Александра Маринина
Не пречете на палача (12)

Единадесета глава

Списъкът на активните членове от групировката, издигнала и поддържаща Сергей Георгиевич Малков, се оказа доста дълъг. Настя и Коротков си го разделиха на две и седнаха пред телефоните. След десетина минути картината започна да се прояснява. Депутатът от Държавната дума Леонид Михайлович Изотов бе задържан под стража заради убийство на собствената си жена, което означаваше, че беше извън играта. Бизнесменът с фамилия Семьонов беше катастрофирал и бе починал на място, тоест също вече не влизаше на никого в сметките. Към това се добавяха Мхитаров, който се бе застрелял, и убитият от странния маниак служител в прокуратурата Лученков. А като капак на всичко идваше застреляният от собствената си дъщеря губернатор Малков.

— Аз бих включила в този поменик и Юрцев — рече замислено Настя. — Семьонов се е занимавал с нефтени сделки, а Юрцев по някакъв начин е бил свързан с нефтениците, неслучайно е бил поканен на партито в хотел „Русия“.

— Но него го няма в списъка — възрази Коротков.

— Има си хас и да е вписан в него. Досието му тежи поне пет килограма. За какъв дявол му е на кандидата за президент да афишира връзката си човек, около когото души милицията? Само че никак не мога да разбера на какъв принцип биха могли да бъдат свързани тези шестимата. Двама — Лученков и Малков — са убити. Ами останалите? Може би са случайни съвпадения? Не мога да си обясня как ще заставиш човек да блъсне жена си под колелата на автомобил. Или да кара с голяма скорост срещу движението по еднопосочна улица. Убий ме, не мога. Човек можеш да го накараш да се застреля, да се отрови, с една дума да посегне на живота си — историята на криминалистиката познава такива случаи. И то, не да го накараш, а до го принудиш. Но какво би могло да е станало с Изотов и Семьонов?

— Като теглим чертата, излиза, че с теб имаме две убийства, две самоубийства и два неизяснени случая — констатира Коротков. — Стасов не се ли е обаждал още?

— Още не е. Ще чакаме, може би неговата Татяна ще ни съобщи нещо интересно. Какво си увесил нос, да вървим при Колобок. Часът, който ни даде, изтече.

— Не е много — поклати скептично глава полковник Гордеев, след като ги изслуша. — Какви са ви предложенията?

— Да се вземат под контрол тези хора от списъка, които живеят в Москва — бързо рече Коротков.

— Не ме разсмивай! — сряза го Гордеев. — Те колко са в списъка? А ние колко сме? Ето какво. Аз очаквам от вас не организаторски решения, а идеи. В списъка фигурират стотина човека. Не е логично, пък и не е възможно всички да бъдат извадени от играта. В избора на жертвите има някакъв принцип. И вие трябва до го схванете, а не да ми предлагате очевидни и неизпълними неща. Е?

— Аз не мога да се занимавам с принципа — упорито заяви Настя, — докато не разбера конкретно върху какъв кръг от хора е приложен. Какво е станало с Изотов и Семьонов? Те попадат ли в този кръг или не?

— И как възнамеряваш да си изясниш това? Бих те посъветвал да направиш обратното. Вземи тези четиримата, които не предизвикват съмнение у теб, потърси обединяващия ги принцип, а след това наложи този принцип и върху тези, чиито случаи са ти неразбираеми.

— И от това те ще станат ли по-разбираеми? Виктор Алексеевич, в тези случаи въобще няма нищо неоспоримо. Защо психопатът е разстрелял Лученков? Защо дъщерята на губернатора е решила да убие родителите си? Кое е общото между тези двама убийци?

— Да, какво е общото наистина? — повтори Гордеев. — Хайде, отговаряй бързо.

— Те нещо не са наред с главата.

— Ето че отговори.

— Не, не е убедително — заинати се Настя. — Двама побъркани, в два различни града на страната… Не!

— Не е истина, момичето ми — рече с неочаквано мек глас Виктор Алексеевич. — Кой знае защо, ти се страхуваш да ми кажеш истината. А напразно. Нима някога съм те мъмрил заради идеи? Нима съм ти натяквал, че те са глупави и неправдоподобни? Защо се изплаши?

Настя се усмихна. Началникът й я четеше като разтворена книга — нищо не можеше да скрие от него. Разбира се, че се страхуваше, фактът, че за съвсем кратко време и Гордеев, и собственият й съпруг й бяха казали, че в главата й се раждат глупави идеи, бе я впечатлил силно. Дори прекалено силно. Тя беше започнала да става предпазлива и да се прислушва в себе си.

— Нали точно ти винаги си ми повтаряла, че няма нищо невъзможно — продължи Гордеев. — И ако нещо изведнъж ти се стори невероятно, трябва просто да му се измисли обяснение. Ами че измисляй. Нали затова те и държа, а не да се занимаваш с разни глупости от рода на тотална охрана на всичките привърженици на Малков. Значи така, деца мои. Викайте Миша Доценко и го включвайте в разследването. Официално ние се занимаваме с Юрцев и Лученков. Нека Михаил започне да работи с участниците в презентацията в хотел „Русия“ и индивидуално със задържаните убийци. На нас, дечица, ни провървя много, двете дела са предадени на Костя Олшански. Наистина, не са ги обединили, но това е и правилно. На повърхността няма никаква връзка между Юрцев и Лученков. Аз лично ще поговоря с Костя и ще го предупредя, че не бива в никакъв случай да бъде допуснато нито едно от делата да премине към друг следовател. На вас ви е известна тази маневра: делото го започва един следовател, след това сто пъти го препредават, докато накрая го претупат съвсем. Тези две убийства трябва да се държат от едни ръце. Но това си е моя грижа, вие няма какво да се тревожите. Всичко ли разбрахте? Тогава напред. И не увесвайте носове!

— Как да не ги увесваме — унило рече Настя, когато се върнаха с Коротков в нейния кабинет. — Лесно му е да говори така. А ние като нищо можем да се побъркаме. Поне Стасов най-сетне да се беше обадил.

Но Стасов телефонира едва вечерта.

— Ще се прибираш ли вкъщи? — попита я направо.

— Ха, ти да не се казваш Чистяков?

— Какво общо има тук мъжът ти?

— Ами това, че точно по това време вчера той ми позвъни в службата и ме попита същото със същите думи.

— Какво толкова те е подгонил Чистяков? — засмя се Владислав. — Да не би да иска да те държи под ключ?

— Не, той си е нормален. Но аз действително имам намерение да се прибирам вкъщи.

— Тогава ще мина да те взема. Наблизо съм.

— Влад, ти звъни ли на Татяна?

— Казах ти, че ще мина да те взема.

Стасов пристигна след половин час. Настя влезе в колата му и видя на задната седалка неговата дъщеря Лиля. „Ами, да — помисли си, — днес е събота, разведените бащи имат родителски ден.“

— Привет — кимна на момиченцето.

— Здравейте, лельо Настя — вежливо отвърна Лиля, която след месец навършваше девет години.

— Къде ходихте? — полюбопитства Настя. — На някое интересно място?

— Аха — избоботи Стасов, включвайки двигателя. — Показах на детето как се снима филм.

— Е и как ти се стори? Интересно ли беше?

— Не много — отвърна спокойно Лиля. — В книжките за това е написано по-интересно. А в действителност е по-скучно.

— В кои детски книжки пише за снимането на филми? — учуди се Настя.

— Не в детските, а в книгите за възрастни — поясни й Стасов. — Нашата Лиля отдавна не чете детски книжки.

— А какво чете тогава? Лиля, кой ти е любимият писател?

— Моята мащеха.

— Какво?! — възкликна Настя и от изумление изтърва цигарата, която тъкмо се готвеше да си запали.

— Моята мащеха. Леля Таня. Тя пише най-добре от всички.

Настя се обърна изненадана към Стасов.

— Нима твоята Таня пише книги? Тя нали е следовател.

— Аха, по съвместителство. Денем е следовател, а вечер пише книжки. Детективски. Лиля ги обожава.

Откараха Лиля в „Соколники“, където живееше майка й — бившата жена на Стасов — и се отправиха към Шчелковското шосе, където пък живееше Настя.

— Стасов, не ме измъчвай — примоли се тя. — Какво ти каза Татяна?

— Много интересни неща, но не са за пресата. Личността на Мхитаров й е добре известна, той отдавна се разработва по подозрение за контрабанда през северозападните участъци на границата, но засега не са успели да докажат нищо. Всичко се намира на ниво оперативни данни, без някого да се закачили. Мхитаров се е застрелял със собственото си оръжие. При това не е бил сам в жилището си, там са били още жена му и пълнолетният му син. Но е нямало никакъв страничен човек. Жена му и синът му твърдят, че наскоро Глеб Арменакович се бил срещнал с някакви бизнесмени от Хабаровск и след разговора с тях бил оклюман и сякаш не приличал на себе си. Бил някак затормозен и малко странен. А след едно денонощие се застрелял. Та такива ми ти работи, Настася Павловна.

— Прилича ли ти на шантаж? На заплаха за голямо разобличение?

— Прилича ми — кимна Стасов.

— А какви са били тези бизнесмени. Установена ли е личността им?

— Ето тук започва най-интересното. След самоубийството на Мхитаров претърсили всички хотели да търсят тия бизнесмени. И представи си, не ги намерили. Но това е само временно, след ден-два нещата ще станат по-ясни. Те биха могли да се настанят и на други места, освен в хотел. Разбира се, проверяват и летището, но и там няма гаранция, че ще ги открият. Възможно е те да не са долетели с директен полет от Хабаровск, а да пристигнат например от Москва с влак или с кола. Или пък от някой друг град.

— Нима никой не знае фамилиите им? — учуди се Настя. — Жена му, например. Нали все пак е разбрала отнякъде, че са били от Хабаровск.

— Разбрала е от Мхитаров, но той не й казал нищо повече.

— Но тя видяла ли ги е поне?

— А тук, Настася Павловна, е още по-интересно. Жената на Мхитаров се връщала вкъщи някъде около осем вечерта. Излязла от асансьора на своя етаж, а там стояли двама мъже. Те се качили в кабинката и се спуснали надолу. Жената влязла вкъщи и видяла съпруга си да носи чаши от хола в кухнята. „Гости ли си имал?“ — попитала го. Мхитаров й отвърнал, че му гостували бизнесмени от Хабаровск. „Да не би преди малко тях да съм видяла до асансьора? Единият едни такъв висок, посивял, представителен, на възраст, а другият дребничък, прилича на кавказец?“ „Не — отвърнал й Глеб Арменакович, — и двамата са млади, и двамата са руснаци, нямат нищо кавказко във външността си.“ С това разговорът им по въпроса приключил. А тази сутрин, когато разпитали съседите, станало ясно, че хората, които е видяла жената на Мхитаров, не са ходили при никого от тях. Или поне никой не си е признал, че ги познава.

— Може би са търсили някой апартамент и погрешно са се оказали на този етаж? — предположи Настя.

— Възможно е. Но петербургските оперативни работници проявили изобретателност и открили едно хлапе, което си играело с кучето си до входа на кооперацията. Това хлапе видяло мъжете, когато влизали във входа. И не било около осем вечерта, а значително по-рано, защото момченцето, макар да нямало ръчен часовник, след като си поиграло с кучето, се върнало вкъщи и гледало филма „Елен и момчетата“, а филмът започва в седемнайсет и нещо.

— В задачката се пита — обобщи Настя, — какво са правили те в тази кооперация почти три часа, ако не са се отбивали при никого. Или защо този, при когото са идвали, упорито крие това. Има наистина и трети вариант. Това са били крадци и са посетили безлюден апартамент. Но аз май не съм виждала крадци, които, без да бързат, тарашат нечие жилище в продължение на три часа. Пък и доколкото разбирам, в ръцете им не е имало никакви куфари или чанти. Освен да са носили парите и диамантите в джобовете си…

— За кражба никой не е алармирал. Всъщност, в кооперацията има апартаменти, чиито собственици в момента пътуват някъде.

— И последен въпрос. Ако тези двамата все пак са идвали при Мхитаров, то защо той е излъгал жена си?

— Ами, сама си отговори на този въпрос.

— И ще отговоря. Те са го заплашили, че ще разкрият някаква тайна, която би могла да разруши живота на цялото му семейство. След разговора си с тях той е взел решение да се самоубие, но в никакъв случай не е трябвало да допусне тези хора да бъдат открити и старателно пазената му тайна да стане обществено достояние. Той дори не е можел да афишира връзката си с тях. Между другото, Влад, с твоя познайник Юрцев биха могли да постъпят по същия начин, нали? Притиснали са го на презентацията с ултиматума: или се трови доброволно или ще разгласим тайната ти.

— Да, Настася, с фантазията ти всичко е отлично — разсмя се Стасов. — Ти разбираш ли кой е Юрцев? С какво човек би могъл въобще да го уплашиш? Цялото крайбрежие го знае като мафиот, който никак не си поплюва, заради това го уважават и се боят от него. И поради това той прекрасно си живееше, без ни най-малко да се страхува за честта и благополучието на своето семейство. И около него, и около Мхитаров, оперативните работници вече около година се въртят, без да могат да се заловят за нещичко. Какво би могло да се разгласи за тях? Че са вампири и че нощем им израстват кучешките зъби ли? От това ли, според теб, са се изплашили? Всичките останали тайни за тях и без друго вече са известни на всички.

— Ето, Стасов, че между другото каза и една умна мисъл. Значи смяташ, че по степен на „осветеност“ в правозащитните органи те с нищо не се различават един от друг?

— Да, така е.

— Тогава защо единият е попаднал в официалните списъци на екипа на Малков, а вторият — не?

— Любопитно. А кой не е попаднал?

— Юрцев. А Мхитаров фигурира в тях. Честно казано, мислех си, че причастността на Юрцев към избирателната кампания на Малков се прикрива, защото всички го знаят какво представлява. Но щом като и Мхитаров е същият… В такъв случай, нищо не разбирам. Излиза, че съм сгрешила, и Юрцев няма никакво отношение към тази история. Просто случайно съвпадение.

— Настя, на теб ти е известно отношението ми към съвпаденията. Не ги обичам и не им вярвам. Особено, когато става дума за това как двама големи любители на живота се самоубиват едновременно и без никакви видими причини.

— Тогава отговорът е един. Тях не ги обединява кандидатството на Малков, а нещо друго. Ако, разбира се, въобще ги обединява нещо.

Стасов спря пред жилищния блок на Настя.

— Ще се отбиеш ли? — предложи му тя. — Альоша ще се зарадва.

— Не, благодаря. Някой друг път. Поздрави на Чистяков.

— Ще му ги предам.

Нася се усмихна и му махна с ръка за довиждане.

* * *

Неделята й премина относително спокойно. Настя не ходи в службата, а целия ден прекара в кухнята, замислено чертаейки върху хартията някакви схеми със стрелкички и неразбираеми завъртулки. Разбира се, не можа да измисли отговорите на много от въпросите си, но пък си състави план за събиране на информация, с помощта на която би могла да се опита да намери тези отговори.

Понеделникът й обаче започна бурно. Пристигайки по-рано на работа, тя се отби в дежурната и взе сводката за произшествията през изминалите два почивни дена. И веднага се наби в очите й сведението за трупа на мъж, намерен без никакви документи: около петдесет и петгодишен, висок 183 см, сивокос, тъмни очи. Описанието на трупа никак не й се хареса: Мъж на възраст, висок, представителен, посивял. Много приличаше на този, който бе описала жената на Мхитаров.

Настя се понесе към Гордеев, а веднага след обичайната сутрешна оперативка се отправи заедно с Коротков към Крилатское в отделението на милицията, където в момента се намираха всички материали, свързани с трупа.

Мъжът бил открит в горската просека недалеч от Рубльовското шосе. Застрелян бил от пистолет, който се оказал захвърлен недалеч от него. „Забавен белег на нашето време“ — рече си невесело Настя. Някога, преди десетина години, когато оръжието беше достъпно само за много ограничен кръг от хора, над всяка цев трепереха. Престъпниците дори и милиционери убиваха, за да им вземат пистолетите. А днес, когато без проблеми всеки би могъл да се сдобие с каквото си ще марка пистолет, защото из страната „се разхождаше“ огромно количество от крадено или контрабандно оръжие, след извършване на престъплението го захвърляха, за да не носят със себе си улики.

След като взеха снимката на убития, върнаха се на „Петровка“. Първата работа на Настя бе да открие Стасов.

— Влад, как да представим в Петербург за опознаване една снимка, без да злепоставим жена ти? — попита го тя.

— Зависи чия снимка?

— На висок възрастен мъж, посивял, с тъмни очи.

— Господи, Настася Павловна, къде си го намерила миличкия? Той да не би да е единственият в околността с такива уникални външни белези?

— Не, Влад, хиляди са. Но мъртъв засега — само един.

— Аха. Значи вече са успели. Сега сигурно чакаш трупа на дребния кавказец?

— Ще почакам. Аз съм търпелива. Та какво по въпроса за Петербург?

— Трябва да позвъня на Таня.

— Добре, звъни. Аз ще почакам.

— Търпеливка си ми ти! — засмя се в слушалката Стасов.

* * *

Късно вечерта Настя пристигна на Ленинградската гара. Стасов й се беше обадил и бе й казал, че Татяна се наемала да уреди всичко без излишен шум, защото добре познавала оперативните работници, които се занимавали със случая „Мхитаров“. Легендата беше следната: личността на мъжа не е установена, но по оперативни данни, той неотдавна е бил в Петербург, видели са го в района около улица „Жуковски“, т.е. именно там, където живеел Мхитаров; снимката трябваше да се предаде чрез лейтенант Веселков, който тъкмо днес отпътуваше от Москва за Петербург с влак №4, вагон 7, тръгващ в 23 часа и 59 минути. Веселков, разбира се, не беше в милиционерска униформа, но затова пък се знаеше кое е купето му.

Настя бавно крачеше по перона, вглеждайки се в номерата на вагоните. Предимството на „Червената стрела“ се състоеше в това, че влакът се композираше доста време преди тръгването си и всичко можеше да се направи без излишно бързане и суетене — да си намериш мястото, да си подредиш багажа, да се съблечеш, да изтегнеш на старателно застланото от кондукторката легло и дори да заспиш.

Настя, която също бе пристигнала по-рано, откри вагон №7. Коридорът му беше ярко осветен и очевидно в купето, което й бе нужно, имаше някой — може би лейтенант Веселков вече се бе разположил на мястото си.

Тя показа на кондукторката служебната си карта, качи се във вагона и почука по вратата на купе №4.

— Една минута! — дочу отвътре мъжки глас.

След няколко секунди вратата се отвори и се показа млад мъж, но очите му съвсем не бяха лейтенантски. Настя със съжаление си помисли, че по всяка вероятност е сгрешила в предположенията си, и това не е Веселков.

— Извинете — поде вежливо, — трябва ми Генадий Петрович. Това вие ли сте?

— Не, не съм аз. А вие коя сте, позволете да попитам?

— Не ви позволявам — усмихна се мило Настя. — Аз съм жена. Нима това не е достатъчно? Казаха ми, че Генадий Петрович ще пътува в това купе, но за съжаление, не знам как изглежда.

— Вижте какво, драга — решително рече мъжът с нелейтенантските очи. — Я да излезем на перона.

Настя сви рамене и мълчаливо тръгна към изхода на вагона. Мъжът я последва и под неговия поглед тя се почувства много неуютно. На перона той си запали цигара и присвивайки очи, я огледа много внимателно.

— Защо ви е Генадий Петрович?

— Имам една работа с него.

— Какво работа?

— Хей — възмути се Настя, — от къде на къде ще ме разпитвате така? Вие с него ли пътувате?

— Да допуснем.

— Не, млади господине, ние с вас няма да допускаме нищо. Съдейки по вашите въпроси, Генадий Петрович си седи в купето. Така че, вървете и му кажете, че Татяна Григориевна Образцова, го е помолила да приеме от мен една пратка.

— Дайте си пратката, ще му я предам.

— Вижте какво, вие да не би да имате проблем със слуха?

— Щом той не може да излезе, значи аз мога да вляза при него. Така ли ще продължаваме да се препираме с вас?

— Вие също не можете да влезете там.

„Ух, че съм и аз! — сопна се сама на себе си Настя. — Те сигурно конвоират някой задържан. Как не се досетих веднага! Не е чудно в такъв случай защо не мога да вляза в купето. «Гълъбчето» навярно е привързано към Веселков с белезници. А по-късно, след като кондукторката събере билетите, ще го закопчаят за тръбата на масичката. Но сега-засега двама си седят и се правят на неразделни другарчета.“

Тя извади служебната си карта и я разтвори през очите на своя събеседник.

— Вижте какво — рече му ласкаво, — всичките ваши секрети са ми отдавна известни. Наистина ми се налага да кажа на Веселков две думички. Моля ви, бъдете така любезен.

Мъжът се усмихна весело и с видимо облекчение. Явно задържаният не беше цвете за мирисане и те се опасяваха от евентуални инциденти.

Но професионалната му школовка отново взе връх.

— Моля, чантичката ви — каза й, смущавайки се леко, но все пак доста твърдо.

Настя покорно разтвори всички ципове на дамската си чанта и му я подаде. Тя разбираше, че на слабото електрическо осветление на нощния перон е невъзможно да се различи истинската карта от фалшивата и момъкът бе длъжен да я провери дали носи оръжие. Ами ако не беше никакъв майор от милицията, а престъпничка и съучастничка на задържания, дошла да го освободи? Случваха се и такива неща.

— А сега джобовете ви — каза той, връщайки й чантичката.

Настя вдигна ръце, давайки му възможност да я опипа. Преминаващите покрай тях пътници им хвърляха учудени погледи и бързаха да се отдалечат.

— Да вървим — най-сетне й разреши младият мъж. Отново се качиха във вагона. Той влезе в купето и след малко отвътре се появи партньорът му.

— Мен ли търсите?

— Ако вие сте Генадий Петрович Веселков.

— Слушам ви…

Но вече бе станало неудобно да разговарят прави в тесния коридор. Във вагона непрекъснато влизаха нови пътници и двамата им пречеха да преминават. Наложи се пак да слязат на перона. Кондукторката ги изгледа доста подозрително — Настя първо се бе качила сама, после бе излязла на перона с някакъв мъж, той я бе претърсил, двамата отново се бяха качили и сега излизаше от вагона с друг мъж — тази работата си беше наистина за подозрение!

— Татяна Григориевна Образцова ме помоли да ви предам този плик. Утре тя ще си го вземе.

— Какво има в плика?

— А какво значение има това? — учуди се Настя. — Нали си личи, че не е бомба.

— Аз трябва да знам. Отворете го, моля.

„Правилно — помисли си тя. — Юнак си ти, лейтенант Веселков. Добре са те обучили. Никога не вземай никакви пликове от непознати хора, ако не знаеш какво има в тях. Това е една от детективските заповеди.“

Отвори плика и извади снимката на убития възрастен мъж.

— Само това е. Друго няма.

— Татяна Григориевна знае ли какво да прави с нея?

— Да.

— Нещо да й предам с думи?

— Не. Само голямата ми благодарност.

Лейтенантът направи крачка към прозореца на съседния вагон, за да погледне снимката на светло. Кондукторката от шести вагон, симпатична дебеланка, която досега си бе шепнала нещо с колежката си от седми, му хвърли недоволен поглед, след това изведнъж изахка и сграбчи Веселков за лакътя.

— Кой е този на снимката?

Веселков вдигна очи към Настя и отдръпна ръката си.

— Защо толкова ви интересува?

— Стори ми се, че този мъж наскоро пътува при мен. Един такъв представителен, вежлив. Може ли да го разгледам?

Настя кимна лекичко и лейтенантът подаде снимката на жената.

— Майчице! — плесна с ръце тя, вглеждайки се в лицето на мъжа от фотографията. — Та той не е жив!

— Не е жив — потвърди Настя. — Е, познахте ли го? Пътувал ли е при вас или само ви прилича на някого?

— Той е. Бяха двама. С него пътуваше един симпатичен арменец. Бяха заедно в двуместно купе.

Настя се паникьоса. До тръгването на влака оставаха само няколко минути. Сега тази жена щеше да отпътува, тази безценна свидетелка щеше да й се изплъзне буквално от ръцете и щеше да й се наложи да чака кога отново ще се появи в Москва. „Червената стрела“ не беше московски влак, а петербургски, кондукторката пътуваше от Петербург в Москва, връщаше се и почиваше. Ако беше обратното, тази пухкава женичка вдругиден сутринта щеше да бъде в Москва, но сега…

За оставащите няколко минути Настя направи почти невъзможното, изтръгвайки от слисаната кондукторка маса информация и получавайки твърдото й обещание да се обади по телефона, още щом се окаже в Москва. Влакът потегли, дебеланката стоеше до стъпалата и задъхано продължаваше да разказва подробности за своите бивши пътници, а Настя отначало вървеше бързо, а след това се затича, страхувайки се де изтърве някоя нейна дума. Дори и не бе подозирала, че е способна на такъв спринт.

— Позвънете ми! — извика, когато перонът най-сетне свърши и повече беше невъзможно да бяга редом с влака. — Позвънете ми на всяка цена! Това е много важно!

— Ще позвъня… — дочу се от отдалечаващия се вагон.

Настя с усилие нормализира дишането си и потътри крака към гарата. Сърцето й биеше някъде в гърлото, устата й беше пресъхнала, коленете й се подгъваха. Вървеше по перона и щастливо се усмихваше. Като че ли елементите от пъзела бяха започнали да си пасват един по един.

* * *

В службата по принцип не обичаха текущата рутинна работа, казваха, че тя те засмуквала, не ти давала възможност да се трудиш нормално, карала те да се занимаваш с дреболии, откъсвала те от нужните и важни неща. Но Настя Каменская знаеше, че тази досадна текуща работа имаше едно забележително свойство — тя й помагаше по-лесно да понася напрежението. Ако не бяха множеството дребни, а също така и още по-дребни неща, Настя навярно би умряла от пренапрягане, докато чакаше резултатите от Петербург.

— Стасов — беше предупредила Владислав, — няма да си тръгна от работа, докато не ми позвъниш. До среднощ ще чакам, ако е необходимо.

— А вкъщи не можеш ли да чакаш? — бе се засмял той.

— Не мога. На работа ми е по-лесно, защото имам с какво да се занимавам и да отвличам вниманието си.

Работа действително имаше много, защото на главата на всеки оперативен работник висяха по няколко убийства едновременно и във всяко от тях Настя имаше по някое свое късче, което трябваше да обработи. Копие от посмъртната фотография на неизвестния мъж тя беше дала на Михаил Доценко, за да показва на участниците в „нефтената“ презентация, и очакваше с нетърпение кога някой от тях ще си спомни нещичко. Дисциплинираният Миша й телефонираше на всеки два часа, но съобщенията му не бяха утешителни. Никой от разпитаните не бе виждал мъжа, пък и бяха разпитани далеч не всички.

Стасов се обади към десет и нещо.

— Настася Павловна, разкрий ми тайната си — весело се развика той в слушалката, — как успяваш по такива вяли признаци безгрешно да откриваш хората? При това и в такива срокове!

— Благодари на убиеца, а не на мен. Е, какво Влад? Да не би да се е получило?

— Че как иначе. При теб, Настя, винаги се получава. Жената на Мхитаров го е разпознала от пръв поглед. Даже не се усъмнила нито за секунда. Избрала го е от осемте предоставени й за разпознаване снимки. Моята Таничка те поздравява. А Веселков й казал, че си била превъзходна спринтьорка. Гледал те от прозореца на вагона как се надбягваш с влака. Направила си на нещастното момче неизгладимо впечатление. След неговите възторжени разкази за теб, Таня смята, че си истинска милиционерска суперменка, и е получила комплекси за малоценност.

— А ти й обясни, че аз и три метра не мога да пробягам, без да се задъхам. А след влака тичах изключително от ужас — такъв свидетел се изнамери и изведнъж изчезва направо пред очите ми. При такива случаи и костенурката ще заспринтира. Така че нека твоята красавица се избави от комплексите си. Освен това, тя е следовател и такива глупости не са й нужни. Честно да си призная, те и на мен не ми трябват. От десет години съм в този бранш, а вчера за пръв път се разтичах. Дотогава се оправях все някак седнала.

— Добре, вече разбрах, че си търпелива и малко подвижна. Кой знае защо имам чувството, че ще се наложи пак да те карам до вкъщи. Вече е десет и половина. Късничко е за сама жена. А и изпитвам вина, задето те накарах да чакаш толкова. Извини ме, Настя, но наистина не можех по-рано да ти телефонирам.

— Нищо — отвърна великодушно Настя. — Откарваш ме вкъщи и ти прощавам.

* * *

Изминаха още няколко дни, преди да се обади кондукторката Вера. През това време нещата въобще не се помръднаха от мястото си. С никого от екипа на Малков — по-точно от бившия екип — не се случиха никакви нещастия. Личността на убития в Крилатское също не беше установена.

Вера пристигна на „Петровка“, макар Настя въобще да не бе настоявала за това. Тя бе готова да се срещне с кондукторката където и да било, дори и накрай света, само и само подробно да я разпита за всичко и всичко да си запише. Но заеквайки и обърквайки се, Вера й обясни, че много й се искало да посети легендарната „Петровка“ 38. Настя не възрази, дори така беше и по-добре. Тя се уговори с колегите си след разговора с Вера да се опитат да направят композиционен портрет на втория пътник — на „малкия арменец“, както се бе изразила кондукторката.

— Между другото, Верочка, защо сте толкова сигурна, че е бил именно арменец, а не грузинец, например, или азербейжанец.

— Какво говорите? — учуди се Вера, — та те са толкова различни. Как мога да ги сбъркам?

Настя извади от сейфа тесте снимки, избра от тях десетина, на които имаше кавказки тип лица, и предложи на кондукторката да определи тяхната националност. Тя с лекота изпълни задачата си и допусна само една грешка — но напълно незначителна — определяйки като азербейжанец мъж, който се смяташе за арменец, но имаше баба, родом от Баку. Внукът много приличаше на нея.

— Къде се научихте да правите това? — възхитена я попита Настя.

— Ами, никъде — обезоръжаващо се усмихна Вера. — Получи се от само себе се. Кондукторите имат набито око за такива неща.

Настя погледна часовника — беше четири и половина. Цели два часа бе разговаряла с нея.

— Имам една молба към вас — рече й. — Хайде да пийнем чай, че днес останахме без обяд. А после ще отидем в лабораторията и ще се опитаме да направим нещо като фотопортрет на този арменец.

Вера моментално бръкна в огромната си чанта.

— Аз тук нося хляб и кутийки с пастет. Може би ще похапнем? — стеснително предложи тя.

Двете с апетит изядоха две дебели филии пресен чер хляб, щедро намазани с финландски пастет, пийнаха си чай и тъкмо се готвеха да се отправят към лабораторията, когато в кабинета като хала нахълта Коротков.

— Ето! — сложи на бюрото пред Настя някаква снимка. — Бъди така добра да й се полюбуваш.

Беше на мъртъв мъж, чието лице имаше ярко изразени кавказки черти.

— Кой е той? — попита Настя, вдигайки в недоумение очи към Коротков. — Също без документи?

— Не, този си има всичко. И паспорт, и визитни картички, и бележник. Но ти за всеки случай го покажи на гостенката си.

— Вижте го, Вера.

Кондукторката взе снимката и веднага кимна.

— Това е той. Господи, него също ли са го… Но как така?

— И ние не знаем — малко злобно отвърна Юра. — Ех, дамички, хапвате си, значи, а случайно да ви интересува, че наблизо има гладен мъж?

— Юра, не бъди нахален — упрекна го Настя.

— О, ама разбира се. Ей сегичка — засуети се Вера.

Тя отново отвори бездънната си чанта и извади хляба и нова кутийка пастет.

— Хапнете си, моля, аз имам много такива кутийки.

— Благодаря Вера Михайловна — намигна й Коротков. — Дайте на Анастасия Павловна пример за добросърдечност и безкористност, че то понякога не мога да си изпрося от нея дори и чашка кафе. Много е стисната, да знаете.

Вера се досети, че той се шегува, и се засмя и палаво, и смутено едновременно.

Коротков сръчно отвори кутията, отряза си филия хляб и се зае да яде пастета направо от кутията с една чаена лъжичка.

— Колко само сте гладен — поклати глава кондукторката, гледайки го със съчувствие, със съжаление и с някаква почти майчинска нежност.

Така понякога майките гледат своите пораснали синове, върнали се вкъщи след тежък работен ден и с вълчи апетит поглъщащи грижливо приготвената от тях вечеря.

Настя му приготви кафе.

— Пий, изнудвач такъв — усмихна се тя. — Излагаш ме пред свидетел.

— Вера Михайловна не е свидетел — измърмори с пълна уста Юра. — Тя е доброволен сътрудник, следователно е една от нас. А какви тайни човек може да има от свои хора?

„Ама че хитрец! — помисли си Настя. — Не може да му се отрече, че умее да влиза под кожата на хората. Сега няма начин да не започне с молбите си.“

Точно така и стана.

— Вера Михайловна, след като толкова ни провървя да ви намерим и да ни помогнете… — започна той.

— … то може би вие ще поразпитате кондукторите от другите влакове дали не са виждали тези хора да се връщат обратно? — подхвана Настя. — Най-вероятно те са се върнали в Москва също с „Червената стрела“ и също в спален вагон.

— Ще ги попитам — съгласи се охотно Вера. — А вие ще ми дадете ли снимки да им ги показвам?

— Не, Верочка, не е необходимо да се показват снимките. Не всички са толкова смели, колкото вас — поласка я Коротков. — Ще се уплашат, като видят труповете. На никого не казвайте, че са ги убили, а просто ги описвайте с думи. Разбрахте ли? И ако някой ги е видял и запомнил, нека на всяка цена да ни се обади по телефона. Или на Анастасия, или на мен. Аз също ще ви дам своя номер.

Вера си отиде и той веднага зае мястото й пред Настиното бюро.

— Значи така, Настя. Нашият покойник е Гари Робертович Асатурян, продавач и купувач на дребно, но с голяма интензивност. Ерген. Живее на улица „Подбелски“. Трупът е открит днес в района на „Химки“. Ориентировъчно време на смъртта — вчера късно вечерта.

— Причина за смъртта?

— Ами сети се. Ти си ни най-досетливата.

Настя се замисли. Най-просто би било да каже огнестрелна рана. Ако двете убийства нямаха връзка помежду си, най-логично бе да е така. Но ако тук бе работила една ръка, при това и квалифицирана, то начинът на убийството трябваше да бъде друг, за да не хрумне на тарикатските ченгета да ги свързват. Може би хладно оръжие? Възможно бе, но малко вероятно. Професионалистите не го обичаха, защото по дрехите и ръцете оставаше кръв и докато се отдалечаваха от мястото на убийството кървавите петна по тях биха могли да бъдат забелязани от случайно срещнати хора. Удар с нещо тежко по черепа? По принцип също бе възможно, но не му отиваше на един професионалист.

— Асатурян има ли кола? — попита внезапно.

— Ама теб наистина си те бива!

Челюстта на Коротков едва не увисна от изумление.

— Как се досети?

— За какво?

— За колата.

— Засега не съм се сетила, а само попитах. Та, къде е колата му?

— Там, до трупа му.

— Ясно. Колко пъти е прегазен?

— Изглежда, че два. Напред и назад. Наистина, Настя, как ти дойде на ума?

— Не знам — сви рамене тя. — Навярно, случайно. Интересно, как Асатурян се е оставил да бъде прегазен със собствената си кола? Да не е бил в безсъзнание?

— Аутопсията ще покаже. Добре че ми хрумна заедно с трупа да донеса на съдебните лекари и една бутилка, че да мине, без да чака на опашка. Нещастниците са толкова претоварени с работа, че не могат да си вдигнат главата. Представи си само какви времена доживяхме. Преди години се редяхме на опашки за финландски ботушки и луканков салам, а сега мъртъвците чакат ред за аутопсия. Настя, теб никога ли не те дострашава? На мен понякога ми се струва, че нашата действителност някак плавно преминава в непрекъснат кошмар. И като че ли този преход е един такъв мек, незабележим, успяваш да се адаптираш към него и вече не виждаш нищо странно в това, което става около теб. А след това изведнъж си спомняш как си живял съвсем наскоро, само преди няколко години, и те побиват тръпки. В какво превърнахме живота си? Ти постоянно се занимаваш със статистика, би трябвало да си го забелязала.

— Забелязах го — кимна Настя. — През онези времена, за които говориш, в Москва средно за седмица е имало три-четири убийства. А сега — седем-осем на ден. Въобще не разбирам как все пак успяваме поне нещичко да разкрием. Според мен, това е просто чудо. Но ако ние с теб само си седим и се тюхкаме, повече чудеса няма да има.

— Разбира се — изсумтя Коротков, — така си и знаех. Никога не ми даваш да си пофилософствам, да си поговоря за живота. Да не ме накараш пак да тичам някъде?

— Няма как. Първо, трябва да пообщуваш със следователите. Между другото, ти докладва ли на Гордеев за Асатурян?

— Не се вълнувай, досетих се и сам. Случая ще го поеме Олшански.

— Второ, отваряме бележника на Гари Робертович и планомерно започваме да разпитваме всичките му познати.

— Които, както ти се надяваш, познават убиеца му? — вметна скептично Юра.

— Които, както се надявам, биха могли да познават другия убит, чиято личност досега не е установена. Впрочем, Вера ми каза, че двамата са се държали като добри стари познати. Сякаш честичко пътували заедно по работа. И Асатурян се бил пошегувал, че жените, с които имал връзка, рано или късно отдавали предпочитанията си на високия посивял мъж. Разбира се, това би могло да бъде и глупава шега, но малко познати или случайни спътници така не се шегуват. Съгласен ли си?

— Не съвсем.

— Тогава поправи ме.

— Да, така наистина обикновено не се шегуват. Но в цялата тази история въобще няма нищо обикновено. Е, добре, аз отивам да изпадам в екстаз от тефтерчето на Асатурян.

Излязоха заедно от кабинета. Настя се отправи към фотолабораторията, за да поръча копия от снимката на Асатурян. Миша Доценко трябваше да я покаже на тези, които са се намирали в банкетната зала на хотел „Русия“, когато се е отровил Олег Иванович Юрцев.