Александра Маринина
Не пречете на палача (21)

Двадесета глава

Първоначално беше планирано Ларкин да бъде задържан в момента, когато пристигне на среща с Князев след убийството на Павел. Във формулировката на Михаил Давидович имаше указание веднага след като убие Сауляк Виталий да отиде на улица „Новокузнецкая“ и да започне да продава кренвирши и бира, като че ли нищо не се е случило.

„Отваряш палатката и спокойно си работиш. Не ходи никъде, докато не те навестя. Ще дойда около три следобед. Като ме видиш, не ме заговаряй. Извини се пред клиентите си, ако има такива, кажи им, че ще направиш прекъсване за половин час и тръгни след мен по трамвайната линия.“

Замисълът беше ясен. Веднага след покушението Ларкин трябваше да изведе Князев от транса и да блокира паметта му. Виталий никога нямаше да си спомни за къдравия, възпълен мъж с тъмни очила, който го бе заговорил на улицата и го беше поканил в дома си, за да му изложи плановете си за бързо забогатяване чрез хубави момичета. Никога нямаше да си спомни, че е ходил на улица „Черепанови“ и е стрелял в мъжа, който в точно определено време е трябвало да излезе от точно определен апартамент. Разбира се, най-добре би било, ако след убийството Князев отидеше в дома на Ларкин, където Михаил Давидович би могъл спокойно да поработи над него — на тишина и без да бърза. Но пък ако се случеше нещо непредвидено, за Виталий би могла да се лепне опашка и той да я домъкне до улица „Графская“. Не биваше да се поема такъв риск. Затова Ларкин му бе наредил да се върне в палатката си на „Новокузнецкая“. Той сам щеше да отиде при него, за да обработи съзнанието и паметта му.

В идеалния вариант на плана трябваше да бъде направен магнетофонен запис как Ларкин внушава на нещастния кренвиршчия, че двамата никога не са се срещали, и че не е имало никакво убийство. Но ако се предоставеше възможност на Ларкин да завърши работата си, Князев не би могъл да дава показания. Той не би си спомнил нищо. Освен това Князев беше задържан при опит за убийство и никой не би разрешил да му се махнат белезниците и да му бъде позволено да се върне в палатката си на „Новокузнецкая“, за да продава кренвирши. Впрочем, здравият смисъл подсказваше, че при всички случаи показанията му не струваха нито грош. Ако той се намираше в транс, не биваше да бъде разпитван. Ако пък позволяха на Ларкин да го изведе от транса, щеше да забрави всичко.

Настя се консултира със специалисти и те единодушно я увериха, че истинският майстор на хипнозата — а съдейки по всичко, Ларкин наистина беше майстор — кодира съзнанието със специални думи и никой, освен него самия не може да изведе съответния човек от транса. Нямаше съмнение, че същото се бе случило и с Кирил Базанов. След убийството на шантажиста, Ларкин се беше срещнал с него, беше го извел от транса, бе блокирал паметта му и след това той вече нищо не си спомняше. А след разстрела на Лученков Михаил Давидович не бе успял да се добере до Кирил, който беше задържан на местопрестъплението, и той добросъвестно, макар искрено да недоумяваше защо, бе разказал за „гласовете, които му повелявали…“

Нещата се нареждаха така, че от Князев не се получаваше никакъв свидетел. Не можеше нищо да се узнае от него, а ако се узнаеше, не би могло да се докаже. Единственото доказателство бяха записите, от които се виждаше и чуваше как Ларкин потопява Виталий в транс и му внушава да убие човека, излизащ от апартамента на петия етаж в трети корпус на номер деветнадесети от улица „Черепанови“. После следваше видеозаписът на който Князев добросъвестно изпълняваше внушените му действия. И накрая добре би било да се запише как Ларкин го извежда от транса. Но от правна гледна точка ситуацията доста издишаше. Нямаше подобни прецеденти. Как можеха да се квалифицират действията на Князев и Базанов? Нито една експертиза не би ги признала за невменяеми. А в закона не се споменаваше нищо за хипнозата. Затова дори и ако се докажеше, че на Базанов и Князев е въздействано чрез хипноза, това не ги избавяше от отговорност. Защото в закона беше казано: „Не подлежи на криминална отговорност лице, което по време на извършването на обществено опасно действие се е намирало в състояние на невменяемост, тоест не е можело да си дава сметка за своите действия или да ги контролира вследствие на хроническо душевно заболяване, временно разстройство на психическата си дейност, слабоумие или болестно състояние.“ С други думи, всичките разстройства трябваше да имат болестен характер. А хипнозата не беше болестно разстройство. И това, което си извършил в състояние на хипнотичен транс, автоматично ти се зачита за вина. Учените-юристи сигурно трябваше да защитят поне сто дисертации, докато измислят правно решение за такива казуси. Но задържаните не можеха да ги чакат. Тяхната съдба трябваше някак да бъде решена.

А в какво би могъл да бъде обвинен Ларкин? Заради какво можеше да бъде подведен под отговорност? Лично никого не бе убил и дори не се бе приближавал до жертвите. Хипнозата беше недоказуема. Говорил бил някакви думи? Че говорете си и вие, никой не ви пречи, само че кой ще ви послуша и ще направи това, което му нареждате. И Ларкин никой не го е послушал. И въобще нищо особено той не е говорил. Обикновена психотерапевтична беседа. Премахвал е стрес. Че какво, да не би да е забранено? А, записът ли? Ами просто си е експериментирал. Правел си е шегички. Баламосвал е доверчивия Князев. И той отишъл да убива? Ама какво говорите? Не може да бъде! И кого? Човека от улица „Черепанови“? Но как е могло да се случи. Брей, че глупаво момче. Че Ларкин му е подхвърлил първия адрес, който му е хрумнал. Той дори си няма и хабер кой живее там.

Гордеев и следователят Олшански спореха до пресипване, опитвайки се да решат какво да правят с Ларкин. Михаил Давидович бе следен непрекъснато и можеше да бъде задържан всеки момент, но те не бяха сигурни трябва ли да направят това, а ако го направеха, то по какъв начин. Нямаше в какво да го обвинят. Едва ли биха успели и да го провокират с нещо. А ако се вземеха предвид необикновените му способности, то успехът на дори и най-ловката и изпитана тактика за разпит ставаше съмнителен.

В крайна сметка решиха засега да не пипат Ларкин.

* * *

— Влизайте, Павел Дмитриевич — каза колкото се може по-приветливо Настя.

Бе успяла да се овладее напълно, да се успокои и да се подготви за този разговор.

— Изглежда, че имате ангел хранител — усмихна се тя. — Значи ненапразно ви измъкнах от Самара. Щеше да ми бъде много неприятно, ако днес ви бяха убили. Познавате ли човека, който се опита да ви застреля?

— Не, лицето му ми е непознато. И името му чувам за пръв път.

Настя виждаше, че той не лъже. Виждаше още, че е крайно изтощен и едва се държи на краката си.

— Имате ли поне някакви подозрения? Кой е той, кой го е изпратил, чие поръчение е изпълнявал?

— Споменавал съм ви вече, Анастасия, че не страдам от липса на недоброжелатели.

— И не ви ли учудва фактът, че сред тях се оказва вашият покровител?

Сауляк се намръщи. Очите му пак я избягваха — спираха се ту на стената над главата й, ту на пода, ту на прозореца.

— Кого имате предвид?

— Антон Андреевич Минаев. Той е изпратил наемника. Бих искала да узная с какво сте се провинил пред него.

— Вие грешите.

В гласа му отново звучеше високомерие като в Самара, когато току-що се бяха запознали.

— Не, Павел Дмитриевич, не греша. Генерал Минаев се е срещал с някакъв посредник. Този посредник е намерил наемника Князев и го е изпратил при вас с пистолет в джоба. Аз разполагам със снимки, с видео- и магнетофонни записи, потвърждаващи това. Разберете, Павел, ние тук на „Петровка“ не сме богове, не сме вездесъщи и нашите сътрудници не биха могли да се окажат случайно във вашия вход, когато се е появил Князев с намерението да ви убие. Ние разработвахме този посредник и затова засякохме контакта му с Минаев. Нима това не ви звучи убедително?

— Не. Не намирате ли, че разговорът ни е безпредметен?

Той не й вярваше. Или може би напротив — веднага бе признал правотата й, но имаше някаква причина, поради която не можеше да признае, че е съгласен с нея. Разбира се, Сауляк трябваше да отстоява тезата си, че Антон Андреевич Минаев е по-голям светец от всички светии. „Отстрелът“ на Малковия екип бе започнал няколко дни, след като Павел се бе върнал в Москва. И бе завършил два дена преди той да замине в Белгород и да се настани там в хотела. Минаев просто не можеше да няма отношение към това. А където беше Минаев, там бе и Павел. Така че и двамата щяха да поддържат версията за своята безгрешност. „Е, добре, Павел Дмитриевич, сега ще ти дам да разбереш“ — закани се мислено Настя.

— Павел Дмитриевич, предмет на нашия разговор се явява последователността на жертвите. Давате ли си сметка, че сте последен в този списък?

„Ето така, Павел Дмитриевич. А сега мисли. Опитвай се да познаеш какво съм имала предвид. Никога няма да се сетиш. И ще започнеш да се проектираш. Ще заговориш за това, което те безпокои най-много. Хайде, започвай.“

— И кой според вас е първият в списъка?

„Хитруваш Паша. Да речем, че ти кажа кой е първият. Все едно, пак няма да разбереш нищо. Защото този човек е пръв и в двата списъка — и в твоя, и в моя.“

— Пръв е бил генерал Булатников. Струваше ми се, че това е очевидно.

— И много ли са хората в тази кървава поредица?

— Павел Дмитриевич, хайде да престанем да си играем на гатанки. Вие прекрасно разбирате за какво става дума. И продължавате да прикривате Минаев, като че ли ви е направил много добрини. Той ви е изпратил убиец, поне това не ви ли е ясно? Завербувал е вашия помощник, не знам как му се е удало — чрез шантаж или за пари, но е направил така, че вашият помощник е изпратил наемника при вас.

— Това не може да се докаже — произнесе равнодушно Сауляк. — Не знам за какъв помощник говорите. И изобщо не ви вярвам.

— Напразно — отвърна почти весело Настя. — Искате ли да ви покажа малко кино? Сам ще видите как Михаил Ларкин потапя бъдещия ви убиец в хипнотичен транс и му внушава да ви убие. Даже му назовава вашия адрес, за да не сбърка случайно.

— Глупости са това — бавно изрече Павел.

* * *

Беше безсмислено да крие познанството си с Михаил. Бяха го видели жените, които той приемаше в своя кабинет. Ако бяха ги открили, би било наивно да отрича този факт.

— Това са глупости — повтори, претегляйки внимателно всяка дума. — Аз наистина се познавам с психотерапевта Ларкин, но не толкова добре, че да му дам повод да ме убие. Освен това не съм му оставял своя адрес. И едва ли би могъл да го открие по някакъв начин. Та той не знае дори фамилията ми.

— Ето виждате ли, някой му е дал вашия адрес. Някой, който знае фамилията ви, адреса, а също така, че сте се върнал в Москва и че трябва точно в дванадесет часа да излезете от жилището си. Наемникът не е чакал, Павел Дмитриевич. Той е влязъл във входа в дванадесет без пет. Още ли се съмнявате?

Павел не се съмняваше. Но нима би могъл да признае, че между него и генерала съществува тайна, заради която е станал опасен.

— Вие не ме убедихте. Не виждам защо Минаев трябва да ме премахне. Той положи толкова усилия, за да ме измъкне от Самара цял и невредим. На вас ли точно да го обяснявам? — Сауляк си позволи да се усмихне едва-едва. — Минаев направи толкова много, за да оцелея.

— Добре, да допуснем. А Рита?

— Какво Рита? — трепна изненадан той.

— Маргарита Дугенец също ли влизаше във вашата група?

— Не разбирам за какво говорите. Рита беше просто моя годеница.

Сърцето заби в гърдите му като ковашки чук. „Защо ме запита за това? Какво й е известно?“

— Едното не изключва другото. Тя би могла да бъде едновременно и годеница, и ваша помощничка.

— Не съм имал никакви помощници — раздразнено каза Павел. — Какво, по дяволите, сте си измислила?

— Така ли смятате?

Гласът й достигна до него сякаш някъде от много далеч. Той осъзна, че кръвното му налягане рязко е подскочило и ушите му са се запушили.

— Тогава чуйте историята, която ще ви разкажа. Вие не я знаете. Съвсем не я знаете. Затова ще ви бъде интересно.

„Сега ще започне да ми говори за Булатников и за групата на Малков. Вероятно е понатрупала откъслечна информация и ще се опита да скърпи някаква долу-горе правдоподобна историйка. Е, добре, нека си разказва. Аз през това ще се посъвзема малко…“

— Генерал Минаев винаги е мразел своя по-възрастен другар и началник Булатников. Не е можел да го търпи. Не е можел да си намери място от омраза и злоба. Завиждал му, защото не разбирал откъде Булатников има такава власт и толкова пари. И си поставил задача да си изясни това. Е, Павел Дмитриевич, интересно ли ви е? — попита Настя.

Павел й хвърли объркан поглед. Тя говореше съвсем различни неща от тези, които бе очаквал. Неща, които действително не му бяха известни.

— Продължавайте — кимна сдържано, стараейки се да не издава любопитството си.

— Прилагайки най-различни забранени прийоми, Антон Андреевич узнал, че Булатников има вас, Павел Сауляк, а вие пък имате група. Но кои са тези хора и колко са на брой, той така и не успял да разбере. Макар че се постарал доста. Затова пък разбрал как действа групата ви и какви методи прилага. И съобразил, че това е златна мина. Решил да сложи ръка на групата. Как мислите, какво е направил на първо място?

— Не! — рязко отвърна Павел. — Това не може да бъде. Аз не ви вярвам.

— Но защо? Като се съди по бързия ви отговор, вие сам се досетихте какво е извършил вашият сегашен покровител генерал Минаев. Той е организирал убийството на Булатников. Той, а не Малков е инициаторът на това убийство. Той е подхвърлил на Малковите хора информация, която ги е разтревожила и ги е накарала бързо да ликвидират генерала, който толкова много им е помагал и естествено, знае толкова много за тях. Но през този период е била допусната малка грешка и някой от великолепната седморка на Малков узнал за причастността на генерал Минаев към убийството на неговия началник, приятел и учител. А известно време след гибелта на Булатников вие, Павел Дмитриевич, сте усетил миризма на изгоряло и сте предпочел да се укриете в затворническата колония. И гениалният план на Антон Андреевич забуксувал на място. Виждате ли, Минаев много разчитал, че у вас ще се разгори пожарът на благородната мъст. Или поне ще поискате да узнаете истината за смъртта на своя шеф Булатников. И за тази цел ще задействате своята група. Наблюдавайки ви, Антон Андреевич разчитал да открие всичките й членове. А вие, Павел Андреевич, не сте оправдал надеждите му, не сте се втурнал да мъстите и да си изяснявате истината, а сте проявил разумна предпазливост и сте се скрил. Докато вие сте излежавал присъдата си за хулиганство, Минаев не си губел времето напразно. Предварително си бил направил дубликати от всички ключове на Булатников. Той никога не бил особено внимателен и подозрителен в присъствието на своя любим ученик и заместник, оставял ключовете си на бюрото и така нататък. След кончината на Булатников Антон Андреевич се добрал до всички компромати, с помощта на които е била държана под юзда вашата група. В това число и вашите, нали? И след като изтекоха двете дълги години и вие се върнахте в Москва, той ви посплаши с тези компромати. Вие сте му бил нужен, Павел, бил сте му жизнено необходим, защото само вие сте знаел имената и адресите на хората от групата ви. Защото в материалите, които е извадил от потайния сейф на Булатников, е имало само сведения как и какво вършат хората ви. Нямало е нито имената, нито адресите им. А те са били нужни на Минаев, за да установи контрол над тях. И без вас не можел да направи нищо. Затова е положил толкова усилия да ви достави в Москва жив и здрав.

— Прилича на кошмарна приказка — рече тихо Павел.

Вече му бе съвсем ясно, че репликите му нямат никакво значение. Тя знаеше всичко. И знаеше дори повече от него. „Но как е разбрала? Откъде? Нима Минаев й е разказал всичко? Това не може да бъде!“

— Да вървим по-нататък — продължи невъзмутимо Анастасия. — Минаев започва да ви уговаря да отмъстите на убийците на своя приятел и наставник. Мога да си представя какви думи ви е наприказвал. На моите началници е говорил същото. Че бил офицер и мъж, че не можел да остави неотмъстена смъртта на своя ръководител, в чието подчинение била преминала цялата му служебна кариера. Само че на моите началници той казал, че иска с ваша помощ да се опита да узнае кой е убил Булатников. А на вас какво ви каза? Че знае кой го е убил и иска да му отмъсти? Права ли съм? В действителност той е искал с един куршум да уцели два заека: да очисти тези, които знаят за съпричастието му в гибелта на Булатников, и да застави вас да му покажете цялата си група. И всичко това се е получило.

— Глупости! — твърдо упорстваше Павел.

Ушите му все още бучаха от повишеното кръвно налягане. Той седеше в обичайната си поза, облегнат назад и скръстил ръце на гърдите си. Само че не беше затворил очи.

— Глупости ли? — насмешливо попита Настя, слагайки пред него някакъв лист. — А вие все пак погледнете това?

Павел се пресегна и взе листа. На него имаше изписани шест фамилни имена: Малков, Семьонов, Изотов, Лученков, Мхитаров, Юрцев. Шест фамилии. Липсваше само Евгений Шабанов, имиджмейкърът на Президента.

— Тук са само шестима. Но е имало и седми. Бях почти сто процента сигурна, че седмият е Евгений Шабанов, но много разчитам да го потвърдите. А сега погледнете тук.

Тя плъзна към него няколко снимки. Павел ги разгледа и изстина от ужас. Рита. Гарик Асатурян. Карл. Мъртви. Всичките мъртви. „Този изверг ги е проследил и ги е убил. Оставил е жив само Миша Ларкин. Миша е най-силният и най-безпринципният. Той и сам е достатъчен на Минаев. Боже мой, нима е истина това, което ми разказва?!“

Изведнъж Сауляк почувства огромна слабост и безразличие. „Тя знае всичко. Играе си с мен като котка с полумъртва мишка…“

— Какво искате от мен? — запита измъчено. — Защо ми разказвате всичко това?

— Искам да получа отговори на някои въпроси. Как успяхте да надхитрите хората на Малков? Нали те се опитваха да се доберат до вас още от момента, в който излязохте от затворническата колония. Вие почти три седмици сте живял в Москва и тихичко сте ги премахвал един по един. А те? Защо не са ви докоснали? Да не би да сте се откупил с нещо от тях? Искам да разбера с какво. Искам да разбера защо са престанали да ви преследват тогава. По-нататък. Искам да разбера кой е Ревенко. Защо Минаев е направил всичко възможно да затрудни установяването на самоличността му? Подозирам, че в миналото този човек е имал друго име и на Минаев никак не му се е искало този факт да стане известен някому. Антон Андреевич би предпочел трупът на Ревенко да си остане неидентифициран вовеки веков.

— Това ли е всичко?

— Не, Павел Дмитриевич. Това не е всичко. Искам да разбера защо и как Минаев ви е извикал в Москва. Как ви е открил? Къде сте бил в този момент? По какъв начин е обявил срочното ви призоваване?

— Аз не успях да разговарям с него. Ако вашите хора не ме бяха докарали тук, сега щях да бъда вече при Минаев. Тъкмо се канех да тръгвам.

— Павел Дмитриевич, вече ви обясних, че сте последен в този списък. Минаев е възнамерявал да ви убие. И още не се е отказал. Дори през ум не му е минавало да ви обяснява нещо. Той ви е извикал в Москва и е наредил на Ларкин да намери човек, който да ви убие, когато излизате от жилището си. Точно на пладне. Нима не разбирате? Вие повече не сте му нужен. Той се е обезопасил, открил е цялата ви група, огледал е хората, отървал се е от най-слабите и е оставил жив най-силния. Аз мога да докажа, че Асатурян и Ревенко са ходили в Петербург и са работили с Мхитаров, след което той се е застрелял. Вашият Ларкин е работил с Юрцев и му е пробутал бързодействаща отрова под формата на безобиден транквилант. Ревенко също е имал такива таблетки, намерихме ги в апартамента му. Между другото, историята за произхода на препарата бих искала да чуя от вас. Същият този Ларкин е организирал смъртта на Малков и Лученков. Много се надявам, че ще ми разкажете какво се е случило с Изотов и Семьонов. Кой е работил с тях? Вашата годеница Маргарита? Или някой друг?

Павел взе решение. В този живот повече нищо не му трябваше. Не бе довел докрай делото си, но това беше единственото нещо, за което съжаляваше в момента. Всичко останало вече нямаше нито значение, нито смисъл. Жената със светли очи и бледо лице, седяща пред него в тесния неуютен кабинет, тази жена, която го бе посрещнала пред портала на затвора и го бе докарала в Москва, знаеше прекалено много. Щеше му се само да му разрешат да се върне вкъщи. Или поне да го пуснат оттук.

— Искате да кажете, че Антон Андреевич Минаев е убил Рита? — попита глухо. — Не мога да повярвам.

— Престанете, Павел. Вие отдавна повярвахте в това, което ви казах. Не се опитвайте да заровите главата си в пясъка като щраус. Но ние можем да се споразумеем.

— Да се споразумеем? С вас? За какво?

— За всичко. Вие ще дадете показания, които ще ни позволят да разговаряме с Минаев. Ще ни разкажете всичко подробно и правдиво.

— И какво ще получа в замяна?

— Ще ви дам възможност да не отговаряте за убийствата, които сте извършил лично.

— Не ви разбирам — хладно рече Сауляк. — Вие току-що с такова увлечение ми разказвахте, че нито аз, нито моите хора не сме извършвали никакви убийства. Противоречите си.

— Паша…

Тя се надигна от стола си и го погледна с жал и съчувствие. От този поглед нещо в него се преобърна.

— Паша, защо правиш това? — попита го тихо и печално. — Добре знаеш, че тези нещастници не са виновни за нищо. С тях работеше Ларкин, нали? Най-силният от цялата група и най-безмилостният. Той най-много е опръскан с кръв, затова и Минаев е избрал само него. Ларкин може най-лесно да бъде държан под юзда. Бих те разбрала, ако беше убил именно Ларкин. Но защо убиваш тези, които в действителност не са виновни за нищо.

И в този момент Сауляк разбра, че тя сякаш бе прочела мислите му. Чула ги бе. И бе готова да го пусне, ако й разкаже всичко. Може би наистина така би било по-добре…

— Значи да смятам, че сме се споразумели? — процеди през зъби.

— Да.

— Обещавате ли?

— Да.

— Ако ви разкажа всичко, ще ме пуснете ли да си отида оттук?

— Да. Надявам се, че правилно се разбрахме един друг.

— И аз се надявам. Какво искате първо да чуете?

— Отговора на въпроса: защо го правите?

Защо го бе правил. Нима можеше да се обясни с две думи. Той бе работил много години за Булатников, но никога не му се бе случвало да види мъката на тези, чиито близки са убивани по негова поръка. Беше робот, автомат, бездушна машина. По навик се подчиняваше на заповедите и се радваше, че не му се налага да взема самостоятелни решения. И изведнъж в Уралск, където се бе оказал по стечение на случайни обстоятелства, бе включил телевизора и бе видял очите на майките и бащите, чиито деца бяха отнети по волята на Булатников. В тези очи гореше такава огромна мъка, такова изгарящо страдание, че решението му бе дошло само за един миг. Трябваше да убие всички тези, чиято смърт ще утоли неизмеримата им горест. И нямаше никакво значение, че убийците всъщност не са виновни. Нямаше значение, че вината е на тези, които са поръчали тези серии от нечовешки престъпления, и на тези, които са ги организирали — Булатников, Ларкин и лично той, Павел Сауляк. За него бе важно само едно: родителите, в чиито очи бе видял неизразимата, нечовешка болка, трябваше да узнаят, че убиецът на техните деца е наказан. Може би тогава щеше да им стане малко по-леко. Знаеше от Ларкин с кого конкретно той работи във всеки отделен случай. Винаги контролираше работата на своята група. Пътуваше с Ларкин и оглеждаше тези, които Михаил бе избрал в качеството на свои оръдия.

Именно поради тази причина правеше всичко възможно причастността на собствените му жертви към предишните убийства да не остават зад кадър. И сметките му излизаха точни. Всичко ставаше така, както го бе планирал. Само че не му олекваше на душата. Още след първото убийство бе разбрал, че това е безсмислено. Но никога не променяше решенията си. А това решение, макар и неправилно, макар жестоко и безсмислено, изпълняваше ролята на заповедта, подчинявайки се на която Павел Сауляк изграждаше своето съществувание. Щом като нямаше човек, който да управлява живота му, тогава щеше да го замени целта, на която ще служи. И му оставаше съвсем малко…

* * *

Настя се прибра вкъщи изтощена до крайност. Днешната й среща с Павел й бе коствала толкова усилия, че сега, когато всичко вече беше минало, й се искаше да плаче. Отказа се от вечерята, която грижливо бе приготвил съпругът й, и веднага се мушна в постелята, завита до брадичката и с лице към стената.

Алексей не започна да й досажда с разговори и тихо си седеше в кухнята, редейки вечния си пасианс. Само един път влезе в спалнята, колкото да й предложи чаша горещ чай. Тя измърмори нещо неразбираемо и дори не се обърна към него.

Към полунощ иззвъня телефонът. Алексей вдигна слушалката, а след това надникна през вратата.

— Настя, търси те Гордеев. Ще дойдеш ли или да му кажа, че вече спиш?

Анастасия безмълвно се измъкна изпод одеялото и зашляпа боса към кухнята.

— Момичето ми, изглежда, че ние с теб нещо сме сбъркали — дочу гласа на Виктор Алексеевич.

„Сбъркали сме? Значи Павел е изпълнил замисъла си. Правилно сме се разбрали един друг.“

— Сауляк е посегнал на живота си. Отровил се е с точно същите таблетки, каквито са били намерени у Юрцев и Ревенко. Не биваше да го пускаме да си ходи.

— Но нали така бяхме го планирали — вяло отвърна Настя. — Да го извикаме в Москва и да го задържим под благовиден предлог, докато не стане ясно кои са следващите му жертви. Благодарение на Минаев се сдобихме с предлог и нещата биха могли да се наредят.

— Биха могли — въздъхна Гордеев. — Но не се получи. Затова пък сега Минаев няма да ни се изплъзне. Имаме за него толкова материал, че даже артисва. Утре отивам при шефовете и ако всичко тръгне благополучно, привечер прокуратурата ще възбуди дело срещу Минаев. Но все пак е жалко, че изтървахме Сауляк.

— Жалко е — съгласи се тя.

Всъщност никак не беше жалко. Защо му трябваше да живее? Само за да се измъчва и да тормози и другите? Когато животът ти е толкова опропастен, с никакъв съд и с никакво наказание не може да се поправи.

Палачът бе изпълнил присъдата над последната си жертва. Последната в дългия списък. И не биваше да му бъде попречено.

* * *

„Все така новина номер едно във всички информационни съобщения си остава продължаващият щурм на Грозний — говореше красивата чернокоса водеща на новинарската програма. — В средствата за масова информация интензивно се обсъжда въпросът за евентуалната оставка на военния министър. Според оценката на експертите от силовите ведомства, неочакваното начало на атаката срещу чеченската столица свидетелства за слабата работа на специалните служби.

Днес нашите кореспонденти съобщават от Кремъл за поредната кадрова промяна в екипа на Президента. В частност, новият президентски съветник вече е малко известният в политическите кръгове Вячеслав Соломатин. Неофициални източници, приближени до Кремъл, твърдят, че именно на Соломатин Президентът е задължен за това, че при разработката на варианти за изход от чеченската криза той е успял да не се солидаризира нито със силовите министерства, нито с демократите.

Още едно съобщение пристигна днес от прокуратурата на Русия. След ареста на изпълняващия длъжността Генерален прокурор, завеждането на наказателни дела срещу високопоставени ръководители на правозащитните структури изглежда се превръща в добра традиция. Днес е възбудено наказателно дело срещу генерал Антон Минаев, заместник-шеф в едно от управленията на ФСБ.

С това аз се разделям с вас, а след рекламната пауза следват още новини от света на спорта. Всичко хубаво.“