъж го похвалиха — при това не тихичко, а публично, на всеослушание. Похвалиха го именно за тези му навици, от които толкова се срамуваше. Той усети върху себе си внимателните погледи на своите съученици и продължи с двойно по-голямо усърдие да търка стъклата. Вътре в него всичко пееше радостно и танцуваше.

Първо не издържа момичето, което му харесваше още от втори клас, но с което той не се решаваше дори да седне на един чин. Тя беше отличничка и дъщеря на директора на машиностроителния завод.

— Слава, покажи ми, моля ти се, как го правиш — рече му вежливо. — Аз търкам, търкам и все ми остават размазани петна.

— Вземи един вестник — довери й той шепнешком домакинската си тайна. — Най-добре се изтрива с вестник, когато измиеш основната мръсотия. Ето, погледни, вземаш парче вестник, смачкваш го и триеш. Никакви петна не остават.

— А ти откъде взе вестника? — също шепнешком попита момичето.

— Донесох го от къщи. Нали още вчера ни предупредиха, че нашият участък ще са стъклата на втория етаж.

— Ако си ми приятел, ще ми услужиш с едно парченце, нали?

Разбира се, Слава й услужи. А в понеделник сутринта пред строя направиха отчет на резултатите от съботника и същият този комсомолец от десети клас си спомни за Слава Соломатин и високо, пред цялото училище, даде за пример неговата добросъвестност и старанието му. Много красив беше този комсомолски водач! Източен, широкоплещест, дълги извити вежди, гъста права коса, сресана назад. Слава го гледаше с влюбени очи, осъзнавайки, че цял живот няма да може да му се отплати за това, което бе направил за него, без дори да подозира. Повече не му викаха „маминото синче“ и съвсем неочаквано го избраха за отряден председател. Похвалиха го и на родителската среща. Наистина, на тази среща майка му я нямаше — тя, както винаги, беше на работа — но присъстваха съседи, родители на неговите съученици.

Два дена след срещата, приготвяйки закуската, майка му рече:

— Благодаря ти, синко.

— За какво — учуди се Слава, защото още нищо не бе свършил тази сутрин.

— Леля Люба от петия етаж ми каза, че много са те хвалили на родителската среща и са те давали за пример на всички момчета. Знаеш ли колко приятно ми стана! Та нали, когато теб хвалят, това е награда и похвала и за мен самата. Значи правилно те възпитавам, растеш ми добро момче — добро и достойно. И аз мога да се гордея с теб.

— Наистина ли? — не повярва Слава. — Ти действително ли се гордееш с мен?

— Разбира се, синко. А сега, дръж се на ниво и не излагай семейството ни!

Майка му се гордееше с него. Съучениците му бяха респектирани! Слава беше на върха на щастието. А когато към всичко това се прибави и дружбата с момичето, което отдавна му харесваше, Слава Соломатин си каза: „Ако се наложи да дам живота си за него — ще го направя. Защото той е най-добрият човек на света!“ Под него естествено се подразбираше комсомолският деец-десетокласник, който с едно мигване на окото бе станал за дванайсетгодишния Слава светъл лъч, идеал, лидер. Именно — Лидер. И именно с голяма буква.

След две години Слава срещна своето божество в районния комитет на комсомола. Бяха извикали класа му за събеседване, преди да им връчат комсомолските значки. Божеството разпозна Слава и дори благоволи да се пошегува:

— Ето че виждам сред вас един момък, който може не само да си седи над книжките, но и да работи с ръцете си. Помня как ви съветвах да вземате пример от него. Я си признайте, ама честно, кой от вас се научи да мие прозорците като него?

Всички разбраха, че инструкторът се шегува, и раболепно се заусмихваха. Но седмица след приемането им в комсомола повикаха Слава и му предложиха да оглави бюрото на ВЛКСМ в неговото училище.

— Теб те познават в райкома — казаха му с тон, нетърпящ възражения, — и на теб ще ти бъде по-лесно да решаваш въпросите.

Той и не мислеше да се отказва. С характеристиката, в която щеше да бъде написано, че е ръководил комсомолската организация в училище, щеше да му бъде отворен пътят към всеки вуз. И армията не беше страшна. Майка му щеше да се гордее, че синът й е студент. А той можеше да си потърси някаква работа, където в свободното си от учебни занятия време би могъл да изкарва пари, за да подпомага семейния бюджет. Сестричката му вече беше голяма, бе тръгнала на училище и се нуждаеше от ученическа униформа всяка година, защото растеше бързо. Освен това, й бяха необходими и доста други неща — раници, тетрадки, химикалки, чорапки, корделки и така нататък. На него самия пък му бяха наболи мустачки. Докато беше ученик още година-две, все някак щеше да я кара, но завършеше ли училище, с парите ставаше лошо. Не можеше вече да ходи в ученическа униформа, всичко трябваше да си купува тепърва. Сестра му щеше да е още по-голяма. С други думи, трябваше да се освободи от военна служба, а за тази цел трябваше да влезе в някой институт. И Соломатин се държеше със зъби и нокти за комсомолската работа чак до зрелостните изпити.

Понякога срещаше в райкома Лидера, но не влизаше в разговор с него. Лидерът преминаваше покрай него, крачейки стремително със своите дълги и мускулести крака на спортист, и само леко му кимваше в движение. Но и това му бе достатъчно, за да се чувства щастлив.

В навечерието на зрелостните изпити извикаха Слава Соломатин в райкома. Той никак не се разтревожи, защото предполагаше, че завършването на училището автоматично прекъсва дейността му в ученическото бюро на ВЛКСМ, и че ще го помолят да даде отчет за извършената работа и да предаде документите на своя приемник, който ще заеме този пост.

Но стана дума за съвсем друго.

— Какви са ти плановете? — попита го познат инструктор от райкома. — Какво възнамеряваш да правиш след училището? Сигурно ще започнеш работа?

— Искам да си опитам късмета в някой институт — смутено си призна Слава.

— Така ли — оживи се инструкторът. — И в кой по-точно?

— В автотранспортния.

— В автотранспортния? — разочарова се комсомолският деец. — А защо именно в него? Кой те посъветва?

— Никой не ме е съветвал. Сам си го избрах, защото ми е интересно.

— Слушай, Соломатин — рече многозначително инструкторът. — Ние всички те познаваме като човек отговорен, с добре развито чувство за дълг. Ти винаги си готов да протегнеш ръка за помощ на своите другари, нали?

Слава вдигна рамене, без да разбира накъде отива работата. Инструкторът, омотавайки се в думите, за да не каже нещо излишно, и стараейки се в същото време да изложи същността на нещата, му обясни, че Лидерът е получил повишение — отивал в градския комитет на комсомола, където му било възложено да оправи работата във вузовете, намиращи се на територията на града. И сега на Лидера били нужни във всеки вуз такива хора, на които той ще може да се довери — хора, които ще станат гръбнак на обновените комсомолски организации на институтите и висшите училища. В автотранспортния институт такива хора имало, но в строителния не било така. Затова било много желателно комсомолецът Вячеслав Соломатин да стане студент в строителния институт, а не в автотранспортния. В края на краищата, особена разлика нямало — все си било технически вуз. А помощта за тяхното общо комсомолско дело била огромна.

„Аз съм му нужен! — радостно пееше сърцето на осемнадесетгодишния Соломатин. — Нужен съм на него и на неговото дело. Той ме повика и аз съм длъжен да направя всичко, което той очаква от мен. Той ми вярва. И аз няма да подведа своя Лидер!“

Откъде би могъл да знае, че Лидерът дори не помни името му. Той действително се бе издигнал в градския комитет, действително контролираше градските висши учебни заведения и се нуждаеше от съмишленици, които да активизират комсомолската дейност в тях. Но да се подберат такива хора, бе възложил на своя лакей, защото той лично бе зает с по-важни дела. Лакеят, без много-много да се замисля, се бе втурнал към райкома, където преди беше работил Лидерът, и бе започнал да събира сведения за хората там. Бяха му описали Соломатин като дисциплиниран, изпълнителен, организиран, спокоен, сдържан. И най-главното — Лидерът го познавал лично и много пъти са ги виждали да се поздравяват.

Слава успешно издържа изпитите за строителния институт. Веднага от градския комитет дойде позвъняване с препоръка: „При вас в първи курс има студент на име Вячеслав Соломатин. Би било много желателно да го направите незабавно секретар на курса и да го вкарате в бюрото на ВЛКСМ при института.“ Телефонното обаждане бе прието като закон и Слава бе включен в работата, съобразно указанията, които бе дал Лидерът, събирайки в една огромна зала за конференции всички активисти на градските вузове.

Целият по-нататъшен живот на Вячеслав Егорович Соломатин преминаваше по същата тази схема. Лидерът се движеше напред и нагоре и всеки път му бе необходим екип от предани и надеждни хора, на които да разчита. Но съвсем не всеки се движеше след Лидера. Той сменяше длъжностите си и областите, в които ръководеше, и тези, които довеждаше със себе си, заемайки предишната длъжност, не искаха да променят сферата си на дейност и своето местоживеене, следвайки Лидера, получил вече ново назначение. Разбира се, не се отказваха всички — някои от тях се съгласяваха да вървят по-нататък и да започват всичко отначало, но след две или три премествания се спираха.

И само Соломатин следваше своя Лидер, сякаш бе здраво завързан за него. Още с постъпването му в института за него се знаеше: той е от екипа на Лидера. Естествено, при новото назначение лакеят, макар и вече съвсем друг, отново намираше Соломатин. И по-късно винаги го намираха, защото знаеха: той дойде с екипа на Лидера на онази длъжност, след това на тази, значи той е човек на Лидера.

А Лидерът, както и преди, не помнеше фамилията му и дори бе позабравил как изглежда лицето му. Заповедите за назначаването на хората подготвяха лакеите-помощници и доверявайки им се напълно, Лидерът поставяше подписа си, без да си дава труда да се запознае лично с тях.

Целия си живот Вячеслав Егорович Соломатин посвети в служене на своя Лидер — служене беззаветно и предано. След четиридесет и петте в него изведнъж се пробуди честолюбието. Той с горчивина осъзна, че Лидерът не забелязва неговите заслуги, защото напред напираха по-наглите; по-зъбатите, а Соломатин винаги бе считал за свой дълг на честта да изпълни възложената му задача и после да не огласява от всеки ъгъл своите постижения. Той се бе надявал, че всеки момент Лидерът ще му обърне внимание и ще каже: „Ех, Слава, Слава! Целия си живот изминахме заедно, рамо до рамо, и за мен ти винаги си бил надеждна опора. Без теб нищо не бих могъл да постигна.“ Разбира се, това трябваше да го чуе цялата страна, а не само Вячеслав Егорович. И то би било напълно достатъчно на Соломатин да приеме, че не е пропилял напразно живота си. Но кой знае защо, Лидерът мълчеше…

Сега Вячеслав Егорович заемаше не особено висока длъжност в администрацията на Президента. И както преди, най-много от всичко на света му се искаше, след като бе станал Президент, Лидерът да го забележи и оцени. Колко жертви бе дал, колко жилища бе сменил, колко скандали му бе вдигала жена му, заради постоянните премествания от град на град и от една работа на друга. И всичко това би имало смисъл, само ако поне за известно време станеше човек, приближен на Президента, човек, чието име и чието лице познаваше цялата страна. Тогава значи не всичко бе било напразно.

Но през първия мандат на Лидера като Президент Соломатин не бе успял да се добере близо до него. Не му бе достигнало съвсем малко. И сега възлагаше огромни надежди, Президентът да бъде избран за втори мандат. А за тази цел трябваше да се постарае по-множко. Цял живот Вячеслав Егорович се бе грижил сам за себе си, без да разчита на никого. И при това, той наистина беше предан на своя Лидер и беше готов на всичко заради него.

* * *

Още откакто за пръв път, като студент, Слава Соломатин бе попаднал в екипа на Лидера, почти винаги му възлагаха да работи в области, свързани с науката и образованието. Случайност ли бе това или нечия воля — трудно бе да се каже, но където и да последваше своя Лидер, все му се налагаше да се занимава с висши учебни заведения или научноизследователски учреждения — ту работейки като началник на кадровия отдел или като щатен партиен секретар, ту наблюдавайки ги по линия на партийните органи. Затова, преценявайки своите не особено богати възможности да окаже помощ на Президента в предизборната борба, Соломатин се спря именно на чеченските проблеми, а не на икономическите. Съображенията му се състояха в това, че в столичните научни учреждения той имаше добри връзки и широк кръг от познати. Нито за миг не се съмняваше, че цялата работа ще бъде свършена именно от научните учреждения, а не от самите комисии, които бе назначил Президентът. Такава бе била практиката още по времето на застоя, такава беше и сега.

По-нататък му се наложи да направи избор между институтите, които ще работят за комисията на Президентския съвет, и тези, от които ще черпят гениални идеи министрите, начело с премиера. Мнозинството от членовете на Президентския съвет не бяха хора на практическите действия — учени, специалисти, експерти; академици и професори; демократи и либерали; борци за правата на човека и строители на правната държава. Соломатин си даваше сметка, че с тях нямаше да се оправи.

А виж с министрите нещата стояха другояче. Вячеслав Егорович, който преди доста години бе работил в апарата на столичния градски комитет на партията в отдела, ръководещ науката, познаваше добре московските научноизследователски учреждения и си представяше доста добре къде би могло да се работи по интересуващите го проблеми. И основната маса от тези институти по съвсем разбираеми причини се бе оказала в подчинение на силовите министри. Като бял ден беше ясно, че чеченската война ще бъде проучвана преди всичко в институтите, работещи за Министерството на отбраната, за МВР, ФСБ^[1] и за Министерството на извънредните ситуации.

В тези ведомства, както и да бъдеха прекръствани, влиянието на партийния контрол винаги бе било особено силно и за Соломатин не представляваше никаква трудност да намери там свои познати. Сауляк още не бе излязъл от колонията, още излежаваше последните си дни на нара, а той вече всичко бе проучил най-детайлно. Най-перспективни за неговите цели се оказаха два института, единият от които бе подчинен на МВР, а другият — на Министерството на извънредните ситуации. В тях работеха специалисти-конфликтолози, а проблемите, подобни на чеченския, се разработваха в рамките на отделни големи теми от авторски колективи, включващи политолози, социолози, юристи, военни експерти, икономисти, та дори психолози и психиатри. С други думи, в тези два института проблемът се изучаваше комплексно, широко и щателно — нещо, което не можеше да се каже за другите научни учреждения, чийто потенциал се намираше в разположение на правителството.

След това трябваше да се определи в кой от тези институти имаше повече шансове за успех. И тук Вячеслав Егорович знаеше къде да погледне и от какво да си направи изводи. Шефовете на единия институт бяха хора от старата закалка, тоест от тези, които се бяха утвърдили през шестдесетте-седемдесетте години, когато царстваше принципът: който първи докладва — той е по-способен, който повече приятни новини докладва — той става любимец. Но съществуваше и трети принцип: който докладва — той е прав.

В другия институт началникът (именно началник, а не директор, тъй като двата института бяха в подчинение на военизирани ведомства и техните сътрудници носеха на раменете си пагони) беше от старите, но затова пък заместниците му не бяха по-възрастни от четиридесетте и не се нуждаеха от одобрението на своя министър, както и на цялото министерство като цяло. Те имаха интересна научна работа, научни степени, като доктори на науките и професорски звания, по двадесет години трудов стаж зад гърба си, което им даваше право да излязат на пенсия, и в случай на взаимно недоволство, което би могло да възникне между тях и ръководството на министерството, с лекота можеха да смъкнат пагоните си и, въздъхвайки свободно, да започнат да печелят пари от четенето на високо платени лекции и от писането на разобличителни публицистични материали за вестниците и списанията. Тези млади заместници-учени не биха започнали да си дърпат един друг от ръцете готовия документ, за да си сложат под него личния подпис и да го изпратят в комисията, която ръководи премиерът.

Затова Вячеслав Егорович спря зоркия си поглед на този институт, където средната възраст на ръководния състав бе значително по-висока. Неговият началник наистина бе успял със зъби и нокти да се докопа до докторска степен, когато бе започнала да се шири практиката за защита по доклад и съвкупност от отделни разработки. Нормална и пълноценна дисертация той не би написал никога, това го знаеха всички и тихичко се смееха, когато началникът бе отишъл на защита, а щом седмица след защитата той открито бе започнал да търси връзки, за да си докара званието „академик“ в която и да било академия, хората се смееха вече гръмогласно и си разказваха един на друг новината като мръсен виц. Беше време, когато започваха да се появяват множество разни академии, раздаващи звания наляво и надясно. Тези звания не: задължаваха никого и за нищо, за тях не се даваше надбавка към заплатата и не повишаваха стойността на научното ръководство на аспирантите. Но се намираха хора, на които беше много приятно под документ или под някакво, каквото и да било, писмо да сложат лаконичното: „Академик Еди-кой си“. Пък и защо да ни си го сложат и да се кефят — полза никаква, но и вреда на никого не нанасяха.

Възрастният началник-академик имаше четири заместника. В действителност, те бяха повече, но занимаващи се с наука — четирима — и всеки от тях оглавяваше свое подразделение, състоящо се от отдели, лаборатории и сектори, и имащо собствена научна проблематика. Заместниците по кадрите, по тила и прочие не влизаха в сметката на Соломатин.

И сега, през първата половина на 1996 година, ситуацията изглеждаше долу-горе така: началникът-академик бе решил да си вземе солидния остатък от отпуска си за миналата година, бе отишъл във ведомствения санаториум в Приморие и бе определил за свой пръв заместник единия от четиримата шефове на научноизследователските подразделения, а именно — шестдесет и двегодишният кандидат на науките Прибилов, който според слуховете, вече двадесет години дописваше докторската си дисертация. Когато от министерството пристигна разпореждане срочно да се изготви разгърнат аналитичен материал, съдържащ варианти за изход от чеченската криза, временно изпълняващият длъжността началник на института Прибилов възложи тази задача на другия заместник-началник, в чието подчинение се намираше именно групата от политолози-конфликтолози, разработваща съответната тематика. Този втори заместник, по фамилия Сергун, беше малко по-млад — на петдесет и седем — също имаше кандидатска степен от памтивека и упорито разпространяваше слухове за докторска дисертация, която всеки момент щял да представи за защита, но толкова отдавна ръководеше науката, при това и толкова класно, че просто бе забравил какво нещо е това наука.

И както правилно бе разсъдил много опитният Вячеслав Егорович Соломатин, въпросът на ниво ръководство опираше само до едно — кой ще подпише готовата вече научна разработка: заместник-началникът на института, под чието пряко ръководство тя е подготвена; заместник-началникът на института, официално изпълняващ длъжността началник; или титулярният началник, който отсъства от Москва и в близко време не се очаква да се появи, но пък заради такава работа едва ли би се поколебал да довтаса…

Пак от опит Соломатин си бе изградил твърдото убеждение, че колкото повече хора са въвлечени в конфликта, толкова по-лесно е да се манипулират кофликтуващите, като не им се дава възможност да постигнат съгласие и компромис. В тази връзка, първото нещо, което трябваше да направи, бе да извести безгрижно почиващия си началник за срочната задача, стоварила се върху неговия институт. Разбира се, Вячеслав Егорович не го направи лично, защото нямаше намерение да афишира пред целия свят своята заинтересованост. Но така или иначе, началникът-академик узна за задачата и веднага се втурна да звъни на Прибилов, когото бе оставил за свой заместник.

— Игор Николаевич, днес летя за Москва — рече му делово. — Съберете утре в шестнадесет часа всички заместници, поканете… — и той изброи няколко фамилии на научни сътрудници. — Ще създадем работна група за подготовката на документа, която ще оглавя лично.

Прибилов едва не се пръсна от ярост. Не можеше да проумее, откъде началникът бе разбрал за това. Толкова бе разчитал на шанса да изпрати готовия документ със своя подпис, докато шефът му отсъстваше. Разбира се, Прибилов не беше глупак и също имаше идеята да създаде работна група. Всичко беше много просто, но един лаик едва ли би заподозрял как стоят нещата. А нещата стояха така: научните работници, които добре познаваха проблема, щяха да подготвят документа, Прибилов щеше да го прегледа, щеше да го коригира тук-таме и щеше да подмени няколко нищо не означаващи думички. После щяха да препечатат този документ, съобразявайки се с неговите „поправки“, и щяха да напишат съпроводително писмо. А в писмото щеше да пише: „Изпращам Ви аналитичния материал, изготвен от работна група под ръководството на кандидата на науките Прибилов“ големият бос, след като получеше този документ, щеше да го погледне и да си каже: „Умен човек е този Прибилов. И добър екип си е създал, и е успял да го мобилизира за работа, и самият той е наясно с проблема“. Което всъщност бе и голямата цел на Прибилов.

* * *

Работна група беше създадена и я оглави, разбира се, самият началник-академик.

Но Прибилов този път нямаше намерение да се примирява с участта си. Той прекалено дълго бе бил заместник и му се искаше най-сетне да си поживее и като началник. И Прибилов се отправи към един свой познат от министерството, който имаше достъп до „високите“ кабинети.

След като няколко минути си поговориха за това-онова, Прибилов въздъхна и поклати глава:

— Ще провали нашият началник цялата работа, това е лошото. Такива умни и талантливи момчета има в института ни, но нищо не може да стане под неговото ръководство.

— Почакай малко — обезпокои се министерският чиновник. — За какво става дума?

— Говоря ти за нашия началник. Разбираш ли, той отдавна е усетил, че могат да ни възложат такава задача, затова набързо си взе отпуската и изчезна надалеко. Знаел е, че няма да се справи. Нищо не разбира от това и се страхува да не се издаде. Всеки път, когато му поднесат някой документ за изпращане, той го задържа със седмици и знаеш ли защо? Защото нито думичка не разбира от написаното и се страхува, че в него може да има нещо нередно. Та, и сега отиде в Приморие, именно за да не подготвя материала за Чечня. Но се намери някакъв идиот да му съобщи, че заданието вече е спуснато отгоре. Представяш ли си какво му е в този момент? Разчитал е, че няма да му кажат, а когато се върне, ще му докладват, че е имало указание, и са подготвили съответния документ. А ако в този документ нещо не е така, както трябва, той няма да носи никаква вина и ще накаже подчинените си за допуснатите грешки. Удобно, нали? А сега какво му остава? Щом вече са му съобщили, не може да се направи, че не знае. Качил се в самолета и долетял лично да ръководи, защото заданието е все пак от първостепенна важност за страната — няма къде да се дене. Създаде работна група под свое ръководство. А самият той смуче валидол и с ужас очаква следващото утро. Жалко за човека, никак не му се искаше да се забърква в тази работа. И ми е много интересно кой го натопи така?

— Защо да го е натопил? — възрази чиновникът. — Никой не ти е топил началника. Съвсем естествено е да се докладва на шефа, че неговото учреждение е получило задание. Какво задкулисно виждаш в това?

— Работата е там, че по време на неговия отпуск аз съм шефът. Аз, разбираш ли? И като ръководител, аз напълно съм в течение какво става в моя институт. И именно аз, а не някой си от министерството, трябва да решавам за какво да съобщавам на намиращия се в отпуск началник и за какво не. Ние с него се разбрахме още преди месец, че щом възникне вероятност за такова задание, той веднага си взема отпуск и изчезва, а документа ще подготви работна група под мое ръководство, защото, за разлика от него, аз умея да се оправям в тази проблематика. Ако шефът се намира в Москва, става съмнително защо той сам не оглавява групата, изготвяща такъв важен за цялата страна материал. А иначе — никакви въпроси. Можеш ли да ми обясниш защо са го известили? С това позвъняване здравата са го притиснали в ъгъла. След такова съобщение той повече не е могъл да остане в санаториума, длъжен е бил незабавно да реагира, да се завърне и да оглави работната група. Което е и направил. И кой има полза от това?

— Не мога да разбера защо толкова си се притеснил — сви рамене чиновникът. — Щом като по статус му се полага да оглави групата, нека официално си я оглавява, а материалите ще изготвяш ти, щом те са в твоята компетенция. Всички правят така, не виждам в това никакви проблеми. Винаги името на шефа е стояло само проформа, никога началниците не са правили нищо сами.

— Ти май наистина нищо не разбираш — спокойно отвърна Прибилов. — Докторската ми дисертация е почти готова, на мен сега са ми необходими внедрения, а и репутация също. Ако аз оглавя групата, ще бъде издадена заповед и този факт винаги може да бъде потвърден. А ако групата официално се ръководи от шефа, от това нямам абсолютно никаква полза. Аз, приятелю, вече не съм на такава възраст, че да си пилея силиците за тоя, дето духа. Така че, имай го предвид — нашият институт ще провали заданието. Ще се опозорим пред цялото министерство, а министерството — пред правителството.

— Странно разсъждаваш — отбеляза чиновникът. — Нали сега точно ти ръководиш института, ти изпълняваш длъжността началник. И най-спокойничко ми говориш, че твоят институт няма да изпълни поръчението на министерството и правителството? С други думи, ти си лош началник и не можеш да се оправиш с ръководството на института, така ли?

— Щом аз съм началник, значи и групата трябва да оглавя аз! — заяви твърдо Прибилов. — В такъв случай, аз лично отговарям за качеството на възложения документ и мога да ти гарантирам, че той ще бъде точен и смислен. А ако групата се оглави от нашия академик, то вие като хора стриктни и порядъчни трябва да подготвите заповед за прекратяване на отпуска му. И тогава документът ще бъде провален не под мое ръководство, а под негово. Разберете най-сетне, че така подхлъзвате не само него, но и мен. Не ми давате да възглавя групата и да организирам работата по подготовката на документа и отговорността за провала на документа възнамерявате да стоварите на гърба ми. Мили мой, как смятате, нищо ли няма ви се случи от такива разкошни управленчески решения?

— Май че си прав — замислено произнесе чиновникът.

На другия ден началникът-академик по заобиколни пътища узна, че във връзка с подготовката на документа за чеченската криза в министерството някой упорито създава интриги против института. Академикът започна да нервничи. Информацията, която стигаше до него, беше непълна и противоречива, а сроковете за подготовката на документа бяха доста скъсени. По лицето на Прибилов си личеше, че от него не можеше да се очаква никаква помощ. Единствената му надежда беше Сергун — другият му заместник — в чието подчинение работеха политолозите и конфликтолозите, ангажирани с изготвянето на материала.

* * *

Пьотр Павлович Сергун също искаше да поучаства в подялбата на баницата. Наистина, той нямаше толкова грубо прагматичен интерес като Прибилов, но все пак интерес имаше. Пьотр Павлович искаше да ръководи собствено научно направление и да застане начело на група специалисти, които ще се занимават само с проблеми в рамките на това направление. На него не му бяха интересни никакви други проблематики и да се занимава с тях не желаеше нито за пари, нито за длъжности. Той мечтаеше за слава на учен и тази слава би могла да дойде само в резултат на създаването и утвърждаването на самостоятелно научно направление, разработващо проблеми на социалните конфликти в полиетническите социуми. Разбира се, и на него много му се искаше в съпроводителното писмо да бъде написано, че документът е изготвен от работна група под ръководството на кандидата на науките Сергун. Ако нещата се наредяха така, един ден, когато започнеше пробива си за създаване на собствена лаборатория, а защо не и на институт, всички щяха да заговорят: това е същият този Сергун, който подготви документа за Президента; това е този Сергун, който е давал консултации по въпроса за прекратяването на войната в Чечня; това са онези момчета, които са работили със Сергун, това е неговата школа. Тогава и институтът щеше да си бъдеше негов, и финансирането, и кадрите.

Но Сергун не знаеше какво да направи, за да попадне името му в съпроводителното писмо. И нищо не можеше да измисли.

Тази вечер трябваше да се прибере вкъщи с метрото, защото пътищата бяха заледени и не му се рискуваше сутринта да взема колата. Вече бе доста късно — около десет и петнайсет — но отдалечавайки се на няколко метра от института, той вдигна глава и погледна към прозорците на петия етаж. Те светеха и това означаваше, че сътрудниците му все още работеха. За тях не беше необичайно, поне един път месечно от министерството да им натресат нещо „пожарно“ и всички се трудеха, без да си жалят времето, защото носеха пагони на раменете си и винаги можеше да им бъде заповядано: докато не си свършите работата, никъде няма да мърдате. И те не мърдаха, стараеха се, бачкаха.

Институтът се намираше в центъра на Москва, сред гъсталака от криви и изпоразровени улички, на които само тук-таме светеха лампи, и перспективата да попаднеш в някой трап и да си счупиш крака беше повече от реална. Оттук можеше да се отиде на три различни метростанции, но разстоянието до тях беше еднакво голямо.

Пьотр Павлович изцяло се бе съсредоточил в тротоара под краката си, стараейки се да не се подхлъзне или спъне и затова не забеляза откъде се бе взел този мъж — дали срещу него бе вървял, дали го бе изпреварвал или пък се бе появил отстрани.

— Вие сте Пьотр Павлович? — попита той с плътен, добре обработен глас.

— Да — машинално отвърна Сергун, вдигайки в недоумение поглед към непознатия.

Пред него стоеше висок, добре облечен мъж на средна възраст, без шапка, с гъсти посивели коси и тъмни блестящи очи.

— Отделете ми, моля, няколко минути. Няма да ви задържам много, ако разбира се, сам не пожелаете това.

— Извинете ме — решително рече Сергун, който в служебна обстановка носеше униформа с полковнически пагони, — но вече е късно, пък и много бързам. Освен това, ние не се познаваме. Ако нещо имате към мен, потърсете ме в службата.

— Как ще ви намеря в службата — миролюбиво възрази сивокосият непознат, — щом като в учреждението ви няма да ме пуснат без специални документи. Аз имам само паспорт, а той е абсолютно недостатъчен, за да се проникне във вашата обител. И не мога да ви позвъня, защото не ви знам телефонния номер.

„Май ще е по-добре да го изслушам тук и да си вървя, вместо да му оставя номера си и после да се чудя как да се отърва от него“ — помисли си Сергун.

— Добре изложете ми проблема си по пътя към метрото — разреши му накрая.

— Моля за извинение, но вероятно неправилно са ме възпитали — вметна сухо сивокосият. — Аз мога да разговарям с човек, само когато го гледам в лицето, както и подобава на един мъж. А да беседвам с човек, който си гледа в краката и мисли само как да не се подхлъзне, просто не умея.

Сергун изпита неочаквана симпатия към този човек, който бе толкова различен от припрените и суетящи се молители, напиращи да ти пробутат в движение някое документче за подпис, когато едва ли ще започнеш да четеш какво подписваш.

Той се озърна и съзря недалеч една детска площадка с пейчици. Тази вечер като че ли бяха запалени всички лампи, на улицата беше доста светло, насам-натам минаваха коли и Сергун не видя нищо опасно и осъдително в това, да поседи на пейката няколко минути и да изслуша този човек, който буквално излъчваше достойнство.

— Да отидем да приседнем — предложи му, посочвайки с ръка детската площадка.

Така и направиха. Пьотр Павлович намести на коленете си своето дипломатическо куфарче и се обърна към непознатия мъж, който с всяка изминала секунда му ставаше все по-симпатичен, макар да не вършеше и да не говореше нищо особено.

— Слушам ви — каза Сергун или по-скоро искаше да каже, защото кой знае защо, изведнъж езикът му започна да не го слуша.

Той се накани да се учуди, но после се отказа. Топлите пръсти на сивокосия мъж меко се отпуснаха върху ръката му и на Сергун му стана спокойно и хубаво, сякаш току-що си бе взел вана и си бе легнал в кревата, завит с пухкаво одеяло. И в това нямаше нищо учудващо. И беше напълно естествено, именно гласът на мъжа да му нарежда как да постъпва. Разбира се, че трябваше да му се подчинява — как иначе.

— Кога трябва да предадете документите на ръководителя на работната група? — питаше непознатият.

— На деветнадесети, в понеделник.

— Кога документът в своя завършен вид трябва да отиде при министъра?

— В сряда, на двадесет и първи.

— Каква е степента на неговата готовност към днешния ден?

— Имаме всичките материали, но поотделно. Трябва да се направи компактен текст от всичко това.

— Колко време е необходимо?

— Много.

— Колко много?

— Ами много. Но ние можем да свършим бързо тази работа, имаме голям опит.

— Слушайте ме внимателно, Пьотр Павлович. Вие трябва да подготвите този документ още по-бързо, отколкото можете. Разбирате ли? Точно два дена по-бързо, отколкото можете. И ще ми го донесете. Можете да ми го донесете на дискета, не е необходимо да правите разпечатка. И след това още два дена няма да показвате материала на никого и на никого няма да споменавате, че е готов. Ще можете ли да уредите това?

— Не знам. Трудно е. Те са много. Този, който ще печата последния вариант, също ще знае, че той е готов. Никой няма да ме разбере защо не докладвам на ръководството.

— Кажете, че сте го взел вкъщи и го четете внимателно. Документът е отговорен и това няма да ги усъмни. Вие трябва да направите това, Пьотр Павлович. Трябва. Вие непременно ще го направите. Ще ми предадете материала в петък, шестнадесети февруари. На шестнадесети февруари вие ще вземете готовия материал, като си тръгвате към вкъщи. По пътя аз ще се приближа до вас и вие ще ми го предадете. До шестнадесети февруари остават три дена. През тези три дена вие ще се намирате в транса, в който ви потопих. Ще ходите на работа, ще изпълнявате своите задължения, ще вземате решения, но при това ще помните, че аз съм част от вас, част от вашето съзнание, и че аз строго следя дали правите това, което ви наредих. Вие на никого няма да споменете за нашата среща, но непрекъснато ще помните какво трябва да направите. И вие много ще се стараете да го направите по най-добрия начин и в определения срок. Разбрахте ли ме?

— Да — рече тъпо Сергун.

* * *

В петък, шестнадесети февруари, на път към къщи Пьотр Павлович Сергун отново срещна сивокосия, с блестящи тъмни очи, мъж и му предаде дискетата, на която бе записан аналитичният материал от шестдесет страници. Този път непознатият носеше голяма чанта. Той извади от нея портативен компютър, включи го и провери дискетата.

Сергун наистина бе донесъл точно това, което трябваше да донесе. Всъщност, Рифиниус въобще не се съмняваше, че човекът, когото бе потопил в хипнотичен транс, би се възпротивил да изпълни заповедта му, но за всеки случай, проверка трябваше да бъде извършена. Ами ако дискетата имаше някаква хитра защита и не можеше да се презапише или разчете от друг компютър? Или пък, ако Сергун погрешно бе взел от бюрото си друга дискета? Накратко, би могло да се случи какво ли не.

Но всичко се оказа наред.

— Вие никога няма да си спомните как изглеждам — започна да говори Карл Рифиниус, държейки ръката на Сергун и взрян в лицето му. — Но ще помните всичко, което се случи между нас. Ще помните, че сте ми давал дискетата с материала два дена преди да я предоставите на ръководството. И вие никога няма да се учудвате и възмущавате, ако чуете, че някой е използвал този материал. Ще казвате, че е станало най-обикновено съвпадение. Та, нали щом една мисъл може да хрумне на някого, тя би могла да осени ума и на другиго. Просто някой се е досетил за това преди вас — това е нормално явление, което често се случва в научната област. Никакво възмущение! Никакво учудване! Никакви коментари! Аз искам да разбирате всичко, което правя, защото само тогава вие ще ми се доверявате. Бих могъл да блокирам паметта ви и вие никога не бихте си спомнил за това, че ние сме се срещали, и сте ми давал дискетата. Но утре вие ще отидете на работа и отново ще започнете да работите с този материал, а след няколко дни ще чуете от средствата за масова информация как някой представя вашите идеи за свои собствени. Разбира се, ще започнете да се възмущавате, ще размахвате юмруци и ще търсите сред своите сътрудници изменника и предателя, с други думи — този, който е представил идеите от вашия документ за лични. А такъв няма да има. Вие ще обидите невинни хора, ще настроите срещу себе си своите подчинени, а в края на краищата, неминуемо ще се окаже, че всичко това сте го направил вие самият. И с вас ще бъде свършено и като учен, и като ръководител, и като офицер. Затова вие трябва да помните всичко, което се случи, и да не вършите глупост. Ако се държите правилно, никой нищо няма да узнае. Ако пък не ме послушате, лошо се пише само на вас. Защото моето лице няма да запомните и никога няма да ме разпознаете. Като връх на всичко, ще се озовете и в психиатричната клиника. Вярвате ли ми?

— Да — прошепна хрипливо Сергун, — аз ви вярвам.

— Ще направите ли така, както ви казах?

— Да ще направя всичко.

— Повторете какво трябва да направите.

— Аз не ви познавам, аз не помня как изглеждате. Ние никога не сме се срещали. Аз давах на някого дискетата, но абсолютно не помня на кого и защо. И трябва да си мълча за това.

— Правилно, Пьотр Павлович. Сега ще ви изведа от транса, последвайте ме, бавно, не бързайте, ще ви водя, аз знам пътя, доверете ми се…