Александра Маринина
Не пречете на палача (4)

Трета глава

Така и не й се удаде да заспи. Откъм спалнята не се чуваха никакви звуци, но Настя беше сигурна, че и Сауляк будува.

Точно в шест часа тя се надигна и почука на вратата му.

— Павел, време е за ставане.

Той се появи почти мигновено на прага, сякаш не само че не бе спал, но и въобще не се беше събличал тази нощ.

— Ще закусим на аерогарата. Тук толкова рано нищо не е отворено — рече му, прибирайки вещите си в чантата.

Сауляк мълчаливо се отправи към банята.

До аерогарата стигнаха с градски автобус. Настя бе потиснала изкушението си да вземе такси, защото с автобуса бе по-безопасно. Да спреш в ранно утро на безлюдно шосе автомобил и да надупчиш кожите на двама невъоръжени пътника, не беше кой знае какъв фокус, а с автобуса такива номера не минаваха. Тя даже не си даде труда да се оглежда през прозореца за преследвачи. Каква разлика дали ги имаше или нямаше? Планът й от това не се променяше.

Павел бе мълчал през целия път и по едно време дори бе успяла да забрави за неговото присъствие. Чак когато бе извадила от чантата си билетите, той й бе хвърлил въпросителен поглед, но както обикновено, се бе въздържал и не я бе попитал нищо.

Регистрираха се на гишето и отидоха в терминала. Там имаше много народ, нямаше къде да се седне и им се наложи да чакат цели четиридесет минути, докато най-сетне стюардесата отвори вратите и покани пътниците да се качат в автобуса. През всичките тия четиридесет минути Сауляк бе стоял облегнат на стената със скръстени ръце и затворени очи, а Настя бе разглеждала лицата на хората. До противоположната стена бе забелязала Коротков, а само на няколко метра от себе си бе зърнала познатата физиономия на младежа с вълчата шапка. Пътниците от сивата волга не се виждаха, но тя беше сигурна, че са някъде наоколо.

До самолета стигнаха с последния автобус и застанаха на опашката пред трапа. Качвайки се в салона, Настя със задоволство се убеди, че почти всички пътници вече са заели местата си. По този начин, докато се добираше до своето кресло, тя имаше възможност да огледа лицата им. Още когато купуваше билетите, бе се погрижила местата им да бъдат в самия край на салона.

„О, ето ги и тях. Седят си тук, никъде не са се дянали. И вълчата шапка, и Коротков и волгаджиите. Всички са в пълен състав. Можем да летим вече.“

— Онези тук ли са? — запита я Сауляк, когато тя се настани удобно и пристегна колана си.

— Тук са — кимна Настя. — Не ги ли видяхте? Нали ви помолих да запомните лицата им.

— Аз ги запомних.

— Нима не им обърнахте внимание, когато прекосявахте салона?

— Обърнах им.

— Тогава защо ме питате?

— Проверявам ви.

— Разбирам. Е, Павел Дмитриевич, страшничко ли е да повериш живота си на една актриса-мошеница?

— Страшно е, когато не разбираш какво и защо го прави човекът, на когото си се доверил.

— А вие питайте, не се стеснявайте — бодро го посъветва тя.

Все пак бе го пречупила. Колкото и да бе упорствал, колкото и да се бе перчил, опитвайки се да изглежда умен, прозорлив и ненуждаещ се от никакви разяснения, в края на краищата, бе издал багажа. Оказало се бе, че логиката й не беше лъжица за неговата уста.

— Защо летим за Свердловск?

— За Екатеринбург — поправи го Настя. — За да се отървем от тях. В Самара им бяхме като на длан, те ни проследиха от портала на затвора чак до самолета. В Екатеринбург ще кацнем около пладне и в течение на следващия един час оттам ще излетят четири самолета — за Петербург, Волгоград, Иркутск и Красноярск. Ние ще получим документи и ще отлетим, а те нека си помислят закъде именно.

— Но защо в Екатеринбург? Нима в другите градове разписанията са по-различни?

— Разписанията са си същите, но аерогарата е различна. Аерогарата в Колцово има много интересни входове и изходи и аз ги познавам добре. Имате ли още въпроси?

— Бих искал да узная кой ви е наел.

— Е, тук ще се наложи да се попазарим.

— Тоест?

— Аз ще ви кажа кой ме е наел, но и вие ще ми обясните защо са ме наели.

— Нима не го знаете?

— Аз за такива неща не питам. Именно по тази причина и ме наемат. Съгласете се, че е много удобно, когато можеш да възлагаш задачи, без нищо да обясняваш. Ако започна да проявявам излишно любопитство, ще остана без работа.

— Ами че не проявявайте тогава.

— Добре — съгласи се Настя. — Няма. Ще считаме, че пазарлъкът не се е състоял.

— Накъде ще полетим от Екатеринбург?

— Не знам — безгрижно вдигна рамене тя. — Закъдето има билети, за там и ще полетим.

— А ако и за четирите полета няма билети?

— Ще има, няма къде да се дянат. Прекалено се тревожите Павел Дмитриевич.

Самолетът бе набрал височина и вече летеше плавно, потрепервайки едва-едва. Безсънната нощ започна да си казва думата и на Настя ужасно й се доспа. Клепките й натежаха и с всички сили се бореше с изкушението да затвори очи и да си подремне. Не че толкова се боеше да остави Павел без надзор — на самолета това му бе хубавото, че нямаше къде да се дене — пък и Юра беше наблизо и го държеше под око. Все пак Сауляк я безпокоеше и безпокойство й нарастваше с всеки изминал час. От него се излъчваше някаква неразбираема опасност и да заспиш до него, бе все едно да си сложиш главата в устата на вълка.

Настя тъкмо отново прехвърляше в ума си всички етапи на предстоящата операция за „откъсване на опашката“ на аерогара Колцово, когато над главите на пътниците се разнесе мелодичният глас на стюардесата:

— Уважаеми дами и господа! Поради неблагоприятната метеорологична обстановка на аеропорт Колцово, нашият самолет не може да извърши кацане в Екатеринбург. Кацането ще стане на аерогарата в град Уралск. Екипажът на самолета ви поднася извиненията си.

„Това се казва номер!“ Сънливостта на Настя се изпари мигновено яко дим. „Интересно, какво ще правя сега в Уралск! Наблизо няма никой — освен Коротков, разбира се — но каква полза от него…“ Документите за нея и Павел ги очакваха в Екатеринбург. А да се опитват да отпътуват от Уралск с документи на фамилията Сауляк, беше безсмислено. Впрочем, да отпътуват можеха, но това беше напразно изразходване на време, сили и пари. При всички случаи, за тях щеше да се лепне опашка. Без помощта от страна на служителите от аерогарата не биха се качили на нито един самолет, запазвайки анонимността си.

Настя се обърна и изгледа Павел. Той все така си седеше със затворени очи, но под тънката кожа на клепачите му очните ябълки се движеха доста бързо.

— Чухте ли? — попита го.

— Чух.

— Появява ни се проблем.

— Разбрах.

— Нашето пътешествие се закучва и престава да бъде приятно.

— Разбрах.

— Радвам се, че сте толкова възприемчив — процеди тя с неочаквана злоба. — И в интерес на общата ни безопасност би било добре да зная повече за ситуацията, отколкото знам сега.

— Какво именно искате да узнаете?

— Искам поне да си представя колко могъщи са тия хора, които се мъкнат след нас от самата колония, и какви действия биха могли да се очакват от тях.

— Те могат всичко. Въпросът е само в това, колко далеч ще пожелаят да стигнат — отвърна Сауляк, без да отваря очи.

— И какво може да повлияе на желанията им?

— Страхът да се разкрият. Страхът от разгласата, от разшифроването. Вие сте избрала правилната линия. Докато не разберат коя сте, няма да ви закачат. Защо си извадихте паспорт с моята фамилия?

— Нека си мислят, че сме близки. Това ще ги обърка поне за известно време.

— Играете си с огъня. Това е грешка от ваша страна.

— Какво, да не би да е опасно, човек да ви е роднина?

— Меко казано. Вие даже не се досещате, доколко опасно би могло да бъде.

— Ами че просветете ме тогава. Между другото, аз се стремя към това вече второ денонощие.

— Не ви трябва да го знаете. Просто си имайте едно на ум, че сте извършила голяма грешка.

„Много приятно — с раздразнение си рече Настя. — Да знаеш, че си направил нещо не както трябва, и да не разбереш къде ти е грешката. По-лошо не би могло и да се измисли. Отмъстителен кучи син!“

— С кого сте свързана, с милицията или с криминалните структури? — неочаквано попита Сауляк.

— Че защо пък само с тях? Да не би да смятате, че човекът, който ме е наел, е или милиционер, или престъпник?

— Паспортът ви е фалшив. Това могат да го направят или милиционери, или престъпници.

— Не само те — усмихна се Настя. — За тези две години вие сте изостанал от живота. Фалшив паспорт може да се купи на всеки пазар — за големи пари, разбира се, но без проблеми. Намираш човека, даваш мангизите и снимката си и му казваш имената. На другия ден си получаваш поръчката.

— И вие го направихте именно така?

— Именно така.

— Тоест, идеята да носите моята фамилия е лично ваша? Сама сте си я избрала и сама сте си поръчала паспорта, така ли?

— Точно така.

— И този, който ви е наел, нищо не знае?

— Аз не давам отчет за детайлите. За него е важен резултатът, а как ще го постигна — сама си измислям начините.

— Лошо сте ги измислила.

— Какво да се прави. Не греши само този, който нищо не върши. Вие сигурен ли сте, че моят възложител не би допуснал такава грешка?

— Аз не знам кой е вашият възложител. Може би не би я допуснал. А възможно е и да я допусне, ако не е достатъчно информиран.

Нещо жегна Настя. Генерал Минаев бе посветен в плана на операцията и знаеше, че тя е взела фамилията Сауляк. Но не бе възразил. Значи не бе достатъчно информиран. Това беше лошо. Занапред можеха да я очакват най-различни изненади — една от друга по-неприятни. „Ами, ако той е знаел, че аз не бива да правя това? Защо си е затраял? Каква ли игричка е подхванал този дяволски генерал Минаев?…“

Самолетът започна да губи височина, подготвяйки се за кацане. Ушите на Настя заглъхнаха и я заболя главата. Заради слабите си кръвоносни съдове тя тежко понасяше и излитанията, и кацанията, а сега като капак на всичко, бяха я връхлетели и мрачните предчувствия. Започна да й прилошава. Добре че колелата на самолета в този момент докоснаха пистата.

Най-припрените пътници вече ставаха и започваха да се обличат. Настя забеляза пред себе си темето на Коротков. Юра се надигна и нахлузи якето си с лице към нея. Той едва забележимо сви рамене, което означаваше приблизително: „Няма никакви специални указания, в главата ми е празно, нови идеи не се появиха, действай на собствен страх и риск“.

— Колко са? — тихо попита Павел.

— Четирима. Двама по отделно и двама заедно.

— Поклонникът и двамата от волгата. Кой е четвъртият?

— В средата на салона — младежът с рунтавата вълча шапка. Вчера сутринта идва до затвора, но видя волгата и изчезна. Не знам, може би са заедно.

— Кой от тях ви се струва най-опасен?

— Всичките. Аз не съм екстрасенс и не мога да чета мисли от разстояние.

Сауляк рязко се обърна към Настя и мигновено я връхлетя гореща вълна.

— Вие да не би да сте хипнотизатор? — насили се да се усмихне тя.

— Не. Откъде ви хрумна?

— Погледът ви е един такъв…

— Какъв?

— Лош. Хайде, ставайте да се обличаме.

— Прекалено сте нервна. Впрочем, чувал съм, че в една или друга степен, всички актриси били истерични.

— Хаш-игреков компонент — измърмори Настя, вадейки изпод седалката чантата си.

— Как го казахте?

— За такива като мен психиатрите казват, че имаме силно изразен хаш-игреков компонент. От „h“ и „y“ — двете начални букви от думата „истерия“, изписана на латински.

— Та, значи вие сте още и психиатър? — подсмихна се Сауляк.

— Не, но съм изкарала курс по психодиагностика.

— Според мен, вие сте толкова актриса, колкото аз съм шампион по кикбокс.

— И според мен също. Да тръгваме към изхода. И хайде да не се караме, окей?

Уралската аерогара беше малка, тясна, мръсна и неугледна. Провирайки се през тълпата от пътници, чакащи за регистрация и отвеждане до самолетите, Настя и Павел излязоха на улицата. Тук беше значително по-студено от Самара и духаше пронизващ вятър, който забръскваше в очите им дребна и боцкаща суграшица. На пътниците от техния самолет беше предложено да се настанят в хотела на аерогарата, тъй като съдейки по прогнозата на синоптиците, полетите за Екатеринбург щяха да се възобновят не по-рано от утре. От тази любезна покана се възползваха малко хора, защото до Екатеринбург можеше да стигне за десет часа и с влак.

Но Настя добре осъзнаваше, че в никакъв случай не бива да пътуват с влак. Макар и Коротков да беше наблизо през цялото време, нищо не биха могли да направят, ако ония досадни приятелчета решеха да им погодят някой мръсен номер. Във влака биха били много уязвими. За предпочитане бе да си висят тук, в Уралск, и търпеливо да си чакат самолета. Освен това, Настя можеше да се откъсне от преследвачите си само в Колцово — там я очакваха и там щяха да й дадат новите документи. Значи на всяка цена трябваше да попадне именно там, и то не откъм улицата, а откъм пистата за приземяване.

В хотела им предложиха места в женска и мъжка стая с по шест легла. Този вариант въобще не я устройваше и на Настя й се наложи да извади поредната стодоларова банкнота, след което, усмихвайки се лъчезарно, администраторът й подаде ключа от стандартна стая — стая с две легла, санитарен възел и телефон. Навярно в този хотел това бе най-висша класа.

Влизайки в стаята, тя захвърли чантата си на пода, съблече якето си и се пльосна на едно от леглата. Сауляк старателно закачи дрехите си в шкафа и седна в креслото. Настя не можеше добре да го види, но би заложила главата си, че той отново е скръстил ръце и е затворил очи.

— Ще продължите ли с гладуването? — попита го саркастично.

— А вие да не би да се огладняла? — парира Павел. — Скъпичко ще му излезе на този, който реши да ви изхранва.

— Аз имам нормален апетит на здрав човек, необременен от терзания на съвестта — весело отвърна тя. — А като ви гледам така, май нищичко не можете да преглътнете. От страх ли, от какво?

— Завиждам на оптимизма ви. Впрочем, ненапразно казват, че от много знания боляло глава.

— Тогава споделете с мен главоболните си знания и може би ще си изгубя апетита. Така ще направим икономии от храна.

Сауляк не й отвърна нищо, но Настя със задоволство си помисли, че произнесените от него фрази днес бяха по-дълги от вчерашните. „Нищо с течение на времето ще го поразговоря още. Трябва ми само търпение и изобретателност.“ За една негова особеност вече беше съвсем наясно — той не можеше мигновено да се пренастройва. Вчера в ресторанта, когато ненадейно го бе нарекла „Паша“ и му бе заговорила умоляващо-ласкаво, беше отстъпил от твърдата си линия на поведение. И то не защото се бе размекнал от ласкавостта й, а защото се бе объркал. Именно с объркването му можеше да се обясни номерът, който й бе пробутал, танцувайки с нея. Този мъж се объркваше, когато нещо не разбираше.

„Е, добре, ще изходим от това“ — реши Настя.

Известно време тя мълчаливо си лежа и вдигнала ръце пред очите, си няколко минути съсредоточено разглежда маникюра си. После се обърна по корем, подпря брадичка на юмруците си и в упор се взря в Павел. Той въобще не реагира, сякаш се бе вкаменил.

— Как мислите — запита го, — ония във фоайето ли са или ни караулят от улицата?

— Най-вероятно, някой от тях си седи долу, а друг е във фоайето на нашия етаж. Те също се крият един от друг.

— Тук не е Москва, мащабите са други. Трябва обаче да ги отведем някъде на още по-тясно място. Нека да се поблъскат малко.

— Искате да си правите експерименти? — вдигна клепачи Сауляк.

— Че защо не? Аз обичам развлеченията, скуката ме потиска и убива работоспособността ми. Вие не сте кой знае какъв събеседник и щом не мога да се забавлявам със съмишленици, бих могла да използвам враговете си за тази цел. Как намирате идеята ми?

— Този, който ви е наел, сигурно е пълен идиот — процеди той. — И откъде ви е изровил?

— Не ставайте груб, Павел Дмитриевич. Ако вчера не бях ви посрещнала пред портала на вашето богоугодно заведение, сега бихте си изстивал в някоя крайпътна канавка и лек февруарски снежец тихо би покривал бездиханното ви тяло. Може би сте прав, считайки, че не съм чак толкова опитна, за да ви доведа до местоназначението цял и невредим, но така или иначе, едно денонощие живот ви подарих. Поне за това можехте да сте ми благодарен.

— Да, няма излишно денонощие живот, както няма и излишни пари.

— О, вие сте бил и философ? Може да се позавиди на самообладанието ви. Знаете, че ви преследват, поверил сте живота си на неопитна и глупава истеричка и като че ли шансовете ви да оцелеете са минус нула цяло и седем десети. А вие устройвате дребни интрижки, броите копейките, които харча за храна — те, между другото, не излизат от вашия джоб — и като капак на всичко, разсъждавате за тленността на живота. Браво! Та, значи така, Павел Дмитриевич, — или преставате да си играете на гордост и независимост и ние най-сетне започваме да общуваме нормално, или аз отивам в града да ям. Останете си тук във високомерно усамотение, пък аз ще погледам колко време ще издържите, когато в стаята започнат да напират вашите доброжелатели. Те най-малко са четирима и не е изключено вече да са се запознали и да са се договорили за съвместни действия. А пък вие даже и оръжие нямате.

— Да не би вие пък да имате?

— Аз също нямам. Но пък разполагам с тайнствеността, която създадох около себе си. И докато те не разгадаят моите тайни, няма да посмеят да ви докоснат пред очите ми, защото ще им се наложи да ми причинят вреда, а засега не знаят могат ли да си позволят това. Но ако ние с вас се разделим, ситуацията се променя коренно. Без мен сте абсолютно беззащитен.

— Хей, вие до какво се домогвате? Какво искате от мен?

— Искам да изпълня задачата си. И за тази цел трябва поне нещичко да знам. Съгласете се, че е много сложно да се работи на тъмно. И ако вие, Павел Дмитриевич, отказвате да разговаряте с мен на теми, които ме интересуват, то ще ми се наложи да правя грешки една след друга, излагайки и двама ни на ненужен риск. Бих могла още сега да отида в милицията и да заявя, че е изчезнал паспортът ми. Ще съобщя истинските си имена, те ще направят справка в Москва и ще ми дадат документ, в който ще фигурира истинската ми фамилия, а не Сауляк. Готова съм да сторя това, ако ми обясните защо не бива да нося вашата фамилия. Но вие мълчите, вие сте затворен и непристъпен. Отнасяте се към мен като към идиотка, която неизвестно защо ви се мотае из краката и ви пречи спокойно да се завърнете в Москва или където там сте решил да отидете след излизането си от пандиза. Да, съгласна съм, аз не съм титан на мисълта и опитът ми не е кой знае какъв, но този план, който се опитвам да реализирам, вече ни позволи спокойно да преживеем цяло денонощие, че и повече — значи той не е чак толкова глупав. Защо поне това не ми признаете?

— В самолета вече ви казах, че сте избрала правилна тактика. Искате да ви хвалят на всеки пет минути, така ли?

— Че как иначе! — засмя се Настя. — Аз съм жена и този факт обяснява всичко, ако разбира се, не сте забравил за две години какво е жена. Жените възприемат обкръжаващия ги свят чрез вербална комуникация, а на постъпките не обръщат внимание. Можеш да даваш цялата си заплата, да правиш подаръци, да не пиеш, да не изневеряваш на жена си, но ако поне три пъти дневно не й казваш колко я обичаш, тя ще сметне, че се отнасяш лошо с нея. И обратното — можеш да се държиш отвратително с нея, да й слагаш рога наляво и надясно, можеш дори и да я биеш, но ако постоянно и й повтаряш, че е най-красивата и най-любимата, тя ще придобие увереност, че съпругът й я обожава, и ще му прости за всичко.

— Слава Богу, не съм ваш съпруг, така че не чакайте комплименти от мен.

— А на какво се радвате? Между другото, не би ви било лошо да сте мой съпруг. Аз добре припечелвам, набърквайки се в афери като тази сега. Не ми липсват клиенти. Впрочем, ако искате, вие също бихте могъл да ме наемете.

— За какво сте ми притрябвала? Надявам се, че вече са ви платили за безопасното доставяне на моя милост. Да не искате да доите две крави едновременно, мошеница такава?

— Защо да съм мошеница. Аз бих могла да ви събера информация кой така жадува да ви изсмуче кръвчицата. Моят сегашен наемател очевидно е добре осведомен. Как ви се струва това?

— Ще мина някак си и без вашите услуги.

— Както искате. Питам ви за последен път — идвате ли с мен в града?

— Бих предпочел друг вариант.

— Предлагайте.

— Можем да си купим нещо за ядене и да хапнем в стаята.

— Става.

„Ама разбира се, че става — помисли си Настя. — Най-накрая те поразмърдах. Дори и да ме беше помолил да отида да купя вестници и да облепя с тях стаята, пак бих се съгласила. Най-важното е да те заставя да се включиш в процеса на обсъждане, да изказваш мненията си, да поразвържеш езика си. Ти предложи компромисно решение и аз демонстрирах готовност да те послушам. Павел Дмитриевич, ние с теб трябва да се сприятелим, инак нищо няма да се получи. Ти трябва да станеш снизходителен към мен — глупавичката, ограничена, но нахална и пробивна женичка. И като почувстваш своето превъзходство, ти ще престанеш да се затваряш в черупката си. Ако продължиш да виждаш в мен силен противник, очевидно за нищо няма да се споразумеем. Имаш самолюбие, достатъчно за десет души, а високомерие — поне за дузина. Виж, с хазартността си по-зле, инак силният противник би бил предизвикателство за теб, а той просто те дразни. Или може би те плаши? Любопитно. Все пак, някои нещица започнах да разбирам за теб. И това вече е добре…“

* * *

От всичко на света Григорий Валентинович Чинцов най-много обичаше да създава интриги. Той буквално не можеше да диша, без да ги предизвиква. Даже и без най-малката, без най-глупавичката интрижка му бе скучно да живее.

Днес перспективите сияеха пред него с всичките цветове на дъгата, защото започваше кампанията за изборите на новия Президент на Русия. В тях той можеше да се разгърне мащабно, да се изяви, да си сложи мехлем на душичката.

Чинцов не беше борец за идеята, той беше борец за собствения си джоб и в името на тази си цел бе готов да се впусне във всякакви авантюри, ако те биха му донесли печалба. Днес заплиташе интрига в интерес на една групировка, издигаща своя кандидат за президентските избори. Зад гърба на тази групировка стоеше мощен криминален капитал, а издигнатият кандидат, в случай че бъдеше избран, би блокирал поне за близките четири години приемането на неудобни за този капитал закони и укази. Освен това, той щеше да дава данъчни и митнически привилегии преди всичко на тези физически лица и предприятия, които се намираха под контрола на групировката.

Кандидатът вече си имаше готов екип: силови министри, министър на икономиката и финансите, председател на Центробанк. Ако той дойдеше на власт и разположеше тези хора на съответните постове, то за четири години те биха могли да прилапат всичко, което си пожелаеха. Само че имаше един малък детайл, който пречеше: и групировката, издигаща и поддържаща кандидата, и самият кандидат заедно със своя екип в недалечното минало активно се бяха ползвали от връзките си с генерал-лейтенант Булатников. На територията на Русия бяха избрани региони, които те бяха превърнали в своя твърдина, в свой плацдарм за порицаваната от наказателния кодекс незаконна търговия с оръжие и наркотици. Затова в определените региони трябваше да бъдат поставени свои губернатори, началници на военните гарнизони, шефове на органите на вътрешните работи и на прокуратурата. Но преди да се поставят новите, трябваше да се свалят старите. И именно в тази тънка работа генерал-лейтенант Булатников бе просто незаменим.

Всички премествания и смени бяха извършени, както се казва, по план, своите хора бяха разставени по ключовите постове, след което Булатников бе станал излишен и опасен. Той, разбира се, беше премахнат. Но най-близкият помощник на генерала бе успял да им се измъкне. По онова време не се бяха разтревожили много, защото разбираха, че щом се е скрил в колонията, значи се страхуваше. А щом се страхуваше, логично бе да не закача никого, ако самият той бе оставен на мира. С това въпросът бе приключен.

Обаче наскоро Григорий Валентинович беше узнал, че от помощника на покойния генерал са се заинтересували привържениците на сегашния Президент. Този факт не биваше да се подминава с лека ръка. С помощта на показанията, дадени от Павел Сауляк, буквално би могла да бъде смазана преобладаващата част от кандидатите, в това число, естествено, и този, за екипа на когото в дадения момент работеше самият Чинцов. Веднага ставаше ясно, че помощникът на генерала трябваше да изчезне от белия свят. Чинцов, разчитайки по навик на връзките си с МВР, беше силно разочарован, след като се бе обърнал към двама-трима стари познайници. След юнските събития в Будьоновск министърът на вътрешните работи беше снет от поста си, а новият министър си бе довел свой екип, към който Чинцов нямаше вратички. Новият министър се бе оказал не милиционер, а военен и компромати за него, които биха свършили работа на Григорий Валентинович, липсваха. Единственото, което можеше да направи, бе да разбере в кой затвор се намираше сега Сауляк и кога изтича срокът на присъдата му. Той бе изпратил хора да го посрещнат, но всичко се беше объркало от неочаквани усложнения. Първо, не само те бяха пристигнали за посрещането. Някакъв младеж се навъртал около колонията. Имало и още един тип, който пък шарел насам-натам из хотела на Павел. И най-главното — появила се някаква жена, която вероятно била роднина на генералския помощник. А може би и съпруга. Тази жена бе объркала всички карти на Чинцов и сега му се налагаше да чака, докато ситуацията се проясни.

Така в общи линии бе изглеждала картинката вчера вечерта. Обаче след някои съобщения Чинцов бе започнал да прави преоценка на своя стратегически план. Президентът бе обявил, че в най-близко време ще предприеме мерки за погасяване на социалните задължения. Знаеше се, че той разполага само с три лоста, с които да оперира в предизборната борба: да си играе на демокрация, да реши чеченския въпрос и да изплати заплатите и пенсиите. За да стане последното, трябваше да се пусне машината за печатане на пари — това бе очевидно за всички. Видните икономисти категорично възразяваха срещу такъв ход. Но дали Президентът щеше да ги послуша? Вероятно щеше да ги послуша, разбира се, че щеше да ги слуша, докато му омръзнеха, а после щеше да си прави, каквото си знае. За обикновените хора, които живееха само от заплата или пенсия, всички дрънканици за инфлация и бъдеща икономическа катастрофа бяха само празни думи, защото децата трябваше да бъдат нахранени днес, а инфлацията и катастрофата все още бяха на път. Да изплати социалните задължения — за Президента бе равносилно да си спечели народната любов. Значи трябваше да се направи така, че той да не ги погаси. Преди всичко бе необходим анализ на действащите сили. Независимите икономисти, които бяха против включването на машината за пари. И зависимите съветници, в това число по финансовите въпроси, които трябваше да бъдат притиснати. Чинцов добре знаеше, че от помощта на генерал Булатников са се ползвали не само неговите сегашни приятели. Цялата страна се бе ползвала. Нима сред съветниците на Президента не би се намерил човек, който би могъл да бъде попритиснат с ръцете на Павел Сауляк? Навярно би се намерил, и то не един. И какво следваше от това? Ами това, че генералският помощник трябваше да бъде спипан. Да не бъде ликвидиран направо, както бе планирано отначало, а да бъде здраво поразтръскан, да бъде заставен да сътрудничи, да изпее всичко, което знае. А по-нататък — каквото сабя покаже.

Само дето тази жена пречеше… И коя бе тя? Може би би могло да бъде използвана в играта. Не, не трябваше да се пипа — поне засега, докато нещата не се изясняха.

* * *

За разлика от Чинцов, Вячеслав Егорович Соломатин радееше за идеята. Личната му преданост към Президента беше безгранична. И беше готов на всичко, за да го подкрепи и да му помогне.

По принцип той разсъждаваше също като Григорий Валентинович. И за трите лоста, и за невъзможността да се пренебрегне нито един от тях. Но задачата му беше съвсем друга.

Някакъв мръсник внушаваше на Президента опасната идея да създаде две самостоятелни комисии за търсене на решение как да бъде решен чеченският въпрос. Все още той не бе приел тази идея, но по всичко личеше, че можеше да склони. В едната комисия щяха да работят членове на Президентския съвет, а в другата силовите министри. С чиито и изводи да се съгласеше, все щеше да настрои против себе си огромна част от населението на страната. Постъпеше ли така, както предлагаха съветниците му, това нямаше да се хареса на привържениците на твърдата ръка, а според неотдавнашните избори за Държавната Дума, в Русия те бяха доста много. А ако пък послушаше министрите, демократите щяха да настръхнат веднага. Единственото нещо, което би могло да спаси рейтинга на Президента в тази патова ситуация, бе неговото лично решение, несъвпадащо с предложенията на тези комисии. Само че откъде да се вземеше това решение?

В тези комисии нямаше да заседават глупаци. Те щяха да имат съвсем ясно формулирана задача: да проанализират всички възможни варианти за изход от чеченската криза и да предложат оптималния. Разбира се, че веднага щяха със зъби и нокти да се докопват до аналитици и стратези, да задействат научните институти, да изнамерят най-добрите експерти. Цялата страна щеше да си напряга мозъка. И не можеше след това да се намери оригинално решение, за което никой от тях не се бе сетил. А такова трябваше да бъде намерено. На всяка цена. В противен случай, рейтингът на Президента би спаднал главоломно и той би загубил в предизборната надпревара.

В дебелата стена, която щяха да изградят тези две комисии от тухличките на различните варианти, трябваше да бъде оставена пролука. Една такава малка пролука, за която няма да достигне една тухличка. И тогава с тази тухличка в ръка сегашният Президент достойно щеше да се впише в предстоящите избори.

Според Вячеслав Егорович Соломатин, задачата се състоеше в това, да се осигури на Президента тухличката, тоест това единствено решение, което ще му позволи да не се съгласи с нито една комисия и да се изяви като самостоятелно мислещ политик. И за тази цел ужасно бе необходим Павел Дмитриевич Сауляк.

Независимо от сходството на избраната тактика, между Григорий Валентинович Чинцов и Вячеслав Егорович Соломатин разлика все пак съществуваше. Соломатин знаеше много повече за Павел Сауляк. Затова той не възнамеряваше да го отвлича или да прилага някакво насилие спрямо него. Знаеше, че в никакъв случай не биваше да прави това. Искаше да опита да се споразумее с бившия помощник на генерал-лейтенант Булатников. Затова сега неговите хора просто наблюдаваха Павел, проследяваха неговите придвижвания и същевременно се опитваха да установят коя е тази жена, която го е посрещнала пред портала на затвора. Бяха странна двойка. Живееха в една хотелска стая, носеха една и съща фамилия, а си говореха на „вие“. Може би искаха да прикрият някакви интимни или роднински връзки? Или си мислеха, че около тях има само пълни идиоти? Кой би повярвал, че мъж и жена, носещи една и съща фамилия, току-що са се запознали?! Или може би те никого не се опитваха да заблудят, а просто между тях имаше някакъв сериозен конфликт. В ресторанта жената дори бе ударила Павел, а той така й бе извил ръката, че тя се бе строполила на пода. Очевидно, търканията им бяха доста острички. Съвсем възможно бе ревността да е причината за това. Хората на Соломатин му бяха докладвали, че жената открито флиртувала с някакъв гост на хотела и даже се целувала с него пред очите на Сауляк. Нищо чудно, той да бе побеснял. Но защо тя го е направила? Доста много бяха неизвестните в това уравнение.

* * *

Едно от завоеванията на икономическата реформа бе размиването на разликата между столицата и провинцията в качеството и количеството на стоките и услугите за населението. В магазините на град Уралск имаше много хранителни продукти, а асортиментът им бе напълно достатъчен на Настя да организира един доста приличен обяд в хотелски условия. Италиански салати в пластмасови кофички, супи в чашки, които трябваше само да се залеят с гореща вода и да се оставят да постоят така три минути, разнообразни сладкиши и дори опаковани тънки резенчета френски кашкавал. Парите, които бе получила от генерал Минаев, бяха много и Настя нямаше никакви притеснения, докато пълнеше количката, движейки се между рафтовете.

— Размахът ви е господарски — подхвърли Павел, поглеждайки неодобрително поредния пъстър пакет с ядки, който попадна сред внушителната купчина свои събратя.

— Нищо подобно — възрази тя. — Просто аз по природа съм си мързелива и затова съм предвидлива. Никой не знае колко ще киснем в този град, докато излетим за Екатеринбург. Няма смисъл да ходим до магазина всеки път, когато огладнеем. Вие какво топено сирене искате — с краве масло, със скариди или с шунка?

— Все ми е едно.

— Но те имат съвсем различен вкус. Нима това ви е безразлично?

— Абсолютно. Аз въобще не обичам топено сирене, така че се ориентирайте според своя вкус.

— Добре. А какво обичате? Не се стеснявайте, Павел, моят клиент муха го ухапала от такива разходи.

— Нищо. На мен ми е все едно.

— Вървете тогава по дяволите. Човек не може никакво удоволствие да изпита от ходенето с вас по магазините! — сопна се Настя. — Голям темерут сте. Трябва да изпитвате удоволствие от живота, а вие се лишавате дори от най-малките земни радости, като вкусната храна например. Винаги ли сте в такова гробищно настроение?

— Направете ми тази услуга и оставете на мира моето настроение.

— Разбрах. Тогава поне се огледайте за нашите скъпи приятелчета. В края на краищата, и от вас трябва да има някаква полза.

Застанаха на опашката пред касата и Настя забеляза недалеч пред себе си Юра Коротков. Вълчата шапка й се бе мярнала пред входа на хотела, когато с Павел излизаха от него, а двойката от сивата волга никаква я нямаше. „Интересно, къде ли са се дянали?“ — запита се.

— Всички са налице — тихо оповести Сауляк. — Взели са лош пример от вас и също се запасяват с храна.

— А моят поклонник?

— Вече си напазарува и чака на улицата.

— Защо не го поканим да обядва с нас? Ще ни бъде нещо като развлечение.

— Вижте какво, престанете да ме тормозите с вашите „веселби“. Вие сте на работа — работете тогава! Аз лично не виждам нищо забавно.

— Значи още не сте се страхувал както трябва.

— Какво имате предвид? — начумери се Сауляк.

В този момент жената отпред прибра рестото си и се отдръпна. Беше техен ред да плащат и Настя използва това като претекст да не му отговори. Ако наистина на Павел му бе интересно да узнае какво е имала предвид, той нямаше начин да не я попита. Само че първо трябваше да наруши своите идиотски принципи и да подхване пръв разговора. Впрочем, това беше и нейната цел.

Съдържанието на количката струваше солидна сума и Настя кисело си помисли, че със заплата като нейната не можеше да си позволи и никога не си бе позволявала да купи такива скъпи продукти. С парите, които бе дала сега, двамата с Алексей биха изкарали цяла седмица.

На тротоара недалеч от хотела имаше вестникарска будка. Когато минаваха покрай нея, Павел позабави крачка и тя се досети, че му се иска да си купи вестник, но гордостта му пречеше да я помоли за пари. В джоба си Сауляк нямаше пукнат грош. Настя разполагаше с по-малко от секунда, за да вземе решение — дали да прояви благородство и да не го принуждава да се унижава или да се направи, че не е забелязала нищо и Павел да усети зависимостта си от нея? Страхуваше се да не сгреши и да провали за миг с толкова труд завоюваните си позиции.

— Какво, Павел Дмитриевич, да не би да изпитвате влечение към печатаното слово? — попита насмешливо, прехвърляйки чантата в другата си ръка. — Ще ви купя вестници само заради принципа. Може би в тях ще се намери рубрика „Как трябва да се държим“ и от нея вие с учудване ще узнаете, че пълните пазарски чанти се носят не от дамите, а от техните кавалери. Това не сте ли го учили в училище?

Павел безмълвно взе чантата, като при това още по-силно стисна устни и те се превърнаха в тънка резка. Настя купи няколко централни, няколко местни вестника и тънка книжка с кръстословици.

— Ако продължавате да демонстрирате мирова скръб и да се правите на велик мълчаливец, не ми остава друго, освен да решавам ребуси. Впрочем, какво образование имате, ако не е тайна?

— Техническо — отвърна лаконично Сауляк.

— Великолепно. Ще ми помагате за думите, които аз не знам.

— А вашето какво е?

— Университетско, следвах във физико-математическия факултет.

— Да не би в него да са открили и актьорска специалност?

— Мисля, че още не. Откъде ви хрумна?

— Нали ми казахте, че сте актриса.

— Така ли? — весело се усмихна Настя. — Не си спомням да съм казала подобно нещо. Навярно така ви се е сторило.

Лицето му застина за миг и очите му се притвориха, сякаш се опитваше да се отърси от някакво привидение.

„Ядоса се — помисли си тя. — Това е хубаво. Нека да ме смята за глупачка — най-важното е да не ме разбира. Ако ме вземе за малоумна, на всяка цена ще поиска да узнае какво има в главата ми. Защо вчера говорих едно, а сега съвсем друго? Просто си лъжа и не си помня дрънканиците, въпреки старото правило, че лъжецът трябва да има добра памет. Или му погаждам номера? Той трябва поне да се заинтересува от моя милост. Нормално човешко любопитство, неограничено от страх за вероятни опасности. Страхът от неуспеха би могъл да го накара да забрави своята любознателност. Липсва му страстта към хазарта. Ако не предизвиквам страх, ако в очите му аз не представлявам никаква сложност, той сигурно ще поиска да разглоби механизма, за да види как е устроен. И точно това любопитство ще го вкара в капана…“

Като се върнаха в хотелската си стая, Настя веднага включи нагревателя, за да свари кафе, и се зае да приготвя обяда. Този път Сауляк не промърмори, че не е гладен, но тя забеляза, че хапките засядаха на гърлото му. „Нима той въобще няма апетит? Тук нещо не е както трябва. Може да го боли стомахът… или черният дроб?“

— Павел Дмитриевич, да не би да имате някакви проблеми със здравето? — попита го, похапвайки с наслада салата със скариди и гъби. — Не се храните нормално.

— Всичко ми е наред.

„На кого ги пробутваш тия — мислено прокоментира Настя, която вече си бе създала навик да води такива мълчаливи беседи с него. — Ти вчера не заключи вратата на банята, когато си вземаше вана — типично поведение на сърдечно болен, който се страхува да не му прилошее в горещата вода. Аз самата също не се заключвам — за всеки случай. Ако нещо ми стане, ще извикам и Алексей ще дотича. Иначе докато разбие вратата, не се знае дали няма вече да е късничко. Ти може и да не си сърдечно болен, но все нещо ти има. Не искаш да ми кажеш? Правиш ми се на супермен? Ами че прави се тогава.“

След като се нахрани, Настя се разположи на кревата, подложи възглавницата под гърба си и започна да решава една кръстословица. В стаята надвисна тишина, нарушавана само от шума на вестникарските страници — Павел пък изучаваше пресата.

— Ако имате влечение към политическите новини, можете да включите телевизора — обади се Настя. — Той не ми пречи.

— Много сте любезна — отвърна спокойно Сауляк, но в гласа му се долавяше и нотка на сарказъм.

Това бе признак, че излиза от летаргията си и започва да изпитва емоции.

Той включи телевизора след петнадесет минути, когато започваше информационният блок на ОРТ^[1]. Не съобщаваха нищо интересно, беше неделя — ден, не особено богат на сензации и политически скандали. Павел превключи на местния канал, по който течеше някакво публицистично предаване. Водещият се опитваше да разпали дискусия между двама чиновника, единият от които бе представител на кметството, а другият беше от градската Дума. Дискусия обаче не се получаваше, защото говореха едно и също и мненията им съвпадаха. Ставаше въпрос за това, в каква степен градските власти трябва да бъдат отговорни за дейността на управленческите органи и на техните ръководители. Водещият направо излизаше от кожата си. Вероятно не му даваха покой лаврите на един известен телевизионен журналист, по време на чието предаване двама мастити политика едва не се бяха сбили. Отчаян да размърда гостите си със собствени сили, той извади козовата си карта, очевидно надявайки се, че в положението си на отбраняващи се те ще започнат да се държат по-агресивно.

— Както ви е известно — поде, обръщайки се към зрителите, — от две години в нашия град съществува организация на родителите, чиито деца станаха жертва на кървавия маниак, който и до ден-днешен не е заловен и не е подведен под отговорност за своите злодеяния. В организацията членуват майки и бащи не само от нашия град, но и от съседните селища, където е вилнял престъпникът. Тези хора имат съвсем определена гледна точка към степента на отговорност на градските власти за състоянието на борбата с престъпността. Нека видим този видеозапис.

На екрана се появи панорама на някаква конферентна зала, камерата се приближи и започна последователно да показва присъстващите. Те бяха около четиридесетгодишни и по лицата им бе изписана някаква болка.

— Тези хора се събраха днес — прозвуча зад кадър, — за да заклеймят правозащитните органи. Те вече не разчитат на органите на вътрешните работи и на прокуратурата и искат да направят всичко възможно, трагедията, която ги е сполетяла, да не се повтори, искат да предотвратят нови жертви, да опазят живота на невръстните ни съграждани. Днес се обсъжда въпросът за набиране на средства за издаването на брошура „Как да помогнем на детето да не стане жертва на престъпление“. Инициативната група е сключила договор с известен специалист в областта на престъпността спрямо децата. Той е готов да сподели своите знания и да даде полезни съвети и препоръки, както на родителите, така и на самите деца…

Сега на екрана изникна женско лице с яростно святкащи очи.

— Ние сме готови да направим всичко, което е по нашите сили, подобно нещо да не се повтори! Да не дава Господ на някого да изживее това, което ние преживяхме преди три години. Нашата асоциация съществува само от две години, защото отначало се надявахме, че милицията ще направи поне нещичко, за да залови това чудовище. И чак след година, когато разбрахме, че нищо няма да дочакаме, а маниакът ще продължава да се разхожда на свобода, ние решихме да се обединим, за да защитим поне чуждите деца, защото на нашите вече никой и нищо не може да им помогне…

Жената преглътна, очите й се наляха със сълзи и камерата деликатно премина към една групичка хора, които обсъждаха оживено нещо до катедрата.

Видеозаписът свърши, на екрана отново се появиха водещият и неговите събеседници.

Настя остави настрана кръстословицата, която решаваше. На нея добре й бе известно за какви престъпления ставаше дума. Преди три години в този район бяха извършени единадесет убийства на момченца от седем до деветгодишна възраст. По труповете им нямаше никакви следи от сексуално насилие, но върху гърдите на всяко от тях бе изрязан православен кръст. Извършителят на тези престъпления наистина все още не беше разкрит, макар разследването да се водеше под контрола на МВР.

Изведнъж екранът угасна. Павел бе изключил телевизора и отново се разшумоля с вестниците си.

— Не ви ли е интересно да слушате за маниака? — запита Настя с досада.

— За маниака вече се наслушах. Сега те ще говорят за отговорността на отделните ведомства и ще започнат да си прехвърлят топката един на друг. Това не ми е никак интересно. Но ако държите да ги чуете, мога пак да включа телевизора.

— Няма нужда — сухо отвърна тя.

В действителност много й се искаше, но не биваше да го показва. От маниака се интересуваха всички, това бе разбираемо и не събуждаше никакви подозрения. А виж, да се интересува от властта, от борбата с престъпността и от отговорността за организацията на тази борба можеше майорът от милицията Анастасия Каменская, но не и глуповатата, нахалница и пробивна авантюристка. Затова Настя изобрази непроницаема физиономия и отново се зае да попълва кръстословицата.

След известно време й направи впечатление, че не чува вече шум от разлистване на страници. Вдигна глава и погледна към Сауляк. Той седеше неподвижно в креслото си със затворени очи. Лицето му бе пепеляво, а по челото му бяха избили ситни капчици пот. Изглеждаше някак сив и много болен.

— Какво ви е?! — изплаши се Настя. — Да не би да ви е прилошало?

— Всичко ми е наред — процеди той, почти без да помръдне устни.

— Сигурен ли сте? Видът ви е съвсем болнав.

— Казах ви, че нищо ми няма. Нали искахте да се поразвлечете? Хайде да се разходим из града.

Без да прикрива изумлението си, Настя стана от леглото.

— Ами, да вървим тогава. Искате да ми доставите удоволствие, така ли? Оценявам жеста ви.

— Просто искам да се поразходя — надигна се и Павел.