Александра Маринина
Не пречете на палача (5)

Четвърта глава

На Коротков се падна стая с четири легла, където негови съквартиранти се оказаха трима непрекъснато наливащи се с водка мъже от Воркута, които също не бяха успели да долетят до Екатеринбург. Юра никак не бе очарован от тяхната компания. След като прекара половин час в помещението, вмирисано на алкохол, лук, чесън и тютюн, той излезе в коридора и с виновна усмивка се приближи до дежурната по етаж във фоайето.

— Имате ли нещо против, ако погледам малко телевизия? — попита я.

Жената кимна съчувствено.

— Вие от триста и втора ли сте?

— Да. Разбирате ли…

— Разбирам, разбирам. Там даже хлебарките предадоха богу дух. Какво да се прави, вече трети ден отменят полетите до Екатеринбург и тези юначаги са му отпуснали края. Вече им намекнахме няколко пъти, че с влак ще пристигнат по-бързо, но те си знаят тяхната — купили сме си билети за самолет и със самолет ще пътуваме, а парите за влака ще изпием. И сега ги изпиват, да им преседне дано.

Юра се разположи в креслото и се втренчи в телевизора, като не забравяше от време на време да хвърля по едно око на широкото стълбище. Стаята на Настя се намираше на горния етаж и ако тя решеше да излезе от хотела, щеше да мине по тези стъпала, защото нямаше асансьор.

Вече бе ходил до магазина, следвайки Настя и Сауляк, но бе купил само бонбони и бисквити, защото се бе сприятелил с дежурната и бе получил покана от нея да пият чай.

Около осем часа вечерта Настя и Сауляк отново се спуснаха надолу по стълбището. Той уж неохотно се надигна от мястото си, нахлузи якето си с качулка, което предвидливо си бе взел от вонящата стая, и без да бърза, тръгна след тях, казвайки на дежурната, че е решил да си потърси някое симпатично ресторантче в града и да похапне.

Времето силно се беше застудило, бе излязъл вятър и Юра мрачно си помисли, че ако отвореха летището в Екатеринбург, в Уралск пък като нищо можеха да го затворят. „Ще я загазим с този Сауляк!“ Но трябваше на всяка цена да кацнат в Колцово. В последно време организацията на оперативните мероприятия бе преминала от нивото на управленческите решения и заповеди на нивото на личните контакти. И немалка роля за тази „промяна“ бе изиграло осъзнаването на печалния факт за корупцията и недобросъвестността на милиционерските кадри. Като се знае, че не можеш да се довериш безрезервно на никого, трябваше да базираш всяка операция на връзките си с приятели или поне с добри познати. Такива приятели Юра имаше в Колцово, а в Уралск нямаше. Затова се налагаше да се чака милост от природата.

Той застигна Настя и Сауляк на автобусната спирка. Имаше много народ, защото по тази линия се движеха автобусите за гарата. Коротков реши да не рискува, тъй като не знаеше какво точно Настя е наговорила на Сауляк за него, и не бе много разумно да им се мярка често пред очите. Спря едно частно такси и пробута на шофьора баналната историйка за невярната възлюбена и коварния съперник. Момъкът веднага се съгласи, че не си струва да се разбиват муцуни, но пък че едно малко проследяване никога не е излишно. Речено — сторено.

— Тя да не се е довлякла при своя чукач? — попита съчувствено той.

— Не, летеше за Екатеринбург. Нещо като командировка, а той й прави компания. Сега заседнаха тук у вас и не се знае за колко време. Аз ги следвах със следващия полет, за да не ме забележат. Знаех закъде са я командировали, така че ги открих лесно. А моят самолет също тук кацна и сега се блъскаме в хотела на една педя място.

— Ама ти обещаваш ли, че няма раздаваш юмруци и да проливаш кървища? — за всеки случай уточни шофьорът, който междувременно се бе представил като Виктор.

— Спокойно бе, обещавам. Ако се наложи, мога да му разбия муцуната и като се приберем. Трябва да ти кажа, че не съм особен привърженик на резките движения. Само искам да разбера това-онова.

— Знанието е сила — съгласи се Виктор. — О, ето че пристигна и автобусът.

След като се убедиха, че Настя и Сауляк се качиха, последваха общественото градско возило с таксито. След петнадесетина минути се озоваха в центъра на града и тук им се наложи да изчакват автобуса на всяка спирка, за да не изтърват „влюбената“ двойка. Най-сетне те се мярнаха сред слизащите.

— Откъде твоята красавица го е намерила този динозавър — неодобрително поклати глава всичко виждащият Виктор. — Той даже ръка не й подаде на стъпалата. Ух, че е страшен, Господи! Направо тръпки те побиват. Не можеш ги разбра тези жени. Какво толкова му е харесала? Да не би да има много пари?

— Не знам, още не съм си изяснил нещата. Затова и ми се иска по-внимателно да го огледам и да разбера какво толкова има в него, което на мен ми липсва. Как ти се струва, къде биха могли да отидат?

— Тук ли? — озърна се Виктор. — Ами, магазините вече са затворени… Може би в някой ресторант или бар. Виж, тръгнаха към булеварда — там няма нищо, освен няколко павилиончета.

— А по-нататък?

— Ако стигнат до пресечката с проспект „Мир“, там има два ресторанта и няколко бара.

— Карай тогава към проспекта. Там ще ги причакаме, щом твърдиш, че няма къде другаде да се дянат.

— Твоя воля, командире — сви рамене Виктор и включи на скорост.

Задминаха ги и след около петстотин метра спряха до кръстовището. Настя и Сауляк скоро се изравниха с таксито, забавиха крачка, обсъждайки нещо, след това завиха надясно, където според думите на Виктор, би трябвало да се намират ресторантите и баровете. Проспектът бе добре осветен и Коротков видя как те, без да удостоят с вниманието си ресторантите, хлътнаха зад някаква невзрачна врата.

— Какво има там? — обърна се към Виктор.

— Бар, където се сервира предимно бира. Твоята красавица да не би да е любителката на бирата?

— Не я понася.

— Значи гледа да му угоди. Е, командире, ще чакаме ли или какво?

— Ще чакам — решително заяви Коротков. — Не се бой, ще ти платя за престоя. След няколко минути влез в кръчмата да провериш каква е работата.

— Сам ли да те оставя в колата? — промърмори Виктор.

— Ако не ми вярваш, вземи ключовете. Ако искаш, и паспорта ми вземи. Къде ще се дяна без него.

— Така е — кимна шофьорът на таксито.

* * *

Коротков бе казал самата истина — Настя действително не понасяше бирата. Но идеята да се отбият в тази кръчма принадлежеше на Павел и не счете за разумно да спори с него. Нека Сауляк разбереше, че тя не капризничи за дреболии и е сговорчива, ако към нея се отнасят по човешки.

В кръчмата беше шумно, многолюдно и не особено чисто. Трудно си намериха две места на масата, където се бяха разположили двама съмнителни типа, разговарящи на някакъв непознат език — най-вероятно на унгарски.

Имаше няколко вида бира, а за мезе сервираха горещи пушени кренвирши и огромни розови скариди. Настя забеляза, че Павел малко се пооживи, и в името на това бе готова дори да пийне от омразната бира и да похапне от лютавите кренвирши, обилно полети със сос. Той си бе поръчал скариди и умело се справяше с крехките им и сочни телца.

— Не можах да се науча да правя това — призна си Настя, наблюдавайки го как бързо и ловко отделяше черупките им. — Половината от месото го опропастявам.

— Това е заради дългите ви нокти, те ви пречат.

— Прав сте — въздъхна тя. — Маникюрът изисква жертви.

— Ами че махнете го, кой ви кара да си го оставяте. Сами си създавате проблеми, след това упорито ги преодолявате, като при това искате да ви съчувстват.

— Аха — усмихна се Настя. — Искаме. Нали заради вас, мъжете, се стараем. Нали вие искате да сме красиви и нежни. На нас самите това въобще не ни трябва. Защо непрекъснато се оглеждате? Търсите ли някого?

— Нашите наблюдатели. Вие сте толкова заета с храната, че забравихте за своите задължения, и на мен ми се налага да ги поема върху себе си.

Настя си премълча, давайки си вид, че упорито се бори с кренвирша с помощта на тъпия нож и криворогата вилица. Тя отдавна бе „фотографирала“ всички, освен Коротков, който не се бе появявал в кръчмата. И бе готова да си заложи главата, че Павел я бе излъгал. Той не се оглеждаше за тях. Младежът с вълчата шапка се беше мярнал само за миг и след като се бе убедил, че мирно и тихо си пийват биричка, бе излязъл навън на студа, за да ги чака да излязат. Двойката от сивата волга седеше почти зад гърба на Настя и за да ги види, на Павел не му се налагаше да се озърта, а само да вдигне глава. Интересно, кого ли очакваше?

— Между другото, вие обещахте да ми разкажете как отличавате истината от лъжата — внезапно каза той.

„Става още по-интересно! Какво му е? Защо е тази рязка промяна у него? Да не би да е решил да става мил и разговорчив? Внимавай, Настя, Павел Дмитриевич си е наумил нещо. Или може би обратно — до този момент е предчувствал някаква опасност и е бил напрегнат, а сега опасността е преминала и той се поотпуска? Какво ли се е случило? Какво? Мисли, скъпа, напрегни мозъка си, да не те сполети поредният неприятен сюрприз!“

— Ще ви разкажа. И каква ще бъде вашата отплата?

— А вие какво искате?

— Също да ми разкажете нещичко.

— Хей, прекалявате с вашата алчност.

— Не прекалявам. Просто обичам да се пазаря. Но понеже сте ми симпатичен, за вас ще направя едно изключение. Само че първо ми донесете още един кренвирш. Както правилно забелязахте, аз не само съм алчна, но и лакома. Ето ви пари.

Павел безмълвно стана и се отправи към барплота. Настя с ужас си помисли, че ще й се наложи да се тъпче с още една порция от прекалено лютите кренвирши. Но искаше непременно да прекара Павел през цялата кръчма, за да провери своите подозрения. Искаше да го понаблюдава отстрани.

Предположенията й се потвърдиха — той наистина търсеше някого, но не сред клиентите, а сред обслужващия персонал. Приближавайки се до барплота, Павел на няколко пъти хвърли поглед към служебния вход, откъдето се появяваха мъже в не особено чисти бели сака, които обикаляха масите, събираха празните халби и мръсните чинии, вземаха поръчки от клиентите и донасяха пиене и мезета.

„Защо ме доведе тук? — питаше се Настя. — Да не би да има свои хора, с помощта на които ще се опита да се откачи от мен? Малко е вероятно. В този град ние попаднахме съвсем случайно. Само че има всякакви случайности… Може би точно тук Сауляк си има приятелчета. Той сам предложи да излезем на разходка. И идеята за тази кръчма пак е негова. Е, скъпа, готви се за неприятности. Да се надяваме, че Коротков е някъде наблизо и ще се притече на помощ, ако нещо стане.“

Павел се върна и сложи пред нея чиния с поредния отвратителен кренвирш.

— Вашият апетит ще ви изиграе лоша шега — подметна той. — Вие се тъпчете с всичко, каквото ви попадне. Не се ли страхувате за черния си дроб?

„Така значи, черният му дроб не е наред. Поддаде се на провокация, както казват психолозите. Ако имаше гастрит или язва, щеше да ме пита за стомаха. Всеки си говори за това, което го боли…“

— Страхувам се — кимна Настя, без да си криви душата, защото лютивото пушено месо с лют сос действително й внушаваше страх. — Но какво да правя, като обичам да ям люто.

За последното обаче излъга, защото не й понасяше на гастрита. Само че в кръчма като тази не можеше да разчита на диетично меню.

— Аз честно изпълних задължението си, а сега вие започвайте да разказвате.

„Охо, у него и симптоми на чувство за хумор се появяват! С широки крачки се движим към прогреса. Това не ще е на добро“ — помисли си тя.

— Разбирате ли, Павел Дмитриевич, грешката на мнозинството от хората се състои в това, че те се опитват да оценяват същността на казаното. Кажеш нещо на човека, а той започва да се пита истина ли е или не. Това не е правилно.

— Така ли? А как е правилно?

— Сега ще ви обясня. Трябва да се оценяват не думите, а фактите. Човекът е изрекъл съвсем конкретна фраза и истината се състои в това, че той е счел за нужно да я каже. Схващате ли разликата?

— Не съвсем.

— Тогава ще ви дам пример. Вие общувате с жена, ухажвате я или тя ви ухажва и изведнъж ви казва, че ви обича. Като преобладаващия брой мъже вие се опитвате да разберете дали ви говори истината или ви лъже. Просто и безперспективно занимание. Погледнете на това от друга страна. В дадената конкретна ситуация тази жена е счела за необходимо и правилно да ви каже, че ви обича. Постарайте се да се досетите защо ви го е казала. Мотивите, намиращи се в основата на постъпката й, ще бъдат и истината. Истината в този случай се състои в следното: на нея й е нужно да мислите, че ви обича. Защо й е нужно ли? За да ви предразположи към себе си и да се сдобие с това, което желае да получи от вас. Да ви размекне. Да ви принуди да я отведете в леглото. Да ви застави да извършите някакво действие в нейна полза. Или пък обратното — да не извършите нещо. Спектърът на мотивите, които биха могли да лежат в основата на постъпката й, е много широк и вашата задача е да определите правилно мотива й. Още един път ще подчертая, че няма никакво значение дали наистина тази жена ви обича. Важното е само това, че тя счита за необходимо при известни обстоятелства да ви го каже. Сега разбрахте ли?

— Оказва се, че вие сте не само лакома, но и цинична — подсмихна се Сауляк. — Впечатляващ комплект от душевни качества.

— Не съм цинична, а просто трезвомислеща — възрази Настя. — Хайде да разгледаме друг пример. Ние с вас се познаваме от два дена. За тези два дена вие не ме глезехте с пространни беседи, зададохте ми минимално количество въпроси, а на моите въпроси отговаряхте скъпернически и предимно с едносрични думи. Смятате, че от това аз съм си направила извод, че сте мълчалив и неконтактен човек? Нищо подобно. Бих била голяма глупачка, ако си го бях помислила.

— И какъв извод си направихте?

— Ами реших, че искате да ми направите впечатление на затворен и неразговорчив човек. И сега задачата ми е да разбера защо ви е нужно това. Ако го разбера, значи съм узнала истината.

— Имате ли някакви варианти?

Върху лицето на Павел се мярна заинтригуваност. При това не преднамерена, а съвсем истинска.

— Колкото щете. Вариант първи: аз категорично не ви харесвам, с нещо ви дразня много силно и вие сте стараете да общувате с мен колкото се може по-малко; искате да не ви досаждам с разговори и глупави въпроси. Втори вариант: вие нямате нищо против мен, но се чувствате зле и ви е трудно да разговаряте; не искате да се оплаквате, защото аз съм съвсем чужд човек, а вашето добро възпитание, плюс мъжката гордост, не ви позволяват да признаете на една непозната жена физическата си слабост. Вариант номер три: вие искате да ме провокирате, да ме раздразните със своята сухост, уклончивост и загадъчност, да ме накарате да избухна и да загубя самоконтрол. Този вариант би могъл да бъде правилен само в случай че не ми се доверявате и смятате, че ви лъжа, че не съм тази, за която се представям, и представлявам за вас опасност. Четвърти вариант: вие настина сте мълчалив тип. Съществуват още пети, шести и седми варианти. Надявам се обаче, че току-що изложените са напълно достатъчни, за да схванете основната ми мисъл. Важни са не думите, а стоящите зад тях мотиви и подбуди.

— И според вас, в кой вариант се крие истината?

Лицето на Павел някак почти неуловимо се измени, но Настя не можа да разбере какво ставаше с него. Дали разговорът сериозно го бе заинтригувал и маската му на хладно безразличие бе паднала или пък й пробутваше някакви трикове, за да не забележи някаква друга промяна в него. А може би някой от изброените варианти се бе доближил прекалено много до истината, която той би искал да прикрие, и това го е изплашило?

— Още не знам — колкото се може по-безгрижно отвърна тя. — За да си изясня това, трябва или достатъчно дълго да ви наблюдавам, или да предприема някакви специални проверовъчни действия. Но нямам намерение да го правя. Моята задача е да ви доставя по предназначение. А да се ровя в душата ви, не ми е интересно.

— Ако се възползвам от вашия метод, то и аз трябва именно така да подходя към въпроса за вашето образование. Ту ми заявявате, че сте актриса, ту твърдите, че сте завършила физико-математически факултет. От това следва ли, че ме дезинформирате съзнателно, за да ме накарате да си поблъскам главата?

— Това е само един вариант. С друг не разполагате ли?

— Вие сте глупава, наивна и не запомняте собствените си лъжи.

— Браво! И още какво?

— Вие действително сте актриса, но някога сте следвала във физико-математическия.

— Способен ученик сте, Павел Дмитриевич. Моите комплименти. Но къде е все пак истината?

— Имам възможност да си изясня въпроса без особен разход на труд. Имате ли нещо за писане?

Настя отвори чантата си, извади химикалка и му я подаде. Павел взе една книжна салфетка и изписа дълго уравнение.

— Моля, продемонстрирайте знанията си по математика — притика я пред нея.

Тя бързо огледа дългата редица от знаци и цифри, след това взе химикала, задраска един знак и написа над него друг.

— Доколкото разбирам, вашият пример би трябвало да изглежда ето така. Това е задачка от книгата на Пой „Математика и правдоподобни разсъждения“, нали така? Аз сто пъти съм я решавала. Да ви изпиша ли логическия ред или просто ще ми повярвате?

— Ще ви повярвам.

Сауляк смачка салфетката и я пусна в пепелника.

— Остана само да проверя дали сте и актриса.

— Това вече е по-сложно — засмя се Настя. — Тъй като сте техничар, въпросът с математиката се реши без проблеми. Но как възнамерявате да проверите моето актьорско майсторство?

— Ще си помисля. Ако сте се нахранила, може би ще тръгваме, а?

„Ясно. Тук го няма този, когото търсиш. Сега сигурно ще ме поведеш и някъде другаде…“

— Къде? — невинно попита тя. — Навън е трийсет градуса под нулата. Да не би да си въобразявате, че ще използвам актьорския си талант, за да се заставя да умирам от жега в такъв мраз? Даже системата на Станиславски няма да ми помогне.

— Ще потърсим друго заведение. Тук вече ми писна.

Те станаха, облякоха се и се отправиха към изхода. Двамата от волгата също се надигнаха, като на крак допиха остатъка от бирата в халбите си. Явно не им се искаше да се минат.

След задухата в кръчмата студът навън се стори на Настя като свежа прохлада. Бяха изминали само няколко метра и тя дори още не бе започнала да премръзва както трябва, когато Павел направи крачка встрани и натисна вратата на някакво друго заведение. Оказа се бар. Тук обстановката бе значително по-цивилизована, по-чиста, по-тиха и дори се виждаха закачалки. Имаше доста народ, но успяха да си намерят свободна маса.

— Защо дойдохме? — попита озадачена Настя, когато се настаниха. — Вие не пиете нито кафе, нито алкохол, а тук, освен кафе и алкохол друго няма.

— Мога да си поръчам някакъв сок. А вие обичате кафе. Сервират и кампари.

— Решил сте да ми доставите удоволствие, така ли?

— Не искам да злоупотребявам с вашите безкористни услуги. Вие ме научихте как да различавам истината от лъжата и аз трябва да ви се отплатя — ако не с пари, то поне като угаждам на желанията ви.

— Паша, вие сте истинска прелест — засмя се тя.

На лицето му за пръв път от два дни се мярна някакво бледо подобие на усмивка.

— Аз оцених вашите самоотвержени усилия за моето спасение и се разкаях. Не искам да ме смятате за неблагодарник. Действително съм ви благодарен, че дойдохте да ме посрещнете, макар да не ми личи много. Какво да ви донеса от бара?

— Кафе, торта и мартини. Ако мартини няма — тогава кампари.

Настя му подаде няколко банкноти.

— Не забравяйте и себе си. Разбирам, че ви унизявам, като всеки път ви давам пари, но ще се наложи да се примирите с това. Просто помнете, че това не са мои пари, а на моя наемател. И той ми плаща не заради красивите ми очи, а заради вас. Вие сте му нужен и е готов да похарчи неограничени суми. Така че имате върху тези пари същите права, каквито имам и аз.

Сауляк кимна и се отдалечи. Настя не го изпускаше от очи. Както и бе очаквала, той започна да се оглежда, при това, вниманието му предимно бе насочено към служебния вход. Без съмнение, търсеше някого — някого, който според него, би трябвало да работи в евтино заведение на тази улица. „Барман? Мияч на съдове? Готвач? Портиер? Келнер? Доставчик? Или някой от собствениците? — питаше се Настя. — Интересно, има ли в този район много такива заведения? Така ли ще обикаляме от едно в друго? Един дявол знае. Нищо не мога да направя, освен да се правя, че вярвам в благородните му пориви. Не трябва да бъда прекалено умна и наблюдателна. Това, което му демонстрирам, засега май се вмества в представите му за мисленето на човек с математическо образование. Значи трябва да се придържам към тия рамки…“

Павел се завърна и тя веднага разбра, че нещо се е случило. Челото му отново бе покрито със ситни капчици пот, устните му бяха стиснати в тънка резка, а очите — полузатворени.

„Да не го е намерил?“ — мина й през ума.

Бе й донесъл кафе, еклер и мартини, а за себе си бе взел бутилка пепси. Поемайки чашата с мартини, Настя неволно докосна пръстите му. Бяха ледени.

— Паша, започва да ми харесва ситуацията, когато вие демонстрирате своята благодарност — безгрижно изчурулика тя. — Какво трябва да направя, за да продължите да бъдете все така мил с мен?

Не й отговори нищо. Седеше със скръстени на гърдите ръце и спуснати клепачи. Лицето му отново бе сиво и болнаво, както неотдавна в хотела.

— Павел Дмитриевич, чувате ли ме? Лошо ли ви е?

Той бавно отвори очи и поклати глава.

— Наред съм.

— Видът ви е съвсем болнав. Какво ви е?

— Казах ви, че съм наред.

„Май пак трябва да се връщаме на изходните позиции. Току-що беше нормален събеседник, започна да се шегува, още малко — и щеше дори да се усмихне. И изведнъж такава рязка промяна…“

Настя го огледа внимателно. Бе стиснал юмруци с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели и като че ли всеки момент можеха да пробият тънката кожа.

— Е, ваша си работа — сви рамене тя, отхапвайки от еклера. — Ще се правите на принц в изгнание, така ли?

Сауляк отпи скъперническа глътка пепси и се втренчи някъде в ъгъла на бара. Настя се обърна, но не забеляза нищо интересно. Изведнъж осъзна, че бе забравила да се интересува от преследвачите. Тези два дни бяха доказали, че е избрала правилната тактика. Не трябваше да прилага кардинални мерки към тях — поне засега. Но в Москва я очакваха много неизвестности. Затова трябваше да бъде непрекъснато нащрек и да играе започната игра до победен край — до този момент, когато ще предаде Павел в ръцете на генерал Минаев.

— Права сте.

Сауляк внезапно остави чашата си на стола и стана.

— На мен наистина ми е лошо. Трябва да изляза.

— На чист въздух ли?

— Не, трябва да отида до тоалетната. Можете да бъдете спокойна, няма да избягам никъде. Ако се позабавя, не се тревожете — това ми се случва понякога.

— Не мога да ви пусна сам.

— Казах ви, че няма да избягам.

— Ами вашите доброжелатели? Или забравихте за тях?

— Поемете ги върху себе си. Нали се смятате за велика актриса.

Настя виждаше, че наистина му е лошо. Разбираше също, че веднага щом се разделяха, той можеше да стане много уязвим. „Какво да предприема? Бих могла да застана до входа на тоалетната, но ако ония бабаити решат да влязат вътре, няма как да ги спра.“

— Тръгвайте — кимна тя и също се надигна.

Заедно преминаха през бара и стигнаха до изхода. Павел се отправи към тоалетната, а Настя се обърна и се приближи до масата, където седяха двамата от сивата волга.

— Момчета, хайде да спечелим хиляда долара — заяви тя и, пльосвайки се на свободния стол, най-безцеремонно си взе цигара от кутията върху масата.

— Моля? — вдигна вежди по-възрастният мъж, който вчера пред портала на затвора бе седял на пътническото място вдясно от волана на колата.

По-младият щракна запалката и й поднесе огънче. През това време очите му бяха приковани към вратата, през която току-що бе излязъл Сауляк.

— Пашка твърди, че вчера ви е видял в Самара — при това няколко пъти — и че сте летели в нашия самолет. Пък аз му казах, че сигурно страда от мания за преследване. Разбирате ли — понижи глас Настя и глуповато изхихика, — той нещо не е добре и навсякъде му се привиждат бели мишки. В общи линии, ние се басирахме на хиляда долара дали ви и е видял или не.

— Разбира се, че не е — бързо рече по-възрастният мъж. — Сигурно само така му се е сторило, защото ние не сме ходили в Самара.

— Ъхъ, ний сме тукашни — потвърди другият.

— Тъй си и знаех. Викам му да се лекува, ама не ме слуша. Мисли си, че искам да го вкарам в лудницата и да му взема парите. Че за какво са ми скапаните му мангизи? Аз, дето се вика, се чудя собствените си милиони къде да дяна. Между другото, приятелче — Настя бръкна в чантата си за портмонето, извади едра банкнота и я подаде на по-младия, — върви ми донеси нещо за пиене. Рестото си запази, задето ми правиш услугата. Вземи мартини, само че гледай да не е сухо, а „бианко“. Да не го сбъркаш, малкия!

— Пашка — това вашият мъж ли е? — внимателно попита по-възрастният.

— Мъж като говно у дъжд — сопна му се тя.

Отговорът й бе пошловат, но в дадения случай — единствено правилен. Нито да, нито не — разбирай го, както си искаш.

— И той отдавна ли е толкова подозрителен?

— Един дявол го знае — махна с ръка Настя. — Не съм го виждала цели две години, докато лежеше в дранголника. Вчера го пуснаха. Слушай, татенце, твоето птиченце е много миличко. Едно такова възпитано, вежливичко. Като нищо бих му се отдала. На колко годинки е?

— На двайсет и шест.

— Ууу — разочаровано измуча тя, — възстаричък е за мен. Мислех си, че е на деветнайсет-двайсет. Над двайсетте не ми върши работа.

— А вие на колко сте? — ухили се събеседникът й.

— На много, татенце. Почти колкото теб. Ти гониш четирийсетте, нали? Е, и аз съм някъде там.

„Птиченцето“ се завърна и сложи пред нея чашата с питието. Настя го опита и направи доволна физиономия.

— На това му викат хубава пиячка. Мерси, бебчо. И така, момчета, разчитам на вас. Ако той пак започне да си дрънка неговата, водя го при вас и вие му казвате, че само му се е привидяло, окей? Направо ми писна от неговата мания за преследване.

— Ама, разбира се — закимаха с готовност и двамата. — Ще му кажем, не се безпокойте.

Павел все още се бавеше и Настя започна да нервничи. Нямаше вече повод да остане на масата им, а се налагаше, защото докато разговаряха с нея, поне беше сигурна, че няма да втурнат да го търсят.

— Слушай, приятелче — обърна се към „птиченцето“, — ти на колко години си, а? Вярно ли е, че си на двайсет и шест?

Той изненадано се втренчи в нея, а след това погледна по-възрастния си партньор.

— Нашата гостенка каза, че й харесваш много, само че възрастта ти не била подходяща — обясни му той.

— За ваше сведение, гостенката ви се казва Анастасия — вметна Настя. — А ти, бебчо, как се казваш? Хайде да се запознаем по този случай.

— По какъв случай? — тъпо попита „птиченцето“.

— По случай, че спечелих хиляда долара. Та, как ти е името?

— Серьожа… — смутено се запъна младокът. — А той е Коля.

— За неговото име не съм те питала — ласкаво му рече Настя. — Защо, бебчо, се бъркаш в работата на възрастните? Той вече е голям и сам ще си каже името си, ако поиска, или ако аз го попитам.

Тя все пак успя да ги въвлече в разговор, правейки се на вулгарна, не особено трезва и леко смахната мацка. Галеше Серьожа по ръката, похотливо намигваше на Николай, вземаше си цигара след цигара от кутията им и с вътрешния си хронометър отчиташе минутите. „Къде се дяна Павел? Защо се забави толкова?“

Усети, че нейните събеседници междувременно бяха преодолели първоначалното си объркване, бяха се пренастроили и вече си задаваха въпроса: „Коя е тази?“. Настя им подхвърляше информация, която нямаше нищо общо с действителността, и с всички сили се стараеше да им замотае главите, като не преставаше да бърбори нито за секунда.

Най-сетне в рамката на вратата се появи Павел.

— О!

Тя мигновено отдръпна пръстите си от дланта на „птиченцето“.

— Пашка пристигна. Чао, момчета. Беше ми гот да се запознаем.

Павел изглеждаше ужасно. Стори й се дори, че се движи с неимоверни усилия.

— Хей, толкова ли е лоша работата? — попита го разтревожена.

Той кимна мълчаливо.

— Тръгваме ли си?

— Да, май така ще е най-добре.

Не си направиха труда да се върнат на своята маса. Взеха дрехите си от закачалката, облякоха се и излязоха на улицата.

— Можем ли да си вземем такси? — попита Сауляк с отпаднал глас.

— Разбира се. Те няма да ни преследват. Дори ще се постараят да се държат далеч от нас.

Настя отиде в края на тротоара и вдигна ръка. След минута пред тях спря едно такси.

— На аерогарата — наведе се тя към спуснатото странично стъкло.

— Колко давате?

— Колкото кажеш. Не съм оттук и не ви зная тарифите.

— Петдесет гущера.

— Дадено.

Настя седна до шофьора, а Сауляк се настани на задната седалка. Изминаха целия път в мълчание. Също така мълчаливо излязоха от таксито, влязоха в хотела и се качиха на своя етаж.

И чак когато останаха сами в стаята, Настя се разфуча.

— Може би е време да се сложи край на тия детски игрички?! — яростно процеди, гледайки как Павел се опитва с вдървени пръсти да смъкне ципа на якето си. — Какво става с вас, Павел Дмитриевич? Аз трябва да ви доведа до Москва, а вие като нищо можете да предадете Богу дух направо в ръцете ми. Защо не искате да ми кажете от какво боледувате и как да ви помогна, ако ви стане още по-лошо?

Погледът му отново я отбягваше. Той така и не я бе погледнал в очите даже в минутите, когато бе разговарял с нея напълно дружелюбно.

Най-накрая Сауляк успя да се справи с ципа, съблече се и без да обели дума, легна на кревата.

— Или незабавно ще ми кажете каква е работата, или викам линейка. Никак не ме блазни перспективата да докарам в Москва студения ви труп.

— Не се безпокойте — тихо рече той със затворени очи. — Нищо няма да ми стане. Скоро всичко ще отмине. Вече нищо не ме боли.

— А какво ви болеше?

— Нищо. Казах ви да не се тревожите. Обещавам ви, че всичко ще бъде нормално.

— Не ми се вярва много — отвърна по-спокойно Настя. — Наистина ли ви е по-добре? Да не ме лъжете?

— Не ви лъжа.

Беше вече късно, време бе за сън, но кой знае защо, й се струваше, че още щом угасеше лампите, с Павел непременно щеше да се случи нещо. Изхлузи ботушите си, съблече пуловера и се мушна под одеялото по джинси и тениска.

— Защо не угасихте? — попита той.

— За да ви виждам. Така няма да пропусна момента, когато ви прилошее съвсем.

— Няма да ми прилошее, нали ви казах. Изключете осветлението и заспивайте. Трябва да си починете.

— Много съм трогната от вашата загриженост — промърмори Настя и се зави до брадичката.

— Загасете лампите. Моля ви — тихо рече Павел.

В тона му имаше нещо, което я накара послушно да стане от леглото и да завърти електрическия ключ. Сега стаята се осветяваше само от светлината на уличните лампи и от прожекторите на летището. „Опитай се да заспиш тук — с раздразнение си помисли Настя. — Самолетите реват над самата ми глава, а на съседния креват има тежко болен човек. Обстановката не е най-подходящата за здравословен отдих.“

Павел лежеше толкова тихо, че тя постепенно започна да се поуспокоява — когато човек го боли нещо, той обикновено не може да лежи неподвижно, а се върти насам-натам, търсейки най-подходящото положение на тялото си. Даваше си сметка, че при този грохот едва ли би й се удало да заспи, затова реши поне да поподреди малко нещата в главата си. Методично, минута по минута, възпроизведе изминалия ден, припомняйки си всяка дума на Павел, всеки негов жест, всеки поглед. „Какво ценно нещо успях днес да разбера за него?…“

— Настя — прекъсна мислите й тих глас от съседното легло.

Тя подскочи като ужилена. През тези две денонощия Сауляк за пръв път я наричаше по име. По всяка вероятност нещо ставаше с него, но какво именно?

— Да? — отвърна му също така тихо.

— Не спиш ли?

— Не.

— Седни при мен.

„О, вече сме на «ти»! Нещо не ти е наред, Павел Дмитриевич, и много ми се ще да разбера какво е то.“

Настя припряно отметна одеялото и приседна в края на леглото му. Ледените му пръсти докоснаха дланта й.

— Студено ли ти е? — загрижено го попита тя. — Защо не се завиеш?

— Не е необходимо, всичко е нормално. Просто поседи при мен.

— Добре.

Настя стисна леко пръстите му, но след миг Павел отдръпна ръката си. Минутите си течаха, на Настя започна да й става студено, но не смееше да се помръдне. Тя въобще не разбираше какво става, но ясно осъзнаваше, че не бива да нарушава крехкото равновесие между доверието и отчуждението, което изведнъж се бе възцарило помежду им.

— Проклет да бъда, ако някога те обидя — изведнъж високо и отчетливо произнесе Павел.

Настя с усилие се въздържа да не му отвърне нищо. Само потърси в мрака ръката му и лекичко я погали с върховете на пръстите си.

— Лягай си — каза й вече по-тихо той. — Не ми обръщай внимание. Дрънкам само глупости. Хайде, лягай си.

Настя стана и отново се мушна под одеялото в своя креват.

До сутринта Павел повече не й продума.

* * *

Около осем загъгна радиоточката на нощното шкафче:

„Внимание! Молим пътниците от полет номер 726 по маршрута Самара-Екатеринбург да се явят в сградата на летището за регистрация. Повтаряме съобщението. Започва заверката на билетите и оформянето на багажа на пътниците от полет 726, Самара-Екатеринбург. Самолетът излита в десет часа и петдесет минути.“

Двамата скочиха от леглата си и бързо започнаха да се приготвят.

— Как ви се струва, имам ли време за един душ? — попита Павел.

„Аха, пак сме значи на «ви». Сигурно се стеснява заради слабостта си, която прояви снощи. Щом така го е намислил — негова си работа.“

— Имате — кимна Настя. — Разполагате с цели двайсет минути.

Той влезе в банята и пак не заключи вратата. След петнадесет минути излезе гладко избръснат и изглеждаше повече от задоволително. Във всеки случай, никой не би казал, че съвсем наскоро е имал силен пристъп на някаква болест.

По-нататък всичко премина изненадващо безпроблемно. Самолетът наистина излетя от Уралск около единадесет часа, а около един и половина получиха нови паспорти и билети за полета Екатеринбург-Волгоград.

Късно вечерта, след като се качиха на самолета, който трябваше да ги откара от Волгоград в Москва, Настя си отдъхна малко — като че ли нещата се нареждаха по план. Наоколо нямаше нито една позната физиономия, дори и Коротков не се виждаше никакъв. Това беше правилно, защото Сауляк не биваше да се съмнява, че им се е удало да се отърват, а Настя му бе представила Юра като един от техните преследвачи.

— Е, Павел Дмитриевич, последни усилия и край — каза тя, когато стюардесата обяви, че започва приземяването.

— Ще ни посрещнат ли на аерогарата?

— Боя се, че не. Ще ми се наложа лично да ви отведа до местоназначението.

— Вече е нощ и няма никакъв транспорт. Или може би за последните две години този въпрос е разрешен?

— На паркинга трябва да ни чака кола.

— Надявам се, че поне сега ще ми кажете при кого ще ме откарате.

— Не мога — поклати глава Настя. — Ами, ако изведнъж това не ви се понрави? Пак ще избягате. Нелепо е след толкова митарства да ви загубя преди самия финал. Бъдете сигурен, че ще стигнем, където трябва. И държа да ви уверя, че този човек не понася гнусния замисъл да бъдете ликвидиран, в противен случай, той не би се опитвал да попречи на тия, които искат да го реализират. Така че, в близка перспектива животът ви е гарантиран.

— Много обнадеждващо — подсмихна се Павел. — Дайте си сега ръката.

— Защо? Да не би да сте решил да ми предсказвате бъдещето?

— Просто ще ви помогна, нали трудно понасяте кампанията.

— Откъде знаете?

— Личи ви. Не летим за пръв път заедно, нали? Дайте си ръката, няма да ви изям.

Настя послушно сложи длан в неговата. Този път пръстите му бяха топли. Той опипа китката й, намери някаква точка и силно я натисна. В първия миг Настя потръпна от болка, но веднага след това усети, че гаденето й започна да стихва. Сауляк продължи да държи ръката й и тя с изненада осъзна, че странната му манипулация дава добър ефект. Дори се отпушиха и ушите й. Притвори клепки и се отпусна назад в креслото си. Вече трета поредна нощ не спеше и сега умората я връхлетя с пълна сила. Сънливостта я сковаваше, ставаше й топло и спокойно…

— Събудете се — чу някак отдалеко гласа на Павел. — Пристигнахме.

— Господи! — изплаши се тя. — Да не би да съм заспала?

— И още как. Даже стенехте насън.

— Дано поне не съм говорила…

— Говорихте. И ми издадохте всичките си тайни.

Настя разбираше, че Сауляк се шегува, но лицето му бе необичайно сериозно и даже някак сърдито. „По дяволите! Точно сега ли намерих да заспя, когато се намирам само на няколко сантиметра от източника на повишена опасност! Добре го давам, няма що!“

Другите пътници вече се отправяха към трапа, а тя нямаше сили да се надигне. Павел също не ставаше и продължаваше да държи ръката й. Настя мобилизира цялата си воля.

— Да вървим! — заяви решително.

На паркинга пред аерогарата намери колата, която лично бе оставила преди няколко дни. За нейно щастие, напоследък времето тук бе било сравнително меко и не бе нанесло никакви поражения на двигателя. Успя да го запали без особени мъки.

Пътуваха в пълно мълчание. В съзнанието на Настя се прокрадна неприятната мисъл, че бе използвана като пешка в нечия игра. Тя тъй и не бе успяла да си изясни кой е Павел Сауляк, а също така — кой и защо го преследваше. Впрочем, такава задача не й бе възложена, а сигурно генерал Минаев прекрасно знаеше това и без нейна помощ.

В три часа след полунощ шосето, свързващо летището с града, беше безлюдно. След контролния пост на пътната милиция Настя трябваше да премине покрай автобусната спирка, а на около триста метра от спирката трябваше да ги чака кола. Така и стана. Забелязвайки мерцедеса със светещи габарити, Настя намали скоростта, бавно се приближи и спря плътно до него. От тъмнината се появи някакъв мъж и отвори вратата на нейната кола откъм мястото на Сауляк.

— Излизайте, Павел Дмитриевич — нареди му той.

Сауляк дори не се помръдна.

— Настя? — рече тихо.

Това бе вторият път, когато се обръщаше към нея по име.

— Да?

— Благодаря ви.

— Няма защо.

— Не забравяйте какво ви казах. Довиждане.

— Довиждане, Павел.

Той излезе от колата, старателно затвори вратата и се отправи към мерцедеса, но след няколко крачки внезапно се спря. На Настя й се стори, че иска да й каже още нещо. Бързо отвори и изскочи навън. Деляха ги някакви си два-три метра. В тъмнината не се виждаше изражението на лицето му, но тя бе сигурна, че я гледаше в очите. И отново я заля горещата вълна, и отново се почувства мека и податлива като разтопен восък.

Сауляк леко й кимна, след това рязко се обърна и се мушна в мерцедеса. Двигателят изрева, автомобилът бързо набра скорост и скоро се скри зад завоя.

Настя седна зад волана, но не можа да намери сили в себе си, за да потегли. Чувстваше се абсолютно изцедена.