Александра Маринина
Не пречете на палача (14)

Тринадесета глава

Генерал Минаев не повярва на ушите си, дочувайки в слушалката гласа на Павел. „Това се казва късмет!“ — рече си доволно. Вече бе решил, че се крие от него, и обмисляше възможността да го издирва. Но той му бе позвънил сам — нещо, което бе добре дошло за Антон Андреевич. Той би могъл да го извика при себе си всеки момент, дори да не знаеше къде точно се намира — имаха си уговорен начин за връзка. Но подобно извикване би го накарало да бъде по-предпазлив, а това на Минаев не му се искаше да става. Позвъняването на Павел по собствена инициатива си беше къде-къде по-добре.

— Къде се бяхте дянал, Павел? — попита колкото се може по-дружелюбно генералът, стараейки се да не показва радостната си възбуда и заинтересоваността си. — Бях започнал да се безпокоя да не би да ви се е случило нещо.

— Почивам си. Изпълних всичките ви условия и считам, че имам право на почивка. Или може би вие сте на друго мнение по този въпрос?

— Не, не — побърза да отвърне Минаев, — разбира се, че трябва да си отдъхнете. Нашето споразумение си остава в сила. Изпълнихте моето поръчение и можете да ползвате жилището, колата и документите.

— Антон Андреевич, на мен ми е нужна онази жена, която ме докара в Москва от Самара.

— Какво означава „нужна“? — наостри уши Минаев. — За какво ви е? Какви проблеми имате, Павел?

— Просто тя ми хареса. Искам да се срещна с нея и да се опознаем по-добре. Сега разполагам с време за това. Дайте ми телефона й.

— Но…

Минаев се обърка. Въобще не беше очаквал такава молба, не беше готов за нея и не можеше да измисли как да постъпи.

— Виждате ли, това не е съвсем удобно…

— Че защо? Ние се познаваме, аз не съм чужд човек за нея.

— Ако тя беше пожелала да й позвъните, би ви оставила номера на телефона си. И щом като не го е направила…

— Чуйте ме, Антон Андреевич — сухо рече Павел, — аз бих могъл да започна да я издирвам по фамилията й от онзи фалшив паспорт. Между другото, бях много учуден, че не сте я застраховал от подобна възможност. Да не би да ви се иска тя да си навлече неприятности?

Минаев настръхна. Разбира се, Сауляк беше прав, но не биваше да му го признава. И ако той започнеше да прави справки и да издирва Анастасия Павловна Сауляк, при това и чрез милицията, момичето наистина щеше да си има доста неприятности.

— Е, добре — предаде се неохотно Минаев, — записвайте.

И му продиктува домашния й телефон.

— Впрочем, коя е тя в действителност? — поинтересува се Павел Сауляк.

— Ами… — направи многозначителна пауза Антон Андреевич, — това си е нейна собствена професионална тайна. Нека сама ви я разкрие, ако пожелае.

След като вече бе взел решението, той се успокои. В края на краищата, Павел беше изпълнил поръчението и сега вече нямаше никакво значение дали ще узнае, че е докаран от Самара с помощта на милицията. Това преди би могло да го изплаши, да го разсърди и той да се откачи от въдицата. Но сега беше все едно. Освен това, Павел трябваше да бъде намерен и при тази ситуация беше близко до ума, че той трябваше да се появи някъде около момичето.

* * *

Денят започна много напрегнато. На всичко отгоре, Гордеев извика Настя и й заповяда незабавно да тръгва към министерството.

— При тях се е появила някаква любопитна информация за серийните убийства, върви и виж каква е работата.

— Че кой ще ми я покаже — махна скептично с ръка тя. — Те си пазят информацията като куче на сено. Не могат да я използват, но и на други не я дават.

— Коновалов ще уреди всичко. Той ни е нещо като длъжник за това, че ти му докара онзи Сауляк от Самара. Уговорил съм се с него, ще ти покаже всичките материали.

Но се оказа, че не е толкова лесно Настя да се добере до генерал Коновалов. Гордеев се бе разбрал с него, че той ще й предостави материалите, но в уговорката им съвсем не влизаше „клаузата“, че Александър Семьонович ще си стои в кабинета, без да мърда никъде, и ще приеме без ред сътрудничката на милицията от „Петровка“ 38.

Настя търпеливо седеше в приемната, а Коновалов ту отиваше някъде, ту се връщаше и нареждаше на секретаря си срочно да издири някого и да го извика в кабинета му, ту пак излизаше и се връщаше в нечия компания и на Настя й се налагаше да изчаква излизането на поредния посетител. Най-сетне към пет часа й се удаде да влезе в генералския кабинет. Но вече не й се искаше нищо, не й бяха нужни никакви серийни убийства, защото ужасно съжаляваше за напразно пропиляното в приемната време.

— Седнете — с рязък и не особено вежлив тон й нареди Коновалов, посочвайки й един стол. — Погледнете това, но бързичко, по диагонал. Ние създаваме група по тези случаи. Ако желаете, можете да вземете участие.

Той небрежно хвърли пред нея папката с материалите и се задълбочи в някакви книжа.

Настя се зае да преглежда документите. В тях не откри нищо ново — неразкритите убийства от периода 1992–1993 година. Всичко това го бе чела преди. Тук бяха и убийствата на децата от Уралск. „Защо ми дадоха това? — питаше се озадачено. — И защо чак сега са решили да създават група? Случаите отдавна се намират под контрола на министерството. Нима чак сега са се събудили? А ето каква била работата. Сега разбирам защо са се поразмърдали.“

В една от областите, където през 1992 година бяха намерени убити шест девойки, бил открит труп на мъж. По онова време убийствата на момичетата били обединени в обща серия, защото на всяко от тях убиецът свалял едната обеца и я пъхал в устата на жертвата. В устата на убития мъж също била намерена обеца. Отначало решили, че онзи същият маниак пак се е заел със зловещия си занаят. Убитият бил дактилоскопиран, взели от него всевъзможни образци и изведнъж с изненада установили, че в една или друга форма негови следи имало около всяко от загиналите момичета. Излизало, че той е убиецът-маниак. Но в такъв случай, кой го беше убил? Който и да е бил, този негов убиец съвсем точно е знаел кого и защо го убива. Обецата в устата на убития мъж не беше случайност, а напротив — този факт бе особено красноречив.

Настя прелисти страницата. Съобщението от Уралск гласеше, че е бил открит труп на мъж, върху гърдите на когото е изрязан с нож православен кръст. Точно такъв, какъвто е бил изрязан по телата на единадесетте момчета, убити преди три години. И отпечатъците от пръстите на мъжа навремето били открити по чантите на убитите деца.

„Бива си го! — рече си Настя. — И тук народният отмъстител се е постарал добре! Пък и на осведомеността му може да се позавиди. Милицията три години безуспешно търси убиеца-маниак, а той го намерил. Дори не един, а двама наведнъж.“

Друго в папката нямаше. Настя я затвори и започна мълчаливо да чака кога генералът ще благоволи да й обърне внимание.

— Прочетохте ли ги? — попита той, без да откъсва очи от книжата си.

— Да.

— Интересно ли ви беше?

— Любопитно — сдържано отвърна Настя.

— И какво ще кажете? Някакви идеи?

— Имам — усмихна се леко тя. — Но те не са подходящи за този кабинет.

— Така ли?

Александър Семьонович най-сетне вдигна глава, свали очилата си и я удостои с поглед.

— Позволете тогава да попитам закъде са подходящи вашите идеи? За кабинета на Гордеев ли?

— Не, там те няма да минат. За такива идеи Гордеев ще ме уволни, без да му мигне окото.

— Добре, престанете да кокетничите и говорете!

— Не пречете на палача — спокойно произнесе Настя. — По всичко личи, че той по-добре знае кого да накаже. Целият въпрос е в това кой ще стовари меча върху главата на осъдения.

— Ясно — кимна генералът. — И това не ви ли отвращава?

— Отвращава ме. Но само в този случай, ако мечът, както казах вече, го стоварва върху главите на осъдените самозван палач. Щом това започне да го прави държавата, то моето правосъзнание би се чувствало напълно прилично. Позволете на палача да ни покаже пътя към дома на жертвите, не му пречете да ги търси. А ще изпълняваме присъдите ние. Наистина, трябва да бъде направен някой и друг компромис, но доколкото разбирам, вие нямате намерение да умирате в името на голите принципи.

— Зависи какви са те.

— Ако ни се удаде да установим кой е палачът, ние няма да го задържаме дотогава, докато не ни покаже всички жертви. Престъпникът ще се разхожда на свобода и ще ни се наложи да се примирим с това. Нещо повече, трябва да измислим как да направим така, че да не го изплашим. Та нали, образно казано, ако той ни показва пътя към дома на жертвата, а на другия ден се окаже, че жертвата е арестувана, нашият палач ще се обезпокои и няма да ни поведе към следващата си жертва. Всъщност, на ваше място аз не бих започнала от това.

— А от какво?

— От кадрите. От личния състав на органите на вътрешните работи в тези региони. Откъде палачът би могъл да узнае кой именно е извършил тези серийни убийства? Според мен, отговорът идва от само себе си. Той е наш сътрудник. За криминалните разследвания е имало много оперативна информация, която или е била разпокъсана, или се е сторила на следователя не съвсем убедителна, или не е можело да бъде използвана като доказателство, тъй като е била придобивана по извънпроцесуални или незаконни пътища. Сам знаете как става това, Александър Семьонович. За даден човек има събрано обемисто дело, цялата страна знае, че той е престъпник, а не могат да го арестуват и да го пратят в затвора. Не достигат доказателства. И този сътрудник на милицията е чакал-чакал, търпял-търпял, надявал се — надявал се, а след това решил да вземе правосъдието в свои ръце. Възможно е в някоя от тези серии убийства да е загинал някой негов близък. Или може би той е бил уволнен от органите на милицията заради някакво провинение, извършено по време на работа именно по тези случаи.

— Например?

— Например е задържал убиеца и тъй като по характер е невъздържан и емоционален, му е нанесъл жесток побой. А прокурорът е решил, че задържането е незаконно и се е разпоредил убиецът да бъде пуснат на свобода. Нашият сътрудник може би с пяна на устата е доказвал, че това е същият маниак, който е погубил девойките и момченцата, а прокурорът е погледнал книжата, посъветвал се е със следователя и е освободил душегубеца поради недостиг на улики. А сътрудникът ни е изхвърлен за посягане на човек и за своеволно незаконно задържане. Такова нещо би ли могло да се случи?

— Напълно е възможно — съгласи се Коновалов. — Вече разбирам Гордеев.

— В какъв смисъл? — учуди се Настя.

— Действително, освен вас, никой друг не би могъл да изведе онзи човек от Самара. Имам предвид, на никого, освен на вас не би могло да му хрумне как да стане това. Не искате ли да си помислите за промяна в местоработата си?

Настя се намръщи от досада. Дори не бе и предполагала, че този разговор ще завърши толкова банално. Коновалов бе изсмукал идеята й, междувременно бе направил преценката си за какво би могла да му послужи и накрая й бе предложил да изостави своя екип. Сякаш добри работници бяха нужни само на главното управление, а за „Петровка“ — каквото остане. Тя с неочаквана топлина си помисли за един друг генерал, който по ранг бе равен на Коновалов, но ръководеше друго направление в министерството. Иван Алексеевич Заточний я познаваше отдавна и далеч по-добре от Коновалов и Настя нито за секунда не се съмняваше, че той с огромно удоволствие би я взел на работа при себе си, би я настанил в щаба и би й възложил да се занимава информационно-аналитична дейност — това, което тя умееше да върши най-добре и обичаше най-много. Но Иван Алексеевич, не би си позволил да й предложи да изостави своя екип, да изостави полковник Гордеев, а също така верния си приятел Юра Коротков, майтапчията Коля Селуянов, добродушния и старателен Миша Доценко и така нататък. Само един път преди няколко месеца, когато бе започнато разследване за отношенията на Настя с мафиотските структури, Заточний бе й казал: „Не се тревожете Анастасия. Дори и да се окаже, че на вашето ръководство му липсва сиво мозъчно вещество и ви предложи да напуснете службата, вие няма да останете без работа. Аз ви обещавам това.“ За щастие, сивото мозъчно вещество на шефовете й се бе оказало достатъчно и нещата около служебното разследване бяха стигнали до благополучен за нея край.

Генерал Коновалов продължаваше да я гледа изпитателно и малко насмешливо.

— Не искате ли да работите за мен? — повтори въпроса си вече в по-конкретна форма.

— Моля за извинение — отвърна Настя с равен безизразен глас.

— Няма нищо. Не се извинявайте — неочаквано се развесели генералът. — Аз от дълги години познавам вашия началник Гордеев. И знам, че никой не го напуска по собствена инициатива. Това се случва само тогава, когато на някого от другата служба могат да му дадат жилище или съществува възможност за повишение. Но ако съществува дори и най-малката възможност да не отиде — остава. Вашият началник, майор Каменская, е уникален човек и аз се радвам, че разбирате това. Ами в групата за разкриване на престъпленията, за която си говорихме с вас, ще се включите ли?

— Зависи какво ще ме карате да върша.

— А вие какво бихте искала?

— Александър Семьонович, плаши ме вашата доброта — пошегува се Настя. — Когато много голям началник пита много малък подчинен: „А какво бихте искал?“, това е верен признак, че времето отива на развала.

— Престанете — намръщи се генералът. — Вие отдавна вече не сте, малко момиченце, чиито таланти трябва да се рекламират на всеки ъгъл и при всеки удобен случай да ви се доказва, че сте умна и грамотна. Познавате добре цялото министерство, а аз имам предвид името ви и някои ваши успехи. Между другото, носят се клюки за вас. За вас се разказват легенди и най-различни гадости. И ако това не ви е известно, трябва да го узнаете. Отдавна сте надраснала длъжността си при Гордеев и щом ви харесва да работите при него, то това означава, че всички останали трябва да се отнасят към вас като към по-старши редови оперативен работник. Вашата длъжност си е лична ваша работа и ваш собствен избор. Но виж, вашата репутация е нещо съвсем друго. Затова не трябва да иронизирате и да говорите за мен като за много голям началник, а за себе си — като за много малък подчинен. Началникът ви Гордеев ми е споменавал, че е невъзможно човек да ви застави да правите нещо, което вие не искате. И че никакви заповеди не помагали. Това, разбира се, не е по офицерски и едва ли трябва да ви хваля за това. Това е въпрос на дисциплина и нека Гордеев си има главоболия с него. Обаче не бих искал насила да ви карам да се занимавате с някаква дейност, която не ви допада. Затова ви питам в коя област бихте искала да работите?

Настя се опита да се сдържи, но не успя и избухна в смях.

— Ловко ме омотахте, Александър Семьонович. Отначало ми показахте сладко бонбонче във вид на загадъчни престъпления, а след това наговорихте купища комплименти по повод на моята гениалност, като междувременно всячески демонстрирахте, че не възнамерявате да ме притискате и да посягате на независимостта ми. И ето ме цялата във ваша власт.

— Значи сте съгласна?

— Че къде ще се дявам, Александър Семьонович! Разбира се, че съм съгласна. Дайте ми материалите за личния състав във всички райони, където са станали убийствата. Нека това бъде сферата на моята дейност.

— Боже мой, та това е такава скука, Анастасия Павловна. Съставете списъка на въпросите си и ми го предайте, а аз ще се разпоредя някой чиновник да се заеме с това. Пък вие правете нещо по-творческо.

— Не ме разбрахте, Александър Семьонович — въздъхна Настя. — Вие нищо не разбрахте. Никой чиновник няма да направи това, което трябва, с тия материали.

— Да не сте предубедена в добросъвестността на моите служители? — сбърчи вежди Коновалов и за пръв път от началото на целия им разговор в гласа му се прокрадна раздразнение.

— Дори и сто пъти по-добросъвестни да бъдат, никаква полза няма да има от тяхното старание. Всяка скучна и отегчителна работа се превръща в празник, ако в главата ти има идея, която си измислил сам и сега я проверяваш в реалността. И в процеса на тази тягостна работа ти хрумват все нови и нови идеи. Това е по същество творческото в оперативната работа. А чиновниците, които вие ще натоварите да се трудят над списъците, никога нищо няма да измислят, взирайки се във фамилиите, длъжностите и номерата на заповедите. Защото зад всичко това не стои дори и частица от тяхна собствена идея, няма частица от фантазията им, а има глупаво разпореждане на глупав началник по молба на някаква си глупава Каменская.

— Е, добре. Вече ме предупредиха, че сте рязка и груба. Но поне сте убедителна. Какви сведения са ви необходими?

Настя бързо му изброи информацията по личните дела, която би могла да й е нужна.

— И още телефонните номера на сътрудниците от тези райони, на които по всяко време на денонощието бих могла да им позвъня и да им задавам най-различни въпроси.

— Ще получите всичко в близките дни — обеща й Коновалов на сбогуване. — Поздравете от мен Гордеев.

Макар вече да бе станало късно, Настя реши все пак да се върне в службата си. Гордеев беше в своя кабинет и отвътре се чуваше как той на висок глас се караше с някого по телефона.

Настя внимателно открехна вратата и надникна в кабинета — за нейно учудване, там се оказа и Коротков.

— Влизай — рече й шепнешком Юра. — Ние имаме новини. А при теб как е?

— Същото, само че те не са във връзка с нашата работа. Колобок ме продаде в робство.

— На кого?

— В родното главно управление, на Коновалов.

— Задълго ли?

— Както се случи. Но това не означава, че няма да работя тук. Нали познаваш психологията на нашето ръководство: най-главното ще го правите в работно време, онова, което не е най-главно, но е също много важно — в извънработно време. А всичката останала работа си я вършете, когато искате, но да бъде свършена. Така че новата задача не отменя старите. Та какво, казваш, ново имаме тук?

— Идентифицирали са сивокосия.

— Нима?! Истина ли е това?

— Струва ми се, че е истина. Нали го чуваш Колобок как се кара с окръга. Те имат съвсем точна инструкция какво трябва да бъде направено, когато е открит труп без документи. И ние с теб си седим като порядъчни хора на „Петровка“ в очакване кога изпълнението на тази инструкция ще ни донесе дългоочакваните плодове. А днес стана ясно, че те дори не са си и помисляли да направят нещо. Изпратили трупа в моргата и чакат кога ще пристигне някаква ориентировка за лицето, обявено за издирване. Виждаш ли какви тарикати са? Решили да почакат, докато някой се сети за този посивял чичко и дотича в участъка, за да съобщи, че е изчезнал. А пък, както знаеш, милицията никак не обича да приема такива заявления. Тя винаги се старае да убеди заявителя, че човекът просто е излязъл да се поразходи и след седмица ще се върне. Накратко, седмица-две след заявлението може да започнат следствено дело, но това не е съвсем сигурно. След още известно време ще тръгне ориентировката със снимката и с описанието на дрехите. Та тъкмо този сладостен момент нашите приятели от Крылатское решили да дочакат. Представяш ли си в каква ярост изпадна Колобок?

— И кой се е сетил за нашия сивокос? Близките му?

— Представи си, съседите. Оказва се, че той имал две кучета — ирландски сетери. Те искат да пишкат, да акат и да ядат. А никой не ги хранел и не ги извеждал. Започнали да вият и да лаят. После вече скимтели от ужас. Съседите се разтревожили, все пак самотен е човекът, щом кучетата така се държат, значи се е случило нещо лошо. Така и се оказало.

В този момент Виктор Алексеевич най-сетне престана да обяснява на окръжното управление какво мисли за него, тресна слушалката и избърса плешивината си с огромна носна кърпа.

— Появи ли се — измърмори, но без никаква злоба. — Вече си мислех, че си останала там завинаги. Е, какво? Примами ли те Семьонич?

— Опита се. Но аз съм устойчива. Не му се дадох.

— Ами какво стана с групата? Да не би да си се отказала?

— Съгласих се. Интересно ми е. Не трябваше ли?

— Трябваше, трябваше — някак разсеяно кимна с плешивата си глава Виктор Алексеевич, като че ли въпросът за работата на Каменская в състава на министерската бригада го интересуваше най-малко от всичко на този свят.

По първоначални данни, убитият в Крилатское мъж се оказа Константин Фьодорович Ревенко, неработещ, ерген. Според думите на съседите, Ревенко бил тих, спокоен човек, не са го посещавали шумни компании. Съдейки по обстановката в жилището му, той е бил съвсем независим финансово, но без свойствения за новобогаташите шик. Скъпите и старателно поддържани пушки говореха за страстта му към лова, както впрочем и двете кучета от ловджийска порода. Дамски вещи не бяха открити, от което можеше да се направи извод, че ако са го посещавали дами, то те не са се задържали задълго. Малко преди гибелта си Ревенко пътувал извън Москва за три дена и бил оставил на съседа си ключ, за да наглежда кучетата му.

— Нищо не разбирам — унило рече Настя. — Какво общо би могъл да има този Ревенко с пъргавия Асатурян? Какъв е бил по професия?

— Много ти се иска да знаеш — усмихна се Коротков. — Бъди благодарна, че поне знаем името и адреса му. А подробностите — най-малко след два дена. Но знаеш ли, ти беше права. При този Ревенко нещо не е наред. Момчетата, които открили жилището му, намерили много оскъдно количество документи. Квитанции за наем, за електричество, телефон и две спестовни книжки — в рубли и в чуждестранна валута. Нищо повече. Да допуснем, че е носил паспорта със себе си и престъпникът му го е откраднал. Ами, всичко останало? Нито диплома за образование, нито трудова книжка, нито свидетелство за раждане — нищичко. Или ги е скрил някъде, или всичко са му откраднали.

— Или ги е нямало въобще.

— Как така?

— Ами, така. Нямало е и край. Не ми харесва тази история, Юра. Трябва колкото се може по-скоро да разнищим биографията на Ревенко. Със сърцето си чувствам, че ще затънем в този труп за много седмици.

Преди да си тръгне, Настя се отби в дежурната стая за сводките. Сутринта не бе успяла да ги прегледа и възнамеряваше да го направи вкъщи. Алексей беше отишъл в Жуковский при родителите си. Старците бяха започнали ремонт и трябваше да им помогне при преместването на мебелите, за да се освободи място за строителните работници.

Седнала във вагона на метрото, Настя предвкусваше тихата самотна вечер и вече си мечтаеше как ще изпие чаша кафе с два сандвича и ще се настани пред компютъра да обработи сводките. Вагонът беше почти празен, наоколо имаше много свободни места и тя не можа да устои на изкушението. За всичко, което касаеше работата й, беше по детски любопитна и нетърпелива. Оглеждайки се крадешком, сякаш се готвеше да направи нещо неприлично, извади от чантата си прихванатите с кламер листи с печатан текст.

Кражби, разбойнически нападения, грабежи, трупове, заявления за изчезнали хора… Настя не се задълбочаваше особено. Очите й привично пълзяха по редовете, спирайки се само на някои ключови думи. Но това не означаваше, че чете невнимателно сводката. Всичко прочетено веднага се наслояваше в паметта й и в нужния момент би могло да бъде извлечено и използвано.

Имаше късмет с автобуса, не й се наложи да го чака дълго и дори не успя да замръзне на спирката. Вкъщи веднага сложи чайника на печката, направи си сандвичи, седна в кухнята и вдигна краката си върху табуретката, държейки в едната си ръка филия хляб с кашкавал, а в другата — листа със сводката. Тези сухи изречения, състоящи се от стандартни словосъчетания и професионални термини тя можеше да ги чете с часове като най-увлекателен приключенски роман.

Откъсна я от това занимание телефонният звън.

— Анастасия Павловна? — прозвуча в слушалката непознат мъжки глас.

— Да. Слушам ви.

— Аз съм Сауляк.

— Павел?! — изуми се тя, тъй като това беше последният човек, когото би очаквала да чуе в този момент. — Какъв вятър ви довя?

— Минаев ми даде вашия номер. Надявам се, че няма да ми се разсърдите за обаждането.

— Още не знам — отвърна сухо Настя. — И по какъв повод ми телефонирате?

— Имам една молба към вас… Дори по-скоро не е молба, а предложение. Бих искал да ви наема, ако е възможно.

— Това е доста проблематично — внимателно рече тя, опитвайки се трескаво да съобрази как да се държи. — А какво собствено ви се е случило?

— Засега не знам, може би и нищо. Разбирате ли, моето момиче… Накратко, не мога да я намеря.

— Извинете ме, Павел, но това не е по моята специалност. Макар, разбира се, вашето доверие да ме ласкае. Но с проследяване на неверни съпруги аз не се занимавам. Обърнете се към някое частно детективско бюро и там ще ви помогнат.

— Вие не ме разбирате — нетърпеливо каза събеседникът й. — Аз не я подозирам в измяна, но се боя, че се е случило нещо лошо с нея.

— Какви основания имате да мислите така?

— Тя не вдига телефонната слушалка. Дори и нощем. Вижте, Настя, само не започвайте да ми обяснявате, че тя нощува у друг мъж. Познавам я прекалено добре.

— Може да е повреден телефонът й. Позвънихте ли поне на входната й врата?

— Аз… Виждате ли, аз не съм в Москва. Пътувам по работа.

— И какво? Искате да отида до жилището й и да позвъня на вратата?

— Да, това искам. Можете ли да го направите? Ще ви заплатя за безпокойството, колкото поискате.

— Глупости дрънкате! Тя работи ли?

— Да. Но нямам телефона в службата й. Разберете най-сетне, тя ме чака две години и след като се завърнах, през цялото време бях при нея. Дори не ми мина през ума да й искам служебния й телефон.

— Е, добре. Да допуснем, че пристигам, звъня на входния звънец и тя ми отваря. По-нататък какво? Какво трябва да й кажа?

Настъпи пауза и Настя нетърпеливо зачака кога Павел ще поднови разговора им.

— Моля ви — най-сетне проговори той. — Направете го. Ще ви платя.

Настя искаше да му откаже, но изведнъж отново я обзе онова мъчително безпокойство, което непрекъснато я терзаеше след завръщането й от Самара. „Какво ме тревожи така? — помисли си. — Може би тази приятелка на Павел ще ми помогне да го разбера?“

— Е, добре — отвърна с въздишка. — Диктувайте ми адреса, телефона и имената.

— Маргарита Сергеевна Дугенец, булевард „Севастополский“, номер 44…

— Какво казахте? — прекъсна го Настя. — Маргарита Сергеевна Дугенец?

Тази фамилия беше видяла в сводката. Току-що я бе видяла — буквално преди десет минути. Тя бързо прехвърли листите на масата. Да, така беше — имената и адресът напълно съвпадаха.

— Павел — бързо рече, — най-добре ще бъде, ако веднага се върнете в Москва.

— Защо?

— Повярвайте ми, така наистина ще бъде най-добре. Така или иначе, утре ще започнат да ви търсят.

— Но защо?

— С вашето момиче наистина се е случило нещастие. Убита е. Павел, чуйте ме…

В слушалката се чу нещо като сподавено хриптене или като стон, а в следващата секунда записука сигналът „свободно“. Павел бе затворил апарата.

„Хубава работа!“ Първото нещо, което й дойде на ума, бе, че той е убил своята Маргарита и сега се опитваше да разбере дали милицията е открила тялото й. Това бе честа практика сред убийците. Но едва ли Павел Сауляк би се държал толкова стандартно и глупаво. Това бе малко вероятно.

Телефонът отново иззвъня.

— Извинете ме — рече Сауляк. — Аз… не можах да се овладея. Как се е случило?

— А не се ли учудвате как и откъде бих могла да узная за убийството?

— Да… Не мога да разсъждавам съвсем трезво. Рита… Наистина, откъде знаете?

— Нима вашият приятел Минаев не ви е казал, че работя в криминалното следствие?

— Не. Той просто ми даде телефонния ви номер. Какво се е случило с Рита?

— Удушена е. Павел, повярвайте ми, трябва да се върнете. Вие сте първият, върху когото ще падне подозрението, защото сте осъждан. Върнал сте се след излежаването на присъдата си и след две седмици намират приятелката ви убита, а вие се намирате в неизвестност. Цялата милиция ще бъде вдигната накрак, рано или късно ще ви намерят и ще ви докарат в Москва, окован в белезници. Това ли искате? Връщайте се колкото се може по-бързо и се обадете лично в милицията. Така поне няма да имате излишни неприятности.

— Да, права сте.

Гласът му вече бе станал по-спокоен, очевидно шокът от ужасната новина бе започнал да отминава.

— Ще се върна. Още утре. Така действително ще бъде по-добре. Настя…

— Да?

— Вие наистина ли работите в милицията?

— Наистина.

— Ще мога ли да се срещна с вас, като се върна?

— Разбира се. Имате телефона ми, позвънете.

— Имах предвид, ще мога ли да се срещна с вас, преди да се явя в милиционерския участък?

— Да. Кога ще бъдете в Москва?

— Утре около единадесет.

— Тогава ми позвънете в службата. Запишете си номера ми. Обещавам ви, че до обед на никого няма да спомена за вас. Но ако не се явите, ще бъда принудена да го направя. И машината ще бъде пусната в ход. Искам да разберете това.

— Разбирам. Ще дойда, не се съмнявайте. До утре.

Настя внимателно постави слушалката върху апарата.

„Това е положението, драга. Не ти стигат другите неприятности, ами си навличаш и нови. Ами ако не се появи? Ако се възползва от времето, което му даде, да се скрие, да се потопи в тинята и да легне на дъното? Ако не си разбрала нищо от душата му и се окаже, че той има баналното мислене на бивш криминален престъпник? Не, не може да бъде. Павел би могъл да се окаже подлец от най-висока степен, но е съвършено ясно, че не е глупак. Той не би се държал толкова глупаво…“

„Проклет да бъда, ако някога те нараня…“

„Помни какво ти казах…“

* * *

Очарованието на тихата самотна вечер изчезна. Настя започна да нервничи, прехвърляйки отново и отново в ума си разговора с Павел, и се опитваше да разбере дали е постъпила правилно, дали не е допуснала грешка. Сънят й беше неспокоен, въртеше се в леглото и се ядосваше на себе си и на целия свят. От време на време се мъчеше да си спомни лицето на Сауляк, но в паметта й изникваха само отделни детайли — малки очички, обрамчени от безцветни ресници, високо чело, хлътнали бузи, присвити устни, тънък и дълъг нос. Но кой знае защо, всичко това не можеше да се съчетае в общо цяло.

Сутринта се измъкна от завивките измъчена, мрачна и дори горещото кафе и леденият сок не й доставиха радост. Пристигайки в службата, тя се заключи в кабинета си с твърдото намерение да се захване за работа, но никак не й спореше. „Дано по-скоро дойде обед — мислеше си, — и без друго Павел няма да се появи. Напразно му повярвах. Няма начин да не ме излъже. Но аз му дадох думата си и трябва да я удържа. Дано по-бързо мине времето до пладне, тогава с чиста съвест ще позвъня в управлението, което се занимава с убийството на Маргарита Дугенец. Нека започват да го издирват. Може би още не е късно и той няма да успее да се скрие много надалеч.“

Но Павел й телефонира в единадесет и петнадесет.

— Намирам се на летището — прозвуча гласът му. — Къде да отида?

* * *

— Проблемът е в това, че нямам алиби — рече Сауляк.

Седяха в барчето на втория етаж в сградата на градската аерогара. На Настя й се стори, че видът му е по-измъчен и по-болезнен от този, когато бе излязъл през портала на затворническата колония.

— Защо нямате? Нали казахте, че сте отпътувал от Москва преди седмица. Тогава Маргарита е била жива и здрава. Според заключението на експертите, тя е била убита преди три дена. Къде бяхте през тази седмица?

— Вие не ме разбрахте. Аз не мога да представя доказателства, но все пак разполагам с това-онова. Да, аз бях в няколко града, пазя самолетните билети, имам адресни регистрации в хотелите, но под друга фамилия.

— Естествено — усмихна се Настя. — Щом толкова усилено ви пасяха, когато излизахте от затвора, наивно би било да се мисли, че ще живеете с документи, в които фигурират истинските ви имена. Минаев ли ви помогна да се снабдите с нов паспорт?

Павел кимна.

— И вие трябва да разберете, че не мога да афиширам този факт, за да не го злепоставя. Между другото, аз отпътувах, именно защото продължават да ме търсят. Прекарах две седмици в Москва у Рита, тъй като не можех да не го направя. А когато видях, че става опасно, изчезнах. Не трябваше да я посещавам въобще. Но ми беше толкова мъчно за нея…

Настя го изгледа недоверчиво, но си премълча. Павел Сауляк не й приличаше на човек, който е в състояние толкова силно да тъгува по жена, че да забрави за собствената си безопасност. „Впрочем, кой знае… Понякога студените и равнодушни мъже се оказват способни на страстна и всеотдайна любов“ — помисли си колебливо.

— И как ще докажем алибито ви — попита го тя. — Щом не искате да злепоставите Минаев, имате само един изход — да кажете, че сте откраднал паспорта и сте залепил на него своята снимка. Или пък сте го купил от непознат мъж на битака. Вземете грях на душата си и си признайте това, което не сте направил.

— Съветвате ме като актриса-аферистка или като работник от милицията?

— Съветвам ви като глупачка — избухна Настя. — Като последната глупачка, която неизвестно защо се опитва да ви избави от беда. Ами ако сам сте убил това момиче? А пък аз си пия тук кафето с вас и си водя разговори.

— Недейте така — тихо произнесе Сауляк. — Прекрасно знаете, че не съм я убил.

— Откъде мога да знам? И защо трябва да ви вярвам?

— Вие знаете. И ми вярвате.

— Само не ме хипнотизирайте с тези ваши заклинания — сряза го сърдито Настя. — И не ме убеждавайте в нищо. Аз си имам свое професионално достойнство. Не ви измъкнах с толкова мъки от Самара, за да ви предам за разнищване на следователя и да ви изправя пред съда след по-малко от месец. Хайде да се разходим през вашата последна седмица, желателно по часове. Кога отпътувахте от Москва? Само че точно. Часове, минути, номера на полетите — с всички подробности.

Павел отново седеше с притворени очи и старателно изброяваше всички свои придвижвания напоследък, а Настя, отместила встрани хилавия сандвич и чашата с изстинало кафе, си водеше записки.

— В Белгород се настаних в хотел „Юност“, два дена подред пътувах извън града, разхождах се. След това в понеделник вечерта се поразболях и целия вторник лежах в стаята си. В сряда се почувствах по-добре и пак излизах извън града…

— Може ли някой да потвърди, че целия вторник сте прекарал в хотела? — прекъсна го Настя.

Това беше важно, защото Маргарита Дугенец бе убита именно във вторник.

— Дежурната по етаж, камериерката. Камериерката за пръв път дойде да оправи стаята ми към единадесет часа, видя ме, извини се и каза, че ще дойдела по-късно, за да не ме безпокои. Появи се за втори път след около два часа. Казах й да не се притеснява и да почисти. Лежах си в леглото, а тя се разтревожи и ме попита дали не трябва да извика лекар. Аз отказах. Камериерката включи прахосмукачката, мен ме заболя главата и излязох във фоайето, където седи дежурната. Оказа се много мила жена, почерпи ме с чай, докато стаята ми се почистваше…

— Как ви се струва, дали са ви запомнили добре?

— Мисля, че да. Във всеки случай, поне камериерката ме е запомнила. Вечерта се сблъсках с нея в коридора и тя ме попита как се чувствам.

— Дали ще ви разпознаят по снимка?

— Надявам се.

— Добре — рече Настя и решително се изправи. — Седете си тук и не ходете никъде. Трябва да телефонирам. Но ви предупреждавам, Павел, моята доверчивост не е безгранична. Ако се окаже, че ме лъжете, то…

Тя замълча, търсейки подходящата дума. Много й се щеше да каже нещо от рода: „ще ви натикам в пандиза“ или „никога няма да ви го простя това“, но тези фрази воняха на мелодрама от километри.

— То какво? — попита я Сауляк много сериозно.

— Нищо — рязко отвърна Настя. — Но е по-добре за вас да не ме лъжете.

— Вие сте забравила всичко — все така сериозно рече той.

— И какво трябваше да помня?

— Онова, което ви казах. Никога няма да ви нараня.

Сауляк отново спусна клепачи, скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад в стола си. За миг на Настя й се стори, че още не са се върнали в Москва, че пътешествието им от Самара към столицата все още продължава, и че не е известно кога и как ще приключи. Всичко си беше същото: позата му, неговото непроницаемо лице-маска, стената от недоверие и отчуждение, стояща между тях.

Тя се отърси от тези мисли, излезе от барчето и се отправи да търси телефон. Върна се след двадесетина минути и завари Павел непомръднал.

— Имате ли жилище в Москва? — попита го, настанявайки се на масичката.

Той мълчаливо кимна, без да отваря очи.

— Трябва да стоите в дома си и да не излизате. Аз уредих нещата така, че фалшивите ви документи да не фигурират никъде. Сега ще отидем с вас на едно място, там ще ви фотографират и се приберете вкъщи. Нашият сътрудник още днес ще отлети за Белгород и ще предостави снимката ви на служителите от хотела, в който сте бил настанен. Ако ви разпознаят и потвърдят всичко, което ми разказахте, считайте, че ви е провървяло. Само ще ви разпитат и вие трябва да разкажете за вашето момиче, за начина й на живот, за познатите й. И това е всичко, повече няма да ви закачат.

— А после ще мога ли пак да пътувам?

— Наложително ли е?

— Засега не ми е възможно да остана в Москва.

— Да не би да се страхувате? — подхвърли насмешливо Настя.

— Жал ми е за труда ви — влезе в тона й Павел. — Нали не ме мъкнахте през половин Русия, само заради това, да ме очистят още през първия месец.

Те излязоха от сградата на аерогарата и отидоха на проспект „Нахимовский“, където ги очакваха сътрудниците на милицията, занимаващи се с убийството на Маргарита Дугенец.

* * *

Григорий Валентинович Чинцов с огорчение констатира, че бе останал без работа. Толкова усилия му костваше да заплете интрига в интерес на Малковия екип, а екипът се бе разпаднал. Явно не му се бе разминало без конкуренти. За вкусно парче от криминалната баница винаги се намираха много мераклии. Имаше основания да съжалява, защото Малков добре плащаше. Е, разбира се, би могъл да предложи и на другиго услугите си, само че трябваше да си избере надежден и паралия стопанин. Тези дни му бяха предложили да отиде на преговори при един крупен деец, на когото също му се искаше да изпробва силите си в борбата за президентското кресло.

Пътувайки с колата си, Чинцов прехвърляше в ума си какви са му възможностите и какво би могъл да предложи на новия си работодател. За зла участ, Сауляк се бе откачил от въдичката му. Беше обещал да се появи след някое време, но един Господ знаеше кога ще е това. Малков бе заповядал да не го притиска, да го остави да си почива и да не го сърди. Това се бе оказало прибързано решение, защото ако му бяха възложили някоя задача и му бяха предложили добри пари, Павел не би пътувал никъде, би си останал в Москва и редовно би излизал на връзка. А сега върви, че го търси. „Изпуснахме го като последни глупаци — мислеше си с досада Чинцов. — И най-вече за това е виновен Малков. Все гледа да се презастрахова. По-добре да бе внимавал за тази идиотка дъщеря си. Ето къде трябваше да се презастрахова, а не с Павел. Само че вече е късно… Нищо не може да се поправи.“

Зад волана на сребристото ауди седеше Серьожа — единият от онези двамата, които бяха посрещнали Павел в Самара. Чинцов не обичаше да шофира и по време на път предпочиташе да си подремне на задната седалка.

Изведнъж Сергей рязко натисна спирачките, предизвиквайки бръчки на недоволство по челото на Григорий Валентинович.

— Какво става? — попита сърдито той.

— Това е тя — отвърна Серьожа, посочвайки с ръка надясно.

— Коя тя?

— Жената, която беше със Сауляк.

— Къде е?! — оживи се Чинцов.

— Онази, с черното яке, без шапка. В момента влиза в магазина.

— Я отбий встрани — изкомандва Григорий Валентинович.

След няколко метра колата спря. Стъклата й не бяха затъмнени и той не можеше спокойно да оглежда улицата, без да се страхува, че отвън ще го забележат. Обърна се и през задното стъкло започна да наблюдава входа на магазина. „Роднината на Павел! Много добре! Ако се залепя за нея, бих могъл и до Павел да се добера. Ако ли пък не, и с нея мога да си поговоря. Ами ако и тя също…“ Чинцов нямаше представа как именно работеше Сауляк, но едно нещо знаеше със сигурност: той умееше да въздейства на хората. Григорий Валентинович беше голям поклонник на различните видове чудесии, с възторг и с примряло сърце четеше за Джуна, за българската пророчица Ванга, за екстрасенсите, които могат, поглеждайки една снимка, да определят точно жив ли е човекът или е умрял, къде се намира сега и даже как се казва. Чинцов искрено вярваше в това и беше убеден, че Павел Сауляк е именно такъв. Чудотворец, маг и вълшебник. А щом той имаше такава природна дарба, нищо чудно, подобни умения да притежаваше и неговата близка. Гените си бяха гени, в края на краищата.

Освен това, Григорий Валентинович беше хазартен човек и рулетката му се струваше като миниатюрен модел на живота. Според него, дългият къртовски труд и скучните занимания бяха излишни, щом като само с едно правилно залагане можеше да грабне милиона без никакви усилия. Просто трябваше да очаква своето чудо и то непременно щеше да се случи. А изпълнител като Сауляк или някой подобен на него бе тъкмо онова чудо, което щеше да му позволи да забогатее, участвайки в играта на малоумните политици, напиращи към властта. Тъкмо онова чудо, което бе сравнимо само с печалбата на „зеро“ от рулетката.

Жената в черното яке излезе от магазина и Чинцов я огледа преценяващо. Не приличаше много на милиционерка, както я бяха охарактеризирали Николай и Сергей. И ходеше пеша, вместо да я возят с кола. Всъщност това би могло и да е случайно — колата й например да е в ремонт. Или може би дамичката просто живееше наблизо. Или пък самият Павел караше в момента нейната кола.

Чинцов тупна по рамото шофьора си.

— Аз ще си хвана такси, защото не бива да закъснявам за срещата, а ти я проследи. Довечера ще ми докладваш.

Той излезе от аудито, без да изпуска от очи крачещата пред него млада жена. „Как се казваше? Май че беше Анастасия Павловна Сауляк. Хмм, много любопитна особа!“